Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (2)

2.

Седем години по-късно

Уили Миън седеше намръщен на пианото, което жена му Алвира му беше купила за шейсет и втория му рожден ден. Съсредоточено се опитваше да чете нотите в „Наръчник за възрастни начинаещи“ на Джон Томпсън. „Може би ще е по-лесно, ако пея“ — помисли си и започна:

— „Спи, мое дете, спи спокойно…“

„Уили има толкова хубав глас — каза си Алвира, когато влезе в стаята. — «Цяла нощ» е една от любимите ми коледни песни.“ Нежно погледна към съпруга си, с когото живееха заедно повече от четирийсет години. В профил приликата му с покойния Тип О’Нийл, легендарния председател на Конгреса, бе още по-голяма, отколкото във фас, реши тя. С гъстата си бяла коса, остри черти, проницателни сини очи и топла усмивка Уили често привличаше сепнатите погледи на хората, въпреки че вече бяха минали няколко години от смъртта на О’Нийл.

В нейните очи той изглеждаше просто прекрасен в тъмносиния си костюм. Беше го облякъл от уважение към Беси Дъркин Маър, на чието поклонение щяха да присъстват. Алвира неохотно се бе отказала от тесния костюм, който имаше намерение да облече, в полза на черна рокля, един номер по-голяма. Предишната вечер двамата с Уили се бяха върнали от пътуване до Карибите, където вкусната храна беше нанесла смъртоносен удар на фигурата й.

— „Бог ангели ще прати да бдят над съня ти…“ — продължи да пее мъжът й, докато свиреше.

„Господ Бог наистина ни прати своите ангели“ — помисли си Алвира. Не искаше да смущава Уили и затова се приближи на пръсти до прозореца, за да се наслади на великолепната гледка към Сентръл Парк.

Преди повече от две години Алвира, тогава чистачка, и Уили, водопроводчик, живееха в Джаксън Хайс в Куинс, в апартамента, който наемаха още от сватбата си. Беше прекарала изключително тежък ден при госпожа О’Кийф, която винаги си мислеше, че не получава достатъчно за парите си, ако Алвира не преместеше и последната мебел в къщата, докато чистеше с прахосмукачката. Въпреки това, както всяка сряда и събота вечер, двамата седнаха пред телевизора, за да видят кои ще са печелившите числа от лотарията. И едва не получиха удар, защото едно след друго излязоха числата, с които винаги играеха.

„И тогава разбрахме, че сме спечелили четирийсет милиона долара“ — помисли си Алвира, която още не можеше да повярва в невероятния им късмет.

„Но това не беше само късмет, а дар Божи“ — поправи се тя, докато се наслаждаваше на гледката. Беше седем и петнайсет и Сентръл Парк излъчваше мека красота. Снегът искреше като бяла покривка по дърветата и поляните. В далечината грееше в празничната си коледна премяна районът около „Тавърн“. Фаровете на автомобилите напомняха на сияйни реки по извитите пътища. Навсякъде другаде те щяха да са просто коли, помисли си Алвира. Файтоните в парка, в момента невидими за нея, винаги й бяха напомняли за историите, които й разказваше майка й, отраснала край Сентръл Парк в началото на века. Също както кънкьорите на пързалката „Уолмън“ й напомняха за вечерите преди много години, когато се беше пързаляла под звуците на органа в „Сейнт Реймънд“ в Бронкс.

След като спечелиха от лотарията и разполагаха с годишен доход от два милиона долара без данъците, двамата с Уили се пренесоха в този луксозен апартамент. Винаги си бе мечтала да живее край Сентръл Парк и освен това жилището представляваше добра инвестиция. Но запазиха и стария си апартамент в Джаксън Хайс, просто в случай, че банката фалираше и престанеше да им плаща.

Честно казано обаче, Алвира добре използваше новопридобитото им богатство — даваше голяма част от него за благотворителност и в същото време успяваше да се забавлява. А и беше преживяла някои незабравими премеждия. Едва не я бяха убили в Сайпръс Пойнт, спа в Пебъл Бийч заради склонността си към приключения. Вълнението й бе възнаградено, когато започна да пише за „Ню Йорк Глоуб“ и с помощта на записващото си устройство, скрито в диамантената игла на ревера й, разкри много престъпления, за да си заслужи репутацията на истински детектив, макар и все още аматьор.

Уменията на Уили като водопроводчик сега бяха използвани най-вече от голямата му сестра — сестра Корделия — която се грижеше за бедните и възрастните в Горен Уестсайд в Манхатън, Тя постоянно го караше да поправя мивки, тоалетни и бойлери в квартирите на питомците си.

Точно преди да заминат на пътешествието той усилено беше работил на втория етаж на изоставения мебелен магазин, известен също като „Детски център“ — там Корделия продаваше дрехи втора ръка и се грижеше за деца от първи до пети клас, чиито родители работеха.

„Да — бе решила Алвира, — да имаш пари е чудесно, стига никога да не забравяш, че си бил беден. Чудесно е, че можем да помагаме на другите хора, но дори да загубим и последния си долар, пак ще сме щастливи, щом сме заедно.“

— Цяла нощ — с кресчендо завърши Уили. — Готова ли си, скъпа? — попита, когато се изправи.

— Да — отвърна тя и се обърна да го погледне. — Беше прекрасно. Влагаш в свиренето толкова чувство. Много хора бързат и просто развалят тези прелестни песни.

Уили се усмихна. Макар искрено да съжаляваше за онзи момент, когато, без да се замисля, спомена пред Алвира, че му се иска като малък да е взимал уроци по пиано, той усещаше, че изпитва огромно удоволствие винаги щом успееше да изсвири мелодията без грешка.

— Свирех толкова бавно, защото не мога по-бързо да чета нотите — пошегува се Уили. — Както и да е, вече трябва да тръгваме.

Обредният дом се намираше на Деветдесет и шеста улица, точно до Ривърсайд Драйв. Докато пътуваха с таксито, Алвира си мислеше за Беси и Кейт Дъркин. Бяха приятели от много години. Кейт работеше като продавачка в „Мейсис“, а Беси беше икономка на пенсиониран съдия и неговата болнава съпруга.

Когато съпругата на съдията почина, Беси заяви, че напуска, защото не можела да остане под един и същи покрив с него без присъствието на друга жена.

Една седмица по-късно съдия Алойшъс Маър поиска ръката й и след шейсет години девственост Беси с готовност прие предложението. След сватбата тя се зае да превърне голямата му и красива къща в Горен Уестсайд в своя.

След повече от четирийсет години брак, при това щастлив, дори мислите на Уили и Алвира течаха в синхрон.

— Беси добре знаеше какво прави, когато напусна работа — отбеляза Уили и думите му изразяваха неизречените мисли на Алвира. — Знаеше, че трябва да хване съдията, преди да го е направила някоя друга. Винаги се отнасяше към онази къща като към своя и нямаше да го понесе, ако я изхвърлеха от нея.

— Вярно е, наистина я обичаше — съгласи се Алвира. — Но за да сме справедливи, тя изпълни своята част от сделката. Беше прекрасна домакиня и страхотна готвачка. Съдията нямаше търпение да седне на масата. Трябва да признаеш, че тя изпълняваше всяко негово желание.

Уили никога не беше харесвал Беси Дъркин.

— Тя знаеше какво прави. Съдията умря само след осем години. После Беси получи къщата и пенсия, покани Кейт да се пренесе при нея и тогава вече Кейт изпълняваше всяко нейно желание.

— Кейт е светица — отвърна Алвира, — но, разбира се, сега къщата ще стане нейна и ще има приличен доход. Ще си живее чудесно.

Ободрена от оптимистичните си думи, тя погледна през прозореца.

— О, Уили, не ти ли харесват коледните украси на всички тези витрини? — попита. — Жалко, че Беси умря преди празниците, толкова ги обичаше.

— Днес е едва четвърти декември — отбеляза той. — Тя отпразнува Деня на благодарността.

— Вярно е — отвърна съпругата му. — Радвам се, че бяхме заедно с тях. Спомняш ли си колко се радваше на пуйката си? Изяде и последната хапка от нея.

— Както и всичко останало — сухо прибави Уили. — Пристигнахме.

Когато таксито спря до тротоара, служителят от обреден дом „Рийдинг“ им отвори вратата и с траурен глас им съобщи, че Беси Дъркин Маър е положена в източния салон. В коридора се носеше тежка, сладникава миризма на цветя.

— На такива места ме полазват тръпки — отбеляза Уили. — Винаги миришат на мърша.

В източния салон се присъединиха към трийсетина опечалени, сред които бяха Вик и Линда Бейкър, двойката, наемаща последния етаж на къщата на Беси, Те стояха край ковчега до сестрата на покойната, Кейт, и приемаха заедно с нея съболезнования, все едно, че бяха членове на семейството.

— За какво е всичко това? — прошепна Уили на Алвира, докато чакаха реда си.

Тринайсет години по-млада от енергичната си сестра, Кейт бе седемдесет и пет годишна, жилеста, с къса сива коса и топли сини очи, които сега бяха насълзени.

„Беси цял живот я тормозеше“ — помисли си Алвира, когато я прегърна.

— Всяко зло за добро, Кейт — твърдо изрече. — Ако Беси беше останала жива след удара, щеше да е абсолютно неподвижна, а това не беше за нея.

— Не — съгласи се Кейт, като бършеше сълзите си. — Тя не би искала да живее така. Винаги съм я смятала едновременно за сестра и майка. Може и да беше малко опърничава, но имаше добро сърце.

— Ужасно ще ни липсва — каза Алвира и застаналият зад нея Уили дълбоко въздъхна.

Докато съпругът й приятелски прегръщаше Кейт, Алвира се обърна към Вик Бейкър. Траурното му облекло бе толкова официално, че незабавно й напомни за един от героите от „Семейство Адамс“. Бейкър, едър, около трийсет и пет годишен мъж с момчешко лице, тъмнокестенява коса и остри сини очи, носеше черен костюм с черна вратовръзка. Застанала до него, жена му Линда също беше облечена в черно и притискаше кърпичка към устните си.

„Опитва се да изстиска от очите си някоя и друга сълза“ — сухо си помисли Алвира. Бе се запознала с Вик и Линда в Деня на благодарността. Тъй като здравето на сестра й се влошаваше, Кейт покани на обед Алвира и Уили, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и монсеньор Томас Ферис, пастор на „Сейнт Клемънт“, който живееше в съседство с дома на Беси на Западна сто и трета улица.

Вик и Линда се бяха отбили, докато те пиеха кафе, и на Алвира й се стори, че Кейт нарочно не ги покани да останат за десерта. „Тогава защо се държат така, сякаш са роднини на Беси?“ — запита се тя. Скръбта на Линда очевидно беше престорена.

„Мнозина биха я намерили за хубавичка — призна тя, докато се вглеждаше в правилните черти на жената, — но очите й са студени. Пък и тази префърцунена прическа и златист грим са отвратителни.“

— … като че ми беше родна майка — с треперещ глас казваше Линда.

Уили, разбира се, я чу и не успя да се сдържи.

— Вие сте наели онзи етаж преди по-малко от година, нали? — попита.

После, без да дочака отговор, хвана Алвира под ръка и я насочи към пейката за коленичене.

В смъртта, както и в живота, Беси Дъркин изглеждаше господарка на положението. С фризирана коса, облечена в най-хубавата си рокля и с наниза от изкуствени перли, който съдията й беше подарил за сватбата, тя имаше доволното изражение на човек, който винаги е успявал да командва другите.

По-късно, когато си тръгваха, Алвира и Уили се сбогуваха с Кейт и обещаха да присъстват на траурната служба в „Сейнт Клемънт“ и да я придружат до гробището.

— Сестра Корделия също ще дойде — каза им тя. — Уили, докато ви нямаше миналата седмица, бях много обезпокоена за нея. Тя е под такова напрежение. Градските инспектори ужасно я притискат заради Детския център.

— Това се очакваше — отвърна Уили. — Днес й позвъних, но не я намерих и после не ми се обади. Мислех си, че ще я видя тук.

Кейт забеляза, че Линда Бейкър се приближава към тях.

— Помолих я да дойде вкъщи след погребението — прошепна тя. — Искам и вие да дойдете. Монсеньор Ферис също ще е там.

Когато излязоха навън, Уили каза, че се нуждае от малко свеж въздух, просто за да се избави от натрапчивия мирис на цветя. Решиха да се поразходят, преди да вземат такси.

— Забеляза ли как се втурна към нас Линда Бейкър, когато видя, че разговаряме с Кейт? — попита Алвира, докато вървяха към Кълъмбъс Авеню.

— Естествено. Трябва да кажа, че нещо в тази жена ме безпокои. А сега се тревожа и за Корделия. Тя няма свои деца и ми се струва, че се нагърби с повече, отколкото може да носи, като се опитва да се занимава с онези хлапета след училище.

— Уили, така децата просто стоят на топло, докато майките им ги приберат след работа. Какво лошо има в това?

— Властите не смятат така. Независимо дали ни харесва, има си закони за гледане на деца. Чакай, вече достатъчно се освежих на този студ. Ето, идва такси.