Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Елвира и Уили (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Through The Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. През цялата нощ

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Линче Шопова

История

  1. — Добавяне

9.

Както обикновено, когато се опитваше да разкрие вероятно престъпление, Алвира не можеше да заспи. От момента, в който с Уили угасиха светлината след новините в единайсет, тя не можеше да си намери място. Прекара следващите шест часа в полудрямка, изпълнена с неясни, тревожни сънища, и от време на време рязко се сепваше.

Накрая в пет и половина реши да се съжали над Уили, който често измърморваше насън: „Добре ли си, мила?“ Стана, облече си любимия стар халат, закачи си иглата със скрития микрофон, взе химикалка и бележника, в който записваше информацията по текущите си разследвания, направи си чаша чай, настани се на масичката до прозореца с изглед към Сентръл Парк, включи записващото устройство и започна да разсъждава на глас:

— Беси винаги ужасно е държала на къщата си и не е странно да я остави на хора, които според нея биха я поддържали добре. Искам да кажа, че тя не изхвърля сестра си на улицата. В крайна сметка Беси се е погрижила да й осигури апартамента на горния етаж, в който и без това имаше намерение да живее, след като дари сградата на благотворителната програма.

Алвира несъзнателно вирна брадичка, когато продължи:

— Доколкото си спомням, Беси никога не е обичала особено децата. Всъщност сещам се как веднъж някой я попита дали не съжалява, че няма семейство, и тя отговори: „Хората с деца и хората без деца взаимно се съжаляват.“

За миг замълча и се замисли колко беше искала да имат деца. Внуците й вече сигурно щяха да са на възрастта на децата, които предишния ден бяха видели при Корделия. Поклати глава. Е, нямаше значение. „Не ни било писано“ — каза си.

— Да предположим, че Беси наистина се е разстроила при мисълта из скъпоценната й къща да тичат малки палавници, да оставят следи от пръсти по стените и драскотини по вратите. И, разбира се, от факта, че мебелите, които лъскаше още откакто преди петдесет години започна работа при съдията и жена му, ще бъдат заменени с детски.

Реши да провери касетата, натисна бутона „стоп“, пренави лентата и послуша за миг записа.

„Добре е — каза си, — и гласът ми звучи така, като че ли работя с пълна пара. Ами, че то си е така!“

Прокашля се и продължи да разсъждава:

— Засега единственото, което загатва, че това ново завещание може да е фалшиво, е думата „изконен“ — никой не е чувал Беси да я използва.

Тя взе химикалката и запрелиства бележника си, за да обърне на нова страница след записките по „Смъртта на Тринки Калахан“. В горната част написа „Завещанието на Беси“, после отбеляза първата точка от разследването си: „Думата изконен“.

След това бързо започна да пише: „Свидетелите на завещанието: кои са те? Какво е миналото им? Ден на подписване: 30 ноември. Дали Кейт е видяла свидетелите? Какво си е помислила, че става, ако е била там и те са поискали да се срещнат с Беси?“

„Сега вече използвам сивото си вещество“ — каза си Алвира. Неотдавна бе препрочела романите на Агата Кристи за Еркюл Поаро. Докато работеше по престъпленията, за чието разкриване беше помогнала, тя се опитваше да следва неговия дедуктивен метод.

Когато отбеляза и последната точка от плана си, Алвира погледна часовника: седем и половина, крайно време да затвори бележника и да изключи микрофона. Уили скоро щеше да се събуди и тя искаше да му приготви закуска.

„По някое време през деня трябва да седна насаме с Кейт и да поговорим по тези въпроси“ — помисли си.

Внезапно й хрумна друга идея и тя отново включи записващото устройство. Откакто бе написала първата си статия в „Ню Йорк Глоуб“ за посещението си в Сайпръс Пойнт, тя и редакторът Чарли Евънс бързо се бяха сприятелили. Той незабавно можеше да й осигури информация за Вик и Линда Бейкър.

— Малките сиви клетки наистина се събуждат — каза Алвира. — Време е да накарам момчетата в „Глоуб“ да изровят нещо за семейство Бейкър. Басирам се, че на тези измамници не им е за пръв път.

 

 

На службата в седем часа сутринта в „Сейнт Клемънт“ обикновено присъстваха трийсетина души, предимно възрастни, пенсионирани енориаши. Но сега бяха коледните пости и броят на богомолците беше поне двойно по-голям. В кратката си проповед монсеньор Ферис говори за този период като време на очакване.

— Ние очакваме раждането на Спасителя — каза той. — Очакваме онзи миг във Витлеем, в който Дева Мария за пръв път видяла сина си.

Тихо ридание откъм редовете прикова вниманието към пейката до портрета на епископ Сантори. Там седеше красивата млада жена, която свещеникът по-рано бе забелязал на улицата срещу жилището си. Тя беше скрила лицето си в ръце и раменете й се разтърсваха. „Трябва да я накарам да разговаря с мен“ — помисли си той, но после я видя да рови в чантата си. Жената извади тъмни очила, сложи си ги, изтича по пътеката и излезе от черквата.

 

 

В девет и половина Кейт Дъркин започна да преглежда нещата в стаята на покойната си сестра. Щеше да е жалко да остави дрехите на Беси да висят в гардероба, когато толкова много хора нямаха какво да облекат.

Огромното легло с балдахин, което Беси в продължение на осем години беше споделяла със съдия Алойшъс Маър и от което бе отишла при своя Създател, като че ли безмълвно я укоряваше, докато Кейт вадеше рокли и сака от гардероба. Някои от дрехите бяха поне от двайсет години. „Беси винаги ми е казвала, че няма смисъл да ги изхвърля, защото някой ден мога да ги използвам — помисли си тя. — Като че ли не разбираше, че за да ми станат, ще трябва да порасна с дванайсет сантиметра. Чудно, че не е оставила и тях на Линда Бейкър“ — горчиво си каза.

Споменът за неочакваното разкритие от предишния ден и новото завещание накара очите й да се напълнят със сълзи. Когато нетърпеливо ги избърса и случайно хвърли поглед към бюрото на Беси, вниманието й беше привлечено от пишещата машина. Стори й се, че трябва да си спомни нещо, но какво?

Но нямаше време да се замисли. Чула шум зад себе си, тя се обърна и откри, че на прага са застанали Вик и Линда Бейкър.

— О, Кейт — мило каза Линда. — Толкова се радвам, че разчистваш нещата на Кейт заради нас.

На входната врата се позвъни.

— Аз ще отворя — заяви Вик Бейкър.

„Все още не сте собственици на къщата“ — помисли си Кейт, докато бързаше след него надолу по стълбището.

Миг по-късно видя приветливото лице на Алвира и я чу да пита:

— Тук ли е Кейт Дъркин, господарката на този изконен дом?