Надя Брайд
Сабрина (2)

II

— Трябва да се е скрила някъде тук. — Сабрина разпозна гласа на приятеля си Джак. — Претърсихме цялата къща. — Той се засмя. — Хитрушата си е избрала най-хубавото скривалище! Сигурна е, че никой няма да се осмели да проникне в това обетовано царство.

— Да, Сабрина не е глупава. Скрива се в „светая светих“ на собственика на къщата — богатия мистър Непознат. — Тя дочу втори мъжки глас. — Хайде отвори вратата на гардероба! Нашата хубава домакиня сигурно вече е заспала от скука. Да се обзаложим ли?

— Не — извика Сабрина със сподавен глас. — Не, Паул. Не отваряй! Джак! Моля ви!

За момент навън настъпи тишина.

— Всичко наред ли е, Сабрина? — попита най-сетне загрижено Джак.

— Да, да. Не се тревожете.

— Но… — занемя Джак. После изведнъж се разсмя. — О, разбирам. Тя не е сама в гардероба. Е, тогава всичко хубаво, Сабрина! — извика той високо. — Ние сме тактични и ще се измъкнем съвсем незабелязано.

— До скоро! — допълни Паул.

Краткият разговор с двамата млади мъже подейства на Сабрина като студен душ.

— Боже господи! — изстена напълно отрезняла. — Но какво правя аз? Струва ми се, че съм главна героиня от някой евтин порнофилм. — Тя покри лицето си с ръце.

— Но, не. — Непознатият нежно я погали по раменете. — Ние не вършим нищо аморално, нищо, от което можем да се срамуваме.

Сабрина не отговори. С треперещи пръсти тя оправи сутиена на банския си костюм и завърза тънките връзки зад врата си.

— Престанете — изсъска му сърдито. — Играта свърши. Излизам.

— Не.

— О, напротив! — Сабрина се надигна бързо и с несигурни стъпки тръгна към вратата.

Непознатият не се помръдваше.

— Ще съжаляваш. — Гласът му прозвуча неестествено спокойно.

— Щях да съжалявам само, ако се бях оставила да отидете до край!

Сабрина усети, че се изчервява. Почувства в себе си непреодолим стремеж лекомислено, без нужда да предизвика спор. Изпита желание да излее напиращия си гняв върху някого…

— Аз не съжалявам за нищо. Ще ми липсва всяка мила секунда, прекарана с тебе насаме. А и на тебе също. Признай си. — Непознатият тихо се засмя.

Сабрина хвана дръжката на вратата.

— Казах ви, че играта свърши. — Наложи се да се подпре на стената, толкова много трепереха коленете й.

— Сабрина! Отвори широко вратата, Сабрина. Искам да видиш лицето ми и в тебе да се запечата образът му. Споменът за него няма да ти дава мира ден и нощ.

— Не! — Сабрина тръсна отбранително глава. — Не, ние трябва да забравим това, което се случи тук. И не разказ вайте на никого, умолявам ви. Ще ми обещаете ли?

— Ти не ме харесваш.

— Точно така. — Сабрина се бореше със сълзите си. Какво й ставаше? От какво беше причинено това силно съжаление и тази неясна болка при мисълта, че никога вече няма да срещне нежния непознат?

От тъмния ъгъл прозвуча смях. Първо тихо, след това все по-силно. Сабрина чу, как мъжът се надигна и направи крачка към нея. След малко вече усещаше силните му ръце около тънката си талия. Тя се опита да го отблъсне. Напразно. Държеше я много здраво и я притегли към себе си.

— Лъжкиня — шептеше той. — Ще ти липсвам и споменът за мен ще те следва на всяка стъпка. Гласът ми ще те преследва в сънищата ти. Ще ме търсиш навсякъде.

Сабрина стоеше като замаяна. Какво си въобразява този човек?

— Охо! Вие даже ми се подигравате! — ядосано отговори тя с усилие.

— Не съм имал нищо друго предвид.

Тя се отскубна.

— По-скоро ще се преобърна, отколкото да прахосвам мислите си по вас, безочлив смутител — извика му.

Той я сграбчи.

— Окей, окей. Все пак, ще получа ли целувчица на сбогуване?

Без да дочака отговора, наведе се и я целуна въпреки нейната съпротива.

— Ти, малка дива котка! — промърмори непознатият.

— Оставете ме най-сетне да си вървя! — Сабрина почти изписка от възмущение.

Мъжът я пусна, без да каже нито дума. С безпомощна ярост, изтощена и в същото време объркана, тя се втурни напред. Отвори вратата на гардероба, излезе от тъмнината, без да си поеме дъх и яростно я затръшна зад себе си, като дори не се обърна. Хукна нагоре по стълбите и се скри в спалнята си. Побърза да влезе в банята и дишайки тежко, се облегна на облицованата с плочки стена.

За няколко секунди затвори очи и се опита да подреди обърканите си мисли, но след малко окончателно се отказа. Наведе се над огромната вана, пусна крана за вода, свали си бикините и се потопи. Тихото шуртене и приятната топлина се отразиха добре на опънатите й нерви. Тя включи устройството за масаж и отново влезе в клокочещата вода. Постепенно вътрешното напрежение спадна. Но все още усещаше докосванията на непознатия по кожата си, възбудата й още не беше отшумяла и мислите й се въртяха около странното приключение, което беше преживяла. Стенейки тя масажираше гърдите си.

— Сабрина! Къде пропадна?

Сабрина трепна. Отвори очи и погледна към най-добрата си приятелка като към привидение.

— Шейла, ти… аз… — заекна тя безпомощно.

— Има ли ти нещо? — Шейла спря масажа и гледаше Сабрина недоверчиво. — Джак и Паул ми разказаха някакви нелепости за един гардероб, в който си се била скрила? С един мъж?!

Сабрина преглътна.

— Да, това, което двамата са ти разказали, е вярно.

— Честно?! — Шейла седна на ръба на ваната. — Е, казвай, кой беше този твой прелъстител? — попита я нетърпеливо.

Сабрина се потопи във водата до брадичката си.

— Нямам представа. — Тя се ядоса. — А и въобще не искам да знам.

Шейла я гледаше смаяна.

— Но аз… — извика тя заинтригувано и очите й заблестяха. — Няма нищо по-лесно от това. Аз познавам всички гости от мъжки пол много добре. Опиши ми твоя смахнат непознат и аз ще ти разкрия тайната му.

Сабрина се изсмя почти истерично и протегна ръце.

— Раменете му бяха приблизително толкова широки или може би толкова… или толкова… А ръцете му… — Търсеше подходящите думи. — Ръцете му горяха като огън. — Тя замълча.

— И после? — Шейла кимна насърчително.

Сабрина повдигна рамене.

— И после нищо. — Тя сведе поглед. — Шейла, аз мразя този мъж.

Приятелката й кимна замислено.

— Това е интересно — промърмори тя студено. — Омразата й любовта предизвикват едно и също чувство. Те са тясно свързани.

— Глупости! Те взаимно се изключват. Това, което обичам не го мразя и обратно.

— Хм. Тогава защо стоя толкова дълго с него в гардероба?

— Можех ли да се досетя, че този мъж ще се прояви като противен егоист. Той се разсмя, когато го помолих да забрави всичко. О, аз го мразя. Мразя този отвратителен шегаджия, който се смята за неотразим. Аз кипях от ярост, а той ми се присмя. — Тя плесна с ръка и от ваната изхвърчаха пръски.

Шейла се усмихна.

— Ти май яко си хлътнала?

— Шейла! — Сабрина седна и хвърли на приятелката с убийствен поглед.

Шейла се надигна.

— Ще се промъкнеш ли пак в гардероба, ако знаеш, че непознатият чака там?

Сабрина мълчеше.

— Е?

— По-скоро бих се оставила да ме хвърлят за храна на акулите.

Двете жени се изгледаха изпитателно. Накрая Шейла се обърна, отиде до прозореца и се загледа навън към тъмното море.

— Ще излезеш от ваната и ще дойдеш долу при нас — каза тя спокойно и търпеливо, като че ли говореше на някое твърдоглаво дете. — Джак ни пече вкусни стекове. Цялата група ще им се нахвърли с вълчи апетит. Да видим дали ще мога да спася една порция за тебе.

— Изглежда нищо не си разбрала, Шейла. Не искам да се срещам с никого — още повече с мъж! Във всеки ще виждам Непознатия.

— Не всеки прилича на него.

— Но един от тях може да е. И този някой знае за мен неща, за които аз самата съм нямала и представа. — Изплашена тя сложи ръка на устата си. — Моля те, Шейла, помогни ми да забравя цялата тази лудост възможно най-бързо.

— И смяташ, че ще ти се отдаде толкова лесно?

— Слушай, този мъж не е от кръга на нашите познати, в това съм напълно сигурна. Никой от нашите приятели не е така пламенен, така страстен…

— Жалко. — Шейла се засмя.

Сабрина отпуши ваната.

— Искам да забравя какво се случи, Шейла. Аз трябва да го забравя!