Алфред ван Вогт
Светът на не-А (18)

XVII

В собствените си нервни процеси ние копираме животните… При нас такива реакции водят до неоцеляване, патологични състояния на обща инфантилност, незряло лично и публично поведение… Колкото една нация или раса е по-развита технически, толкоз по-жестоки, по-безмилостни, по-хищни и по-комерсиализирани са склонни да стават нейните системи… само защото продължаваме да мислим като животни и не сме се научили да разсъждаваме логично, както подобава на човешки същества.

А. К.

Джон Прескот, галактически агент. Дотолкова бе приемливо установяването на самоличността му. Мъжът почиваше върху леглото и ги наблюдаваше. Неговата руса коса изглеждаше странно белезникава под силните лампи. Слаба презрителна усмивка се криеше в гънките на бърните въпреки леко издутата кърпа в устата му.

— Знаете ли, тук има нещо ужасно — каза с отвращение Госейн. — Този човек позволи жена му да бъде убита при трагично произшествие. Това беше напън да ме убеди в своите bona fides^[1]. Подведе ме фактът, че някога той е вярвал отчасти във философията на не-А. Допуснах също, че смъртта първо на „X“ и Харди е чиста случайност. Но сега си спомням, че направи пауза, преди да посегне към Торсън, и ми даде време да го обезоръжа. С други думи, Прескот унищожи двамата мъже от Земята, използвани като фронт от космическата империя, с което чисто и просто остави галактически хора да контролират земното правителство. — Госейн затвори очи. — Минутка, размишлявам за игрите. Очакваше ли се от тазгодишните игри да излъчат приемник на президента Харди? — Той отвори клепачи. — Кой води в момента? Кой е лидер?

— Джим Торсън — отвърна Кейр, свивайки рамена. После млъкна и примигна. — Хе — продължи бавно, — отначало аз не установих причинна връзка с името, когато го споменахте. Ала такъв е отговорът на вашия въпрос.

Джилбърт не реагира видимо. В съзнанието му се появи мисъл, от която го побиха тръпки. Това имаше твърде малко общо с факта, че Торсън, личен представител на някакъв космически император, ще бъде следващият президент на Земята. Всъщност мисълта беше свързана с Машината. Тя бе надживяла своята полезност. Сега, когато се доказа, че е уязвима, никога нямаше да заслужи доверие отново.

Бе трудно да си представи света без Игралната Машина.

— Всичко туй вече не е важно — произнесе тихо до него доктор Кейр. — Чакат ни собствени неотложни грижи. Както виждам нещата, един от нас трябва да се престори на Прескот, да излезе и прецени положението.

Госейн пое дълбоко въздух и бързо вметна:

— Какво ще кажете за съпругата ви? Исках да попитам, вкъщи ли е тя? А имате ли деца?

— Да, три, но не са тук. Родените на втората планета деца не могат да посещават Земята, докато не станат на осемнайсет години. В момента жена ми е с тях в Ню Чикаго, Венера.

Те се усмихнаха взаимно. Докторът бе радостен. И с право. Двамата мъже бяха сами със своя голям проблем: единият — със солидни постижения в научната област; другият — е, другият все още трябваше да докаже себе си.

Решиха без спор, че Лорен Кейр ще излезе да контактува с членовете на бандата. Неговите бяла коса и конструкция на тялото му придаваха вид, приблизително сходен с Прескот. Това щеше да е достатъчно в тъмнината. Чуждите обувки, макар малко по-тесни и половин номер по-дълги, паснаха на краката на Кейр. Изглеждаше мъдро да носи ония обувки, които съдържаха локатора. Да възпроизведе гласа на Джон също беше сравнително лесно. Както всички тренирани говорители и всички венерианци, психиатърът бе постигнал контрол над резонансните си кухини. С неотдавнашния спомен за тембъра на агента и с Госейн там да проверява точността при изпълнението той имитира в продължение на три минути (включително един шепот, установяващ самоличността).

— А сега — обяви със стоманени нотки Джилбърт — ние ще разберем от самия джентълмен подробностите около уговорките му с неговите приятели.

Наведе се и извади кърпата от устата. Отвращението, което почувства, трябва да бе от държането или от възможното убеждение на Прескот, от някакво съмнение какво би направил той, за да се сдобие с информация при същите обстоятелства. Независимо от причината русият агент изстреля без подкана:

— Нямам нищо против да ти кажа, че отвън има дузина мъже, на които е заповядано да те следят, без да те арестуват. От мен се искаше да изляза някъде по това време и да им съобщя, че нещата са наред. Сигналът за отбой е „Венера“.

Госейн кимна към психиатъра.

— Окей, докторе. Ще чакам да се върнете до пет минути. Ако не дойдете дотогава, ще потисна деликатния си нрав и ще пусна куршум в главата на този човек.

Ученият мрачно се засмя:

— Може би ще е по-добре да остана там шест или седем минути.

Смехът му се стопи, когато достигна вратата. Крилото й се отвори леко, той се плъзна през пролуката. После изчезна в нощта и в мъглата.

Джилбърт погледна своя часовник.

— Четири и десет е — каза на пленника и извади оръжието си.

Капчица пот започна да оставя следа върху бузата на Прескот. Тя даде на другия интересна идея. Отново хвърли око към часовника. Секундната стрелка, която доскоро беше на десет, сега кацна на четирийсет и пет. Изминали бяха трийсет и пет секунди.

— Една минута — обяви Госейн.

Физиологическото време бе поток от необратими процеси в тъканите и клетките. Но вътрешното време зависеше от разните обстоятелства и от всеки индивид. То се изменяше при стрес. Биологичният хронометър бе така тясно свързан с човека и неговите моментни емоции, както животът с нервната система. Тънката стрелка трепкаше към числото десет, завършвайки своята първа обиколка. Съответно от излизането на доктора бе изтекла всъщност цяла минута.

— Две! — съобщи Джилбърт с неумолим тон.

— Стига да не е глупак, Кейр би трябвало да се върне до пет минути — забеляза Прескот с нисък дрезгав глас. — Обаче мъжът за контакт отвън е приказлив идиот. Вземи това предвид и не бъди твърде прибързан.

За изминалите деветдесет секунди венерианецът вече се потеше обилно.

— Три! — отсече Госейн.

— Казах ти истината — запротестира Прескот. — Защо да не ти я кажа? Не можеш много дълго да избягваш нашата мрежа. Седмица, две, пет седмици — какво значение има? След като чух Лорен Кейр, разбрах, че твоят шанс да постигнеш контрол над оная допълнителна част от съзнанието си е почти нула. Точно туй искахме да открием.

Беше странно да се вслушва в говора на агента и паралелно да си представя доктор Кейр вън в мъглата към края на тази нощ. Часовникът му напомни, че психиатъра го няма само от две минути. Напрежението се повиши.

— Четири минути! — рече Госейн.

Тук малко се сепна. Ако някое слабо звено в съзнанието на Джон предстоеше да се скъса, вече трябваше да стане. Той се наведе напред в очакване, с въпроси, парещи на върха на езика му.

— Знам още една причина да не пестя истината — измънка Прескот. — Напоследък ми липсва убеденост, че дори намесата на супермен би могла да попречи на междупланетните операции, които ще започнат скоро. Организацията бе прекалено предпазлива с твоя случай.

Часовникът показваше четири и дванайсет и половина. В съответствие с ускореното чувство за ритъм, действащо в нервната система на венерианеца, определените триста секунди за отсъствието на доктор Кейр бяха свършили. На Госейн се стори, че времето е изтекло доста бързо. Със свиването на срока наполовина той не даде на Джон Прескот възможността истински да се разстрои. Вече бе твърде късно да го удължава. Точно сега беше моментът онзи да рухне.

— Край! — каза категорично и вдигна пистолета. Лицето на пленника бе придобило странен сиво-синкав цвят. — Всъщност ще ти подаря още една минута — добави Госейн. — Ако дотогава не започнеш да говориш или ако Кейр не се е върнал, с теб е приключено. Искам да знам откъде „X“ или бандата са се снабдили с апарат, за да корумпират Игралната Машина? И къде е това устройство днес?

След като изрече тези думи, той си погледна часовника, подчертавайки времевото ограничение. Взря се изненадан в него и за кратко забрави своите намерения относно Джон. Беше четири и четиринайсет. Значи бяха изминали четири минути! Усети някаква празнота, тъмно безпокойство, първата шокираща мисъл, че доктор Кейр се е забавил много дълго. Видя, че Прескот е съвсем посивял и обуздава собствените си нерви.

— Деформаторът се намира в апартамента на Патриша Харди. Вградихме го така, че да напомня част от стена.

Мъжът изглеждаше на ръба на рухването. И в разказа му се чувстваше тонът на истината. Деформатор — самото име беше частично доказателство, че трябва да бъде разположен близо до Машината и те очевидно ще се опитат да го скрият. Хм, защо не в някоя стая на Патриша? Госейн възпря един вътрешен импулс да вкара детектора на лъжата. Потисна го, защото бе хванал Прескот в крачка и въвеждането на машина можеше да бъде фатално. Пак хвърли око на часовника. Показваше 4:15 сутринта. Той погледна към вратата. Времето изобличаваше неговата измама. Започна да разбира натиска, който бе изтърпял пленникът. С усилие върна вниманието си отново към него.

— Откъде взехте деформатора? — попита настойчиво Джилбърт Госейн.

— Торсън го донесе. Бил е използван нелегално, тъй като употребата му е забранена от Галактическия съюз, освен за транспорт и…

Шум при входа го накара да млъкне. Джон се отпусна с крива усмивка, когато доктор Кейр влезе задъхан.

— Няма никакво време за губене — изстреля ученият. — Вън вече зазорява, а мъглата се вдига. Казах им, че се махаме веднага. Хайде!

Той грабна коженото куфарче, съдържащо тестовия материал за уникалния мозък. Госейн го спря — достатъчно дълго, за да запуши устата на Прескот, да помисли и кимне:

— Но къде отиваме?

Кейр се радваше като момче, което предвкусва приключение.

— Ами ще вземем, разбира се, моя личен робоплан. Трябва да действаме така, сякаш не сме наблюдавани. Колкото до нашия маршрут, аз съм сигурен, че не очаквате от мен да го спомена пред този човек, нали? Особено щом смятам да изоставя неговите обувки с вграденото в тях локаторно устройство, преди да изчезнем от града.

След пет минути те бяха горе. Госейн се вторачи навън в мъглата и почувства, че у него се заражда ликуване.

Те наистина се махаха.