Нейъми Хортън
Сделка с любовта (2)

Първа глава

Стрелата се заби със зловещо свистене в палмата на сантиметри от ухото на Гарет.

Той се просна по корем. Мозъкът му заработи трескаво, а сърцето му биеше като чук. Не е обикновена стрела, някак спокойно му прошепна една мъничка част от съзнанието, а от арбалет. Която е направо смъртоносна в сравнение с обикновената.

Без да диша, Гарет се напъна да чуе нещо, което да му подскаже какво, по дяволите, ставаше. Нямаше нищо — нито прокрадващи се стъпки по тревата, нито звук от опъването на арбалета за зареждане с втора стрела… Само жуженето на насекомите в задрямалия горещ следобед и далечният крясък на чайките. Той изруга, поизправи се и пропълзя в сянката. Сигурно беше грешка, каза си успокоително. Просто случаен изстрел. Небрежност.

Е, може и да си беше създал врагове през годините. Кой добър бизнесмен ги нямаше! Имало е един-два случая, когато някой от другата страна на масата се бе заклевал да му го върне тъпкано. Но мисълта, че този недоволен или бесен опонент го е последвал дотук и го е издебнал… Не. Глупости! Странното бе, че който и да беше стрелял, вече си бе отишъл в блажено неведение колко близо е бил до непредумишлено убийство.

Въпреки това той реши да остане на мястото си още няколко минути. Пъстрата сянка на храстите му даваше добро прикритие и нямаше никакъв смисъл да бъде невнимателен. Нищо чудно да се бе набутал в някоя история с наркотици. Тези малки островчета, пръснати по крайбрежието на Флорида, бяха чудесни спирки за контрабандния трафик от Мексико и Карибско море. Минаха две минути. Три. Гарет се намръщи, разкърши плещи и промърмори през зъби едно нецензурно изречение. Ако си там, закани се на невидимия си убиец, то направи нещо, или ще те вземат дяволите!

Изпълнен с мириса на блато, влажна земя и тропическа зеленина, въздухът беше толкова тежък, че не издържаше дори полъха на вятъра, а топлината го бе обвила като мокро одеяло. Вадички пот течаха по гърба му. Той отново разкърши рамене и тръсна глава, за да разгони облака комари.

Е, стига толкова. Гарет излезе от укритието си и тръгна към къщата. Изследването на „Рая“ щеше да почака ден-два. Сега се нуждаеше от едно питие!

Беше на крачка от нападателя си, когато осъзна, че това бе той. Гарет застина, втренчен във фигурата, която стоеше с гръб към него в края на плажа.

Беше момче. Тъничко, не много високо, с разрошена черна коса, къдрава и мокра на врата. Носеше дрипави джинси и огромна тениска, която му стигаше до средата на бедрата. Сигурно бракониерче. Или някое хлапе от Форт Майърс, което се бе скарало с родителите си и бе потърсило убежище тук.

Момчето тръгна към брега, спря нерешително, обърна се и се върна обратно. Изглеждаше нервно. Дори… уплашено. И, по дяволите, така му се пада, помисли си Гарет, като започна да заобикаля. Трябваше да му даде сериозен урок по възпитание. Момчето беше така погълнато да наблюдава плажа, че не чу приближаването му. Видя го в последния миг и извика изненадано.

— Но как? Вие бяхте…

— Мъртъв? — допълни учтиво Гарет. Усмихна се и протегна едната си ръка. — Не започвай нещо, което не можеш да завършиш, момченце.

Момчето се извъртя рязко и разлюля тежкия арбалет. Гарет се опита да блокира удара, но оръжието го удари по слепоочието и той изръмжа от болка и гняв. Момчето се опитваше да се измъкне изпод ръката му и да офейка.

— Тая няма да я бъде! — Гарет сграбчи тениската и почти го събори на земята.

Момчето изскимтя и се завъртя, като се опита да го ритне по коляното. Обувката се заби в бедрото му и то се освободи със сръчността на невестулка.

Този път Гарет го сграбчи през гърдите. И застина, когато усети под ръката си безспорната издатина на женска гръд. Той дръпна объркан ръката си, с което даде възможност на пленницата си да се освободи. Тя се изплъзна от хватката му като змиорка и Гарет помисли, че я изпуска. Но пръстите му инстинктивно се сключиха около тънката китка и сега отново я държеше, пренебрегнал всичките тридесет години добро възпитание и втълпяване, че не бива да се насилва жена. И последната от забраните за използване на сила падна, когато тя се опита да забие коляно в слабините му. Като проклинаше, той сграбчи косата й с една ръка, тениската й с друга и я свали с крак на земята. Паднаха заедно, оплетени в кълбо от ръце и крака и цял водопад от ругатни. Пленницата му се съпротивляваше като фурия. Опита се да се измъкне на четири крака, но Гарет я хвана за колана на джинсите и я тръшна обратно.

— По дяволите, стига! — Той се дръпна, защото ноктите й минаха на милиметър от лицето му.

— Кой сте вие, че ме следите и нападате!

Яростта й явно беше изместила страха и тя изригна като вулкан. Мяташе ръце и колене на особено опасни места. Изненадан, Гарет отново щеше да я изтърве. Юмрукът й го уцели точно в носа. Той изруга и се дръпна назад. Едва успя да я хване за раменете. Затисна я с крак, да не му избяга и я възседна. Коленете му притискаха ребрата й, а ръцете му държаха китките й. Тя се извиваше, повдигаше се и се опитваше да го ухапе. Но Гарет я държеше здраво и я чакаше да осъзнае, че е загубила битката. Най-накрая тя се отпусна върху влажната земя и го погледна през кичури разрошена коса.

— По дяволите! — задъхано продума непознатата. — Ще ви арестувам за това!

— Ще ме арестуваш ли?! — Тя имаше най-невероятните очи, които бе виждал. Удивително тъмносини, почти виолетови и леко дръпнати като на котка. Кожата й беше гладка и нежна като порцелан, със златист тен, а косата й бе толкова лъскава и тъмнокестенява, че изглеждаше почти черна. — Коя си ти? И защо стреля по мен?

— Аз живея тук! — натърти тя на всяка дума, а очите й хвърляха искри. — А вие сте нарушител.

Гледаше го сърдито, сякаш забравила, че лежи по гръб на един почти безлюден остров, прикована към земята от напълно непознат мъж, който, освен че имаше предимство в позата, беше с около двайсет сантиметра по-висок и с около трийсет килограма по-тежък. Все пак, помисли си Гарет с уважение, не й липсва кураж. И тогава думите й достигнаха до съзнанието му. Едно подозрение започна да се върти в главата му.

— Попитах те коя си!

Тя отново се заизвива яростно.

— Пуснете ме! Давам ви точно пет минути да напуснете острова или ще взема този арбалет и ще…

— Онзи ли арбалет? — Той посочи с глава оръжието, което лежеше на около десет крачки от тях. Лицето й пламна. Чак сега осъзна, че положението, в което се намираше, не бе най-подходящото за ултиматуми. Ала не изглеждаше и наполовина уплашена. Всъщност изглеждаше замислена, сякаш пресмяташе как да му нанесе съкрушителен удар в следващата секунда.

На Гарет не му харесваше блясъка в невъзможно сините й очи и той стегна хватката си около китките й. Подозрението му ставаше все по-силно, но Гарет просто не искаше да го приеме. Отчаяно се надяваше да е момиче от персонала на Бърти. Или може би гостенка. Или…

— Пуснете ме или се заклевам, че ще прекарате остатъка от живота си в затвора!

Си Джей се загледа в студеното хубаво лице, надвесено над нея. Сякаш Джейми Килдонан бе оживял, помисли си тя глупаво. Същият тип, като героя от романите на пралеля й Бърти. Лицето му бе сякаш издялано от камък. И тези очи, толкова светлокафяви, кехлибарени, пламтящи с дива сила… Само че Джейми беше измислен, а този мъж тук, висок, широкоплещест и бърз като дива котка си беше съвсем, съвсем истински… И за пръв път, откакто той излезе от сянката и я нападна като вятър, Си Джей почувства страх.

Хленченето нямаше да помогне. Дори и да успееше да му нанесе добър удар, преди да запуши устата й с ръка, кой щеше да дойде да я спаси? Уинтръп? Бърти? Нападателят й беше с фигура на атлет, излъчваше истинска животинска сила и коварство, така че и дума не можеше да става да бъде победен от нейната седемдесет и шест годишна пралеля или от също толкова стария иконом. С измама, реши трескаво. Ще трябва да се освободи с измама.

— Вие сте в сериозна опасност — предупреди небрежно похитителя си тя, сякаш владееше положението. — Този остров е частна собственост и си има алармена система, свързана със сушата. Полицейската моторница напуска Форт Майърс в мига, в който някой стъпи на острова. Полицаите ще са тук всяка минута, затова ви предлагам…

— Лъжеш, хитрушо! — прекъсна я невъзмутимо той. — Опитай нещо друго.

Си Джей претегли шансовете си да го събори и да се измъкне. Не ставаше. Дори и да успееше, едва ли щеше да го надбяга по пътя към къщата. Беше прекалено бърз и силен. Щеше да я хване, преди да е изминала и петдесет крачки. Какво би направила Чейстити О’Рурк в подобен случай?

Би го съблазнила, осъзна тя с прималяло сърце. Би повдигнала устни и би го целунала бавно и страстно. Би притиснала сочното си чувствено тяло към него, за да го побърка… И когато защитата му отслабне и той почувства как тя с треперещи пръсти развързва връзките на корсажа си, би измъкнала ножа от колана му и би го забила в сърцето му…

Само че, напомни си Си Джей отчаяно, не беше 1670 година. Тя не носеше никакъв корсаж. Нямаше сочно и чувствено тяло. Дори не беше наясно как да го целуне бавно и страстно, както Чейстити целуваше мъжете. И ако по някакво чудо успееше да освободи ръцете си, той нямаше нож…

— Зная кунгфу — върна се тя към популярните през двадесети век тактики. — Имам черен пояс…

— Продължаваш да лъжеш — прекъсна я отново безцеремонно той и Си Джей си помисли, че никак не бе кавалерско от негова страна. — Питах те как се казваш? — Тя направи още един напразен опит да се измъкне изпод него и очите му се присвиха. Мускулите му се стегнаха и Гарет се намести върху й с цялата си тежест. На устните му се появи бегла усмивка. — Дай да уточним нещо, хитрушо. Не че тези движения не са ми приятни, но искам да те предупредя, че няма да ти донесат нищо добро. Казват, че съм студенокръвен и неромантичен тип, обаче дори и аз предпочитам малко увод преди това. Така че ми кажи коя си по дяволите и какво правиш тук!

Си Джей настръхна от оскърблението и усети, че лицето й пламна. Загледа го с цялото достойнство, което можа да събере, като се опитваше да не обръща внимание на интимната поза, в която бяха.

— Казвам се Си Джей Карадърс — отговори му с леден глас тя. — Пра-правнучка съм на полковник Аугуст Парсънс. Праплеменница съм на лейди Робърта Парсънс Д’Алърд и ако не си свалите гадните ръце в тази секунда, ще прекарате остатъка от живота си в затвора!

За своя изненада тя видя, че заплахата й не произведе особен ефект, освен дето изражението му още повече помрачня.

— Си Джей Карадърс… — В гласа му имаше нещо като отчаяние.

Тя се хвана за въображаемото си предимство.

— Точно така. Сега ме пуснете, преди да съм ви арестувала…

— Значи си решила да ме арестуваш. И за какво? — Той я погледна тъжно и някак си обречено. — Добре, по дяволите!

Лицето му стана още по-мрачно. След това я остави да се претърколи и се изправи на крака.

— Двадесет минути. Ако до двадесет минути не сте напуснали острова, ще пусна кучетата!

Тя отстъпи назад и стигна мекия горещ пясък. В следващия миг затича по плажа, опиянена от странно усещане, примесено с радостта, че се бе отървала от истинска беда.

А зад нея, в хладната сянка на дърветата, Гарет наблюдаваше тънката фигурка с чувството, че току-що бе чул собствената си смъртна присъда. Не беше готов. Дори и в най-лудите си представи не беше предполагал, че всичко ще започне толкова зле…

 

 

— Днес следобед имахме нарушител.

Си Джей закрепи обсипания със скъпоценности гребен в сребърната коса на Бърти. Пралеля й извъртя глава и гребенът се килна на една страна.

— Нарушител ли? — Бърти наклони огледалото, хвана лицето на Си Джей в него и я погледна проницателно. — Какъв нарушител?

— Не си губих времето да говоря с него. Просто го изгоних. Приличаше на агент по недвижими имоти.

Бърти промърмори нещо.

— А си мислех, че вече са се отказали. Оня, последния, го заплаших с пушката, ако още веднъж припари насам.

— Надяват се, че няма да живееш вечно — засмя се Си Джей.

— Да се хванем ли на бас?

— Не, не! — Момичето се разсмя и нагласи внимателно втория гребен. — Не са ли малко… ярки, а?

— И какво от това? — Бърти извъртя главата си така, че да види по-добре блестящите украшения, които стърчаха от косата й като петльови гребени. — На мен ми харесват.

— Не мислиш ли, че са прекалено… елегантни?

— Безвкусни искаш да кажеш! — Бърти погали единия гребен нежно. — Просто не си виждала толкова големи изумруди. Разбира се, че са безвкусни. Дори вулгарни. Но на моите години, момичето ми, жената има право да бъде вулгарна колкото си иска. Дори само за да покаже на околните, че все още диша!

— Едва ли някой си е помислил обратното — отговори Си Джей. Отстъпи назад и огледа Бърти от главата до петите. — Е, сложила си толкова бижута, че корабът ще потъне, тази рокля е направо жестока и освен това — тя се пресегна и взе от ръцете на Бърти цигарата — ми миришеш на уиски. Гостите ни ще си глътнат езиците, като те видят.

— Нека! — Бърти се погледна намръщено в огледалото. Подръпна обшития с мъниста корсаж на роклята си надолу, после започна да го оправя на бюста. — Бяха времена, когато мъжете ронеха сълзи, за да видят тези гърди! — Каза го с отвращение. — Сега дори роклята ми няма да погледнат. Какво ще кажеш за една малка операцийка — да ги повдигна и понапълня?

— Попитай доктор Уилърсън тази вечер. Сигурна съм, че ще бъде очарован от перспективата да поправи бюста на една седемдесет и шест годишна бабичка. Ще опише случая в „Списание за нова медицина“ и ако имаш късмет Барбара Уолтърс ще вземе интервю от теб. Може би дори ще те снимат. А това ще увеличи тиража на книгите ти с някой и друг милион. Представяш ли си: „Новите цици на световноизвестната авторка“! Дори може да те помолят да позираш за кориците си.

— Прекалено си цинична понякога — мрачно продума Бърти. — Какво направи с лекарството ми? Преди минута чашата ми беше тук.

— Имаш предвид чашата уиски?

— Имам предвид лекарството си за сърце — повтори строго Бърти.

— По-точно чашата уиски. Чисто.

— Човек да не може да пийне в собствената си къща! — Бърти оправи непокорния корсаж за последен път. — Следващия път ще ме затвориш в спалнята, може би…

— Не ми давай акъл — отвърна Си Джей благо. — Черната копринена наметка ли искаш или червената с ослепителната бродерия?

— Ослепителната. С черната можеш да ме погребеш. А не, сетих се. Запази черната за себе си, а ме погреби с онази, която оня, как му беше името, ми изпрати от Италия. Сигурна съм, че ти никога няма да я сложиш.

— Не знам. След като си отидеш, имам намерение да празнувам. По много поводи.

— Ти и Уинтръп вероятно ще продадете всичките ми тоалети и ще ме погребете чисто гола! — изсумтя Бърти.

— Всъщност вече сме решили, когато му дойде времето, да те завием в един стар чаршаф и да те сложим на тавана, за да си спестим разноските по погребението.

— Ти си много лошо дете — въздъхна Бърти. — Чудя се защо ли те взех тук.

— Защото ме обичаш! — Си Джей наметна раменете на Бърти с кожената наметка и се изплези на отражението на леля си в огледалото. — Освен това никой друг няма да те понася. Хайде, оправи си лицето и да слизаме за вечеря.

Бърти я потупа леко по ръката и се наведе в инвалидния си стол, за да огледа наредените като войници червила.

— Мисля, червено. Яркочервено… ето това. — Тя взе една от гилзите, отвори я и кимна одобрително. Наведе се към огледалото и започна внимателно да нанася червилото по устните си. — Добре ли е? Достатъчно ярко ли е?

— Страхотно! Ослепително! Ще трябва да ядем ордьовъра със слънчеви очила. Готова ли си?

— Да! — Бърти завъртя стола си и огледа Си Джей. — Но ти няма да останеш с това, нали?

— Че какво му е? — Си Джей приглади обикновената си ленена пола и копринена блуза.

— Скъпа, това облекло може да е добро за делови срещи, ала е абсолютно неподходящо за официални гости!

— Което е смешно, защото те изобщо не са официални. Доктор Уилърсън е почти член на семейството, а онзи другият — с твое позволение — сигурно е някакъв беден и доверчив бизнесмен, когото се мъчиш да склониш да работи за „Парсънс Индастриъл“. Мога да седна на масата дори с власеница и те няма да забележат.

— Този „беден и наивен бизнесмен“ е един от най-богатите и най-влиятелни мъже в страната. И не се мъча да го склоня да работи за ПИ, а му предлагам нещо много по-голямо — една възможност за цял живот. Той ще те забележи, мила. Повярвай ми.

— За какво намекваш? — погледна я бързо Си Джей.

— Да намеквам ли? — Бърти постави грациозно ръка на гърдите си и я погледна с най-невинния си поглед.

— Ако отново си примамила някой от твоите досадни сватовници тук, кълна се, ще те заключа в спалнята!

— Деца, деца! Храни ги, гледай ги и само като се обърнеш, ти се качват на главата!

— Не ме баламосвай, лельо Бърти! Ако открия, че си подмамила бедния човек с обещания за страхотен бизнес само за да го омотаеш в мрежите си, ще…

— За бога! Спри! Да не си мислиш, че прекарвам живота си да ти търся мъж!

— Точно това правиш — непрекъснато ми търсиш съпруг! Оня счетоводител например, който случайно ни гостува миналото лято — помниш го, нали? Оня, който полудяваше в мига, в който слънцето залезеше?

— Не, мисля, че „полудяваше“ е най-точната дума — презрително промърмори Бърти.

— Да де, само се събличаше гол, тичаше по брега в два през нощта и виеше към луната. На това аз му викам лудост.

— Е, беше малко ексцентричен. Някои хора може би и мен наричат ексцентрична, но…

— Те наистина те наричат ексцентрична. А оня архитект… Кен, Кейл или как му беше името… Предполагам и той бе само „малко“ ексцентричен, когато се опита да си пъхне носа в сейфа ти? Май не остана особено очарована от него.

— Е, откъде да знам, че човекът бил наркоман? Честно, ако през цялото време…

— А след това дойде Джефри. Футболният герой, с интелигентност и умствени възможности на портиер. А художникът, който пък се оказа обратен! Или президентът на банката, който имаше само един малък проблем в Джорджия — жена и три деца! И Морис, истинска важна клечка, от най-висок ранг. И…

— Стига, стига! — Бърти размаха величествено ръка. — Този наистина беше чудесен млад мъж! И много се интересуваше от теб. Преди да го отблъснеш най-презрително, разбира се…

— Той искаше да ме намаже с мед и да ме оближе!

— Е, всеки си има своята еротична фантазия — прекъсна я Бърти. — Кой знае, може би щеше да ти хареса…

— Фантазии, значи? Та той искаше…

— Само казвам, че човек може да позволи на мечтите си да прескочат някои граници, преди да ги отхвърли окончателно.

— През трупа ми! Никакво сватосване повече, Бърти! Ако усетя шмекерии тази вечер, ще накарам Уилърсън да те обяви за невменяема. Ще подпиша документите и до сутринта ще те затворят в дома за душевноболни „Дилкрест“.

— И мислиш, че някой ще повярва на медицинските заключения на Уилърсън! Та той е шарлатанин! Освен това, всички ще си помислят, че искаш да пипнеш парите ми. Има закони, които защитават беззащитните стари жени от алчните им роднини.

— Беззащитна, глупости! Ако някой в това семейство е беззащитен и трябва да бъде спасен, това съм аз!

— Ама наистина, Си Джей, ти си най-подозрителната личност на света!

— Много странно защо, нали?

— Ако се надяваш да забравя, че те помолих да се преоблечеш за вечеря, лъжеш се! — Бърти се върна на темата, все едно че изобщо не бяха говорили за друго. — И изобщо нямам никакви шмекерии наум. Имам да обсъждам с господин Джеймисън сложен въпрос и сметнах, че е по-подходящо да го направя тук, вместо в неговия кабинет в Маями. Това е всичко. И макар и да не ми убягна фактът, че е дяволски привлекателен, добре сложен и високопоставен в обществото, нямах никакви задни мисли, когато го поканих да остане няколко дни.

— Да остане тук? — присви очи Си Джей. — В имението?

— Ами да, разбира се. Къде другаде? Да си опъне палатка на плажа ли? Настаних го в зеленото бунгало.

— Сигурна бях! — отвърна с учудващо самообладание Си Джей. Зеленото бунгало беше точно до нейното собствено и ги разделяше само една асма и няколко палми. — Нямала задни мисли! Ако гърците вкараха троянския си кон в имението, щяха да имат по-малко задни мисли!

— Сега бъди мила — продължи сладко Бърти. — И тичай да се преоблечеш. Сложи си алената рокля с мънистата. И рубинената огърлица на баба ти, разбира се! Освен това направи нещо с косата си, за бога! Не разбирам защо, като имаш такава прекрасна коса, предпочиташ да ходиш рошава и…

— Добре, стига вече! Отивам, отивам!

Си Джей вдигна ръце. Не беше в настроение да изслуша още една лекция на Бърти за изкуството да си модерен, елегантен и съблазнителен. Не и тази вечер. Все още беше разтреперана от срещата си с непознатия и си мечтаеше единствено да се мушне в леглото с таблата с вечеря и някой роман и само телевизорът да й бърбори за развлечение. Явно нямаше да стане. Бърти беше настроена за забавления, което означаваше, че целият „Райски остров“ трябваше да се забавлява.

Пред вратата се навъртаха цяла тайфа весели кученца, които чакаха да слязат долу с Бърти и да тероризират всички, като им се мотаят из краката. Си Джей ги заобиколи, без да сваля очи от сивия пудел, който тръгна след нея с омраза в погледа.

— Някой ден, кученце — промърмори тихо тя, — ще останем само аз и ти и ще си направим една разходчица до кучкарника.

— Какво си мърмориш, мила?

— Казвам, че роклята ми е скъсана. Червената. Настъпих си подгъва на последното парти и го пробих с токчето си.

— Ама че досадно! — раздразнено извика Бърти. — Тогава облечи онази късата плетена черна рокля, която ти купих миналия месец от Ню Йорк. Онази, с която приличаш…

— … на уличница от Маями!

— Глупости! Имаш много хубаво тяло. Грехота е да го криеш в тези ужасни развлечени парцали!

— Мислех, че господин Джеймисън е тук за делови разговор… — Си Джей се спря на вратата. — Какво значение има с какво ще бъда облечена аз?

Бърти направи широк жест с ръка.

— Опитвам се да внеса малко елегантност в сериозните разговори, това е всичко! Ако зависеше от теб, щяхме да ядем в картонени чинии и да печем месо върху една от онези градински скари за простолюдието. Когато човек има гости, трябва да се държи и облича подходящо.

— Ще се върна след двайсет минути да те взема — усмихна се Си Джей. — А за твое сведение, Бърти, в много части на тази страна барбекюто се приема за доста изискана вечеря.

— Не и в този дом, госпожице! Не — докато все още дишам!

Двете големи бунгала за гости бяха на около стотина метра от къщата, сред диво грозде, австралийски борове и червенокори дървета. Те бяха скрити едно от друго с конструкция, обвита с цъфнали диви храсти и благоуханни пълзящи рози. Небето на запад гореше. Гарет се подпря на каменния кей и загледа как слънцето потъва бавно зад хоризонта. То висеше като огнена топка, прорязано от тъмночервени и сини облаци и подпалваше водата в залива. Изведнъж пламъците угаснаха. Небето стана пастелно, чисто като перла и още по-красиво в своята простота, отколкото с ярката си пищност само допреди минута.

Тази бърза смяна на деня с нощта го смути. В Уисконсин, където бе роден и израснал, летните вечери бяха безкрайни. А тук… Той поклати глава усмихнат. Великолепие от цветове, след това миг здрач и накрая плътна виолетова тропическа нощ, пълна с горещ уханен бриз, шепот на море и милиони звезди, ярки и блестящи, дори когато луната изгрее. Мигове за вълшебни и безкрайни възможности. Мигове, когато всичко може да се случи. Ако силно вярваш. А за какво си мечтае един мъж?

Гарет бавно дойде на себе си. Осъзна, че гледа водите на залива, без да вижда нищо. Ято пеликани плуваха, като оставяха след себе си диря от бяла пяна, а по-нататък друго някакво морско създание с грациозна шия и дълги крака проправяше пътя си на запад. Замислено той докосна натъртеното си слепоочие — там, където Си Джей го бе ударила с арбалета. Ако по този начин поздравяваше непознатите, не трябваше много ум да се сети човек защо все още не бе омъжена. А още по-малко защо Бърти бе решила да вземе нещата в свои ръце.

Той преметна сакото на раменете си и тръгна с широка крачка към къщата.