Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (28)

28.

Както беше обещал, в понеделник следобед Лени взе Стелина от училище.

— Стар — задъхано каза той, — баба току-що получи припадък и се наложи да дойде лекар. Той повика линейка. Известно време може да се наложи да остане в болница, но ще се оправи. Обещавам ти.

— Сигурен ли си? — изпитателно се вгледа в очите му тя.

— Абсолютно.

Момиченцето изтича напред и когато зави зад ъгъла, видя, че от блока им изнасят носилка. Сърцето му се разтуптя, когато се втурна към нея.

— Бабо, бабо — извика и протегна ръце към любимата си пралеля.

Лили Малдонадо се опита да се усмихне.

— Стелина, сърцето ми не е добре, но в болницата ще ми помогнат и ще се върна. Сега трябва да си измиеш ръцете и лицето, да се срешиш и да си облечеш туниката на Благословената майка. Не трябва да закъсняваш за тържеството. Довечера татко ти ще ти донесе дрехи при госпожа Нунес. Докато се върна, ще спиш при нея.

— Бабо — прошепна Стелина, — Рашид, който играе един от влъхвите, строши съда с мирото. Моля те, може ли да му дам чашата от мама, за да я носи на тържеството? Тя е свещена, нали си ми разказвала, че била на чичо й, който бил свещеник. Моля те. Много ще я пазя. Обещавам.

— Трябва да тръгваме, момиченце — каза санитарят и задърпа Стелина за ръката, за да я отстрани от носилката. — Можеш да посетиш баба си в болницата „Сейнт Люк“. Тя е съвсем наблизо, на Сто и тринайсета улица.

Очите на детето се насълзиха.

— Бабо, знам, че ако занеса чашата, ще се сбъдне едно мое желание. Моля те, позволи ми.

— Какво е това желание, bambina? — попита Лили с глас, натежал от успокоителното, което й бяха сложили.

— Да се върне майка ми — каза момиченцето и сълзите започнаха да се стичат по бузите му.

— О, Стелина, bambina, да можеше наистина да се върне, преди да умра. Добре, вземи чашата, но внимавай да не те види баща ти. Може да не ти позволи да я вземеш.

— Благодаря ти, бабо. Утре ще дойда да те видя, обещавам.

Минута по-късно линейката замина с пусната сирена.

— Трябва да побързаме, Стар — каза Лени.

Детският център беше украсен с елха и гирлянди от сплетени елхови клонки. През уикенда неколцина доброволци бяха построили в единия край на голямата стая на втория етаж платформа, която служеше за сцена. От двете й страни бяха закачени стари кадифени завеси. За публиката бяха наредени сгъваеми столове и в стаята прииждаха родители, роднини и приятели на децата, които участваха в тържеството.

Алвира бе пристигнала рано, за да помогне на Корделия и Мейви да облекат децата. С помощта на ужасни заплахи сестра Корделия успяваше да поддържа известен ред сред възбудените изпълнители. В шестнайсет и десет, точно когато вече всички започваха да се тревожат за нея, се появи Стелина.

Алвира бързо я хвана за ръка.

— Баба ти видя ли те в костюма? — попита, докато поправяше синия воал върху водопада от тъмнозлатиста коса на детето.

— Не. Откараха я с линейка в болницата — тихо отвърна Стелина. — Татко ми обеща да ме заведе да я видя. Тя ще оздравее ли, госпожо Миън?

— О, надявам се, миличка. Но докато е в болница, ние ще се грижим за теб. Нали знаеш колко се страхувахме, че ще се наложи да закрием Детския център? Е, стана чудо и вече няма такава опасност — а това означава, че ще се виждаме всеки ден след училище.

Стелина тъжно се усмихна.

— О, толкова се радвам. Тук ми е хубаво.

— А сега тичай да си заемеш мястото до Свети Йосиф. Искаш ли да ти подържа багажа? — Тя протегна ръка към найлоновата пазарска торбичка, която стискаше Стелина.

— Не, благодаря. Трябва да дам на Рашид чашата, за да я поднесе на младенеца. Сестра Корделия ми позволи. Благодаря ви, госпожо Миън.

Алвира я проследи с поглед. „Това дете ми напомня за някого. Но за кого?“ — запита се тя, докато се връщаше на мястото си.

Светлините угаснаха. Дойде време за началото на коледното тържество.

— Беше прекрасно! — заповтаряха всички, когато заглъхнаха последните звуци на „Цяла нощ“ и гръмнаха аплодисменти. Из цялата стая запроблясваха светкавици на фотоапарати — родителите искаха да запечатат момента. Алвира рязко дръпна сестра Мейви Мери за ръкава.

— Мейви, искам да направиш снимка отблизо на Стелина — каза. — Даже няколко.

— Естествено, Алвира — съгласи се монахинята. — Тя игра превъзходно. Когато запя, не издържах и се разплаках. Вложи толкова чувство в думите!

— Така е. Носи музиката в душата си.

Невероятната, безумна идея на Алвира започваше да се превръща в увереност, но не искаше да я признае дори пред самата себе си. „Като начало можем да проверим акта за раждане — помисли си тя, — но, мили Боже, възможно ли е?“

— Готово — две-три минути по-късно каза Мейви и внимателно й подаде няколко полароидни снимки. — След малко ще станат по-ясни. Освен това успях да я снимам заедно с Рашид, когато й връщаше сребърната чаша.

„Сребърна чаша ли? Не! Това е потир! — помисли си Алвира. — Може и да греша. Може би прекалявам с фантазиите си. Но поне едно нещо мога да проверя незабавно.“

Мейви, моля те направи няколко снимки отблизо на онази чаша — каза тя. — Нека Стелина да я подържи.

— Хайде, Алвира — повика я Уили. — Трябва да ми подаваш подаръците за децата.

— Мейви, направи снимките и ми ги запази — нареди Алвира. — Не ги изпускай от ръце.

Тя побърза да отиде при мъжа си. Подаръците бяха на масата зад нея.

— Добре. Дядо Коледа, това е за Хосе — сърдечно каза Алвира и момченцето нетърпеливо протегна ръце.

Уили го прегърна.

— Почакай малко, Хосе. Сестра Мейви ще дойде да ни снима.

Алвира нямаше търпение да се освободи и да провери подозренията си, но беше по-лесно просто да помогне на Уили, вместо да търси някой да я замести.

Междувременно Корделия и нейните доброволци раздаваха бонбони и безалкохолни, макар че някои вече започваха да се разотиват. Алвира с удивление видя, че Грейс Нунес също се готви да си тръгне, следвана от Джери и Стелина.

Когато я повика, Грейс се приближи.

— Къде ще заведеш Стелина?

— Засега ще я оставя у тях — обясни жената. — Довечера баща й ще я доведе при мен. Каза, че първо искал да вечеря заедно с нея, след като се върнел от работа. Трябва да намина покрай сестра ми за малко, но той обеща да се прибере рано. Стелина ще заключи вратата. Нали, Стелина?

— Ще я заключа. О, надявам се татко да е научил нещо за баба — сериозно отвърна момиченцето.

Десет минути по-късно вече бяха раздадени всички подаръци. Алвира изтича при сестра Мейви Мери и взе полароидните снимки. После си облече палтото.

— Какво има? — с приглушен от пухкавата брада на Дядо Коледа глас попита Уили.

— Трябва да покажа на монсеньор Том едни снимки — каза през рамо тя. — Ще те чакам там.

Свещеникът не беше вкъщи, но я увериха, че скоро ще се прибере. Като се молеше да се върне по-скоро, Алвира неспокойно се разхождаше в салона на енорийското жилище. Половин час по-късно Уили и монсеньор Ферис пристигнаха едновременно. Свещеникът се усмихна.

— Каква приятна изненада, Алвира.

Без да се впуска в обяснения, тя му подаде снимките.

— Виж това, монсеньор Том.

Той взе снимката, на която Рашид връщаше чашата на Стелина, после погледна и останалите.

— Алвира — тихо рече, — знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че зная. Потирът на епископ Сантори. А ти знаеш ли кое според мен е това момиченце?

Той зачака.

— Мисля, че е бебето, оставено пред вратата ти в нощта на изчезването на потира.