Патрик Зюскинд
Парфюмът (18) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

18

И тъй, Грьонуй с готовност получаваше напътствия в изкуството да вари сапун от свинска мас, да шие ръкавици от шагрен, да приготвя пудри от пшеничено брашно, бадемови трици и стрити корени от виолетки. Виеше благовонни свещици от дървени въглища, селитра и стърготини от санталово дърво. Пресобаше ориенталски пастили от мира, бензое и янтарно масло. Месеше тамян, шеллак, ветивер и канела на благовонни топчета. Пресяваше и бъркаше с шпатула пудри от смлени розови листенца, лавандула и кора от каскарила. Бъркаше мазило, бяло или венозносиньо, оформяше карминени червила, забъркваше каши от най-фини прахове за полиране на нокти и лъскане на зъби, с дъх на мента. Приготвяше къдрин за перуки, капки против брадавици, белила срещу лунички, беладона за очите, мазила с испанска муха за господата и тоалетен оцет за дамите. Без особен интерес, но безропотно и с успех Грьонуй учеше как се получават всякакви одеколончета и прахчета, тоалетни и разкрасителни артикулчета, как се приготвят букет от чайове и подправки, ликьори, маринати и какво ли още не, с една дума: всичко, на което Балдини можеше да го научи чрез обширните си традиционни познания.

И обратно: с особена жар слушаше наставленията на Балдини за приготвянето на тинктури, настойки и есенции. Неуморно можеше да мачка с винтовата преса горчиви бадемови ядки или да счуква зрънца мускус, или да кълца с двойния нож сиви мазни буци от амбра, или да стърже корени от виолетки, за да дигерира след това стърготините с чист алкохол. Запозна се с употребата на делителната фуния, с която маслото от пресованите лимонови кори се отделя от остатъчната мътилка. Научи се да суши билки и цвят — върху скари на сянка, както и да консервира шумолящи листа в делви и гърнета, запечатани с восък. Усвои изкуството да промива цветочни помади, да инфузира, да филтрира, да концентрира, да кларифицира и ректифицира.

Наистина работилницата на Балдини не беше пригодена за производство на цветочни и билкови масла в голям мащаб. А и в Париж едва ли биха се намерили необходимите количества пресни растения. От време на време обаче, когато на пазара можеха да се намерят евтино пресен розмарин, сал-вия, мента или анасон, или пък когато пристигнеше по-голяма пратка с грудки от ирис, валерианови корени, ким, индийско орехче и изсушен цвят от карамфил, у Балдини заиграваше сърцето на алхимика и той измъкваше огромния си аламбик — меден казан за дестилация с кондензно гърне отгоре, — поради което го кръстили „мавританска глава“, както гордо поясняваше той, с тоя казан още преди четиридесет години бил дестилирал лавандула направо на поляните по южните лигурийски склонове и луберонските хълмове. И докато Грьонуй надробяваше материала за дестилиране, Балдини с трескава бързина наклаждаше огъня в зиданото огнище — защото бързата обработка на продукта е алфата и омегата на занаята, — зареждаше медния казан с порядъчно количество вода на дъното, напълваше го с накълцания цвят, пъхаше мавританската глава в гърлото на казана и прикрепяше двете тръбички за втичащата и изтичащата вода. Това рафинирано охладително съоръжение — обясняваше той — направил допълнително, защото по негово време охлаждането на полето ставало само с въздух. После разпалваше огъня.

Бавно-бавно течността в казана завираше. След малко, първо на капки, а после на тънка струйка през преливника на мавританската глава, дестилатът започваше да изтича във флорентинската стъкленица с двата чучура, която Балдини подлагаше отдолу. Първоначално дестилатът изглеждаше нищо и никакъв: като рядка мътна чорба. Постепенно обаче, и то след като заменяха пълната стъкленица и я оставяха встрани, мътилката се разслояваше на два пласта: долу падаше цветочната и билковата вода, горе изплуваше дебелият пласт етерично масло. Излееше ли се нежноуханната вода внимателно през долния чучур на флорентинското шише, оставаше само чистото масло, есенцията, силната миризма на растението.

Грьонуй беше запленен от процеса. Ако нещо в този живот бе разпалвало в душата му възторг — наистина невидим за окото, ала скътан нейде дълбоко, горящ със студен пламък възторг, — то бе именно този метод: с огън, вода, пара и умно измъдрувана апаратура да се изтръгва уханната душа на нещата. Тази уханна душа — етеричното масло — беше най-хубавото в тях, беше единственото, което го интересуваше. Не го бе грижа за глупавия остатък: цвят, лист, шушулка, плод, окраска, красота, жизненост и всичко там излишно. То бе само обвивка и баласт. Мястото му бе на бунището.

От време на време, щом дестилатът се разводнеше, те сваляха аламбика от огъня, отваряха го и изтърсваха разварената листна маса. Лигава и безцветна, тя приличаше на разкисната слама, на избелели от слънцето кости на малки птички, на преварен зеленчук; бе блудкава и влакнеста, разкашкана, едно нищо и никакво, гадно мъртвешка, кажи-речи — лишена от собствен аромат. Изхвърляха я през прозореца в реката. После зареждаха с нов цвят, допълваха вода и връщаха аламбика на огнището. И пак завираше казанът, и пак във флорентинската стъкленица изтичаше жизненият сок на растенията. Това често траеше цяла нощ. Балдини се грижеше за огнището, Грьонуй държеше под око стъклениците — между зарежданията нямаше друга работа.

Седяха край огъня на трикраки столчета, опиянени от магията на тумбестия казан, и двамата захласнати, макар по различни причини. Балдини се любуваше на жаравата, на искрящия пурпур на пламъка и на медта. Обичаше пукота на цепениците, бълбукането на аламбика, защото му напомняше за добрите стари времена. Така можеше да помечтае! Донасяше от магазина бутилка вино, защото ожадняваше от жегата, и пак си пийваше винце като в добрите стари времена. И подхващаше истории за тях, безконечни истории. За Испанската война от хиляда седемстотин и първа до и четиринадесета, за чийто развой имал голям принос в битката срещу австрийците; за камизарите, с които се подвизавал из Севенските планини, за дъщерята на някакъв хугенот от Естерел, която, опиянена от лаванда, му се отдала. За един горски пожар, с който насмалко да изпепели цял Прованс, и то сто на сто, защото духал силен мистрал; и за дестилирането разказваше, все до него опираше, направо на поляните, нощем, на луна, с вино и песента на щурците; за някакво лавандулово масло, което добил тогава, тъй фино и силно, че било равно на среброто; за чирашките години в Генуа, за годините на странствуване като калфа; за някакъв град Грас, където имало толкова много парфюмеристи, колкото обущари — другаде, че някои от тях били от богати по-богати, че живеели като принцове, в разкошни къщи със сенчести градини и тераси, с ламперии в трапезариите, където се хранели в порцеланови чинии и със златни прибори…

Такива истории разправяше Балдини, пийваше си вино, а от виното, жаравата и въодушевлението от собствените преживелици страните му пламваха огненочервени. Грьонуй обаче, седнал по-настрани в сянка, изобщо не слушаше. Не го интересуваха стари истории, интересуваше го единствено новият процес. Той не отместваше очи от отливника на аламбика, откъдето изтичаше тънката струйка, и докато се взираше, си представяше, че самият той е такъв аламбик, в който бълбука дестилат, изтича като този тук, само че по-качествен, по-нов, по-необичаен, дестилат от ония изискани растения, които е култивирал сам в душата си, които цъфтяха там, непомирисани от никого освен от него, и които с неповторимия си аромат щяха да превърнат света в уханен Едем[1], където обонятелното му съществувание щеше да бъде отчасти поносимо. Да се превърне в огромен аламбик, който да залее целия свят със собственоръчно изработен дестилат — това бе блянът, на който се бе посветил Грьонуй.

Докато Балдини, подклаждан от виното, се впускаше във все по-безпътни истории какво било едно време и все по-пламенно нагазваше в собствения си екстаз, Грьонуй бързо се отърсваше от гротескните си фантасмагории. Първо прогонваше от главата си големия аламбик и се замисляше как да оползотвори новопридобитите знания за близките си цели.

Бележки

[1] Райската градина. — Б. пр.