Надя Брайд
Сабрина (6)

VI

Времето през уикенда като че ли нямаше да бъде много хубаво. Сабрина седеше на плажа. Беше заровила голите си крака дълбоко във финия, бял пясък и гледаше вълните. Щастлива усмивка играеше по устните й, очите й искряха, а свободно пуснатата й коса се развяваше от летния бриз, лъхащ откъм морето. Далечното, ясно небе с бели облачета изглеждаше като нарисувано. Вълните тихо пляскаха, а върху гребените им танцуваше ярката слънчева светлина. Сабрина стана, разпери широко ръце и няколко пъти се завъртя палаво около себе си. След това се втурна с големи скокове така, че пясъкът се разхвърча. Без дъх стигна до дървената слънчева тераса на вилата.

Беше едва осем часа, но въпреки ранния утринен час почти всички наематели се бяха вече събрали. Някои бяха пристигнали като Сабрина в петък вечерта, други току-що бяха слезли от колите си. На всички Сабрина подари по една сърдечна усмивка и размени с всеки по някоя дума. Ако можеше би прегърнала целия свят толкова добре се чувстваше сред прекрасната природа. Лъчезарното й настроение се предаваше на всеки, който я срещнеше.

— Скътала ли си ми някой друг портокал, Шейла — попита Сабрина приятелката си, като я видя да носи табла с големи, препълнени със сок кани.

— Разбира се, мое съкровище. Не бери грижа. Оставила съм ти зрели портокали за сок, яворов сироп за палачинките и даже пресни боровинки! На твоя Джефри не бива нищо да му липсва. Е, доволна ли си?

Сабрина кимна.

— Защо се занасяш с мен! Да не би ти да се стараеш по-малко, за да угодиш на твоя Джак?

— Разрешавам ти и ти да се пошегуваш. Но сега трябва да тръгвам — този път аз съм дежурна в кухнята. — Тя занесе таблата на терасата и я постави на количката за сервиране. — Е, хайде успех! — Шейла й махна и изчезна в кухнята.

Сабрина погледна към часовника. Защо не идваше Джефри? Тя нервно закрачи покрай стената с дъбови шкафове.

— Сигурно ще хване следващия влак — отбеляза Шейла, която пълнеше отново празните кани.

— Не зная. Може би ще дойде с колата.

— Той ползва ли кола в Ню Йорк — попита една от приятелките й.

— Нямам представа. — Сабрина вдигна рамене. Внезапно се сети, че знаеше ужасно малко за Джефри и неговите навици. — Може би ще си наеме кола… или джип. — Тя се загледа малко смутено през прозореца.

Джак и Паул се втурнаха в стаята.

— Здрасти, къде е онзи мъж от гардероба? — попита Паул и смеейки се завъртя в кръг Сабрина.

— Пфу, изглеждаш като хлъзгав жабок. — С пъргаво движение тя се откопчи от него.

— Бебешко масло! Оцветено с йод. Ставам супер черен.

— Само да не объркаш по погрешка твоята смес с тази на палачинките — пошегува се Шейла, която подреждаше измитите съдове.

— Може би това ще бъде сензацията на годината.

— Отивам да се преоблека. Моля ви, обадете ми се, когато той пристигне — прекъсна Сабрина веселата словесна престрелка.

Горе в спалнята, тя застана пред скрина и започна да вади слипове от отвореното чекмедже. Критично ги оглеждаше един след друг и след това небрежно ги хвърляше обратно. Мислите й непрекъснато се въртяха около Джефри. Внезапно тя осъзна, че той не беше само събудил желанието у нея, но си беше извоювал и място в сърцето й. Тя обичаше Джефри Харпър. Не се боеше да си го признае. След всичките тези години на очакване и надежди, след серията горчиви разочарования, след скучните седмици и месеци на уединение след раздялата с Кевин най-сетне бе намерила голямата любов на своя живот. Джефри нямаше да я разочарова, той нямаше да й причини болка — в това беше твърдо убедена. Сабрина инстинктивно усещаше, че любовта й към него беше това, което беше очаквала с толкова нетърпение. „Едно твърде късно откритие, което правиш едва на 29 години“ — помисли си иронично тя, — „но не е и чак толкова късно“. Никога не е късно да срещнеш щастието си. На колко години би могъл да бъде Джефри? Сабрина тихо се засмя. Дори не знаеше възрастта му. Майка й щеше да се хване за главата.

Тя се замисли. Кевин беше на тридесет и шест. Значи Джефри би трябвало да е поне на четиридесет, защото Кевин имаше още един по-голям брат, който се беше запилял някъде на запад.

Дали Джефри беше все още ерген? Или може би вдовец? Разведен? Най-накрая, дали нямаше той цяла чета деца, за които трябваше да се грижи? Сабрина въздъхна. Не знаеше почти нищо за него. Всъщност това нямаше значение. Защото едно нещо знаеше със сигурност: тя желаеше Джефри. Независимо от всичко!

Накрая Сабрина се реши да облече червения бански, с който беше тогава в гардероба. Усмихна се сладострастно и нахлузи миниатюрната му част върху фино изваяните си хълбоци. После завърза тънките връвчици на сутиена под гърдите си. С твърда четка среса разпилените си коси, с един поглед в огледалото се увери в своето въздействие и се присъедини отново към компанията.

Сабрина дълго плува в морето, игра волейбол с приятелите си и техните гости и за нейно учудване преди обеда премина неусетно.

На обяд Джефри все още не беше пристигнал. Сабрина се отказа от храната и за да се поразсее, тръгна съвсем сама на дълга разходка. Наблюдаваше шумните игри на малките деца по пясъка. Те пляскаха във водата и си строяха пясъчни замъци. Едва когато слънцето беше почти залязло, тя си тръгна обратно за вкъщи. Пътят й се видя безкраен. Стъпките й ставаха все по-бързи, ускори ги още и най-накрая започна да бяга.

Но Джефри все още не беше дошъл. Разочарована, Сабрина се прибра в стаята си.

— Той въобще каза ли ти, кога ще дойде? — Шейла повдигна питащо вежди. Тя се наведе над Сабрина и взе от ръцете й книгата. — Какво четеш? „Основи за успешно ръководене на фирми“. — Сините й очи се разшириха от учудване.

Сабрина отскубна книгата от ръцете й.

— Ти какво си мислеше? — попита тя рязко. — Че се уча как да прелъстявам мъжете? — Тя беше готова да се разплаче.

— Защо просто не позвъниш на този тип?

— Добре. И какво трябва да му кажа? „Здравей, Джефри, мъчно ми е за тебе. Ще ми направиш ли най-сетне компания?“

— Глупости. — Шейла се усмихна развеселена. — Ще кажеш: „Здравей, нахал! Нямахме ли ние с теб уговорка?“. Мисля, че имаш право да научиш, какви са тези толкова важни причини, които са му попречили да дойде.

Сабрина гледаше приятелката си замислено.

— А може би ще дойде утре — каза тя тихо.

— И ти ще ми се размотаваш още цял ден наоколо все така мрачна и отчаяна?! О, не, мис Кулен, дума да не става! Утре искаме да отидем до Сиър Белоус парк в Хамптън и ти, моя скъпа Сабрина, ще дойдеш с нас. Ще видиш, как ще те качим на най-големия и буен кон, който намерим и ще го подплашим, да препуска, докато се зашеметиш. — Шейла си запали цигара. — Кога най-сетне ще осъзнаеш, че мъжете трябва да играят по свирката на жените, а не обратно. — Тя силно дръпна от цигарата си и пусна бавно дима през ноздрите си.

— Ти не познаваш Джефри. Той сигурно е имал причини, за да не дойде.

— Защо тогава не ти се обади по телефона, за да ти съобщи тези толкова належащи причини?

Сабрина захвърли книгата си на нощното шкафче и неопределено вдигна рамене.

— Кога ще тръгваме утре сутринта? — смени темата тя.

* * *

И в неделя Джефри не дойде. Сабрина с усилие сдържаше сълзите си, когато вечерта стоеше в кухнята на лунна светлина и гледаше тъмното светещо небе, изпотена и изтощена, току-що върнала се от напрегнатата езда през необятния парк.

Какво се беше случило? Защо Джефри не се появяваше? Защо поне не беше се обадил? Въпроси след въпроси — и никакви отговори. Разгневена, тя се облегна на рамката на прозореца.

— Ох, божичко, страхувам се, че поне три седмици няма да мога да сядам — оплака се Шейла, разтривайки дупето си. — Това тъпоумно добиче ме накара да подскачам на гърба му нагоре-надолу като гумена топка. Ще можеш ли да ме облекчиш с малко лед?

Сабрина се обърна. Шейла бе застанала пред нея приведена и показваше заобленото си дупе.

— Не трябва да се цопваш като мокър парцал на седлото, а да се движиш в ритъма на коня си.

Шейла се наведе още повече, за да може Сабрина да разгледа още по-добре натъртеното място между разтворените й крака. Гледката беше твърде комична. Сабрина не се сдържа и се засмя, въпреки че в момента изобщо не й беше до смях. Тя се досещаше, че това шоу Шейла разиграваше само заради нея, за да я поободри. Нарочно се правеше на шут.

— Отивай и потопи повредения си задник в топла вода. — Сабрина подкани приятелката си и леко я плесна. Това отпуска.

Шейла се изправи.

— Да се надяваме — измърмори тя. — Но едно е сигурно, че през живота ми никой повече няма да ме накара да яздя кон. Горките ми задни части! — Масажирайки с една ръка дупето си, с другата тя махна на Сабрина и закуца към вратата.

Малко по-късно Сабрина също се върна в стаята си. После влезе в банята, изпъна се във ваната и затвори очи.

„Подъл глупак“ — промърмори тя, търкайки кожата си с гъбата, докато пламна като огън. Изведнъж Сабрина се сети. „Нали си бяхме уговорили среща в гардероба? В стаята на мистър Лорд? Ама разбира се!“ Тя скочи от ваната. Набързо си облече хавлията и зашляпа боса по дървения балкон към помещенията на мистър Лорд, които бяха точно до нейната стая.

„Боже, балконската врата още стои отворена.“ Сабрина се промъкна през отвора и пипнешком стигна до средата на стаята. Неподвижна, тя стоеше на лунната светлина, и затаила дъх, се заслуша. Никакъв шум не се чуваше от гардероба, никакъв признак на живот. С треперещи ръце тя отвори вратата. Изведнъж си помисли, колко смешна беше надеждата й да намери Джефри тук. Държеше се като малка глупава ученичка. Защо Джефри Харпър трябваше да бъде различен от другите мъже, с които се беше запознавала. От къде се взе у нея тази повече от наивна увереност?!

„Джефри!“ — прошепна тя в тъмнината. Но защо не отговаря? Той трябва да е там. Тя го обича. И той я обича. Вътре в себе си усещаше, че я обича. Всеки поглед, всяка дума, всеки негов жест доказваха това.

— Джефри! — извика Сабрина високо и уплашено. Сърцето й биеше лудо. Никакъв отговор. Тя светна лампата в гардероба и преглътна мъчително. Най-съкровените й мечти се стопиха за миг. Постелята от кожи на мъждивата светлина в гардероба и се видя като разхвърляно любовно ложе в някой евтин хан. С отвращение Сабрина гледаше скъпите палта по пода. Обля я парещ срам. Без да се замисля и съвсем доброволно тя се бе отдала на един чужд мъж, когото бегло познаваше и който на всичкото отгоре нямаше особено добро мнение за нея. За своя изненада, Сабрина осъзна, че отношението й към Джефри постепенно започна да се променя. Не произхождаха ли той и Кевин от едно и също семейство? Не си ли приличаха братята по характер като две капки вода? Не искаха ли и двамата чрез чара и покоряващата си любезност да я завладеят, да постигнат целта си — единият за сметка на другия? Сабрина тръсна глава. Колко още ще трябва да прави подобни болезнени заключения докато най-накрая се научи? Тя беше и си оставаше една простодушна, доверчива гъска, която се поддаваше на всеки лъстив поглед. „Куриерска служба «Кулен» — мислеше си тя тъжно. — Бързо — Вещо — Евтино — колко подхожда.“

Сабрина се усмихна горчиво и изгаси светлината. В понеделник ще трябва да подреди падналите дрехи и да проветри гардероба. Нищо повече да не й напомня за преживяното с Джефри. Трябва да премахне всички следи. Освен това не постъпва честно и към хазяина си. В края на краищата, нахлу в неговото царство, в неговата територия и е съвсем редно да оправи всичко. Току-що влязла в стаята си, тя чу Шейла да я вика.

— На телефона, Сабрина.

Сърцето й спря. Спусна се към вратата, отвори я и застана на прага. „Не!“ — напомни си тя. — „Спокойно! Не започвай отново! Бъди благоразумна!“

— Кой е на телефона? — попита, останала без дъх.

— Във всеки случай не е нашият приятел Харпър. Съжалявам много.

Сабрина замълча разочарована. „Глупава гъска.“

— Търговският ти посредник иска да говори с теб — обясни Шейла.

— Добре ще се обадя. — Сабрина бавно слезе надолу по стълбите и вдигна слушалката на централния телефон, който за удобство на всички се намираше в хола.

Търговският посредник предаде кратко и ясно, че на следващия ден преди обяд — около десет часа — ще пристигне мистър Лорд.

— Но през тази седмица къщата ще ползвам само аз. След това, ако иска, той би могъл да прекара почивката си тук.

— Съжалявам, мис Кулен, но някои непредвидени обстоятелствата за съжаление, са принудили мистър Лорд за кратко време да промени плановете си, въпреки че по принцип той се стреми да спази уговорката.

— Да, допускам. Но аз имам цял куп допълнителни поръчки, срещи с клиенти и…

— Определено разбирам положението ви, а и за мистър Лорд тази работа не е особено приятна. Повярвайте ми, ако се намери някакво друго разрешение, мистър Лорд ще бъде последният, който ще попречи на заниманията ви.

Внезапно цялата тази ситуация се стори на Сабрина твърде смешна.

— Е, какво да се прави — чу се тя рама да казва. — Мисля, че по някакъв начин ще успеем да излезем от положението. Само се надявам, че мистър Лорд няма да бъде шокиран от шумното парти на плажа, което съм си организирала с няколко мои познати, които искат да се попекат на слънце.

— Охо, и що за хора са това?

— Мои колеги.

— Е, добре, какво трябва да направя?

— Нищо.

Връщайки се към стаята си, Сабрина се отби за малко при Шейла и й разказа нерадостните новини. Шейла я изслуша с голямо внимание, след което вдигна рамене.

— Срещу могъщите господари ние, обикновените простосмъртни, нищо не можем да направим. Следователно няма смисъл напразно да си хабиш нервите, заради този мистър Лорд. Той е собственикът и във всички случаи правото е на негова страна.

— Но той няма и представа, какво ще му се струпа на главата, ако дойде. При моето изпортено настроение, би направил по-добре, ако не ми се мярка пред очите.

— По Божията воля ти така трябва да наредиш нещата, че да съблазниш стария скъперник — разбира се, в неговия собствен гардероб.

Сабрина се хвърли на леглото на Шейла и двете се смяха до припадък.

— Смяташ, че съм паднала духом, нали? — Сабрина се претърколи по гръб и се втренчи в тавана.

— Най-малкото ти доста бързо се примири с обстоятелствата. Малко прибързано според мен.

Шейла се обърна по корем, подиря се на лакти и загрижено погледна Сабрина. Тя обърна глава и срещна погледа й.

— Попадала ли си някога в толкова глупава ситуация?

— От мъжете трябва всичко да се очаква, мила моя. Мога да напиша доста дебели томове с всякакви невъзможни истории, които вече съм преживяла със силния пол — тя въздъхна театрално.

— Очевидно обаче, това изобщо не е повлияло на твоето настроение.

— Всеки по свой начин преживява разочарованията си. Ти тъгуваш и се спотайваш в своята охлювна черупка, аз се прикривам зад шеговити закачки и смях, а твоят Джефри, както ми се струва, направо бяга от чувствата си.

— Ти смяташ, че той се страхува… да се влюби в мен. Затова се отдръпва…

Шейла се надигна, мълчаливо. Отиде до гардероба и откачи от закачалката виненочервения си халат. Облече го и завърза невероятно широкия му колан.

— Той не е истински мъж, ако една жена като теб не накара кръвта му да закипи. Но въпреки това — Шейла наблюдаваше Сабрина с майчинска строгост, — няма нужда чак толкова да му се натискаш. Ако отсега не успява да удържи на обещанието си, какво ще се случи при положение, че наистина хлътнеш по него? Какво можеш да очакваш от мъж, който бяга от чувствата си? Постепенно ще бъдеш раздвоена между надеждата и разочарованието. Ти си тази, която ще страда, ще понася всичко и най-накрая ще плаща.

Шейла седна на ръба на леглото до Сабрина. Тя й се усмихна.

— От друга страна голямата любов е нещо такова, като… тя е риск и много лесно човек може да затъне с двата крака.

Сабрина хвана ръката на Шейла.

— Благодаря ти, скъпа, че искаш да ме утешиш. Но се наситих вече да гадая и да размишлявам. Джефри знае, къде може да ме намери. Ако иска да ми се обади — моля, а ако ли не… — Тя вдигна рамене и стана. — Хайде да слизаме долу.

 

 

На другата сутрин Сабрина стоеше пред прозореца и махаше на Шейла и Джак, които единствени бяха останали да пренощуват във вилата. Когато малката кола изчезна в далечината между дюните, внезапно я обхвана чувство на облекчение и бликаща жизнерадост.

През цялото горещо лято, прекарано в града, тя си мечтаеше за тази седмица, която принадлежеше само на нея. Беше си избрала книги, които искаше да прочете, беше планирала излети, беше подготвила пикник за своите колеги и даже си беше изготвила примерно меню. Никой не биваше да й отрови удоволствието. Трябваше да забрави всичко друго. Какво я засягаха Харпърови, работата, задълженията? Тя беше свободна… Вятърът, вълните и облаците, слънцето и луната бяха достатъчна компания. Сабрина затанцува на воля из празната стая и изцяло се наслаждаваше на пълната си независимост. Тя си приготви закуска от сочни череши, сладки праскови и сметана. Седна на слънчевата тераса и с опрени на парапета ходила започна да се храни с апетит. Постепенно слънцето затопляше крайниците й и нейното вродено спокойствие и обичаен оптимизъм взеха надмощие.

Докато почистваха къщата, Сабрина си направи дълга разходка. Необезпокоявана от никого тя прекоси дюните, навлезе в морето и заплува навътре с мощни движения.

Внезапно тя забеляза малка лодка на около тридесет и пет метра от нея. Сабрина вдигна ръка да засенчи очите си. Зад вълнолома беше закотвена луксозна бяла яхта „Лорд“. Изпъкваше с цялата си красота изкусно изработения шрифт на кърмата. Учудена Сабрина прочете още веднъж надписа.

„Странно, какъв чудак, да кръсти яхтата на самия себе си!“ — помисли си тя. Но какво я засягаше това. Тя се обърна и побърза да изплува.

Единственият пътник, обаче тъкмо я беше забелязал и насочи лодката точно към нея. Въпреки, че Сабрина заплува с всички сили, той мигновено я настигна и се плъзна по водата до нея. Сабрина протегна ръка към лодката.

— Мога ли да ви помогна? — Мъжът се наведе и подаде ръка. Неговото открито, загоряло от слънцето лице още от пръв поглед се стори на Сабрина симпатично и събуждащо доверие.

— Не, благодаря. — Тя погледна любопитно към завързаните чували, натрупани по дъното на лодката. — Страхувам се, че нямате свободно място. — Засмя се. Пред нея беше самият собственикът на вилата — мистър Келвин Лорд. От една страна той беше мъж, който усилено се занимаваше с бизнес, а от друга — намираше достатъчно време за неща, от които малко и да се поизпоти.

— Ето, тук има едно местенце. — Мъжът поразмести малко безформените пакети. — Моля. — Посочи й свободното място. — Днес нахвърлих всичко доста небрежно. Много бързах.

Сабрина хвана протегнатата ръка и се качи с тихо цамбурване.

— Във вилата няма да имате много работа. Всеки понеделник идват да почистват цялата къща и я излъскват до блясък. Господарят не може да се оплаче. Пазим и се грижим за имота му повече, отколкото той самият би могъл.

— Значи сте го кръстили „господар“? — Мъжът се усмихна добродушно. — Това ми харесва. — Той се плесна по коленете. — Хубаво. Много хубаво и оригинално.

Те бързо се приближаваха към плажа. Без суетене Сабрина скочи в плиткото и помогна да издърпат лодката на сушата.

— Между другото, моето име е Кулен, Сабрина Кулен — представи се тя и подаде на мъжа влажната си, посипана с пясък ръка. — Харесват ми хора със собствено мнение.

Мъжът пое ръката й и здраво я разтърси.

— Аз съм Джейсън Сендс. — Той крадешком погледна към яхтата. — Мистър Лорд не харесва подчинените му да му се подмилкват, а после да говорят зад гърба му. Той цени откритите думи. — Усмихна се.

— Както мен. — Сабрина се засмя сърдечно. — Моите служители говорят също без стеснение, когато имат основателни причини за оплакване. Удивително е, че колкото повече свобода им давам и колкото повече им прехвърлям отговорност, толкова повече мога да разчитам на тях и да съм сигурна в изпълнението на поставените им задачи.

— Изглежда вие имате твърда ръка…

Сабрина вдигна рамене.

— Не зная. Честно. Но съм доволна.

Те заедно свалиха тежките чували и ги понесоха към къщата.

— Така, това беше всичко.

Джейсън свали последния пакет и се обърна.

— Сега трябва веднага да се върна на яхтата. Щом къщата е чиста, аз нямам повече работа тук…

— О, забравете за момент задълженията си. Позволете си една малка почивка. Около басейна има шезлонги. Починете си малко. — Сабрина му се усмихна насърчително. — Господарят няма да ви се разсърди за малкото лентяйство.

Джейсън се поколеба за момент. След това кимна.

— Всъщност защо не? — каза той и се засмя.

— Браво! — Сабрина приятелски го потупа по раменете. — Чувствайте се като у дома си — извика му бодро тя и се обърна да си върви.

— Момент. — Джейсън я хвана за китката. — А вие? Какво ще правите сега?

— Ще поплувам още малко, трябва да изразходвам натрупаната си енергия. Малко физическо натоварване се отразява чудесно.

— При тези обстоятелства ви предлагам една игра на тенис. Имате ли желание?

Сабрина се усмихна шеговито.

— За по-сигурно се пригответе за по-продължителна игра — предупреди го тя. — Дано „господарят“ може да се лиши от вас за толкова време.

Джейсън направи доволна гримаса.

— Не му остава нищо друго. Е, да вървим!

Сабрина кимна и побягна към къщата. След няколко минути се върна облечена в къса поличка за тенис и с блуза без ръкави.

— Можем да тръгваме! — Тя кимна на Джейсън и му предостави възможност да си избере ракета.

Сабрина не беше очаквала, че Джейсън ще е такъв сериозен противник. Костваше й много усилия да парира силните му удари. Като луда гонеше сполучливите му топки, преминаващи покрай нея и едва успяваше да достигне майсторските му удари в близост до мрежата. С ожесточение се бореше за всяка точка. Ако Сабрина поведеше в резултата, Джейсън не се успокояваше, докато не изравни. Обратното не се случваше. Най-сетне напрегнатата игра беше спечелена от Джейсън.

Останала без дъх, Сабрина се приближи към мрежата.

— Поздравявам ви. Вие сте достоен противник — каза тя преценяващо и му подаде ръка. — Вие развенчахте славата ми. Досега ме смятаха за най-добрата. Но нещата се променят. — Тя се засмя. — Надявам се обаче, че няма да сте наблизо през уикенда, когато дойдат приятелите ми. В противен случай ще се отрази зле на имиджа ми. — Тя избърса потта си с дебела хавлия.

— И аз ви благодаря за играта. Вие сте истински боец. Моите комплименти, Сабрина! — Джейсън направи лек поклон. — Но не се страхувайте. — Той сниши гласа си. — Този ваш неуспех ще бъде нашата малка тайна.

Джейсън погледна към яхтата.

— Като че ли вече е време да се появя на борда — отбеляза той. — Вероятно днес мистър Лорд ще остане на яхтата. Понякога настроенията му са доста странни.

— Дори и да е така. Какво ни засяга? Вие винаги сте добре дошъл, Джейсън. Довиждане.

— До скоро, Сабрина. Радвам се, че се запознахме.

Сабрина го изпрати още малко до плажа и махна след лодката му. После бавно тръгна към вилата. Чувстваше се приятно изтощена и й се спеше. Без да бърза се изкачи по стълбите и се хвърли на леглото си. Гладките ленени завивки охладиха разгорещената й плът. Сабрина въздъхна от удоволствие. Взе си книга и започна да чете. Но мислите й блуждаеха. Тя щеше да прекара приятна почивка на морето. А целият Харпъров род да върви по дяволите! Ако Джефри наистина нямаше добро мнение за нея, си оставаше за негова сметка. В никакъв случай нямаше да го убеждава в обратното.

Сабрина се сгуши между възглавниците. Книгата падна от ръката й и очите й се затвориха.