Патрик Зюскинд
Парфюмът (35) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

36

Недалеч от градската порта „Фенеан“, на улица „Лув“, Грьонуй откри една парфюмерийна работилничка и попита за работа.

Оказа се, че собственикът, майстор-парфюмеристът Оноре Арнюлфи, се бе поминал през зимата и неговата вдовица — пъргава чернокоса жена около тридесетте — въртеше търговията сама с помощта на един калфа.

След като надълго и нашироко се оплака от лошите времена и несигурното си финансово положение, мадам Арнюлфи заяви, че, всъщност, не можела да си позволи втори калфа, но, от друга страна пък, се нуждаела от такъв заради многото работа; че освен това не можела да подслони при себе си в къщата втори калфа, от друга страна пък, разполагала с една колибка в маслиновата си градина зад францисканския манастир — на десетина минути оттук, — където някой непридирчив момък би могъл да нощува при нужда; че като честна търговка осъзнавала отговорността за физическото здраве на своите калфи, но, от друга страна пък, не била в състояние да осигури две топли ястия на ден — с една дума, мадам Арнюлфи бе жена с добро състояние и добър търговски нюх, което Грьонуй отдавна бе подушил. И тъй като парите не го интересуваха и се задоволи с двата франка седмично, както и с останалите мизерни условия, те бързо се споразумяха. Мадам извика първия калфа — огромен мъжага на име Дрюо, за когото Грьонуй от пръв поглед разбра, че е свикнал да дели леглото с госпожата, а тя очевидно не взимаше решения по някои въпроси, без да се консултира с него. Носещият се в облак миризма от сперма гигант, в чието присъствие Грьонуй изглеждаше направо джудже, се изтъпанчи отпред, разкрачи нозе, критично измери новодошлия от глава до пети, сякаш по този начин искаше да прецени дали оня няма непочтени намерения и да не би да се окаже евентуален съперник, накрая се ухили снизходително и даде съгласието си с кимане на глава.

С това всичко бе уредено. Грьонуй получи едно ръкостискане, студена вечеря, завивка и ключа за паянтова барака без прозорци, но приятно ухаеща на сено и овча тор, където той се подреди криво-ляво.

На следния ден пое службата си при мадам Арнюлфи.

Беше бремето на нарцисите. Мадам отглеждаше цветята по собствените си парцелчета долу, под града, в просторната котловина или пък ги изкупуваше от селяните, с които се пазареше ожесточено за всяка партида. Кошовете с милион цветчета докарваха още в най-ранни зори и ги изтърсваха в работилницата на обемисти, но леки като перце камари. Междувременно Дрюо стапяше на гъста каша свинска мас и говежда лой и докато Грьонуй бъркаше непрестанно с дълга бъркалка, той насипваше с крина пресен цвят. Като изплашени до смърт очи, листенцата се задържаха за момент на повърхността, побледняваха на секундата, щом бъркалката ги потопеше и топлата мазнина ги обгърнеше. Почти в същия миг те се отпускаха, увяхваха — очевидно смъртта ги връхлиташе тутакси и нямаха друг избор, освен да изпуснат последната си уханна въздишка тъкмо в оная маса, която ги убиваше; защото — за своя неописуема радост Грьонуй установи този факт — колкото повече цвят разбъркваше в казана, толкова по-силно ухаеше мазнината. И по-точно — не мъртвите листца ухаеха, ухаеше самата мазнина, която бе обсебила аромата на цвета.

Междувременно кашата се сгъстяваше и те бързо я прекарваха през големи цедки, за да я освободят от изсмукалите мъртви венчелистчета и да я подготвят за пресен цвят. После пак сипваха с крината, бъркаха, цедяха — така без отдих целия ден, защото работата не търпеше бавене, и до вечерта цялата камара преминаваше през казана с мазнината. За да не се губи нищо, заливаха отпадъците с вряла вода и ги прекарваха през винтова преса, за да изстискат нежноуханното масло до последна капка. Същината на уханието обаче, душата на морето от цвят, бе останала в казана, заключена и съхранена в невзрачно сивкавата, бавно смръзваща се мазнина.

На следното утро мацерацията — както се наричаше тази процедура — продължаваше. Пак подгряваха казана, пак втечняваха мазнина и пак я зареждаха с пресен цвят. Така — няколко дни от зори до мрак. Работата бе напрегната. С натежали като олово ръце, с пришки по дланите, с болки в гърба Грьонуй се кандилкаше вечер към колибата, пиян от умора. Дрюо, който бе трижди по-як от него, ни веднъж не го отмени на бъркалката, а само си позволяваше да досипва лекия като перце цвят, да поддържа огъня и от време на време — заради жегата — да отскача догоре, за да гаврътне някоя чашка. Но Грьонуй не се оплакваше. Бъркаше безропотно цвета в мазнината от тъмно до тъмно, а докато бъркаше, едва ли усещаше напрежението, защото пак и пак се омагьосваше от процеса, който протичаше пред очите и под носа му: бързото омекване на цвета и абсорбирането на неговото ухание.

По някое време Дрюо решаваше, че мазнината се е наситила и повече не може да поглъща ухание. Загасяха огъня, прецеждаха гъстата каша за последен път и я изсипваха във фаянсови тигли, където тя скоро се сгъстяваше до чудно уханна помада.

Това бе часът на мадам Арнюлфи, която пристигаше, за да прегледа скъпоценния продукт, да надпише тиглите и да нанесе качеството и количеството в книжата си. След като собственоръчно похлупваше, запечатваше и отнасяше тиглите в прохладните дълбини на зимника, тя надяваше черната си рокля, нагласяше вдовишкия воал и започваше обиколката си по търговци и търговски къщи из града. С прочувствени слова тя описваше пред господата положението си като самотна жена, изчакваше предложенията, сравняваше цените, въздъхваше и най-подир продаваше или не продаваше. Помадите, съхранявани на хладно, траеха дълго. И ако понастоящем цените не бяха задоволителни — кой знае! — може пък зимъс или напролет да скочат до небето. Освен това трябваше добре да премисли дали, вместо да продава стоката си на тия бакали, не вземе да я натовари в съдружие с други дребни производители на някой кораб за Генуа, или пък да се включи в кервана за есенния панаир в Бокер — разбира се, рисковано, ала в случай на успех — извънредно доходно начинание. Мадам Арнюлфи старателно претегляше и сравняваше всичките възможности, а понякога ги съчетаваше, като една част от съкровищата си продаваше, друга — скътваше, а трета изтъргуваше на свой риск. Ако при своите проучвания подразбереше, че пазарът за помадата е преситен и в близко бъдеще положението няма да се измени в нейна полза, тя бързо поемаше към къщи, развяла воал, и нареждаше на Дрюо да преработи цялата продукция и да я превърне в масло абсолю.

И тогава наново изваждаха помадата от зимника, затопляха я най-внимателно в похлупени гърнета, прибавяха й спирт и с една вградена бъркалка Грьонуй я разбъркваше из дъно, след което я промиваше. Връщаха тази смес в зимника, тя изстиваше скоро, алкохолът и мазнината се разслояваха, насипваха алкохола в шишета. Сега той представляваше, тъй да се каже, парфюм, само че извънредно силен, докато останалата помада бе загубила по-голямата част от аромата си. Значи ароматът на цветята още веднъж бе преминал от една среда в друга. Ала операцията не приключваше и с това. След внимателно филтриране през газени кърпи, които задържаха и най-дребните бучици мазнина, Дрюо изсипваше парфюмирания алкохол в малък аламбик и бавно го дестилираше на слаб огън. Това, което оставаше в широката част след изпаряването на алкохола, бе нищожно количество бледо оцветена течност, добре позната на Грьонуй, каквато обаче по качество и чистота не бе помирисвал нито у Балдини, а още по-малко — у Рюнел: етеричното масло от цветовете, безукорният аромат, концентриран стохилядократно В локвичка есанс абсолю. Това абсолю вече не миришеше приятно. То миришеше интензивно, почти болезнено остро и лютиво. Ала само една капка от него, разтворена в литър спирт, бе достатъчна, за да го съживи и да възкреси цяла поляна с цветя.

Добивът бе ужасяващо малък. Течността стигна точно за три флакончета. Само три флакончета бяха останали от милионите цветчета. Но тези флакончета струваха цяло състояние още тук, в Грас. Къде-къде повече, когато ги изпратят в Париж или Лион, в Гренобъл, Генуа или Марсилия! При Вида на тези шишенца очите на мадам добиха болезнено красив израз, тя ги галеше с поглед, а когато ги взе в ръка, за да ги затвори с шлифованите запушалки, затаи дъх — да не би да издуха някой атом от драгоценното съдържание. И за да не се разлеят или изветрят, тя запечата гърлата им с разтопен восък, уви ги като капсули в рибен мехур и ги затегна здраво с конец. После ги нареди В облицовано с Вата ковчеже и го заключи в зимника зад девет ключалки.