Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (24)

Глава XXIV

Пинокио пристига на острова на „Работливите пчели“ и намира отново Феята

Въодушевен от надеждата да стигне навреме и да помогне на баща си, Пинокио плува през цялата нощ.

И каква ужасна бе тая нощ! Валя проливен дъжд, валя градушка, гърмя страхотно и имаше такива светкавици, че нощта се превръщаше на ден.

На разсъмване той забеляза наблизо дълга ивица земя. Беше един остров насред морето.

Тогава напрегна всичките си сили, за да стигне до брега, но напразно. Вълните, догонвайки се и натрупвайки се една върху друга, го премятаха насам-натам, сякаш той беше съчка или стрък слама. Най-сетне за негово щастие дойде една толкова силна и буйна вълна, че го запрати върху пясъка на брега.

Ударът при падането му на земята беше тъй силен, че протракаха бедрата му и всичките му стави, но той веднага се утеши, като си каза:

— И тоя път се отървах!

Между това малко по малко времето се разведри; слънцето се показа във всичкия си блясък и морето стана спокойно и кротко.

Тогава Пинокио простря дрехите си на слънце, за да ги изсуши, и започна да гледа насам-натам, за да открие случайно, ако може, върху безкрайната водна равнина малка лодка с човече в нея. Но след като погледна хубаво, той видя пред себе си само море, вода и няколко корабни платна, но толкова надалеч, че изглеждаха като мухи.

— Да знаех поне как се казва тоя остров! — думаше си Пинокио. — Да знаех поне дали тоя остров е населен от добри хора, искам да кажа хора, които нямат порока да окачат децата по клоните на дърветата… Но кого мога да запитам? Кого, щом няма никой?…

Мисълта, че е сам-самичък на тоя голям ненаселен остров, го опечали толкова много, че без малко щеше да заплаче, когато изведнъж видя да минава на малко разстояние от брега една голяма риба, която си вървеше спокойно по работата си, изкарала цялата си глава извън водата.

Тъй като не знаеше как да я назове, Пинокио й извика на висок глас, за да го чуе:

— Хей, госпожо рибо, мога ли да ви кажа една дума?

— Дори и две — отвърна рибата, която беше един така вежлив делфин, каквито малко се намират във всичките морета на света.

— Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете дали на тоя остров има селища, дето да мога да се нахраня, без да се излагам на опасност да бъда изяден?

— Има — отвърна делфинът. — Дори ще намериш едно не много далеч оттук.

— Ами откъде се минава?

— Трябва да вземеш оная пътека, там наляво, и да вървиш все направо. Няма да сбъркаш.

— Кажете ми друго нещо. Вие, която цял ден и цяла нощ плувате из морето, не сте ли срещнали случайно една малка лодка с баща ми в нея?

— Че кой е баща ти?

— Най-добрият баща на света, както аз съм най-лошият син, какъвто може да съществува.

— При бурята, която вилня тази нощ — отвърна делфинът, — лодчицата ще е отишла под водата.

— Ами татко?

— Досега ще го е погълнала ужасната акула, която от няколко дена вилнее във водите ни и изтребва всичко живо, което й попадне.

— Много голяма ли е тая акула? — запита Пинокио, който вече започваше да трепери от страх.

— Дали е голяма!… — отвърна делфинът. — За да имаш представа, ще ти кажа, че е по-голяма от пететажна къща и има такава широка и дълбока уста, че през нея би могъл да мине цял влак.

— Брей! — извика изплашен Пинокио и като се облече със светкавична бързина, обърна се към делфина и му каза: — Довиждане, госпожо рибо. Извинете за безпокойството и хиляди благодарности за любезността ви.

Като каза това, той хвана веднага пътеката и започна да върви бързо, толкова бързо, че сякаш бягаше. И при всеки най-малък шум, който дочуваше, се обръщаше веднага да гледа назад, страхувайки се, че може да го преследва оная ужасна акула, голяма колкото пететажна къща и с цял влак в устата.

След като вървя половин час, пристигна в едно малко село, наречено „Село на трудолюбивите пчели“. Улиците гъмжаха от хора, които тичаха насам-натам по работа: всички работеха, всички имаха нещо да вършат. Не можеше дори със свещ да се намери някой ленивец и скитник.

— Разбрах — каза веднага ленивият Пинокио, — това село не е за мен! Аз не съм роден да работя!

Между това гладът го измъчваше, тъй като се бяха изминали вече двадесет и четири часа, откак не бе хапнал нищо.

Какво да прави?

Оставаха му само два начина, за да може да си хапне: или да потърси малко работа, или да си изпроси някоя пара или залък хляб.

Да проси се срамуваше, защото баща му винаги му казваше, че имат право да просят само старците и недъгавите. На тоя свят истински бедняци, заслужаващи подкрепа и съчувствие, са само ония, които поради напреднала възраст и поради болест са осъдени да не могат да си припечелват хляба с труда от собствените си ръце. Всички други са длъжни да работят и ако не работят и търпят глада, толкова по-зле за тях.

През това време мина по пътя запотен и задъхан човек, който самичък теглеше с голямо усилие две двуколки, пълни с въглища.

Като отсъди по лицето му, че ще е добър човек, Пинокио се приближи до него и като наведе очите си от срам, му каза тихо:

— Ще бъдеш ли тъй милостив да ми дадеш едно петаче, защото чувствам, че умирам от глад?

— Не едно петаче — отвърна въглищарят, — а четири ще ти дам при условие, че ми помогнеш да завлека до дома тия двуколки с въглища.

— Чудно нещо? — отвърна Пинокио почти обиден. — Ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че никога не съм изпълнявал службата на магаре — никога не съм теглил количка!

— Толкова по-добре за теб! — отвърна въглищарят. — Тогава, момчето ми, ако чувстваш наистина, че умираш от глад, изяж две филии от гордостта си и внимавай да не ти стане тежко.

След няколко минути мина из пътя зидар, който носеше на гърба си кош с вар.

— Ще бъдеш ли тъй милостив, благородни господине, да дадеш едно петаче на едно бедно момче, което е много гладно?

— На драго сърце — отвърна зидарят, — ела да носиш с мен вар и ще получиш не едно, а пет петачета.

— Но варта е тежка — отвърна Пинокио, — а аз не искам да се мъча.

— Щом не искаш да се мъчиш, много ти здраве.

В течение на по-малко от половин час минаха други двадесет души, от които Пинокио поиска милостиня, но всички му отвърнаха:

— Не те ли е срам? Вместо да се заплесваш из улицата, по-добре иди да намериш малко работа и се научи да си изкарваш с труд хляба!

Най-сетне мина една мила жена, която носеше две стомни вода.

— Ще ми позволиш ли, добра жено, да пия малко водица от стомната ти? — запита я Пинокио, който изгаряше от жажда.

— Пий, мойто момче! — каза жената, като сложи двете стомни на земята.

Когато Пинокио се напи хубаво, измърмори полугласно, като си избърсваше устата:

— От жаждата си се отървах! Да можех да се отърва и от глада си!…

Като чу тия думи, добрата жена каза:

— Ако ми помогнеш, като донесеш вкъщи едната стомна, ще ти дам едно голямо парче хляб.

Пинокио погледна стомната и не каза нищо.

— И с хляба ще ти дам чиния карнабит, полян с олио и оцет — добави добрата жена.

Пинокио погледна пак стомната и пак не каза нищо.

— И след карнабита ще ти дам един чудесен бонбон, пълен с ликьор.

Пинокио не можа да устои на последното лакомство и като събра всичката си смелост, каза:

— Няма що! Ще ти отнеса стомната до къщи.

Стомната беше много тежка и като нямаше сили да я носи с ръце, Пинокио я сложи на главата си.

Като стигнаха вкъщи, добрата жена накара Пинокио да седне на една малка маса и сложи пред него хляба, карнабита и бонбона.

Пинокио не яде, а лапа здравата. Неговият стомах приличаше на жилище, останало празно от пет месеца.

Като се уталожи малко по малко гладът му, той вдигна глава, за да поблагодари на благодетелката си; и когато я погледна в лицето, той нададе едно продължително „Ооо!…“ на учудване и остана смаян, с широко отворени очи, с вилица във вдигнатата си ръка и с уста, пълна с хляб и карнабит.

— Какво се чудиш толкова много? — каза добрата жена, като се смееше.

— Чудя се… — отвърна Пинокио, като заекваше — чудя се… защото приличаш… напомняш ми… да, да, да, същият глас… същите очи… същите коси… да, да, да… също и ти имаш тъмносини коси… като нея… О, Феичко моя!… О, Феичко моя!… Кажи ми, че наистина си ти!… Не ме карай повече да плача! Ако знаеше!… Толкова плаках, толкова страдах!…

При тия думи Пинокио се заливаше в сълзи и прегръщаше колената на тая тайнствена жена.