Мери Хигинс Кларк
През цялата нощ (10)

10.

Лени се прибра в апартамента в полунощ и отиде на пръсти в спалнята си — почти разчистена от дрехите, които леля му шиеше — за да си легне.

Когато се събуди в девет часа сутринта, с изненада чу от другата спалня гласове. После си спомни, че е събота и Стар не е на училище.

Това също означаваше, че ако леля Лили не е била на утринната служба, сигурно още е в леглото. След онова лошо падане предишното лято тя вече не беше същата. Казваше му, че е добре, но я бе чул да обяснява на някаква съседка, че според лекаря припадъкът й бил предизвикан от лек удар. Каквато и да беше причината, старицата се беше променила.

Каза й, че бил във Флорида, където работил във фирма за доставки по домовете. Тя отговори, че много щяла да се радва, ако имал постоянна работа и че не трябвало да се безпокои за Стелина. „Естествено, че няма нужда да се тревожа за Стар — помисли си Лени. — Леля Лили ще се радва, ако никога повече не се появя тук. Е, онова, което й казах, отчасти си е самата истина — рече си, докато се пресягаше за пакета цигари. — Наистина се занимавах с доставки. Доставях малки пакетчета, които правят хората щастливи.“ Но бе започнало да става опасно, затова реши да се върне в Ню Йорк, да се издържа с някоя и друга дребна кражба и да опознае Стар. „Аз съм просто един мил, загрижен самотен баща, който живее в почтено жилище със старата си леля — помисли си. — И това е добре, защото така, когато Лили завинаги затвори очи, двамата със Стар поне ще се опознаем. И кой знае, може даже да успея да я накарам да работи за мен.“

Обмисли положението, докато допушваше цигарата си. После я угаси в табличката с шивашки принадлежности и реши да запали друга, за да е спокоен преди срещата с леля Лили.

Дори когато Стар все още беше бебе и я извеждаше на разходка с количката, леля му го гледаше с подозрение. Лени се усмихна на спомена за всички стоки, които можеше да разнася, докато хората се усмихваха и се радваха на прелестната му дъщеричка. Но винаги когато се прибираше вкъщи, Лили го засипваше с въпроси: „Къде се разхождахте? Къде си я водил? Завивките й миришат на цигари. Ще те убия, ако си я водил в някой бар.“ Постоянно го тормозеше.

Той обаче знаеше, че ще трябва да внимава, за да не притесни съвсем леля си за момичето. Не искаше да й хрумне някоя щура идея, например да се опита да открие майката на Стар, предполагаемата му приятелка, заминала за Калифорния.

С помощта на свои приятели успя да намери фалшив акт за раждане. В закаченото за бебешкото одеялце писмо се казваше, че бебето е от ирландски и италиански произход, което чудесно го устройваше. „Аз съм италианец, а майка й е ирландка“ — помисли си тогава Лени и каза на приятеля си да впише името на майката като Роуз О’Трейди. Беше се сетил за песента за Роузи О’Трейди, която много харесваше. Негов ирландски съученик често му я бе пял.

„Лили доста ще се измъчи, докато открие Роуз О’Трейди в Калифорния — каза си, — това е толкова често срещано име и щатът е огромен.“ Но пък всякакъв род издирвания носеха риск и той нямаше намерение да го допусне. Ако искаше да успокои леля си, щеше да му се наложи да се преструва на загрижен родител.

Той се прозя, протегна се, почеса се и приглади правата си тъмна коса. После стана от леглото, нахлузи някакви дънки, напъха крака в маратонките си, сети се да облече тениска и тръгна по коридора към другата спалня.

Вратата беше отворена и можеше да види, че както очакваше, Лили все още не е станала. Стаята бе подредена, но беше малка и тясното креватче на Стар беше между леглото и стената.

Детето бе с гръб към него и баба му го слушаше как учи репликите си за коледното тържество. Лили също не забеляза застаналия на прага Лени. Стар седеше по турски на леглото с изправен гръб. Измъкналата й се от шнолата къдрава тъмноруса коса се спускаше по гърба й.

— О, Йосифе — каза момиченцето, — няма значение, че не ни приемат в странноприемницата. Яслите ще ни дадат подслон, а детето повече не може да чака.

— Bella, bella Madonna — възкликна баба й. — Благословената майка ще остане много доволна, че играеш нейната роля. — Въздъхна и стисна ръцете на Стелина. — А днес ще започна да ти шия бяла туника и син воал, за да ги носиш на тържеството, Стелина, cara…

„Лили не изглежда добре. Мисля, че трябва да постъпи в болница“ — с лека тревога си каза Лени. Кожата й беше станала сивкава и по челото й бяха избили капки пот. Понечи да я попита как се чувства, но се отказа и се намръщи, когато погледна към бюфета, покрит с религиозни предмети и статуйки на Светото семейство и Свети Франциск от Асизи. Бе свикнал с тях — леля му винаги прекаляваше с набожността си — но все още съжаляваше, че преди години беше открила сребърния потир, от който Лени бе свалил диаманта.

Навремето вестниците бяха вдигнали такъв вой за това, защото откраднатият потир принадлежал на прочут епископ. Той знаеше, че няма да е разумно да го заложи — щеше да е прекалено рисковано за малкото пари, които можеше да му донесе. Затова го скри в гардероба си, като реши да се избави от него, щом отиде в друг град.

После Лили го беше открила, докато чистеше, и каза, че й приличал на потир, затова му се наложи да измисли някаква тъпа история, че принадлежал на Роуз, майката на Стар, чийто чичо бил свещеник и й го оставил в наследство. Тя, разбира се, го бе лъснала, така че среброто да заблести като ново и го сложи при статуите си.

„Добре де, това я зарадва“ — помисли си Лени. Пък и фактът, че навремето не успя да го заложи, навярно го бе спасил. Сега обаче никой не го търсеше и той се чудеше колко ли може да му донесе. Поне Лили не беше намерила писмото, закачено за одеялцето на Стар. Бе го запазил в случай, че някога някой се усъмни в произхода на детето и му се наложеше да докаже, че не го е отвлякъл.

Криеше бележката в своя гардероб. Леля му не можеше да я достигне дори когато бършеше праха.

Лени сви рамене, обърна се и отиде в кухнята, за да потърси нещо за закуска. „Доста празно“ — помисли си, като прегледа съдържанието на шкафа и хладилника. Лили очевидно не беше пазарувала. Той нахвърли списък на необходимите покупки, взе си якето и се върна в нейната спалня.

— Добро утро, как са моите момичета? — този път високо поздрави той. После загрижено попита леля си как се чувства, каза на Стар да си напише домашните и заяви, че отива на пазар.

След като прегледа списъка с нещата, които Лени имаше намерение да купи, Лили подозрително го погледна, но после омекна и прибави някои поръчки.

Навън беше студено и той съжали, че не си сложи шапката. Най-напред щеше да отиде до кафенето, за да закуси прилично. Междувременно щеше да телефонира на местните си приятели, за да им съобщи, че отново е на тяхно разположение. Бе убеден, че това много ще ги зарадва.

„А щом скъпата леля Лили ни напусне, ще мога да включа малката Стар в бизнеса — помисли си. — Тя ще е страхотен партньор — кой би се усъмнил в нея? Да, двамата със Стар ще работим ръка за ръка и чудесно ще се справяме с доставките“ — обеща си Лени.