Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (23)

Глава XXIII

Пинокио оплаква смъртта на хубавото момиче с тъмносините коси; после намира един гълъб, който го отнася на брега на морето и там се хвърля във водата, за да отиде на помощ на баща си Джепето

Щом Пинокио се почувства свободен от грубото и унизително бреме на нашийника, започна да бяга през полята и не се спря нито за минута, докато не стигна главния път, който трябваше да го отведе в къщичката на Феята.

Като стигна на главния път, той погледна надолу в равнината и видя много добре гората, дето за нещастие бе срещнал лисицата и котака; видя сред дърветата да се издига върхът на оня голям дъб, на който беше окачен за врата; но колкото и да се взираше на една или друга страна, не можа да види малката къща на хубавото момиче с тъмносините коси.

Тогава го обзе печално предчувствие и като го удари на бяг с всичките сили, които му бяха останали в краката, след няколко минути се озова на ливадата, дето се издигаше някога бялата къщичка. Но бялата къщичка вече я нямаше. Имаше един малък мраморен камък, на който бяха отбелязани с печатни букви следните печални думи:

„Тук почива

момичето с тъмносините коси,

умряло от скръб,

задето било оставено

от братчето си Пинокио.“

Какво стана с Пинокио, след като изрече зле тия думи, оставям на вас да си представите. Той легна по корем на земята и като покриваше с целувки надгробния камък, избухна в плач. Цяла нощ плака и на следната заран, при зазоряване, все още плачеше, макар че в очите му нямаше вече сълзи; и неговите викове и жалби бяха тъй сърцераздирателни и пронизителни, че всички хълмове наоколо ги отекваха.

И като плачеше, думаше:

— О, Феичко моя, защо умря?… Защо вместо теб не умрях аз, който съм толкова лош, докато ти беше толкова добра?… И татко где ли ще е? О, Феичко моя, кажи ми къде мога да го намеря, защото искам да бъда винаги с него и да не го оставям вече никога, никога, никога!… О, Феичко моя, кажи ми, че не е вярно, че си мъртва!… Ако наистина ме обичаш… ако обичаш братчето си, оживей отново… върни се жива като преди!… Не ти ли е мъчно да ме гледаш самичък и изоставен от всички?… Ако дойдат убийците, пак ще ме окачат на клона на онова дърво… и тогава ще умра завинаги. Какво да правя тук, самичък на тоя свят? Сега, когато изгубих теб и татко, кой ще ми дава да ям? Где ще спя през нощта? Кой ще ми направи ново палтенце? О, би било по-добре, сто пъти по-добре, ако умра и аз! Да, искам да умра!… Ии ии… ии…

И в отчаянието си той посегна да си отскубне косите; но тъй като косите му бяха от дърво, той не можа дори да си пъхне пръстите в тях.

В това време над него прелетя във въздуха един голям гълъб, който, като се спря с разперени крила, му извика отвисоко:

— Кажи ми, момченце, какво правиш там?

— Не виждаш ли? Плача! — отвърна Пинокио, като вдигна главата си нагоре по посока на гласа и си избърса очите с ръкава на палтото.

— Кажи ми — добави тогава гълъбът, — не познаваш ли случайно между другарите си едно дървено човече, което се казва Пинокио?

— Пинокио ли?… Пинокио ли каза? — повтори Пинокио, като скочи на крака. — Пинокио съм аз!

При тия думи гълъбът се спусна бързо и кацна на земята. Беше по-едър от пуяк.

— Тогава ти познаваш и Джепето, нали? — запита той.

— Как да не го познавам! Ами че той е баща ми! Може би ти е говорил за мен? Ще ме отведеш ли при него? Все още жив ли е? Кажи ми, моля ти се, жив ли е все още?

— Оставих го преди три дни на брега на морето.

— Какво правеше там?

— Правеше си една малка лодка, океана. Тоя нещастен човек повече от четири месеца насам те търси по света и като не е могъл да те намери, си е втълпил да те търси в далечните страни на новия свят.

— Колко е далече оттук до брега? — запита Пинокио с мъчително безпокойство.

— Повече от хиляда километра.

— Хиляда километра ли?

— О, гълъбе мой, колко хубаво би било, ако можех да имам крилата ти!…

— Ако искаш да отидеш, аз ще те отнеса там.

— Как?

— Ще ме възседнеш като кон. Много ли си тежък?

— Тежък ли? Напротив!… Лек съм като перушина.

И при тия думи Пинокио възседна гълъба и извика предоволен: „Препускай, препускай, конче, защото за мен е много важно да стигна бързо!…“

Гълъбът литна и след няколко минути се извиси толкова много, че почти докосваше облаците. Като стигна на тая необикновена височина, Пинокио полюбопитства да погледне надолу и биде обхванат от такъв страх и тъй му се зави свят, че за да не падне, обви с ръцете си плътно шията на пернатото си конче. Лудяха цял ден.

Привечер гълъбът каза:

— Много съм жаден!

— Аз пък съм много гладен! — добави Пинокио.

— Да се поспрем в тоя гълъбарник за няколко минути. След това ще продължим, за да бъдем утре призори на морския бряг.

Влязоха в един пуст гълъбарник, дето имаше само едно корито с вода и едно панерче, пълно с фий.

Пинокио никога през живота си не е могъл да понася фия: при споменаването му само той чувстваше отвращение, неговият стомах се бунтуваше; но тая вечер яде до пукване и когато бе изгълтал почти всичкия фий, се обърна към гълъба и му каза:

— Никога не съм вярвал, че фият може да бъде толкова хубав!

— Трябва да се убедиш, момче мое — отвърна гълъбът, — че когато някой е гладен и няма какво друго да яде, дори и фият му се услажда! Гладът няма нищо общо с прищевките и лакомията!

След като закусиха, продължиха пътя си и на следната утрин пристигнаха на морския бряг.

Гълъбът свали Пинокио на земята и като изискаше да слуша да му благодарят, задето е извършил добро дело, веднага литна отново и изчезна.

Брегът гъмжеше от хора, които викаха и ръкомахаха, като гледаха към морето.

— Какво се е случило? — запита Пинокио една старица.

— Какво ли? На един нещастен баща, който изгубил сина си, му хрумнало да се качи на лодка, за да отиде да го търси отвъд морето; а морето днес е много развълнувано и лодката всеки миг може да потъне…

— Къде е лодката?

— Ето я там — каза старицата, като посочи с пръст една малка лодка, която поради голямото разстояние изглеждаше като орехова черупка, в която имаше едно съвсем мъничко човече.

Пинокио втренчи очите си в тая посока и след като погледна внимателно, нададе остър вик:

— Това е татко! Това е татко!

През това време лодката, удряна от бесните вълни, ту изчезваше сред големите талази, ту се показваше отново на повърхността; а Пинокио, изправен на върха на една висока скала, не преставаше да вика баща си по име и да му прави много знаци с ръцете си и с носната си кърпа, та дори и с шапката си.

И по едно време Джепето, макар да беше много далеч от брега, сякаш позна сина си, защото и той издигна шапката си и го поздрави и с много движения на ръцете си му даде да разбере, че на драго сърце би се върнал назад, но морето беше толкова бурно, че му пречеше да си служи с веслата и да се приближи до сушата.

Неочаквано се появи ужасна вълна и лодката изчезна. Почакаха лодката да изплува отново на повърхността, но тя не се показа вече.

— Клетият човек! — промълвиха тогава рибарите, които бяха събрани на брега, и след като измърмориха тихо една молитва, се отправиха към къщите си.

Но ето че до ушите им достигна отчаян вик и като се обърнаха, видяха едно момченце, което се хвърли от върха на една скала в морето, като викаше:

— Искам да спася баща си!

Понеже беше от дърво, Пинокио се държеше лесно на повърхността на водата и плуваше като риба. Той ту се скриваше под водата, отнесен от буйните вълни, ту се показваше отново единият му крак или едната му ръка на много голямо разстояние от сушата. Най-сетне го изгубиха от очите си и повече не го видяха.

— Клетото момче! — казаха тогава рибарите, които бяха събрани на брега, и след като измърмориха тихо една молитва, се отправиха към къщите си.