Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (3)

Глава III

След като се завръща вкъщи, Джепето се залавя веднага да си направи дървеното човече и го кръщава Пинокио. Първи лудории на човечето

Жилището на Джепето се състоеше от една приземна стаичка, в която влизаше светлина от един прозорец под стълбата. Мебелировката не можеше да бъде по-проста: лош стол, не дотам добро легло и съвсем повредена масичка. В стената на дъното се виждаше каминка със запален огън, но огънят беше нарисуван и до огъня беше нарисувана тенджера, вряща весело, изпущайки облак пара, която изглеждаше като истинска.

Щом влезе вкъщи, Джепето грабна веднага инструментите си и се залови да измайстори своето дървено човече.

— Какво име да му дам? — каза си той. — Ще го нарека Пинокио. Това име ще му носи щастие. Познавах цяло семейство Пинокиевци: Пинокио бащата, Пинокио майката, Пинокиевци децата, и всички поминаваха добре. Най-богатият от тях просеше.

Като избра името на куклата, започна да работи здравата и бързо й направи косите, след това челото, след това очите.

Като направи очите, можете да си представите колко се учуди, когато забеляза, че очите се движеха и го гледаха втренчено.

Джепето почти се ядоса, че тия две очи от дърво го гледаха, и каза сърдито:

— Хей, дървени очища, защо ме гледате?

Никой не отговори.

Тогава след очите направи носа; но едва привършен, носът започна да расте, и расте, расте, расте, за няколко минути стана грамаден, сякаш нямаше край.

Клетият Джепето се изморяваше да го обрязва, но колкото повече го обрязваше и го скъсяваше, толкова по-дълъг ставаше тоя нахален нос. След носа направи устата.

Устата още не беше дотъкмена, когато започна да се смее и да му се подиграва.

— Престани да се смееш! — извика ядосан Джепето, но сякаш говореше на стената.

— Престани да се смееш, повтарям ти! — изкрещя със заплашителен глас Джепето.

Тогава устата престана да се смее, но изплези целия си език.

За да не увреди работата си, Джепето се престори, че не е видял нищо и продължи да работи.

След устата направи брадичката, след това врата, рамената, корема, ръцете.

Едва свършил ръцете, Джепето усети, че перуката изчезна от главата му.

— Пинокио, върни ми веднага перуката!

Но вместо да я върне, Пинокио си я наложи и се изгуби в нея.

Тази безочливост и подигравателна постъпка натъжи Джепето тъй много, както не бе се натъжавал никога през живота си, и като се обърна към Пинокио, каза:

— Немирник с немирник! Още не си довършен и започна да не уважаваш баща си! Лошо е това, мойто момче, лошо е!

И си избърса една сълза.

Оставаше да направи краката.

Когато Джепето привърши краката, усети един ритник по носа си.

— Пада ми се! — си каза той. — Трябваше да мисля по-рано! Вече е късно!

После взе човечето под мишница и го сложи на пода, за да го накара да ходи.

Краката на Пинокио бяха вцепенени и той не можеше да се движи; Джепето трябваше да го води за ръка и да го учи да прави стъпка по стъпка.

Когато краката му се раздвижиха, Пинокио започна да ходи самичък и да тича из стаята, докато по едно време се измъкна от стаята, изскочи на улицата и хукна да бяга.

Клетият Джепето се спусна подир него, но не можеше да го настигне, защото Пинокио скачаше като заек и като удряше с дървените си крака по настилката на улицата, дигаше такъв шум, та човек би рекъл, че двадесет селяни тракат с дървените си обувки.

— Дръжте го! Дръжте го! — викаше Джепето, но хората, които бяха на улицата, като виждаха това дървено човече, което бягаше като кон за надбягване, се спираха смаяни да го гледат и се смееха, смееха до припадък.

Най-сетне за щастие изскочи един карабинер^[1], който като чу цялата тая олелия и като помисли, че някое жребче се е изскубнало от ръката на господаря си, застана смело разкрачен сред улицата, решен да го спре и да предотврати някоя беда.

Когато забеляза отдалече карабинера, който бе препречил цялата улица, Пинокио се изхитри да го изненада, като мине между краката му, ала не успя.

Без да мръдне от мястото си, карабинерът го хвана внимателно за носа (грамадният му нос сякаш беше направен тъкмо за да бъде хващан от карабинерите) и го предаде в ръцете на Джепето, който за да му даде добър урок, поиска веднага да му дръпне ушите. Но можете да си представите колко смаян остана, когато не ги намери. И знаете ли защо? Защото в бързината си бе забравил да ги направи.

Тогава го хвана за тила и като го отвеждаше назад към къщи, му каза, клатейки заплашително главата си:

— Да си ходим! Когато се приберем вкъщи, не се съмнявай, че ще се разправим както трябва.

При тия заплашителни думи Пинокио се тръшна на земята и не искаше да върви. Между това наоколо започнаха да се спират и трупат любопитни и безделници.

Един казваше едно, друг — друго.

— Клетият дървен палячо! — казваха някои. — Прав е да не иска да се връща вкъщи! Кой знае как ще го бие тоя нехранимайко Джепето!…

А други добавяха злобно:

— Тоя Джепето изглежда благороден човек, ала е много зъл с децата! Ако му оставят това клето човече в ръцете, може да го направи на парчета!…

Изобщо толкова приказки издумаха, че накрая карабинерът пусна на свобода Пинокио и поведе към затвора клетия човечец Джепето.

Джепето ревеше като теле и не намираше думи да се защити. Когато се отправи към затвора, той заекваше, хълцайки:

— Лош син! И като си помисля колко се мъчих да направя едно възпитано дървено човече! Но пада ми се! Трябваше да мисля по-рано!…

Онова, което се случи после, е една невероятна истории, която ще ви разкажа в следващите глави.