Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (20)

Глава XX

След като излиза от затвора, Пинокио се отправя към дома на Феята, но из пътя се натъква на една страшна змия и след това се хваща в един капан

Можете да си представите колко се зарадва Пинокио, когато се почувства свободен. Ние няма да разправяме що е било и що не е било: ще кажем направо, че той излезе веднага извън града и пое отново пътя, който трябваше да го отведе в къщичката на Феята. Поради дъждовното време пътят беше се превърнал на блато и краката затъваха дълбоко. Но Пинокио не обръщаше внимание на това. Измъчван от силното желание да види отново баща си и сестричката си с тъмносините коси, той подскачаше като хрътка и при тичането пръски кал падаха по шапката му.

Между това той си казваше:

— Колко нещастия ме сполетяха!… И си ги заслужавам! Защото съм вироглаво и заядливо дървено човече… и искам винаги да правя, каквото си зная, без да слушам ония, които ме обичат и които са хиляди пъти по-умни от мен!… Но отсега нататък решавам да се променя и да стана разумно и послушно момче. Още повече, добре видях, че момчетата винаги губят, като са непослушни, и не постигат нищо. А татко дали ще ме е чакал?… Дали ще го заваря в дома на Феята? Толкова време вече мина, откакто не съм го виждал, че съм петимен да си го намилвам и нацелувам! А Феята дали ще ми прости лошата ми постъпка?… И като си помисля, че тя прояви към мен толкова внимание и толкова нежни грижи… и като си помисля, че ако днес съм все още жив, то го дължа на нея!… Но може ли да се намери по-неблагодарно и по-безсърдечно момче от мен?

Като си говореше така, той се спря изведнъж изплашен и отстъпи четири крачки назад.

Какво бе видял?

Бе видял една голяма змия, която се бе изтегнала напреки на пътя; тя имаше зелена кожа, огнени очи и заострена опашка, която пушеше като комин.

Невъзможно е да си представим колко много се изплаши Пинокио! Той се отдалечи повече от половин километър от змията и седна върху купчина камъни да я почака да си отиде и да освободи пътя.

Почака час, два, три, но змията си лежеше все там и отдалеч се виждаше как се червенееха огнените й очи и как се издигаше стълбецът дим от края на опашката й.

Тогава, като си въобрази, че е смел, Пинокио се приближи на няколко крачки до змията и й каза с тънък и гальовен глас:

— Извинявайте, госпожо змийо, не може ли да се мръднете малко настрана, колкото да мина?

Все едно, че говореше на стената. Змията не се помръдна.

Тогава Пинокио подзе пак със същия гласец:

— Трябва да знаете, госпожо змийо, че си отивам вкъщи, дето ме чака баща ми, и че не съм го виждал от много време!… И тъй, ще ми позволите ли да продължа пътя си?

Пинокио почака някакъв знак в отговор на въпроса си, но — нищо; нещо повече дори: змията, която дотогава изглеждаше подвижна и пълна с живот, стана неподвижна и почти вцепенена. Очите й се затвориха и опашката й престана да дими.

— Дали наистина е умряла?… — каза Пинокио, като потриваше ръцете си от доволство, и без да губи време, се опита да я прескочи. Но още не бе повдигнал напълно крака си, когато змията изведнъж се изправи като пружина и Пинокио, като се отдръпваше назад изплашен, се препъна и падна на земята.

И падна тъй лошо, че главата му се заби в калта, а краката му останаха да стърчат във въздуха.

При вида на дървеното човече, което се преметна презглава с невероятна бързина, змията биде обхваната от такъв силен смях, че след като се смя, смя, смя, най-сетне от напрежение поради многото смях й се скъса една жила в гърдите и тоя път наистина умря.

Тогава Пинокио започна отново да тича, за да стигне в къщата на Феята, преди да се е стъмнило. Но из пътя, като не можеше повече да понася глада, прескочи в едно лозе с намерение да си откъсне няколко чепки мискет. Що му трябваше!

Едва стигна до лозата, щрак… почувства, че в краката му се впиха две остри железа, които го накараха да види колко звезди имаше на небето.

Клетият Пинокио бе попаднал на един капан, поставен там от едни селяни, за да хванат няколко големи белки, които бяха страшилище за всички кокошарници от околността.