Патрик Зюскинд
Парфюмът (29) (Историята на един убиец)

30

Видът му бе ужасяващ. Косите стигаха до свивката на коленете, рядката брада — до пъпа. Ноктите бяха закривени като на граблива птица, а кожата — където дрипите не покриваха ръцете и нозете — се белеше на парцали. Първите люде, които срещна — селяни на една нива близо до Пиерфор, — побягнаха с писъци, когато го зърнаха. И обратно — в самия град предизвика сензации. Стотици хора се стекоха, за да го видят. Някои го взеха за избягал каторжник — гребец на галера. Други разправяха, че не бил истински човек, а кръстоска между човек и мечка, един вид — горско същество. Един пък, който преди бе кръстосвал моретата, твърдеше, че приличал на хората от някакво диво индианско племе в Каена, отвъд големия океан. Отведоха го при кмета. Там, за учудване на събралите се, той показа грамотата си за калфа, отвори уста, откъдето се посипаха гърголещи звуци — защото това бяха първите слова, които изричаше след седемгодишно мълчание, и заразказва що — годе членоразделно, че по време на странствуването му го нападнали разбойници, отвлекли го и седем години го държали в плен, затворен в някаква пещера. През цялото време не бил видял ни слънчев лъч, ни друг човек, а само някаква невидима ръка спускала в мрака кошница с храна, а накрая бил освободен с една стълба, без да знае защо и без да е зърнал някога нито похитителите, нито спасителите си. Беше измислил тази история, защото му се струваше, че на нея по ще хванат вяра, отколкото ако каже истината, както и стана, защото подобни разбойнически набези в Оверн, Лангедок и Севен не бяха рядко явление. Без каквито и да е възражения кметът състави протокол и докладва за случая на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас, сюзерен на града и член на парламента в Тулуза. Още на четиридесет години маркизът обърна гръб на дворцовия живот във Версай, оттегли се в своето имение и се посвети на науките. Изпод перото му излезе забележителен труд върху динамичната национална икономика, в който радееше за премахване на всички налози върху поземлената собственост и селскостопанските продукти, както и за въвеждане на обратен прогресивен данък върху доходите, който най-тежко засягаше беднотията, което пък го принуди да разгърне още по-бурна деятелност в областта на икономическите преобразования. Насърчен от успеха на брошурата, съчини и трактат за възпитанието на децата във възраст между пет и десет години, след което се отдаде на експериментално агрономство и чрез пренасяне на семе от бик върху различни растения се опита да създаде анимално-вегетална кръстоска за добив на мляко, нещо като вимецвете. След първоначалните сполуки, благодарение на които дори започна производство на сирене от тревно мляко, окачествено от Лионската академия на науките като сирене „с кози вкус, но малко по-горчиво“, той трябваше да преустанови опитите си поради огромните разходи, свързани с разпръскването на хектолитри семе от бик по полята. Все пак заниманието с агробиологичните проблеми събуди интереса му не само към така наречената „обработваема почва“, а въобще към Земята и нейната връзка с биосферата.

Едва привършил експерименталната си дейност около вимецветето, с несломимо творческо вдъхновение той се впусна в писането на обстойно есе върху връзката между жизнената сила и близостта до земната кора. Според неговата теза животът можел да се развива само на определено разстояние от земята, защото самата земя непрестанно изпускала някакъв разложителен газ, така наречения Fluidum letalae^[1], който парализирал жизнените сили и рано или късно водел до пълното им унищожение. Ето защо всички същества се стремели да се отдалечат от земята чрез растежа си, тоест растели нагоре, а не надолу, затова най-важните си органи разполагали в посока към небето: зърното — класа си, цветето — цвета си, човекът — главата; а когато възрастта ги привеждала и ги пребивала към земята, те неизбежно ставали жертва на смъртоносния газ, в какъвто се превръщали след смъртта си самите те поради процеса на разложение.

Когато до ушите на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас стигна мълвата, че в Пиерфор се намира някакъв индивид, прекарал седем години в пещера — тоест напълно обгърнат от разложителния елемент „земя“, — той подскочи от радост и веднага нареди да докарат Грьонуй в лабораторията му, където го подложи на щателен преглед. Теорията му се потвърждаваше по най-нагледен начин: Fluidum letalae бе разял Грьонуй до такава степен, че тялото му на двадесет и пет годишен младеж показваше явни признаци на старческа разруха. Единствено обстоятелството — обясняваше Тайад-Еспинас, — че по време на пленничеството на Грьонуй са му носили храна от земеотдалечени растения, по всяка вероятност хляб и плодове, го бе спасило от явна смърт. Предишното му здравословно състояние щяло да се възстанови чрез окончателното изгонване на флуида посредством разработения от него, Тайад-Еспинас, вентилационен апарат за витален въздух. Такъв имал в хамбара на градския си дворец в Монпелие и ако Грьонуй нямал нищо против да го използуват като научен обект за демонстрация, щял да го спаси не само от безнадеждната зараза със земен газ, но и да му даде възможност да изкара добри пари…

Два часа по-късно те вече летяха с каретата. Макар пътищата да бяха в окаяно състояние, шестдесет и четирите левги до Монпелие те взеха за по-малко от две денонощия, понеже — въпреки напредналата си възраст — маркизът така енергично въртеше камшика ту по гърбовете на конете, ту по гърба на кочияша, а при многобройните аварии, когато счупваха я ок, я ресор, той запретваше ръкави и лично участваше в отстраняването им — толкова въодушевен бе той от находката си и изгаряше от нетърпение да и представи колкото се може по-скоро пред образованата общественост. За разлика от него Грьонуй не биваше да напуска каретата нито за миг. Трябваше да си седи вътре, загърнат плътно с чула, пропит с влажна пръст и глина. По време на пътуването го хранеха само със сурови кореноплод-ни зеленчуци. Маркизът се надяваше, че по такъв начин още известно време ще успее да запази заразата със земен газ в идеално консервиран вид.

Още с пристигането си в Монпелие той нареди да наставят Грьонуй в избата на замъка, разпрати покани до всички членове на Медицинския факултет, до Дружеството на ботаниците, Селскостопанското училище, до физико-химическото сдружение, до Масонската ложа и останалите общества на учени, които бяха цяла дузина. Няколко дни по-късно — тъкмо седмица след като се бе простил с уединението в планината — Грьонуй се озова върху един подиум в голямата аула на университета в Монпелие, за да бъде представен на няколкостотин учени глави като научната сензация на годината.

В доклада си Тайад-Еспинас го нарече живо доказателство за правилността на леталната теория за земния флуид. Докато отлепваше една подир друга дрипите от тялото на Грьонуй, той разясняваше катастрофалния ефект на разложителния газ върху организма му: ето тук се виждат белези от гнойни пъпки, предизвикани от разяжданията на газа, по гърдите — огромен лъскаво-червен карцином, навред по кожата — язви; и дори ясно флуидално осакатяване на скелета, изразяващо се в изкривено навътре стъпало, както и гърбица. Вътрешните органи — далакът, черният и белият дроб, жлъчката и храносмилателният тракт са също тежко увредени, което фекалната проба недвусмислено доказва — ето я в съдинката до краката на демонстрирания и всеки от присъствуващите може да се увери. В обобщение трябва да се каже, че поради седемгодишното действие на „флуидум летале на Тайад“ парализирането на виталните сили е в такъв напреднал стадий, че пациентът — чийто външен вид впрочем вече показва признаци на превръщане в къртица — може да бъде обозначен като същество, обречено по-скоро на смърт, отколкото на живот. Ето защо референтът поема задължението чрез прилагане на вентилационна терапия в комбинация с виталодиета в осемдневен срок да възстанови обречения дотолкова, че признаците на окончателното му подобрение да са очевидни за всички, а след изтичане на срока приканва тук присъствуващите да се уверят в положителния резултат от тази прогноза, който, естествено, ще трябва да се приеме като неопровержимо доказателство за правилността на земнофлуидалната теория.

Докладът имаше огромен успех. Учената публика аплодира бурно референта и се заизрежда покрай подиума, където стоеше Грьонуй. Със своята консервирана запуснатост, със старите си белези и недъзи Грьонуй правеше потресаващо впечатление, та всеки го приемаше за полуразложен и неспасяемо обречен, макар самият той да се чувствуваше напълно здрав и силен. Някои от господата го почукваха с професионален жест, мереха го, преглеждаха устата и очите му. Други го заговаряха и разпитваха за живота му в пещерата и за сегашното му здравословно състояние. Ала той се придържаше строго към предварителното разпореждане на маркиза и на тия въпроси отвръщаше с гърголене през свитото гърло, като същевременно безпомощно жестикулираше и сочеше адамовата си ябълка, с което даваше да се подразбере, че и това е поражение от „флуидум летале“.

Когато атракцията свърши, Тайад-Еспинас го опакова наново и като стока го закара в хамбара на двореца си. Там, в присъствието на отбрани доктори от Медицинския факултет, го затвори във виталовентилационния апарат, представляващ скована от чам кабина с добре уплътнени пролуки. Засмукващ комин стърчеше над покрива и под налягане вкарваше отвън въздух без летален газ, който можеше да се изпуска през монтирана в пода кожена клапа. Цял орляк слуги поддържаха апарата в действие, като ден и нощ се грижеха да не спрат вградените в комина вентилатори. И докато по този начин Грьонуй биваше обвяван от постоянно пречистващ го въздушен поток, през една вратичка с двойни стени — също като шлюзова камера — всеки час му подаваха диетична храна с високонадземен произход: бульон от гълъб, пастет от чучулига, рагу от дива патица, компот от дървесни плодове, хляб, приготвен от най-високостеблени сортове пшеница, вино от Пиренеите, мляко от дива коза, крем, приготвен от яйца на кокошки, които отглеждаха в таванското помещение на палата.

Цели пет дни продължи това комбинирано обеззаразително и ревитализиращо лечение. После маркизът нареди да спрат вентилаторите и го изпрати в банята, където няколко часа го киснаха във вани с хладка дъждовна вода, а накрая го измиха от глава до пети със сапун от орехово масло, донесен от град Потоси в Андите. Изрязаха ноктите на ръцете и краката му, изтъркаха зъбите му с фина смес от доломитен варовик, обръснаха го, подкъсиха и разресаха косите му, направиха му прическа и я напудриха. Извикаха шивач и обущар и ето че издокараха Грьонуй с копринена риза с бяло жабо и бели рюшове на маншетите, с копринени чорапи, сюртук, панталони и жилетка от синьо кадифе и чудесни обуща от черна кожа с катарами, дясната — умело натъкмена, за да прикрие изкривеното стъпало. Лично маркизът напудри с талк сипаничавото лице на Грьонуй, начерви устните и бузите му с кармин, а с въглен от липа изписа веждите му в истински благородна дъга. След това го напръска със собствения си парфюм с доста посредствена нотка на виолетки, отстъпи няколко крачки назад и му трябваше доста време, преди да изрази възторга си с думи.

— Мосю — издума най-сетне той, — аз съм във възторг от себе си. Потресен съм от собствената си гениалност. Наистина никога не съм се съмнявал в правилността на моята флуидална теория, наистина никога, но да я видя потвърдена в терапевтичната практик, за мен е потресаващо. Вие бяхте животно и аз ви направих човек. Едно направо богоравно дело. Разрешете да се покъртя от себе си! Застанете пред онова огледало там и се погледнете! За пръв път в живота си ще проумеете, че сте човек — е, не някакъв изключителен или с нещо забележителен, но все пак доста сносен човек. Идете, мосю! Погледнете се, дивете се на чудото, което сторих с вас!

За пръв път някой се обръщаше към Грьонуй с „мосю“. Той отиде до огледалото и се взря. До ден-днешен още не се бе виждал в огледало. Съгледа някакъв господин с хубава премяна от синьо кадифе, с бяла риза и копринени чорапи и съвсем инстинктивно сгуши глава в рамене, както винаги се бе свивал пред подобни фини господа. Но финият господин отсреща също сви глава в рамене и докато Грьонуй отново се изправяше, господинът срещу него стори същото, а после и двамата се вцепениха и започнаха да се фиксират.

Най-силно го порази фактът, че има невероятно нормален вид. Маркизът имаше право: Грьонуй не изглеждаше нито особено, нито добре, ала и не чак дотам грозен. На ръст бе малко дребноват, тялото му малко тромаво и килнато наляво, лицето му бе малко безизразно, накратко казано — изглеждаше като хилядите други люде. Ако сега тръгне навън по улицата, никой няма да се извърне подире му. Дори и на него самия нямаше да направи впечатление, ако срещне някой със същия вид. Макар че щеше да подуши, че този някой освен на виолетки мирише някак по-силно от господина в огледалото и оня, дето стоеше пред него.

Все пак преди десет дни селяните се бяха разбягали с писъци, когато го видяха. Тогава Грьонуй не се чувствуваше по-различно, отколкото сега, и сега, като затвори очи, не се почувствува по-различно от тогава. Той вдъхна въздуха, който идеше от тялото му, и пое нискокачествения парфюм, миризмата на кадифето и прясно подлепената кожа на обущата; пое миризмата на коприна, на пудра, на талк, както и слабото ухание на сапуна от Потоси. И внезапно осъзна, че не бульонът от гълъби и вентилационният фокус-мокус бяха направили от него нормален човек, а единствено и само няколкото дрехи, прическата и лекият козметичен маскарад.

Той поотвори леко очи и видя как господинът от огледалото го гледа също с леко поотворени очи, как по карминените му устни се плъзва усмивка, сякаш искаше да му даде знак, че не го намира чак толкова несимпатичен. Също и Грьонуй намери, че господинът от огледалото — този преоблечен като човек, маскиран, безмирисен образ — не изглежда чак толкова зле; поне му се стори, че ако маската се доизпипа, образът отсреща би оказал някакво въздействие върху околния свят, на което той, Грьонуй, не се бе считал способен. Той кимна на образа и видя, че докато отвръщаше на поздрава, другият скрито изду ноздри…