Надя Брайд
Сабрина (10)

X

Сабрина погледна нервно часовника. Защо не идваха още от обслужването по домовете? Тя влезе в кухнята, включи кафемашината и наля вода за чай в огромен меден чайник.

— А какво ще предложите за ядене на гостите си?

Сабрина се обърна. Зад нея, до кухненската маса седеше Джейсън и пълнеше захарницата с бучки захар. Косите му бяха разбъркани и като цяло изглеждаше направо вкиснат.

— Нямам представа. — Тя безпомощно сви рамене. — При това моите хора ще връхлетят като лакоми скакалци. А аз не мога нищо да им предложа, защото тези глупаци от сервизното обслужване по домовете така безсрамно се шляят. Това е позор!

— Е, Сабрина, не е чак толкова трагично. Вие се качете горе, за да се преоблечете, а аз междувременно ще надникна, дали няма да може да се изрови нещо от запасите на нашия „господар“.

— Джейсън, вие сте съкровище. — Сабрина му подари една въздушна целувка и забърза нагоре по стълбите. — Ако забогатея някога, ще ви отнема от мистър Лорд. Ще ви плащам тройно! — Тя се втурна в спалнята си. През затворената врата се дочу звънкото тананикане на Джейсън.

Сабрина набързо се среса, захвърли четката и гребена и се спусна към вратата. Нямаше и следа от доставчиците. Тя се втурна към кухнята. По средата на помещението, усмихвайки се, стоеше Джейсън, облечен в бели ленени панталони и патешко жълто поло. Обут бе в мокасини, а на главата му предизвикателно се кипреше сламена шапка.

— Готов съм на всякакви унижения. — Той посочи масата, на която беше наредил ордьоврите. — Разбира се, само ако ми се плаща на час за услугите.

— Ах, Джейсън, какво бих правила без вас. — Като минаваше покрай него Сабрина го прегърна. — Вие сте истински, хилядапроцентов англичанин. — Тя се спря. — Най-накрая даже бихте могъл да ме посъветвате как най-изгодно да си купя компютър.

— Поне ще се опитам.

— Много сте скромен. — Сабрина му намигна. — А сега, да ви се отблагодаря за голямата услуга, която ми направихте…

— Каква услуга? — Джейсън си придаде учуден вид, а лицето му придоби сериозно изражение.

— Вие сте мой гост, Джейсън. Вие ме извадихте от неудобното положение, в което ме поставиха тези немарливци от обслужването. Аз приех помощта ви, като приятелска отзивчивост и сега…

— О, вече разбирам. Благодаря ви за поканата.

Двамата излязоха на верандата и видяха група весели млади хора, които смеейки се и бъбрейки, се приближаваха към вилата. Отново на Сабрина се прииска да прегърне целия свят — толкова щастлива и доволна се чувстваше.

— Добре дошли! — извика им тя и пропусна гостите си да влязат.

— Вие ли сте Сабрина Кулен? — Сабрина се обърна. Пред нея стоеше мъж, облечен в бяло.

— Да? — Погледът й попадна върху нашарена с цветни балони кола за доставки. — Но аз не съм поръчвала никакви балони — каза тя учудено.

— Това не е необходимо. — Той се приближи към колата и отвори задната врата. — Ние доставяме подаръци изненади. — Мъжът с усилие се опитваше да удържи, пълните с хелий балони.

Смеейки се, Сабрина побърза да му помогне.

— И кой иска да ми достави радост с тези пъстри балони?

— Това нямам право да ви кажа. — Мъжът намигна.

— Изглежда вашите услуги са много търсени, млада госпожо. — Той посочи надписите, с които бяха украсени балоните.

Сабрина прочете на глас:

— „Винаги на вашите услуги — Сабрина и нейният екип“; „Имате ли трудности — Сабрина Кулен има грижата за помощ“; „Сабрина Кулен решава вашите проблеми с един замах“. — Тя се засмя.

— Знам какво си мислите сега, младежо. Но външния блясък лъже. Бизнесът ми между другото е труден и отговорен. — Тя посочи своите колеги. — Моите хора изглеждат като спортисти, защото вършат работата си на колела.

Мъжът се усмихна.

— Няма нищо лошо в това, лейди. Пожелавам ви приятен ден. — Той се качи в колата, която тракайки пое посока към града.

Сабрина вдигна рамене. Хората могат да си мислят, каквото искат за нея.

Тя добродушно се усмихна. Тревор беше единственият гостенин, който се беше облякъл изискано. С крайчеца на окото си Сабрина съзря, как той приглаждаше ръба на светлите си ленени панталони и вчесваше косата си.

— Тревор! — Тя му подаде ръка.

— Здрасти, Сабрина. Бих ли могъл да ти представя моята позната? — Имаше предвид младата жена до себе си, която Сабрина познаваше само бегло.

— Радвам се.

— Добър ден, мис Кулен. — Издадохте ли на мистър Харпър къде аз днес…

— Нашата шефка никога не би направила това — прекъсна я Тревор по средата на думата.

Сабрина развеселена поглеждаше ту единия, ту другия.

— Разбира се не. Защо питате?

— Защото, когато му разказах своята версия, той ме попита, дали бременността в Ню Джърси трае по-дълго…

Сабрина добродушно се усмихна. Явно Джефри беше свързал нещата с откъслечните думи от разговора с Тревор.

— Трябва да ви предам нещо от негово име. — Младата жена се наведе и целуна Сабрина по бузата. — Освен това той ми поръча да не пропусна една нежна плесница по онова място… е, по-добре изпълнението да оставим за самия него.

Сабрина прегърна приятелката на Тревор и двете без задръжки се засмяха като ученички.

— Жени — отбеляза Тревор.

— А вие мъжете? — Сабрина нежно го щипна по ухото. Най-сетне се появиха от обслужването по домовете. Сабрина незабавно започна да им дава наставления, но с половин ухо долавяше и разговора между Тревор и приятелката му:

„Как мислиш, какво ли са правили през цялото време в бюрото при затворени врати? Може би са стояли със скръстени ръце или…“

Служителите от сервизното обслужване за партито уредиха бюфета направо на плажа, върху три големи маси. Като гладни вълци гостите на Сабрина се нахвърлиха на вкуснотиите и сервитьорките търчаха постоянно с таблите да допълват навреме запасите от храна.

Сабрина ласкаво погледна към приятелите си. Те изглеждаха много доволни и с голямо настроение.

След яденето всеки се отдаде на своето занимание. Някои плуваха в басейна, други играеха тенис, трети мързеливо се излежаваха на слънце и дремеха. По някое време Сабрина безпощадно ги разгони да стават.

— За да не забравите как се кара, скъпи мои — подвикна им тя ободрително, — наела съм велосипеди. Те не са толкова луксозни, като нашите във фирмата, но мисля, че такива незначителни подробности няма да ви уплашат.

— Разходка на колела, какво оригинално хрумване — пошегува се Тревор.

— Ето ви случай да повишите жизнения си тонус. — Сабрина му намигна съзаклятнически.

— Но те са от Ано Тобак! Това са чисти музейни експонати!

Колегите на Сабрина се метнаха на седалките на старомодните велосипеди, като не преставаха да се шегуват. Полагаха големи усилия да задвижат невероятно тежките возила и някои застрашително се клатушкаха насам-натам, едва успявайки да запазят равновесие. Но накрая всички вече уверено седяха на седлата и се спуснаха по крайбрежна уличка в дълга колона. Заобиколиха града и се насочиха към нивята и пасищата. Тук и там се спираха, за да си направят снимки и да потупват гальовно малките жребчета, които тичаха в тръс покрай бдителните си майки и любопитно надничаха през дървените огради.

Понякога ги задминаваха коли и пътниците в тях любопитно се втренчваха в градските „нашественици“. С най-голямо удоволствие Сабрина би им се изплезила, но в това време Джейсън я приближи. С неподражаема елегантност той повдигна ръка, махна небрежно към натрапчивите зяпачи и ги дари с усмивка, от която и айсберг би се разтопил. Другите последваха примера му — „зяпачите“ се заобръщаха сконфузено и продължаваха пътя си.

Ето че Джейсън поведе колоната. Той насочи Сабрина и гостите към един обширен резерват, в който се боричкаха многобройни домашни животни.

— Не трябва ли за по-сигурно да оставим някой да пази колелетата? — попита Тревор. — Нали нямаме катинари за тях?

Сабрина се засмя.

— Не се безпокой, Тревор. Тук на полето никой не краде велосипеди. Не сме в Ню Йорк. — Тя сложи ръка на рамото на скептично настроения Тревор. — Не бива да карате вашата позната да ви чака.

Всички спокойно се разхождаха из хладната сенчеста гора, минаваха покрай прозрачни поточета и сочни ливади, пълни с цветя. Накрая спряха да си починат на широко — дървено мостче, издигащо се над малко езерце, плътно покрито с бели водни лилии. Ясно синьото небе се отразяваше във водата и слънцето рисуваше върху листата им прелестни шарки, като че ли чрез магия смесваше светлината и сянката.

— Човек би трябвало да има доста пари, за да може да си позволи една малка къщичка сред природата — въздъхна някой.

— Хората, които имат малко пари, не могат да си представят, каква огромна отговорност, даже бреме носи богатството — чу се гласът на Джейсън.

Започна разпалена дискусия за предимствата и недостатъците на богатството и неговото влияние върху хората, по време на която Джейсън упорито защитаваше „по-обикновен живот“.

— Богатството не носи винаги щастие — наблегна той. — Зная, че звучи глупаво, но всичко, което съм видял до сега и съм преживял сред така наречените висши кръгове само отново потвърждава тази всеизвестна истина.

Едва привечер групата се отправи обратно към вилата. Освежиха се в морето и насядаха върху одеяла около големия огън. Заразказваха се приятни кратки историйки и весели вицове, а някои се шегуваха, измисляйки все нови и нови двусмислени рекламни изречения за куриерската служба на Сабрина. По едно време Сабрина запита:

— Кажете, кой от вас беше обожателят ми, поръчал балоните?

Всички мълчаха, а тя гледаше подозрително ту един, ту друг. Никъде обаче не видя спотаена усмивка или гримаса — всички открито срещнаха погледа й. Изведнъж я осени: „Джефри! Разбира се! Само той може да измисли такава хитра шега“. Сабрина скришом се усмихна.

Около единадесет часа първите гости се сбогуваха. Прекараният заедно ден укрепи още повече и без това здравите приятелски отношения между колегите на Сабрина. Раздялата беше толкова мила и сърдечна, че тя не можа да скрие умилението си. Дори страничен наблюдател едва ли щеше да се усъмни в порядъчността на техните чувства.

Малко преди полунощ, когато и последният гост си беше заминал, Сабрина закрачи през празните тихи стаи изтощена, но щастлива. С тиха въздишка тя се отпусна върху меката тапицерия на един фотьойл и още веднъж мислено се върна към изминалия ден. Наистина имаше такива колеги, с които да се гордее. Не съществуваше между тях човек, който да злоупотребява с доверието, с името, с добрината й. Напротив. Всеки влагаше усилия за благополучието на фирмата. В истинския смисъл на думата те бяха едно голямо семейство.

— Вие наистина сте шефка мечта. Моите комплименти, Сабрина. — Държейки в едната си ръка пълна чаша, а в другата измачканата сламена шапка, Джейсън й се поклони.

— Самият колектив допринася за успеха на шефа си. Моите хора просто са супер. — Тя тихо се засмя. — Те са луди, направо луди за работа. Трепят се, работят волски от рано до късно — те са моторът за моя успех. — Обърна се към Джейсън. — Какво пиете?

— Мартини. А вие искате ли?

— Хм, мартини… звучи примамливо, но не зная дали… вече ми се вие свят…

— Е, и? — Джейсън й подаде питието. — Какво ще ви навреди едно малко напиване?

Сабрина пое смеейки се чашата.

— Вашите изявления по повод богатството ме накараха да се замисля — отбеляза тя.

Той седна до нея.

— Не исках да си придавам важност, честна дума. Ежедневно наблюдавам съвсем отблизо, какво пагубно влияние оказват парите върху хората. За съжаление.

— Аз искам демократично да ръководя това, с което съм се заела. Не желая власт, а сигурност за мен и за колеги ми. Ролята ми на съпруга и майка трябва непременно да е съвместима с тази на жена, успяваща в бизнеса. Моята концепция ме задължава да отсъдя справедливо и за двете страни. Или поне се надявам да е така.

Джейсън се облегна назад и затвори очи.

— Да, достойна цел — потвърди той и гласът му прозвуча неочаквано меко и тъжно.

Сабрина се поколеба за миг, но след това му разказа за предложението на Джефри, с помощта на компютъра да рационализира дейността си.

— За съжаление съществува проблем, който излиза на преден план. Ще трябва страшно да задлъжнея, за да осъществя проектите си. Вероятно след три години ще съм на върха, но три години са дълъг период от време и може би…

Джейсън се надигна и наля още две мартинита.

— Вашият Джефри вероятно разбира от тези неща. — Той подаде чашата на Сабрина и отново седна до нея. — Тези години обаче, при всички случаи няма да са леки за вас. Ще се наложи да се раздвоявате между бизнеса и любовта си. А за голямата любов трябва да се грижиш и да я пазиш.

— Прозвуча така, като че ли имате доста знания в тази област.

— О, да. — Той горчиво се засмя. — Но моите познания си останаха, уви, само празна теория. Трябваше да ги приложа и в практиката.

— Кога?

— Още когато бях женен. Моят брак се провали, защото смятах работата си за по важна от семейството. Това беше груба грешка.

Сабрина загрижена тръсна глава.

— Защо не поговорихте за това със своя „господар“? Не мога да си представя, че той изисква от служителите си такова пълно себеотдаване.

Джейсън изпразни чашата си на един дъх.

— Разбира се, че не. Той не е нечовечен. Но тогава мислех, че професията при всички случаи стои над семейството и, че то е едва на второ място в списъка на задълженията ми. Оказа се, че е съдбоносна заблуда.

Сабрина гледаше Джейсън състрадателно.

— Става студено. Отивам само да си взема коженото палто — промълви тя.

Изкачи се по стълбите и влезе в стаята на мистър Лорд. Тук вече нищо не напомняше за бурната първа среща с Джефри. В безупречен ред висяха палтата и якетата по закачалките в гардероба. Грижливо подредени бяха и пуловерите и ризите на полиците. Но тръпчивия аромат на кедрово дърво събуждаше сладки спомени у Сабрина. Тя неволно въздъхна и пое дълбоко въздух. След това решително посегна към палтото си, тихо затвори вратата на гардероба, угаси светлината и напусна стаята.

Завари Джейсън пред камината да слага нови цепеници на мястото на изгорелите. Известно време той гледа мълчаливо огнените езици. Треперейки, Сабрина се загърна в палтото си.

— В общи линии това е парадокс — поднови Сабрина предишния разговор. — Промените, които би трябвало да ме улеснят и облекчат едновременно, крият опасност да отслабят енергията ми. Но аз въобще не си правя илюзии. — Тя направи място на Джейсън да седне. — Проектът наистина може да изчерпи финансовите ми средства, както физическите и духовните ми сили. Чувствам се малко несигурна.

Той въздъхна.

— Вярно е. Ситуацията, в която се намирате, е сложна. От една страна вие ще вложите всичкото си време и сили в един проект, който впоследствие ще ви спести много време. От друга страна никой не може да ви гарантира, че частния ви живот ще може да понесе такива големи натоварвания. В края на краищата, рискувате да платите висока цена. Без гаранция, дали изобщо ще постигнете целта си.

Сабрина кимна замислено.

— Ако свободата ми за действие не беше толкова ограничена…

— Мистър Лорд би могъл да ви предостави липсващите ви средства — във вид на безлихвен заем. Ако се застъпя пред него за вас…

— Ще го направите ли заради мен, Джейсън? — Сабрина учудено го наблюдаваше. — Нима сте толкова близък с шефа си?

Джейсън вдигна рамене.

— Както искате го наречете.

— Вашето предложение звучи примамливо, даже повече от примамливо, но… има някои деликатни неща между мистър Лорд и бъдещия ми девер. Страхувам се…

— О, знам за това. Кевин Харпър е злоупотребил с доверието на мистър Лорд. По твърде лош начин.

Сабрина долови нотки на горчивина в гласа на Джейсън.

— О, да не би да знаете за това нещо повече?! — извика възбудено тя. — Ние се досещахме, че Кевин не ни казва истината, но нямахме ни най-малка представа, какво всъщност се е случило. — Тя потърси погледа му. — Впрочем, напълно ми е безразлично, какво е сторил Кевин. Ядосва ме само фактът, че той ни въвлече с Джефри в тази неприятна история. При това, съвсем точно зная, че нямам нищо, ама съвсем нищо общо с взетото от мистър Лорд решение да го освободи от работа.

Джейсън сведе глава.

— Не, вие наистина не носите никаква вина в случая — увери я той тихо. — Мистър Лорд разбра, че Кевин Харпър… е… имал връзка с жена му.

— Не!

— Те отдавна се познаваха, и…

— Не, моля ви, Джейсън, не искам да зная никакви подробности. — Сабрина повдигна отбранително ръце и разтърси глава. — Но защо трябваше да ме замесва в тази история. — Тя се изправи и закрачи напред-назад пред камината.

— Не е чак толкова трудно за отгатване, Сабрина. Вие сте го отблъснала, гордостта му е била наранена, честолюбието му засегнато. Решил е да ви отмъсти.

— Но така той причинява болка на две жени едновременно: на жена си Джуди и на мисис Лорд.

Джейсън се изсмя от сърце.

— О, Сабрина, моето простодушно агънце. Кевин Харпър е безочлив. Той иска да запази самия себе си, той иска да спаси само своята собствена кожа. Търси изкупителна жертва — и това сте вие, Сабрина.

Сабрина се втренчи в огъня.

— Да, той никога не е намирал в себе си причината за грешките си. — Тя се обърна към Джейсън. — А мисис Лорд? — попита колебливо.

Повдигайки рамене Джейсън се обърна.

— Кевин не знае, какво е истинска любов.

— Нито любов, нито чест, вярност и морал. — Той направи презрителна гримаса.

— Имаше ли мистър Лорд доказателства? Имам предвид виждал ли е жена си с Кевин…

— От дълго време у него съществуваше подозрение. Но мисис Лорд му признала първа. Една вечер му казала за своята изневяра. Мистър Лорд останал като гръмнат.

Сабрина замълча стъписана. Тя отново седна и загърна плътно раменете си с коженото палто.

— Джейсън? Разрешавате ли ми да разкажа на Джефри това, което току-що ми доверихте?

Той кимна.

— Мистър Лорд няма да има нищо против.

Двамата се загледаха към искрящия огън. Наблюдаваха играта между светлините и сенките и си говореха, без да обръщат внимание на часа. Но постепенно отговорите на Сабрина се превръщаха в едносрични. Изтощена, тя се облегна на рамото на Джейсън. Главата й ставаше все по-тежка и по-тежка. Очите й се затваряха…

* * *

Сабрина почувства, че я вдигат силни ръце. Премигна замаяно.

— Джефри! — Тя изхихика. — Вече втори път ме изненадваш насън. Внимавай да не ми стане навик.

Джефри я занесе безмълвно до стаята й, затвори с крак вратата след себе си и грубо изправи Сабрина на краката й. Тя объркано го погледна. Срещна я студен поглед.

— Джефри! — заеквайки, продума Сабрина. — Какво правиш. Аз нищо не разбирам…

Той не отговори. Сабрина чу тежкото му дишане, усети тръпчивия дъх на одеколона му и долови разочарованието, яростта и отчаянието в погледа му. Внезапно в ума й проблесна:

— О! Ти мислиш, че аз и Джейсън… ние. — Тя облекчено се засмя.

— Джейсън?! — Гласът на Джефри беше стоманен. Сабрина се сви под грубата хватка, стегнала рамото й. — За колко глупав ме смяташ, Сабрина Кулен? „Да забравим какво е казал Кевин. Ние се обичаме.“ — Ноздрите му се издуваха от едва сдържана ярост. — Сладки приказки, с които искаше да ме подлъжеш. Но сега показваш истинския си образ.

— Джефри! — Сабрина извика отчаяно. С какво беше спечелила неговия гняв, неговата ирония и студенината, с която се отнасяше към нея? Нима ревността му не и оставяше възможност да се защити? Трябваше ли в бъдеще да се отказва от всяко безобидно приятелство, за да не подхранва възбудената фантазия на Джефри? — Не те разбирам! Мислех, че си по толерантен!

— Толерантен! — Гласът на Джефри беше пропит със сарказъм. — Толерантен? — Той се засмя подигравателно. — Това виц ли е? — Той разтърси Сабрина. Когато рязко я пусна, тя залитна и падна на леглото. С ужасени очи се втренчи в него. Какво всъщност беше направила? С какво беше заслужила такава несправедливост? Беше ли престъпление, че е седяла с друг мъж пред камината и са си приказвали? Джефри толкова малко ли й вярваше? Не разбираше ли нейната вярност, нейната любов?

— Окей. — Джефри си наложи спокойствие. — Ще те изслушам. Какво ще кажеш в своя защита?

Сабрина онемя. Нима стоеше пред съд? Горещи сълзи напълниха очите й. Така ли изглеждаше любовта му към нея? Що за любов беше, щом не издържаше изпитания? Какво обичаше, всъщност, Джефри? Тялото й? Разбиранията й? Некомплицираното й съществуване? Горещият й темперамент?

— Ако наистина искаш това от мен, Джефри Харпър, то тогава би трябвало веднага да се сбогуваме. — Гласът й беше ясен и спокоен. — Наситих се постоянно да усмирявам болезнения егоизъм на Харпърови. Съвсем не смятам още дълго да претеглям всяко свое най-малко движение, да слагам всяка своя дума на златна везна, за да не нараня някого от вас богопомазаните. — Сабрина дръзко срещна презрителния поглед на Джефри. — Е, хайде, задай своите въпроси! — заповяда му тя. — Не се стеснявай!

Той я гледаше през присвитите си очи.

— Нямам какво да питам. Най-сетне се убедих със собствените си очи и уши, каква безочлива лъжкиня си. Нали не очакваш да повярвам дори и на една-единствена твоя дума след всичко, което видях?!

Сабрина високомерно се изсмя.

— И какво, моля, видяхте, Джефри Харпър? — попита остро тя.

— Достатъчно, за да мога да свържа останалите неща.

Без да се замисля Сабрина вирна глава и удари плесница на Джефри.

Той светкавично я хвана за китката и изви ръката й зад гърба. Лицето му беше съвсем близко до нейното, дъхът му опари бузата й, гневният му поглед като че ли щеше да я прободе.

— Би трябвало да ти го върна по същия начин — изсъска Джефри. — Може би тогава ще се опомниш. — Внезапно той отблъсна Сабрина от себе си и си пое дълбоко въздух. — Защо всъщност е цялата тази суетня — каза с променен тон. — Аз получих урока си. Кой навлиза в живота без рани и белези. Все някога всеки се спъва в собствените си глупости. И никой не е предпазен от неизброимите превратности на съдбата. — Той прокара пръсти през косата си.

— Ти го казваш. — Сабрина се учудваше от къде черпеше силата и трезвото си самообладание. Тя настойчиво погледна Джефри в лицето. Чувстваше гърлото си като прерязано. Неволно докосна шията си, изтръпна цялата, когато напипа гладката златна верижка. С треперещи пръсти отвори закопчалката. — Ето! — Тя му хвърли верижката. — Заблуждавал си се, ако си смятал, че с нея можеш да си купиш безропотна робиня.

— Задръж украшението. Заради теб то се превърна в ненужна евтина дрънкулка. — Той я остави и влезе в банята.

Сабрина се спусна след него. Пламнала от гняв тя захвърли колието в синия мраморен умивалник.

— Нямам и най-малка представа, какво по дяволите ти става, мистър Харпър — изсъска тя. — Не виждам вече смисъл и да разбера. Но едно зная със сигурност — не искам никога вече да те видя.

Джефри повдигна глава. Лицето му беше бяло като креда. Сабрина стисна устни. Внезапно усети, че й се завива свят. Сърцето й се сви в дива неизразима болка. Една сълза се търкулна по бузата й.

— Върви си! — извика тя. — Напусни къщата.

— За да можеш необезпокоявана да продължаваш палавите си игрички? Не, Сабрина, няма да си отида. Не, преди да чуя от твоята уста какво правеше долу с него на дивана?

— Защо? Попитай по-добре експерта в тази област — обичното си братче Кевин. Така и така на мен не ми вярваш. Ти ме виждаш в своята развинтена фантазия всяка минута в ръцете на някой любовник.

Джефри я погледна тъжно.

— С всички средства се опитвам да победи благоразумието.

— Ах, но без успех, нали?

— Сабрина, какво искаш от мен? Пристигам тук ненадейно нищо неподозиращ и те намирам заспала в прегръдките на чужд мъж. Наистина ви видях — теб и него, и това въобще не бе плод на развинтената ми фантазия. — Той измъчено затвори очи. Горчивина и разочарование се изписаха върху лицето му.

Сабрина се бореше със себе си. Трябваше ли да обясни всичко на Джефри? Да го убеди в безобидното си поведение? Но защо? Имаше ли още някакъв смисъл? Не беше ли вече разбита любовта й?

— Нямам какво повече да допълня — каза тя със сподавен глас. — Нашата мечта се разби. Двама романтика, които се опитваха да приведат в съзвучие с реалността мечтата си за любов — това не можеше да доведе до добро. — Сабрина си пое дълбоко въздух, като си налагаше да го гледа право в очите. За своя изненада откри в погледа му всичко, което тя самата изпитваше — отчаяние, тъга, обърканост…

— Съжалявам, че любовта ни достигна до такъв нерадостен край…

Сабрина изхвърча от банята и като попарена се спусна надолу по стълбите. Джейсън го нямаше. „Дали беше чул кавгата? И ако…“ Сабрина отвори вратата и се завтече навън в тъмната нощ… Хълцайки, тя се хвърли върху хладния пясък. Свършено беше между нея и Джефри. Любовта й беше студена и мъртва…