Алфред ван Вогт
Светът на не-А (24)

XXIII

Първият съзнателен подтик на Госейн бе да си помръдне ръцете. Не можа. Изглежда, че лежеше върху тях. „Странно положение“ — помисли той. Смътна досада премина през душата му и някакво чувство, че трябва да продължава излизането си от хипнотичния сън, за да се освободи.

Готвеше се да направи усилието, когато си припомни защо бе дошъл в своята хотелска стая. Чакаше със затворени очи желанието за смърт да нахлуе у него. За напрегнатото му състояние най-добрият метод навярно беше да грабне пистолета, който бе сложил на тоалетката, и с едно синхронизирано движение да стреля в мозъка си. Но поривът за самоубийство не идваше. Вместо това от недрата му извираха весела увереност, чудновато жизнерадостно усещане за сигурна победа, убеждение, че нищо не би могло да го спре. Опита се да вдигне клепачи, ала не успя. „Причина е приспивателното — каза си отчаяно той. — Действа като опиат.“ Госейн остана известно време озадачен от своето чувство за така висок дух, докато лекарството продължаваше да го държи. После възникна тревожен спомен — споменът за внезапно прекъсване и за силни звуци. Връзката бе неясна, но се сети, че беше ставал от кревата. Дали тогава изключи звуковъзпроизвеждащата уредба?

— Вярвам, че вече ще се справиш — произнесе нечий женски глас вляво. — Препаратът не е всемогъщ.

Неочакваните думи помогнаха. Джилбърт отвори очи. В него изведнъж и почти едновременно се появиха две усещания. Той лежеше на ръцете си, обаче не това бе пречката да не може да ги ползва. Те бяха стегнати в белезници. А на стол до леглото седеше Патриша Харди, която пушеше цигара и го наблюдаваше замислено. Госейн, който се бе полуизправил в постелята, се отпусна отново върху възглавницата. Младата дама смукна дълбоко от белия филтър. Не проговори, преди да изпусне ленива струя дим към тавана.

— Оковах те, защото ти си твърде доминираща личност с много силно желание да научаваш разни неща — подхвърли тя и се засмя. Смехът й прозвуча спокоен, облекчаващ и чудно музикален, ала стресна мъжа.

Той внезапно беше забелязал, че Патриша изглежда другояче. Киселото изражение, признак за невротизъм, бе изчезнало. Всички приятни черти на изваяното й лице оставаха, просто бяха леко променени. Красотата й, издаваща преди слабост, макар и сияйна, сега разкриваше сила. Жива като огън, нейната същина пламтеше насреща му. Винаги беше самоуверена, сигурна в себе си. Подчертани от нова зрялост, днес тези качества излъчваха магия. По някакъв необясним начин симпатичното вироглаво момиче се бе превърнало за една нощ в жизнена хубава жена.

— По-умно е да се заловим за работа — добави тя. — Поех риска да те навестя тук, понеже твоето изпращане на деформатора при Игралната Машина даде нежелан резултат. Довечера ще трябва да се заемем с тоя проблем.

За Госейн паузата, която последва, беше изключително добре дошла. Разсъдъкът му все още бе погълнат от казаното по-рано от нея: „Ти си… личност с много силно желание да научаваш разни неща.“ Да, наистина. Но къде всъщност е мястото й във всичко това? Той осъзна, че схваща значението на нейното присъствие в хотела. Патриша Харди му довери доста, обаче Джилбърт никога не бе имал впечатлението, че тя самата играе особено важна роля в тази драма на не-А срещу вселената. Дамата наблюдаваше лицето му, когато той взе да задава своите въпроси. Накрая Пат въздъхна:

— Не смятам да ти казвам нищо. Колкото повече знаеш, толкова по-опасен си за нас, останалите. Пък и няма никакво време.

— О, действително няма! — отсече раздразнен Госейн. — Страхувам се, че ще се наложи просто да го наваксваме. Нека видя — продължи. — Сещам се за един проблем относно твоето роднинство с Харди. Да тръгнем оттук.

Младата жена седеше със затворени очи. Започна да говори, без да ги отваря:

— Искам да бъда много търпелива с теб. Деформаторът е все още при Игралната Машина, където си го изпратил, и ние трябва да го притежаваме. Той е сред малкото галактически устройства, до които можем да се доберем. Нужен ни е като доказателство.

— Моето мнение за групировка, позволила да бъдат завладени две планети, без незабавно да разпространи общо предупреждение, е тъй ниско, че трудно ще го облека в думи — изсумтя Госейн и примига. — Хм, доказателство ли?

Патриша, изглежда, не чу последната му реплика.

— Не бъди твърде груб — каза тя с нисък глас. — Ние не бяхме в състояние да спрем нападението. Всеки предварителен сигнал щеше само да го ускори. И освен това кого да известим? Венера няма правителство. Нейните детективска, съдебна и комуникационна системи се контролират от бандата. Наистина предупреждението трябваше да бъде общо, а Елдред и аз си блъскахме главите, чудейки се как да го направим. Единственото решение е да се построи по-свястна Машина, щом с тази всичко приключи. Знаеш, че е възможно. В Института по семантика са изградили електронни лампи в редици около силно усъвършенствани детектори на лъжата. Те умеят да изследват тялото и съзнанието на човек мигновено и да различат степента на полученото от него не-А обучение. Така ще се елиминират досадните игри. Има и други подобрения, които биха защитили Машината срещу вида намеса, на който бе подложена тя. — Спря за момент, сетне кимна. — По-късно ти вече ще си спасил деформатора и ще научиш много повече. Сега слушай! Тук, в хотела, чака млад мъж, готов да ти помогне. О, не е мой агент, но ще узнаеш разни подробности, когато прочетеш ей тая бележка. Въпросният господин, а не аз, те извади от съня. Запомни, че бях дошла навреме, за да те предпазя от най-лошата последица. Ала той извърши нещо, което лично аз не бих могла. Именно той е причина никой да не смята, че си в този хотел. И, Джилбърт Госейн — тя се наведе напред; очите й бяха приятно сини, — не бъди прекалено нетърпелив. Признавам, че си грубо използван. То е, защото си навън, пред всички погледи. Ние анализирахме ситуацията по следния начин: ти се появи в навечерието на решителния момент. Торсън беше разтревожен, но силно се съмнявам, че е имал намерение да те убие. Това бе нещастен случай. После ти възникна отново във втора обвивка, първо при болницата на Прескот и сетне при дървото-дом на Елдред Кранг. И двете места бяха ключови, доколкото се отнасяше до галактическата империя. Не можеш да си представиш какъв шок се получи. Джим стана безкрайно предпазлив. Откривайки необучеността на допълнителния ти мозък, той си позволи да те освободи. Елдред свърши тази работа. Обаче ние не знаехме, че Торсън е съгласен с нея, понеже неговите агенти бяха всъщност пред прага да издирят твоето трето тяло. Все още не сме наясно къде е било намерено. Важното за тебе е, че сега, когато то е унищожено, ти пак си търсен човек.

— Сега, когато моето трето тяло е било… какво? — попита Госейн.

За пръв път, откакто се беше събудил, гостенката го гледаше смаяна.

— Искаш да кажеш, че не си научил ли? — измънка поразена тя. — Нямаш представа за последните събития?

— Тонът на гласа й се измени. — Не мога да остана повече. Следи вестниците. — Патриша Харди се надигна.

— Помни, че трябва да занесеш деформатора до дома на младия мъж от партера. Ще те видя там утре по някое време. — Дамата тършуваше в чантата си. Извади лъскав ключ и го хвърли на одеялото. — За белезниците — обясни му. — Довиждане и късмет.

Вратата се затвори след нея.

Госейн свали оковите, седна върху ръба на леглото и се замисли. За какво говореше тя? Сети се, че беше споменала за някаква бележка. Озадаченият му поглед преброди стаята и докосна бюрото зад него, вдясно от кревата. Отгоре личаха вестник и лист бяла хартия. Джилбърт скочи, за да стигне до тях. Започна учуден да чете писмото:

Драги господин Госейн!

Щом чух новините, разбрах, че ще ви търсят. Затова незабавно унищожих картата, показваща, че сте регистриран в този хотел, и я замених с една за вашата стая № 974 под първото име, което ми дойде наум, а по-точно Джон Уентуърд.

После, докато не бях на работа, си позволих да вляза при вас с шперц. Открих ви да лежите там с този запис в действие. Изтрих го и сложих друг, мой собствен, с намерението да се противопостави на всички депресиращи влияния.

Изключих го последния път, когото се качих да ви навестя. Според мен можеш да направиш някого лекомислен, подхранвайки го с твърде много оптимизъм. Надявам се, че съм улучил равновесието, тъй необходимо за вашия здрав разум в предстоящата борба.

Аз съм човек, който смята да се пробва на игрите през следващата година. Поставям се изцяло на услугите ви и дръзвам да се подпиша.

С най-добри пожелания: Дан Литъл.

P.S. Ще дойда горе отново, когато ми свърши смяната в полунощ. Междувременно прочетете сутрешния вестник. Тогава ще разберете за какво говоря.

Госейн веднага се пресегна за вестника и го разгърна върху леглото. Четириинчовите черни букви на заглавието се набиха в очите му:

ИГРАЛНАТА МАШИНА Е УНИЩОЖЕНА!

Треперещ от вълнение, той поглъщаше текста с резки скокове, които обхващаха отделни фрази:

„… Изстреляно към двореца и… в същото време излъчени по… предупреждения за мистериозно нападение срещу… Венера. (Никакво такова нападение… не е имало. Виж новините от радиообмена, страница 3.) Властите решиха… ненормален… следващо така скоро убийството на президента Майкъл Харди… Доказателство, свързващо Машината… съответно ликвидирана.

В продължение на час… тя предава в ефира… неразбираемо съобщение до Джилбърт Госейн, чийто образ се възпроизвежда някъде другаде… тази страница… по-рано оправдан… Да бъде заловен пак за по-нататъшен разпит. Арестуване при вида…“

Докато четеше, мъжът си спомни секунда по секунда думите на Игралната Машина по радиото. Сега, преглъщайки трудно, той гледаше снимката, която показваше само една глава, и това бе точно неговото лице. Но в изображението се усещаше нещо нередно. Изминаха няколко мига, преди да установи разликата. Те бяха фотографирали трупа на Госейн I.

Забавлението беше мрачно. Джилбърт остави вестника и се заклати към близкия стол. Гадеше му се от реакцията и от гняв. Почти се бе убил. Бе толкоз близо до смъртта, сякаш е умрял и сетне възкръснал. Какво имаше предвид Машината, като му нареди да посегне на своя живот и после отмени заповедта си, понеже „Вашето трето тяло е било унищожено!“. От цялата органична материя в света тъкмо това тяло III би трябвало да бъде защитено срещу откриване.

Ядът му бавно утихна. Госейн анализира трезво положението. „Първият ми ход е да се добера до деформатора — каза си, — а по-късно да се науча как да използвам моя допълнителен мозък.“

Беше ли възможно последното? Би ли успял изобщо да го направи сам — той, който бе мислил така дълго по въпроса, без нито веднъж да има дори най-малко очевидно въздействие върху онази специална част от неговото съзнание? „Нямам намерение точно сега да се загубвам в тая бездна“ — реши твърдо.

Най-напред трябваше да свърши много други неща. Джилбърт изключи екрана на видеофона — можеше да е на смяна различен чиновник — и след това се обади на рецепцията. Отговори му приятен глас.

— Тук е Джон Уентуърд — произнесе Госейн.

Настъпи кратко мълчание по линията. После:

— Да, сър. Как сте? Аз съм Дан Литъл. Веднага се качвам, сър.

Зачака с нетърпение. Спомни си служителя, който го беше регистрирал, като висок слаб човек със симпатично лице и тъмна коса. Литъл на живо бе някак си по-мършав, отколкото в паметта на Госейн. Изглеждаше твърде крехък за трудната задача, поставена му от Патриша Харди. Той обаче показа доста от характерните черти на не-А обучението, особено с волевата си брадичка и своя начин на държане.

— Налага се да натисна педала — кимна Дан.

Другият се намръщи при тези думи.

— Боя се, че е дошло време за специални рискове — въздъхна. — Имам една идея. Трябва да направим усилия да демонтираме възможно по-бързо Игралната Машина. Ако ми предстоеше такава работа и исках да приключи в най-къси срокове, щях да публикувам обявление, че всеки би могъл да вземе каквото пожелае, стига незабавно да го извози оттам.

Джилбърт забеляза, че Дан Литъл го гледа с широко отворени очи.

— Ами точно това ще бъде сторено! — извика задъхан младият мъж. — Те са откачили голямо количество лампи. Казват, че петнайсет процента от конструкцията й вече са изчезнали и че… Но какво става?

Госейн преживяваше душевна мъка. Машината беше разстреляна и час по час всичко, за което се бе борила, си отиваше с нея. Подобно на катедралите и храмовете от отдавна отминалите дни, тя бе продукт на творчески импулс, на воля за съвършенство, която (макар и немъртва) надали щеше да се повтори по същия начин. С един удар бяха заличени векове незаменими спомени. Костваше му усилие да изгони картината и емоцията от съзнанието си.

— Няма никакво време за губене — рече бързо той. — Трябва да приберем деформатора, ако все още е вътре в Игралната Машина. Налага се веднага да тръгнем за него.

— Не мога да изляза преди дванайсет — протестира Литъл. — На всички ни е заповядано да не напускаме работните си места, а пък всеки хотел се наблюдава.

— Какво ще кажете за вашия робокар, в случай че имате такъв?

— Паркиран е върху покрива, но ви умолявам — гласът му стана настойчив — да не се качвате горе и да не се опитвате да го вземете. Сигурен съм, че ще бъдете тутакси арестуван.

Госейн се колебаеше. Констатира, че тези дни не бе лесно да го отклонят от някое негово намерение. Накрая кимна неохотно, приемайки поражението.

— По-добре е да се върнете на поста си — реагира спокойно той. — Предстои ни да чакаме пет часа.

Така тихо, както бе дошъл, Дан Литъл се изплъзна навън и изчезна.