Алфред ван Вогт
Светът на не-А (15)

XIV

Госейн очакваше да види някакъв безнадеждно съсипан екземпляр. Трупът, проснат по гръб върху мраморната плоскост, бе в известно отношение ужасно повреден. Пострадал бе торсът, а не главата. На хората, стреляли по него, сигурно е било наредено да пазят мозъка.

Тялото беше разкъсано почти на две от автоматен откос. Гърдите и коремът бяха разпарцалени, като всяка дрипава ивица, всеки квадратен инч плът над колената изглеждаха така обгорели, че нямаха прилика с нищо човешко. Лицето се белееше непокътнато — със спокойно изражение, недокоснато от страха и безмерното страдание, които го бяха измъчвали в онези минути преди смъртта. Дори по бузите забеляза лека червенина и ако не бе обезобразеният торс, това можеше да бъде и самият той, спящ. Без съмнение бяха взели предпазни мерки, за да се предотврати развалянето на мозъка. След малко откри, че фактически темето не е плътно прикрепено към черепа. То бе там, но е било внимателно изрязано и временно отстранено. Дали сивото вещество беше вътре, Госейн не се опита да провери.

Някакъв шум зад него го накара бавно да се изправи. Не се обърна веднага, ала съзнанието му започна да се отделя от мъртвото тяло и да разпознава в по-големи подробности сегашното му сложно положение. Изтекоха няколко секунди, преди да определи звука чрез спомена за други подобни звуци. Беше от гумени колела върху мрамор. „X“. Джилбърт се огледа с трезвата решителност на човек, който е готов на всичко.

Той се взря с ледени зеници в пластмасовото чудовище. Сетне видя хората, последвали сакатия в лабораторията. Мрачно надникна право в очите на представителния Харди. Погледът му премина нататък, за да срещне циничната усмивка на гиганта Торсън, и стигна до мястото, откъдето Патриша Харди, полускрита зад двамата мъже, го наблюдаваше хладно и с интерес.

— Добре! — отекна басовият, без чувство за хумор глас на „X“. — Аз мисля, Госейн, че ти нямаш дори най-нищожен план как ще ни попречиш да те положим студен до твоето предишно тяло.

Анализът не беше брилянтен, но имаше едно много важно качество от гледната точка на човек, който изобщо не вярва, че същността на неговата самоличност би могла да бъде пренесена в трето тяло, ако това второ бъде унищожено. Току-що, дума по дума, бе чул истината. Инвалидът направи с пластмасовата си ръка жест, издал нетърпение. Следващите му фрази го потвърдиха:

— Достатъчно с тази палячовщина. Въведете Амелия Прескот и дръжте Госейн.

Неколцина мъже го хванаха, докато трима огромни пазачи вкараха жената. Те изглеждаха така, сякаш са се били. Косата на Амелия беше разпусната, а лицето — зачервено. Ръцете й бяха вързани зад гърба, тя дишаше тежко. Нейната уста трябва да бе запушена с прозрачна кърпа, понеже бърните й се задвижиха трескаво в напразно усилие, щом зърна Джилбърт. Накрая притихна, като сви рамена. Усмихна му се малко тъжно, ала в държането й имаше също и гордост.

„X“ се обърна към пленника, взирайки се в него изпод купола, който покриваше главата му.

— Господине — каза той, — ти ни постави пред трудна дилема. Подготвени сме за действие, невиждано по мащаб от Третата световна война насам. Разполагаме с девет хиляди космически кораба, четирийсет милиона мъже и гигантски заводи за муниции и все пак това е само частица от мощта на най-голямата империя, която някога е съществувала. Госейн, ние не можем да загубим. — Чудовището се изкашля и после продължи: — Независимо от всичко предпочитаме да играем безопасно. Искаме да поканим теб, непознатата величина, да се присъедини към нас като един от най-висшите лидери в Слънчевата система. Но ти схващаш, че ще е безполезно даже да сложим началото на такава връзка, ако се окаже, че не желаеш да приемеш реалностите на нашата позиция. Ние трябва да убиваме, Госейн. Трябва да бъдем безмилостни. Смъртта убеждава хората, както нищо друго.

За момент Джилбърт помисли, че онзи има предвид унищожаването на Амелия Прескот. Обхвана го слабост. Скоро осъзна, че го е разбрал погрешно.

— Да убиваме! — възкликна мрачно. — Обаче кого?

— Около двайсетина милиона венерианци — отвърна „X“. Седнал в своята инвалидна количка, сакатият напомняше някакъв кошмарен пластмасов бръмбар. — Сигурно знаеш — уточни той, — че единствената разлика между гибелта на двайсет или пък на двайсет милиона човешки нервни системи е в ефекта върху емоциите на оцелелите. Добрата пропаганда е длъжна да се погрижи за това.

Госейн се чувстваше така, сякаш стои в дъното на кладенец и потъва ли, потъва.

— А какво ще стане с останалите двеста и няколко обитатели на Венера? — чу той собствения си глас да пита глухо от дълбините.

— Терор! — отговори „X“ със своя сол-струнен бас. — Безмилостен терор срещу ония, които се съпротивяват. Историята учи, че никога не е било трудно да се контролира масата на една нация, щом веднъж й отсечеш главата. Ех, главата на Венера е твърде колективна, оттук следва големият брой необходими екзекуции. — Мъжът махна нетърпеливо с изкуствената си ръка и допълни кратко: — Окей, Госейн, решавай. Ще ти позволим да направиш солидна реорганизация, но ще трябва да ни оставиш да създадем околната среда за нея. Какво, сключваме ли сделката?

Въпросът го стресна.

Не беше проумял, че му се дава аргумент, от който се очаква да го убеди. Това бе случай на равнище абстракция в най-добрия не-А смисъл. Тези хора, за разлика от него, бяха свикнали с идеята за масови екзекуции. Бездната бе непреодолима, понеже всяка страна преценяваше гледната точка на другата като нелогична. Почувства твърдостта на своя отказ да завладява нервната му система, тялото му, докато накрая се превърна в абсолютна, пълна, окончателна реалност.

— Не, господин „X“ — произнесе той със спокоен и все пак решителен глас, — няма да сключим никаква сделка. И дано целият изгорите в някой древен християнски ад само защото замисляте такова престъпление.

— Торсън — сурово каза сакатият, — убий я!

— Какво? — попита безизразно Джилбърт.

После повлече четиримата си пазачи на разстояние няколко фута, преди да успеят да го удържат. Когато можеше да вижда отново, Амелия още се усмихваше. Не се възпротиви, щом Джим Торсън й удари инжекция точно над лакътя, и падна като камък. Гигантът я прихвана с лекота.

— Ти разбираш, Госейн — отбеляза „X“, — че имаме сериозно предимство пред не-аристотелците. Тях ги смущават скрупули. Ние просто искаме да спечелим. Сега тоя малък инцидент беше предназначен да…

Той внезапно млъкна. Изненада разкриви лицето му. Наведе се напред и бавно се строполи на пода. Твърдата пластмаса на неговите крак, ръка и торс издаде тъп звук върху мрамора. Беше се проснал по цялата си дължина. Зад него Харди, със същото учудено изражение на класическата си физиономия, се свлече на колена и легна на едната си страна долу. Пазачите рухнаха, двама от тях посягайки към оръжието си, сетне потънаха в безсъзнание.

Торсън положи тялото на Амелия Прескот върху каменната настилка и се отпусна до него. Близо до тях тупна Патриша Харди. Враговете на Госейн се въргаляха из просторното помещение наоколо и имаха вид на съвсем мъртви.

Всичко това беше твърде неразбираемо.