Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Елвира и Уили (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Through The Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. През цялата нощ

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Линче Шопова

История

  1. — Добавяне

7.

Сестра Мейви Мери беше останала в Детския център и продължаваше репетицията за коледното тържество, макар че си мислеше какви ли не лоши неща, за да си обясни защо сестра Корделия, Уили и Алвира толкова бързо са отишли при Кейт Дъркин. „Случило се е нещо и Кейт е много разстроена“ — имаше време само да й каже Корделия, преди да излезе.

„Възможно ли е да са я ограбили?“ — чудеше се Мейви Мери. Знаеше, че понякога престъпниците следят некролозите във вестниците и обират домовете на починалите, когато си мислят, че близките им са на погребението. Като бивша полицайка, с четирима братя ченгета веднага си помисли за възможно престъпление.

Всички деца вече бяха получили репликите си за тържеството и щяха да ги упражняват по домовете си. Щяха да рецитират разказа за Ханука в самото начало и след това да изпеят песента.

После идваше сцената, в която четяха указа на Цезар Август за преброяването, заповядващ всички да се върнат в селищата на предците си, за да бъдат регистрирани.

Пиесата бе написана от Корделия и Алвира и Мейви Мери се беше зарадвала, че са включили толкова много роли в първата сцена. На децата щеше да им хареса. А и репликите им бяха прости и познати.

„Но селото на баща ми е толкова надалеч.“

„Пътуването е толкова дълго и няма кой да се грижи за децата.“

„Трябва да намерим някого, защото няма нищо по-важно от това децата ни да са в безопасност.“

Корделия беше признала, че си е позволила малко волност в диалога, но бе поканила инспекторите на тържеството и искаше да им предаде посланието си: „Няма нищо по-важно от това децата ни да са в безопасност.“

Единствените роли, които не бяха дадени на случайни деца, бяха влъхвите, Дева Мария и Свети Йосиф. Това трябваше да са най-добрите певци в групата, които щяха да водят песните в сцената с яслите.

Джери Нунес, най-големият немирник от по-малките деца, щеше да играе Свети Йосиф, а Стелина Сентино, сериозно и странно спокойно седемгодишно момиченце, беше определено за Девата.

Стелина и Джери живееха на една и съща улица и майката на момчето прибираше след работа и двете деца. „Когато Стелина е била бебе, майка й заминала за Калифорния — обясни госпожа Нунес на монахините. — А баща й често отсъства. Отгледа я пралеля й Лили, но в последно време е много болна, бедната жена. И толкова се тревожи. Няма да повярвате колко се безпокои за Стелина. Казва ми: Грейс, сега съм на осемдесет и две, а трябва да издържа още десет години, за да мога да я отгледам. Непрекъснато се моля за това.“

„Стелина е толкова красиво дете“ — помисли си Мейви, без да следи последната сцена от репетицията. По гърба й се спускаше къдрава тъмноруса коса, прихваната на тила с шнола. От гладкото й като порцелан лице гледаха големи тъмнокафяви очи с дълги черни мигли.

Джери, който никога не можеше да стои на едно място, започна да прави гримаси на един от пастирите. Преди Мейви Мери да успее да му се скара, Стелина каза:

— Джери, когато си Свети Йосиф, трябва да си много послушен.

— Добре — веднага се съгласи момчето и зае вдървена поза на почти комично достолепие.

— После ще запее ангелският хор, пастирите ще гледат и слушат ангелите, а ти, Томи, ще посочиш към тях и… и какво ще кажеш? — попита сестра Мейви Мери.

— Ще кажа: „Леле, дяволските ангели запяха“ — предложи шестгодишният Томи.

Сестра Мейви Мери се опита да сподави усмивката си. Детето имаше по-голям брат, който най-вероятно го подучваше на тези хитрини.

— Томи, трябва да го кажеш правилно и ако не слушаш, няма да си главният пастир — заяви тя.

Репетицията продължи до шест. Не беше лошо като за пръв път, реши Мейви Мери, докато хвалеше децата за изпълнението им. Хубавото бе, че на тях им харесваше.

На нея също, макар че удоволствието й се помрачаваше от растящото й безпокойство. „Къде е Корделия? Какво се е случило?“

Докато им помагаше да си облекат якетата и да си сложат ръкавиците и шаловете, Мейви забеляза, че както обикновено Стелина грижливо е закачила красивото си синьо зимно палтенце. Момиченцето с гордост бе обяснило, че му го е ушила баба му.

До шест и половина си бяха отишли всички други деца, освен Джери и Стелина. В седем без петнайсет сестра Мейви Мери ги отведе в магазина, който вече беше затворен. Пет минути по-късно вътре забързано влезе Грейс Нунес.

— Шефката ми! — вдигна нагоре очи тя. — Трябваше да вадим някакви поли. Две от момичетата ги нямаше. Щях да си загубя работата, ако й кажех, че трябва да прибера хлапетата. Бог да те поживи, сестро. Нямаш представа какво означава да знаеш, че децата ти са на сигурно място. Джери, сбогувай се и благодари на сестрата.

Стелина нямаше нужда от напомняне.

— Довиждане, сестро — тихо каза. — И много ви благодаря. — После с една от редките си усмивки прибави: — Баба толкова се радва, че ще съм Девата. Тя всяка вечер ме слуша как си репетирам думите и ме нарича „Мадона“.

Мейв заключи вратата след тях и бързо започна да гаси осветлението. Корделия или още беше при Кейт Дъркин, или бе отишла да посети някоя от възрастните жени, реши монахинята. Тя въздъхна — какво ли щеше да чуе, когато се прибереше?

Докато си обличаше палтото, сестра Мейви Мери чу почукване на предния прозорец. Обърна се и видя лицето на четирийсетинагодишен мъж, осветено от уличните лампи. Тя го изгледа с интуитивното безпокойство на бивше ченге.

— Сестро, тук ли е още дъщеричката ми? Имам предвид Стелина Сентино — извика той.

Бащата на Стелина! Мейв се втурна да отвори вратата. После с професионално безпристрастие разгледа слабото лице на мъжа и незабавно се изпълни с недоверие и към привидно приличния му външен вид, и към гузното му изражение.

— Съжалявам, господин Сентино — студено отвърна, — не ви очаквахме. Както обикновено Стелина се прибра заедно с госпожа Нунес.

— А, да, добре — отвърна Лени Сентино. — Забравих. Работата ми налага често да отсъствам от града. Добре, сестро, ще се видим другата седмица. Иска ми се да я взимам, когато мога. Да я водя на вечеря, може би и на кино. Изобщо да се грижа за Стар. Гордея се с нея. Тя се превръща в много сладко хлапе.

— И би трябвало да се гордеете. Тя е прекрасна във всяко отношение — отвърна Мейви Мери. После остана на прага и го проследи, докато се отдалечаваше. Нещо в него я безпокоеше.

Все още загрижена за сестра Корделия, тя за последен път провери всички помещения, включи алармата и си тръгна сред навяващия сняг, който обещаваше да се превърне в истинска виелица.

 

 

Откри сестра Корделия да седи със сестра Бернадет и сестра Катрин, две възрастни пенсионирани монахини, които живееха заедно с тях.

— Ужасно съм притеснена, Мейв — призна тя и й разказа за новото завещание, оставено от Беси Дъркин Маър.

Незабавно изпълнена с подозрения, Мейв започна да я разпитва за новия документ.

— Има ли нещо друго, освен че е използвана думата „изконен“, което да предполага, че завещанието е фалшиво?

Корделия се усмихна.

— Само инстинктът на Алвира.

Сестра Бернадет, която скоро щеше да навърши деветдесет години, кимна от стола си.

— Инстинктът на Алвира и нещо, което ни е казал Господ, Корделия. Всички знаете какво имам предвид.

Тя се усмихна на озадаченото им изражение и прошепна:

— „… оставете децата и не им пречете да дойдат при мен, защото на такива е царството небесно.“[1] Струва ми се, че Беси едва ли би забравила това, колкото и да се е гордяла с къщата си.

Бележки

[1] Матея, 19, 14. — Б.пр.