Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
While My Pretty One Sleeps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Колекцията

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1995

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-8009-53-6

История

  1. — Добавяне

7

В четвъртък сутринта в осем часа Нийв и Тсе-Тсе седяха в едно такси от другата страна на улицата, срещу апартамента на Етел Лемстън. Във вторник племенникът на Етел беше тръгнал на работа в осем и двадесет. Днес искаха да бъдат сигурни, че няма да се засекат с него. Шофьорът на таксито започна да протестира:

— Няма да забогатея от чакане.

Нийв го успокои, като му обеща бакшиш от десет долара.

В осем и петнадесет Тсе-Тсе забеляза Дъг.

— Ето го.

Нийв видя как той заключи вратата на апартамента, огледа се и тръгна към Бродуей. Сутринта беше студена и той беше облечен с препасан с колан тренчкот.

— Това е истинско „Бърбъри“[1] — рече тя. — Трябва да му плащат доста добре за човек, който работи на рецепцията.

Апартаментът беше изненадващо подреден. В края на дивана под една възглавница бяха сгънати чаршафи и юрган. Калъфката на възглавницата беше намачкана. Очевидно някой бе лежал на нея. Нямаше следи от използван пепелник, но Нийв беше сигурна, че долавя лека миризма на цигари във въздуха.

— Пушил е, но не желае да го хванат — отбеляза тя. — Чудя се защо.

Стаята беше образец на изрядност. Леглото беше оправено. Куфарът на Дъг стоеше на дивана. Върху него бяха преметнати закачалки с костюми, панталони и сака. Бележката му до Етел беше закачена на огледалото на тоалетката.

— Кой кого баламосва? — попита Тсе-Тсе. — Какво го е накарало да напише тази бележка и да спре да използва спалнята?

Нийв знаеше, че Тсе-Тсе има набито око за детайли.

— Добре — рече тя. — Да започнем с тази бележка. Някога преди оставял ли й е бележки?

Тсе-Тсе беше облечена с костюма си на шведска прислужница. Навитите плитки се разклатиха силно, докато отвръщаше: „Никога“.

Нийв отиде до гардероба и отвори вратата. Закачалка по закачалка разгледа дрехите на Етел, за да види дали не беше пропуснала някое от палтата. Но всичките бяха вътре: самуреното, от белката, кашмиреното, наметката, бърбърито, коженото, пелерината. Видя учуденото изражение на Тсе-Тсе и й обясни какво прави.

Тсе-Тсе подсили подозренията й.

— Етел все ми казва, че е престанала да бъде импулсивен купувач, откакто си започнала да я обличаш. Права си. Няма друго палто.

Нийв затвори вратата на гардероба.

— Не ми харесва, че трябва да душа наоколо по този начин, но се налага. Етел винаги носи в чантата си тефтерче с ангажиментите си, но съм абсолютно сигурна, че има и голям тефтер.

— Така е — съгласи се Тсе-Тсе. — На бюрото й е.

Тефтерът лежеше до купчина писма. Нийв го отвори. В него имаше по една страница за всеки ден от месеца, включително и за декември предишната година. Запрелиства страниците, докато не стигна до 31 март. С уверения си почерк Етел беше написала: „Да накарам Дъг да вземе дрехите от Нийвс плейс“. Беше оградила три часа и беше написала: „Дъг в апартамента“.

Тсе-Тсе надничаше през рамото на Нийв.

— Значи той не лъже за това — отбеляза тя. Сутрешното слънце бе започнало да огрява стаята с ярките си лъчи. Изведнъж изчезна зад един облак. Тсе-Тсе потръпна.

— Кълна се в Бога, Нийв, от това място започват да ме побиват тръпки.

Без да отговори, Нийв прелисти страниците за април. Тук-там имаше бележки за срещи, коктейли, обяди. Една линия зачертаваше всички страници. На първи април Етел беше написала: „Разследване/Писане на книга“.

— Отменила е всичко. Планирала е или да замине някъде, или да се скрие и да пише — измърмори Нийв.

— Тогава може би е заминала един ден по-рано? — предположи Тсе-Тсе.

— Възможно е — Нийв започна да отгръща предишните страници. Последната седмица на март бе осеяна с имената на известни дизайнери: Нина Кохран, Гордън Стюбър, Виктор Коста, Роналд Алтърн, Реджина Мейвис, Антони де ла Салва, Кара Потър. — Не може да се е видяла с всички тези хора — рече Нийв. — Мисля, че обикновено звъни, за да получи потвърждение на цитатите непосредствено преди предаването на статията.

— Посочи една бележка за четвъртък, 30 март: Последен срок за статията в „Кънтемпъръри уомън“.

Бързо прегледа първите три месеца от годината и забеляза, че до ангажиментите си Етел беше записвала цената на такситата и бакшишите, беше си направила кратки бележки за обядите, вечерите и срещите: „Хубаво интервю, но се дразни, ако го караш да чака…“ „Новият оберкелнер на Карлос в Le Cygne…“ „Не използвай «Велит Лимо» — колата миришеше на фабрика за фитили…“

Бележките бяха набързо и хаотично написани, а цифрите често зачертани и променени. Освен това Етел очевидно обичаше да си драска. Триъгълници, сърца, спирали и рисунки покриваха всеки инч от страниците.

Нийв импулсивно отгърна на 22 декември, деня на коледното парти, организирано от нея и Майлс. Етел очевидно бе сметнала събитието за важно. Адресът на Шваб хауз и името на Нийв бяха написани с главни букви и бяха подчертани. Спирали и заврънкулки съпровождаха бележката на Етел: „Бащата на Нийв, неженен и очарователен“. В единия край на страницата Етел бе нарисувала нескопосана имитация на една скица от готварската книга на Рената.

— Майлс ще получи язва, ако види това — изкоментира Нийв. — Трябваше да й кажа, че все още е прекалено болен, за да поема светски ангажименти. Искаше да го покани на някаква официална вечеря по случай Нова година. Помислих си, че той ще се задуши.

Отново обърна на последната седмица на март и започна да си преписва имената, които Етел беше записала там.

— Поне може да ми послужи като отправна точка — рече тя. Две от имената се набиваха в очите й. Тони Мендел, редакторката на „Кънтемпъръри уомън“. Коктейлът не беше най-подходящото място да я помоли да разрови из паметта си за някоя подхвърлена от Етел забележка за вероятността да се оттегли някъде и да пише. Другото име беше Джек Кемпбъл. Очевидно договорът за книгата беше много важен за Етел. Може би беше казала на Кемпбъл за плановете си повече, отколкото той осъзнаваше.

Нийв затвори тефтерчето си и ципа на несесера.

— По-добре да изчезвам оттук — завърза червено-синия шал около врата си. Яката на палтото й беше висока и черната й коса беше хваната отзад на кок.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Тсе-Тсе. — Тази сутрин в асансьора чух мъжа от 11-С да пита коя си.

Нийв сложи ръкавиците си.

— Предполагам, че е приличал на принц Велиънт[2].

Тсе-Тсе се изкиска.

— Някъде между четиридесетте и смъртта. Развалина. Ти би му подхождала като на свинче звънче.

— Твой е. Добре, ако Етел се появи или пък любящият племенник се прибере по-рано, знаеш какво да кажеш. Направи нещо с кухненските шкафчета, измий чашите на горните рафтове. Прави се на заета, но си дръж очите отворени — Нийв погледна пощата. — Разгледай това. Може би Етел е получила писмо, което я е накарало да промени решението си. Божичко, чувствам се като абсолютен любопитко, но трябва да го направим. И двете знаем, че има нещо странно и все пак не можем до безкрайност да влизаме и излизаме оттук.

Тръгвайки към вратата, Нийв се огледа.

— Наистина успяваш да направиш това място обитаемо — каза тя. — То донякъде ми напомня за Етел. Тук обикновено забелязваш единствено външния безпорядък и от него ти призлява. Етел винаги се държи толкова лекомислено, че забравяш колко е умна.

Стената с безбройните изрезки на Етел от пресата беше до вратата. С ръка на дръжката, Нийв ги разгледа внимателно. На повечето от снимките Етел изглеждаше така, сякаш я бяха снимали по средата на някое изречение. Устата й обикновено беше леко отворена, очите й излъчваха енергия, а мускулите на лицето й очевидно бяха в движение.

Една снимка привлече вниманието на Нийв. Изражението й беше спокойно, устата затворена, очите — тъжни. Какво й беше доверила Етел веднъж? Родена съм на Свети Валентин[3]. Лесно за запомняне, нали? Но знаеш ли колко години са минали, откакто някой ми е изпращал картичка или си е направил труда да ми се обади? Накрая сама си пея „Честит рожден ден“.

Нийв бе решила да изпрати цветя на Етел на следващия Свети Валентин и да я покани на обяд, но тази седмица беше на ски във Вейл. Съжалявам, Етел, помисли си. Наистина съжалявам.

Струваше й се, че тъжните очи на снимката не гледат опрощаващо.

 

 

След операцията за байпаса Майлс си беше създал навика да прави дълги следобедни разходки. Онова, което Нийв не знаеше, беше, че през последните три месеца ходеше и при един психиатър на Източна седемдесет и пета улица.

— Страдате от депресия — беше му казал кардиологът му без увъртания. — С повечето хора е така след такава операция. Вървят ръка за ръка. Подозирам обаче, че вашата има други корени. — Беше накарал Майлс да си уреди първата среща с д-р Адам Фелтън.

Обикновено ходеше в четвъртък в два часа. Идеята да лежи върху кушетка никак не му се харесваше, така че вместо това сядаше в дълбок кожен стол. Адам Фелтън не беше стереотипният психиатър, който Майлс беше очаквал. Беше в средата на четиридесетте, с къса подстрижка, малко екстравагантни очила и слабо, тънко като въже тяло. При третото или четвъртото посещение бе спечелил доверието на Майлс. Той вече не се чувстваше така, сякаш разголва душата си. Вместо това имаше чувството, че когато говори на Фелтън, сякаш отново е в управлението и излага всички аспекти на разследването.

Странно, помисли си сега, докато гледаше как Фелтън върти един молив в ръцете си, никога не ми е хрумвало вместо това да говоря с Дев. Но това не беше — тема за изповед.

— Не мислех, че психиатрите имат нервни навици — отбеляза сухо.

Адам Фелтън се изсмя и отново завъртя молива, който държеше.

— Имам абсолютното право да нервнича, когато се отказвам от пушенето. Днес ми изглеждате доста бодър. — Забележката би могла спокойно да бъде отправена към познат на някой коктейл.

Майлс му разказа за смъртта на Ники Сепети и когато Фелтън започна да му задава въпроси, възкликна:

— Вече говорихме за това. Седемнадесет години живея с чувството, че нещо ще се случи с Нийв в мига, в който Сепети излезе на свобода. Не успях да опазя Рената. Колко пъти трябва да ви казвам това, по дяволите? Не приех заплахата на Ники сериозно. Той беше хладнокръвен убиец. Не минаха и три дни, откакто беше на свобода, и застреляха нашия човек. Вероятно Ники го е посочил. Винаги казваше, че може да надуши ченгето.

— И сега усещате, че дъщеря ви е в безопасност?

— Знам, че е в безопасност. Нашият човек успя да ни съобщи, че няма поръчка за смъртта й. Вероятно са го обсъждали. Знам, че останалите не биха се опитали. Така или иначе щяха да се опитат да успокоят Ники. Ще се радват да го положат в ковчега.

Адам Фелтън отново започна да върти молива, поколеба се и после решително го метна в кошчето.

— Казвате ми, че смъртта на Сепети ви е освободила от един страх, който ви е преследвал седемнадесет години. Какво означава това за вас? Как ще промени живота ви?

След четиридесет минути Майлс напусна кабинета и продължи разходката си с бързата походка, която някога беше типична за него. Знаеше, че почти напълно се е възстановил физически. Сега, след като нямаше за защо да се безпокои за Нийв, щеше да започне работа. Не й беше казал, че го бяха попитали дали иска да оглави Президентската агенция за борба с наркотиците във Вашингтон. Това щеше да означава да прекарва много време там, да си намери апартамент. Но за Нийв щеше да е добре да бъде сама. Щеше да престане да прекарва толкова време у дома и да започне да излиза с млади хора. Преди той да се разболее, тя прекарваше летните уикенди в Хемптънс и караше много по-често ски във Вейл. През последната година трябваше насила да я кара да замине дори и за няколко дни. Искаше тя да се омъжи. Нямаше да е при нея вечно. Сега, благодарение на навременния сърдечен пристъп на Ники, можеше да замине за Вашингтон, без да се тревожи.

Майлс все още си спомняше страхотната болка при собствения му сърдечен пристъп. Сякаш през гърдите му беше преминал парен валяк, който имаше шипчета. „Надявам се, че точно това си почувствал, докато си умирал, мой човек“ — помисли си той. После сякаш видя лицето на майка си, обърнато сурово към него. Който копае гроб другиму, сам пада в него. Пожелаеш ли зло, злото при тебе идва.

Пресече Лексингтън авеню и мина покрай ресторант „Бела Вита“. В ноздрите му проникна невероятният аромат на италиански ястия и той си помисли с удоволствие за блюдата, които Нийв беше приготвила за тази вечер. Щеше да е хубаво отново да се събере с Дев и Сал. Господи, колко далечно изглеждаше времето, когато бяха деца и играеха на Тенбрек авеню. В какво бяха превърнали Бронкс хората днес! А някога беше страхотно място за живеене. Само седем къщи на цялата улица, гъсто посадени брези и дъбове. Днес сред тях се издигаха три къщи. През зеленчуковата градина на родителите на Сал сега минаваше натовареният Уилямсбридж роуд. Полетата, където със Сал и Девин бяха ходили да се пързалят с шейни — сега там беше „Динщайн медикъл сентър“… Но все още имаше много хубави жилищни райони.

На Парк авеню Майлс заобиколи малка купчинка кишав топящ се сняг. Спомни си как Сал бе загубил контрол над шейната си, бе минал през ръката му и я бе счупил натри места. Сал беше започнал да плаче. „Баща ми ще ме убие.“ Дев побърза да поеме вината и баща му дойде да се извини. „Не е искал да стори нищо лошо, но е тромав дебеланко.“ Девин Стентън. Негово преосвещенство, епископът. Говореше се, че Ватиканът възнамерява да даде на Дев следващата освободила се епархия, а това означаваше кардиналска шапка.

Когато стигна до Пето авеню, Майлс погледна надясно. Очите му се спряха на покрива на масивната бяла сграда, в която се помещаваше музеят на изкуството „Метрополитън“. Все се канеше да разгледа по-добре храма на Дендюър. Подчинявайки се на импулса, той извървя шестте пресечки и прекара следващия час, погълнат от изящните останки на една изчезнала цивилизация.

Едва когато погледна часовника си и видя, че е крайно време да се прибира вкъщи и да приготви напитките, той осъзна, че истинската цел на идването му в музея бе да посети мястото, където бе загинала Рената. Забрави го, каза си свирепо. Но когато излезе навън, не можа да удържи краката си, които сякаш сами го водеха зад музея, към мястото, където бяха открили тялото й. Извършваше това поклонничество на всеки четири или пет месеца.

Лекото зачервяване на дърветата в Сентръл парк беше първият намек за раззеленяването, което скоро щеше да последва. В парка имаше доста хора. Тичащи. Бавачки, които бутаха бебешки колички. Млади майки с енергични тригодишни малчугани. Бездомни — нещастни мъже и жени, свити върху пейките. Постоянен поток от коли. Теглени от коне кабриолети.

Майлс спря на полянката, където бяха намерили Рената. „Странно, помисли си той, тя е заровена в гробището «Гейт ъф хевън»[4], но за мен сякаш тялото й винаги си е било тук.“ Постоя с наведена глава и с мушнати в джобовете на велуреното си яке ръце. Ако се беше случило в ден като този, в парка щеше да има хора. Някой би могъл да види какво става. През ума му мина един стих от поема на Тенисън: „Скъп като спомен за целувки на мъртвец любим… И като първата любов дълбок, от скръб неутешим. О, ти, смърт приживе, и дни невъзвратими!“.

Но днес за първи път на това място Майлс усети, че раната му започва колебливо да заздравява.

— Не благодарение на мен, но все пак нашето момиче е в безопасност, carissima mia — прошепна той. — И се надявам, когато Ники Сепети застане пред Висшия съдник, ти да бъдеш там и да му посочиш пътя към ада.

Майлс се обърна и тръгна бързо през парка. Последните думи на Адам Фелтън отекнаха в ума му: „Добре. Преди седемнадесет години сте преживял ужасна трагедия. Питам ви, готов ли сте най-после отново да продължите живота си?“

Майлс пак прошепна отговора, който беше изстрелял решително на Адам:

— Да.

 

 

Когато Нийв пристигна в магазина от апартамента на Етел, по-голямата част от персонала вече беше там. Освен Юджиния, нейната помощничка, при нея работеха постоянно седем продавачки и три шивачки.

Юджиния обличаше манекените в търговската част.

— Радвам се, че костюмите отново са на мода — каза тя, докато опитно слагаше сакото от жълтеникавокафява коприна. — Коя чанта?

Нийв се отдръпна назад.

— Я пак ги вдигни. По-малката, струва ми се. Другата има прекалено много кехлибарени оттенъци за този тоалет.

След като се беше оттеглила от професията манекен, Юджиния с удоволствие бе започнала да носи вече не номер четири, а номер дванадесет, но движенията й бяха все така грациозни, както когато я бяха направили любимка на дизайнерите. Тя закачи чантата на ръката на манекена.

— Както винаги си права — каза весело. — Днес ще е натоварено. Усещам го с костите си.

— Продължавай да го усещаш — Нийв се опита да прозвучи както обикновено, но опитът й не успя.

— Нийв, какво става с Етел Лемстън? Все още ли не се е появила?

— Ни вест, ни кост — Нийв огледа магазина. — Слушай, смятам да се скрия в кабинета и да звъня по телефона. Не казвай, че съм тук, освен ако не е абсолютно наложително. Днес не желая да се занимавам с продажби.

Първо се обади на Тони Мендел в „Кънтемпъръри уомън“. Тони беше отишла на семинар на редакторите на списания за целия ден. Опита се да открие Джек Кемпбъл. Той имаше среща. Помоли да му предадат да й се обади.

— Много е спешно — каза на секретарката му. Погледна списъка на дизайнерите, чиито имена Етел беше записала в тефтера си. Първите трима, с които се свърза, не се бяха виждали с Етел миналата седмица. Тя просто се беше обадила, за да потвърдят цитатите, които им приписваше. Дизайнерът на спортно облекло Елке Пиърсън даде израз на раздразнението, което Нийв долови в гласовете на останалите:

— Не знам защо изобщо дадох интервю на тази жена. Засипваше ме с въпроси, докато не ми прилоша. Буквално трябваше да я изхвърля, а и имам чувството, че идиотската й статия никак няма да ми хареса.

Следващото име беше Антони де ла Салва. Нийв не се разтревожи, че не успя да се свърже с него. Щеше да го види довечера у дома. Гордън Стюбър. Етел й беше доверила, че го разгромява в статията си. Но кога за последен път се беше видяла с него? Нийв с нежелание набра телефона в офиса на Стюбър и веднага я свързаха с него.

Той не си губи времето с любезности.

— Какво искате? — попита я сковано.

Можеше да си го представи, облегнат в хубавия кожен стол с изящно изработените му медни декоративни гвоздеи. Със същата студенина отвърна:

— Помолиха ме да се опитам да открия Етел Лемстън. Спешно е. — Подчинявайки, се на импулса си, добави: — От бележника с ангажиментите й зная, че миналата седмица се е срещнала с вас. Дали случайно с нещо ви е дала да разберете къде възнамерява да замине?

Изминаха дълги секунди в абсолютно мълчание. Опитва се да реши какво да ми отговори, помисли си тя. Когато Стюбър заговори, тонът му беше незаинтересован и равен.

— Етел Лемстън се опита да ме интервюира преди известно време за някаква статия, която пишела. Не се срещнах с нея. Нямам време за интригантки. Миналата седмица ми се обади, но аз не приех обаждането й.

Нийв чу изщракване в слушалката.

Тъкмо се готвеше да набере номера на следващия дизайнер в списъка си, когато телефонът й иззвъня. Беше Джек Кемпбъл. Звучеше загрижено.

— Секретарката ми каза, че въпросът е спешен. Някакъв проблем ли има, Нийв?

Изведнъж почувства колко е глупаво да се опитва да му обясни по телефона, че се безпокои за Етел Лемстън, защото не е дошла да си вземе новите дрехи.

Вместо това каза:

— Сигурно сте ужасно зает, но дали ще имате време да поговорим възможно най-скоро?

— Имам среща за обяд с един от авторите — отвърна той. — Какво ще кажете за три часа в кабинета ми?

 

 

„Гивънс и Маркс“ заемаха горните шест етажа от сградата на югозападния ъгъл на Парк авеню и Петдесет и първа улица. Личният кабинет на Джек Кемпбъл беше огромна ъглова стая на четиридесети седмия етаж. От прозорците се откриваше зашеметяваща гледка към центъра на Манхатън. Голямото му бюро бе покрито с японски черен лак. Книжните лавици на стената зад бюрото бяха изпълнени с ръкописи. Около стъклена коктейлна масичка бяха подредени черно кожено канапе и фотьойли. Нийв с учудване забеляза, че в стаята нямаше нищо лично.

Джек Кемпбъл сякаш прочете мислите й.

— Апартаментът ми още не е готов, така че съм отседнал в Хемпшиър хауз. Всичките ми вещи са все още опаковани, затова тази стая прилича на чакалня на зъболекар.

Сакото му беше на облегалката на стола зад бюрото му. Беше облечен с пуловер в зелено и кафяво. Отива му, реши Нийв. Есенни цветове. Лицето му беше прекалено слабо, а чертите му — твърде необичайни, за да бъдат приети за красиви, но бяха невероятно привлекателни със спокойната сила, която излъчваха. Когато се усмихваше, в очите му се появяваше добродушна топлота и Нийв изпита задоволство, че се беше преоблякла в един от новите си пролетни костюми — тюркоазна вълнена рокля и подходящ дълъг жакет.

— Какво ще кажеш за едно кафе? — предложи Джек. — Аз доста прекалявам с него, но все пак ще изпия още едно.

Нийв си даде сметка, че беше пропуснала обяда и главата леко я болеше.

— С удоволствие. Турско, ако обичаш.

Докато чакаха, тя изкоментира гледката:

— Не се ли чувстваш поне като краля на Ню Йорк?

— Тук съм от един месец и през цялото време трябваше да се боря, за да се съсредоточа върху работата — отвърна той. — Когато бях на десет години, започна да ми се иска да стана нюйоркчанин. Това беше преди двадесет и шест години и едва сега успях да се добера до Голямата ябълка[5].

Когато кафето пристигна, те седнаха около стъклената, масичка. Джек Кемпбъл се отпусна на канапето. Нийв приседна на ръба на единия от фотьойлите. Знаеше, че сигурно е отложил други срещи, за да я приеме толкова бързо. Пое си дълбоко въздух и му разказа за Етел.

— Баща ми смята, че съм луда — рече тя. — Но имам зловещото чувство, че нещо й се е случило. Въпросът е, намеквала ли ти е, че смята да замине някъде, за да е сама? Разбрах, че книгата, която пише за теб, е предвидена за есента.

Джек Кемпбъл я изслуша със същото внимание, което беше забелязала на коктейла.

— Не, не е — отвърна той.

Нийв усети как очите й се разширяват.

— Тогава как…?

Кемпбъл изпи последните капки от кафето си.

— Запознах се с Етел преди две години в Ей Би Ей, когато представяше първата си книга за „Гивънс и Маркс“, онази за жените в политиката. Беше изключително хубава. Забавна. Клюкарска. Продаваше се добре. Затова, когато поиска да се срещнем, се заинтересувах. Разказа ми за статията, която пишеше, и каза, че може би се е натъкнала на една история, която ще разтърси света на модата. Попита ме дали ако напише книга за това, аз ще я купя и какъв аванс би могла да очаква?

— Казах й, че очевидно трябва да знам повече подробности, но като се има предвид успехът на последната й книга и ако тази е толкова експлозивна, колкото твърди, ще я купим и вероятно ще обсъждаме аванс от около половин милион долара. Миналата седмица прочетох на шеста страница в „Поуст“, че е сключила договор с мен за половин милион долара и че книгата ще излезе на пазара през есента. Телефонът се скъса да звъни. Всички издателства на книги с меки корици искат да наддават за нея. Обадих се на агента на Етел. Тя дори не е говорила с него за това. Опитвах се да се свържа с нея, но безуспешно. Нито съм потвърдил, нито съм отрекъл условията. Истинска напаст за рекламата е, но ако напише книгата и ако е добра, нямам нищо против такъв аванс.

— И нямаш никаква представа коя според нея е тази история, която ще разтърси модната индустрия?

— Никаква.

Нийв въздъхна и стана.

— Отнех ти достатъчно време. Предполагам, че трябва да се успокоя. Съвсем в стила на Етел е да се запали по някакъв проект като този и да се скрие в някоя къщурка. По-добре да си гледам собствената работа — протегна му ръка. — Благодаря ти.

Той не пусна веднага ръката й. Усмивката му беше бърза и топла.

— Винаги ли изчезваш така светкавично? — попита той. — Преди шест години изхвърча от самолета като стрела. Снощи, докато се обърна, ти пак беше изчезнала.

Нийв отдръпна ръката си.

— Понякога намалявам до бяг — рече тя, — но сега по-добре да тичам и да обърна внимание на собствения си бизнес.

Той я изпрати до вратата.

— Чувам, че „Нийвс плейс“ е един от най-модните магазини в Ню Йорк. Мога ли да дойда да го видя?

— Разбира се. Дори не е необходимо да купуваш нещо.

— Майка ми живее в Небраска и носи прилични дрехи.

Докато слизаше с асансьора, Нийв се запита дали това е начинът, по който Джек Кемпбъл й казваше, че в живота му няма специална жена. Усети, че си подпява тихичко, докато излизаше в топлия априлски следобед. Махна на едно такси.

 

 

В магазина я чакаше съобщение да се обади на Тсе-Тсе в апартамента на Етел незабавно. Тсе-Тсе вдигна още след първото позвъняване.

— Нийв, слава Богу, че се обади. Искам да се махна оттук, преди онзи откачен племенник да се върне. Нийв, има нещо наистина странно. Етел има навика да крие стодоларови банкноти из апартамента. Така ми плати в аванс миналия път. Когато бях тук във вторник, видях една банкнота под килима. Тази сутрин открих една в шкафа за чинии и още три из мебелите. Нийв, те със сигурност не бяха там във вторник.

 

 

Сиймъс излезе от бара в четири и половина. Без да обръща внимание на блъскащите се минувачи, той се втурна по многолюдния тротоар нагоре по Кълъмбъс авеню. Трябваше да отиде в апартамента на Етел, а не искаше Рут да разбере, че е бил там. Откакто снощи откри, че е сложил писмото и чека в един и същи плик, се чувстваше като хванато в капан животно, което скача диво и се опитва да открие начин да избяга.

Имаше само една надежда. Не беше напъхал плика добре в кутията. Виждаше как връхчето му стърчи отвън. Може би щеше да успее да го извади. Шансът беше едно на милион. Здравият разум му казваше, че ако пощальонът е донесъл още писма, вероятно е набутал плика надолу. Но възможността все пак го привличаше, предлагайки му единствения начин на действие.

Сви по улицата на Етел и очите му пробягаха по минувачите. Надяваше се да не срещне познатите лица на съседите на Етел. Когато стигна до дома й, чувството за безнадеждност стигна точката на отчаянието. Не можеше дори да открадне едно писмо, без да изпорти всичко. Трябваше да имаш ключ, за да влезеш във вестибюла, където бяха пощенските кутии. Миналата вечер онова противно хлапе му беше отворило. Сега се налагаше да позвъни на портиера, а той със сигурност нямаше да му позволи да бърника из пощата на Етел.

Стоеше пред кооперацията. За апартамента на Етел се влизаше от улицата вляво. До главния вход водеха около десетина стъпала. Докато стоеше, чудейки се какво да прави, прозорецът на четвъртия етаж се отвори. Една жена се надвеси. Зад рамото й виждаше лицето на детето, с което беше разговарял вчера.

— Цяла седмица я няма — каза му с остър глас. — И слушай, едва не се обадих на ченгетата, когато те чух да й крещиш миналия четвъртък.

Сиймъс се обърна и полетя. Дъхът му излизаше като дрезгаво хриптене, докато тичаше невиждащо по Уест енд авеню. Не спря, докато не се озова на сигурно място в собствения си апартамент и не пусна резето на вратата. Едва тогава си даде сметка как думкаше сърцето му и как се бореха дробовете му за кислород. За свой ужас чу приближаващи се откъм спалнята стъпки. Рут вече се беше прибрала. Той изтри бързо лицето си с ръка и се опита да се овладее.

Рут изглежда не забеляза вълнението му. Беше преметнала кафявия му костюм през ръката си.

— Смятах да го давам на химическо чистене — каза му. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо, за Бога, имаш в джоба си стодоларова банкнота?

 

 

Джек Кемпбъл остана в кабинета си още два часа, след като Нийв си тръгна. Но ръкописът, изпратен му заедно с ентусиазирана бележка от един агент, на когото имаше доверие, просто не можеше да задържи вниманието му. След безуспешни опити да започна да следи сюжета накрая бутна листата настрани с рядка за него раздразнителност. Гневът му бе насочен към самия него. Не беше честно да съдиш нечий труд, когато умът ти е деветдесет и девет процента зает.

Нийв Кърни. Странно как преди шест години се ядосваше, че не е успял да вземе телефона й. Даже го беше потърсил в манхатънския указател, когато няколко месеца след това пристигна в Ню Йорк. Имаше цели страници с хора, чиито фамилии бяха Кърни. Но нито една Нийв. Беше му казала нещо за магазин за дрехи. Търси на Кърни. Нищо.

И тогава той вдигна рамене и почти забрави. Доколкото му беше известно, тя имаше приятел, с когото живееха заедно. Но по някаква причина така и не я беше забравил напълно. На коктейла, когато се приближи към него, веднага я позна. Вече не беше онова двадесет и една годишно момиче в пуловер за ски. Беше светска, модно облечена млада жена. Но черната й като въглен коса, млечнобялата кожа, огромните кафяви очи, луничките на носа й — всичко това беше същото.

Сега Джек се улови, че се пита дали Нийв има сериозен приятел. Ако нямаше…

В шест часа помощничката му надникна през вратата.

— Писна ми — обяви тя. — Имаш ли нещо противна те предупредя, че ще съсипеш всички, ако стоиш до късно?

Джек бутна настрани, непрочетения ръкопис и стана.

— Тръгвам — рече той. — Само един въпрос, Джини? Какво знаеш за Нийв Кърни?

Докато вървеше към взетия под наем апартамент на Сентръл парк-сауд, мислеше върху отговора. Нийв — Кърни имаше сензационно преуспяващ бутик. Джини купуваше специалните си тоалета от там. Нийв беше харесвана и уважавана. Беше предизвикала шумотевица преди няколко месеца, когато се беше надигнала срещу един дизайнер, в чиито цехове работеха деца. Нийв беше борец.

Също така беше попитал за Етел Лемстън. Джини беше изцъклила очи.

— Не ме карай да започвам.

Джек остана в апартамента си достатъчно, за да се увери, че не му се ще сам да си приготвя вечерята. Вместо това реши, че най-добре ще е да отиде да яде макарони в заведението на Никола. То се намираше на Осемдесет и четвърта улица, между Лексингтън и Трето авеню.

Решението се оказа добро. Както винаги, там имаше опашка за маси, но след като изпи едно питие на бара, любимият му сервитьор Лу го потупа по рамото.

— Всичко е наред, мистър Кемпбъл.

Най-сетне, докато пиеше поръчаната половин бутилка „Валполицела“, ядеше салатата от пореч и цикория и лингуин с frutti di mare, Джек усети, че се отпуска. Поръча си двойно еспресо и поиска сметката.

Напускайки ресторанта, вдигна рамене. През цялата вечер беше наясно, че ще отиде пеша до Медисън авеню и ще види „Нийвс плейс“. След няколко минути, докато студеният сега бриз му напомняше, че все още е април и че пролетното време може да бъде капризно, той разгледа красиво подредените витрини. Онова, което видя, му хареса. Елегантни, женствени меки щамповани рокли и подходящи чадъри. Уверени пози на манекените с почти арогантно наклонените им глави. Някак си беше сигурен, че Нийв иска да каже нещо с тази комбинация на сила и мекота.

Но докато разглеждаше внимателно витрините, му мина мимолетната мисъл, която му беше убягнала, когато се опитваше да каже на Нийв какви бяха точните думи на Етел. „Има клюка; има вълнение; има универсалност в модата — му беше казала тя по нейния забързан, задъхан начин. — Затова е статията ми. Но само си представи, че мога да ти предложа много повече от това. Бомба. Ти Ен Ти[6].“

Закъсняваше за една среща. Беше я прекъснал.

— Изпрати ми анотация.

Настойчивият, натрапчив отказ на Етел да бъде отпратена.

— Колко струва един грандиозен скандал?

И неговото почти шеговито: „Ако е достатъчно сензационен, около половин милион“.

Джек гледаше втренчено манекените, хванали подобните на слънчобрани чадъри. Очите му се преместиха върху бяло-синия навес, на който беше написано „Нийвс плейс“. Утре можеше да се обади на Нийв и да й каже какво точно му беше казала Етел.

Докато свиваше по Медисън авеню, отново усещайки необходимостта да повърви, продиктувана от смътното, неопределено безпокойство, той си помисли: „Наистина ли търся извинение? Защо просто не я поканя да излезем?“

В този момент вече можеше да определи причината за безпокойството си. Никак не му искаше да чуе, че Нийв има сериозна връзка с някой друг.

 

 

В четвъртък Кити Конуей беше много заета. От девет сутринта до обяд караше възрастни хора при лекарите. Следобед работеше безплатно в малкото магазинче в „Гардън стейт мюзиъм“. И двете дейности й създаваха усещането, че прави нещо полезно.

Преди много време в колежа беше изучавала антропология със смътната идея да стане втората Маргарет Мийд[7]. После беше срещнала Майк. Сега, докато помагаше на едно шестнадесетгодишно момиче да си избере копие на египетска огърлица, тя си помисли, че може би през лятото ще се запише на антропологична екскурзия.

Идеята й се струваше интригуваща. Докато караше към къщи в априлската вечер, Кити осъзна, че започва да става нетърпелива към себе си. Време беше отново да започне да живее. Сви от Линкълн авеню и се усмихна, като видя къщата си, извисяваща се на извивката на Гранд Вю съркъл: впечатляваща бяла колониална сграда с черни капаци на прозорците.

Влезе и мина през стаите на долния етаж, включвайки лампите, после запали газовата камина в кабинета. Когато Майкъл беше жив, той правеше хубави, буйни огньове, като опитно струпваше дърва върху подпалките и редовно подхранваше огъня, така че мирисът на дърво изпълваше стаята. Независимо обаче колко се опитваше, Кити не можеше да разпали огъня както трябва и като се извини пред паметта на Майкъл, тя инсталира газ.

Качи се горе в голямата спалня, която бе пребоядисала в прасковено и бледозелено, имитирайки гоблените в музея. Съблече сивия вълнен костюм от две части и се подвоуми дали да не вземе един душ сега и да се облече удобно в пижама и халат. Лош навик, каза си. Само шест часът е.

Вместо това измъкна от гардероба син анцуг и се протегна за маратонките си.

— Още сега отново се заемам с джогинг — каза си.

Тръгна по обичайния си маршрут. От Гранд Вю към Линкълн авеню, една миля към града, заобиколи автобусната спирка и обратно към къщи. С приятна удовлетвореност хвърли анцуга и бельото си в коша в банята, взе душ, облече си пижама и се огледа в огледалото. Винаги е била слаба и доста добре поддържаше формата си. Бръчките около очите й не бяха дълбоки. Косата й изглеждаше почти естествена. Фризьорката в салона беше успяла да наподоби собствения й оттенък на червеното. Не е зле, каза Кити на отражението си, но, мили Боже, след две години ще стана на шестдесет.

Беше време за новините в седем, както, безспорно, и за шери. Кити тръгна през спалнята към коридора и осъзна, че беше оставила лампата в банята да свети. Харесва ли ми, или не, но електричеството трябва да се пести. Върна се бързо и се протегна към ключа на лампата. Пръстите й изтръпнаха. Ръкавът на синия й анцуг висеше от коша. Студеното острие на страха накара гърлото на Кити да се свие. Устните й пресъхнаха. Усети как косата на врата й настръхна. Този ръкав. В него трябваше да има ръка. Вчера. Когато конят препусна. Онова парче найлон, докоснало лицето й. Смътният образ на синя дреха и ръка. Не беше луда. Беше видяла ръка.

Кити забрави за новините в седем. Вместо това седна пред камината и, наклонена напред на дивана, отпиваше шери. Нито огънят, нито шерито успяваха да се преборят с вледеняващото усещане в тялото й. Трябваше ли да се обади в полицията? Ами ако грешеше? Щеше да изглежда като глупачка.

Не греша, каза си, но ще изчакам до утре. Ще отида с колата до парка и ще мина по същата пътека. Това, което видях, беше ръка, но на онзи, на когото принадлежи, вече не може да му се помогне.

 

 

— Казваш, че племенникът на Етел е в апартамента? — попита Майлс, докато пълнеше кофичката за лед. — Значи си е заел малко пари и после ги е върнал. Случвали са се такива неща.

Разумното обяснение на заобикалящите изчезването на Етел обстоятелства — зимните палта, а сега и стодоларовите банкноти, отново накара Нийв да се почувства глупаво. Беше доволна, че още не му беше казала за срещата си с Джек Кемпбъл. Като се прибра вкъщи, тя се преоблече в син копринен панталон и подходяща блуза с дълъг ръкав. Очакваше Майлс да каже: „Много си се издокарала за такива старчоци“. Вместо това обаче я погледна нежно, когато влезе в кухнята, и й каза: „Майка ти винаги изглеждаше прекрасно в синьо. Колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на нея“.

Нийв посегна към готварската книга на Рената. Щеше да поднесе тънко нарязана шунка с пъпеш, макарони с песто, баница със скариди, салата от млади зеленчуци, салата от цикория, сирене и сладкиш. Запрелиства книгата, докато не стигна до страницата със скиците. Отново избегна да ги погледне. Вместо това се концентрира върху инструкциите, които Рената беше написала за печенето на баницата.

Реши, че вече всичко е готово, и отиде до хладилника за кутия хайвер. Майлс я гледаше как слага препечени хапки върху чинията.

— Никога не развих вкус към това нещо — рече той. — Твърде плебейско от моя страна, знам.

— Не може да се каже, че си плебей. — Нийв сложи хайвер върху тънкото резенче хляб. — Но пропускаш много. — Тя го погледна изучаващо. Беше облечен с тъмносиньо сако, сив панталон, светлосиня риза и с хубавата вратовръзка в червено и синьо, която му беше подарила за Коледа. Привлекателен мъж, помисли си тя, и, което беше още по-хубаво, човек никога не би допуснал, че е бил толкова болен. Каза му го.

Майлс се протегна и весело мушна една хапка с хайвер в устата си.

— И все пак не ми харесва — изкоментира той, след което добави: — Наистина се чувствам добре и бездействието започва да ми къса нервите. Получих предложение да оглавя Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Това ще означава да прекарвам по-голямата част от времето си там. Какво мислиш?

Нийв ахна и го прегърна.

— Чудесно. Съгласи се. Наистина можеш да се справиш с тази работа.

Тананикайки си, тя отнесе хайвера и платото с „Брис“ в дневната. Сега само да можеше да открие и Етел Лемстън. Тъкмо се чудеше колко ли време ще мине, преди Джек Кемпбъл да й се обади, когато на вратата се позвъни. Двамата им госта пристигнаха заедно.

 

 

Епископ Девин Стентън беше един от малцината прелати, който и на частни събирания се чувстваше по-удобно в свещеническите одежди, отколкото със спортно яке. Остатъците от вече убито медната коса се смесваха със сиво. Зад очилата със сребърни рамки меките му сини очи излъчваха топлота и интелигентност. Високото му, слабо тяло приличаше на живак, когато се движеше. Нийв винаги изпитваше предизвикващото неудобство у нея усещане, че Дев може да чете мислите й, и приятното чувство, че онова, което прочита там, му харесва. Тя го целуна нежно.

Антони де ла Салва отново блестеше в едно от собствените си творения. Беше облечен с тъмносив костюм от италианска коприна. Елегантната му линия скриваше допълнителните килограми, които бяха започнали да се лепят по и без това закръгленото му тяло. Нийв си спомни изказването на Майлс, че Сал му напомня за добре охранен котарак. Сравнението напълно му подхождаше. Черната му, недокосната от среброто коса блестеше също като мокасините му „Гучи“. За Нийв беше станало вече като втора природа да калкулира цената на дрехите. Реши, че костюмът на Сал на дребно ще се продава за около хиляда и петстотин долара.

Както винаги, Сал пращеше от добро настроение.

— Дев, Майлс, Нийв, моите трима любими хора, като не се брои настоящата ми приятелка, но като се броят, разбира се, бившите ми съпруги. Дев, мислиш ли, че Майката църква ще ме приеме обратно, когато остарея?

— Предполага се, че блудният син трябва да се завърне разкаян и в дрипи — отбеляза епископът сухо.

Майлс се засмя и обви с ръце раменете на двамата си приятели.

— Господи, хубаво е, когато се събера с вас двамата. Чувствам се така, сякаш отново сме в Бронкс. Все още ли пиете водка „Абсолют“, или сте открили нещо по-модно?

Вечерта започна по обичайния приятен и спокоен начин, който се беше превърнал в нещо като ритуал. Дебати относно второто мартини, вдигане на раменете и „Защо не, не се събираме толкова често“, от страна на епископа, „По-добре да спра“, от страна на Майлс, и безгрижното „Разбира се“, от страна на Сал. Разговорът се движеше от съвременната политика: „Дали кметът ще спечели отново?“, през проблемите на църквата: „Не можеш да изучиш детето си в енорийско училище за по-малко от хиляда и шестстотин долара годишно. Господи, спомняте ли си, като бяхме в «Сейнт Франсис Ксавие» и родителите ни плащаха по долар на месец? Енорията издържаше училището с игри на бинго“, към оплакванията на Сал от вносните стоки: „Разбира се, трябва да се съобразяваме с изискванията на профсъюза, но можем да взимаме направените в Корея и Хонконг дрехи за една трета от цената. Ако не се възползваме, значи сме балами. Ако го направим пък, нарушаваме изискванията на профсъюза“ и към сухия коментар на Майлс: „Продължавам да смятам, че не знаем дори наполовина колко престъпни пари има на Седмо авеню“.

Неизбежно разговорът се насочи към смъртта на Ники Сепети.

— Твърде леко се измъкна, като умря в леглото — изкоментира Сал и веселото изражение изчезна от лицето му. — След онова, което стори на твоята хубавица.

Нийв видя как устните на Майлс се свиха. Преди много време Сал беше чул Майлс закачливо да нарича Рената, „моята хубавица“ и, за раздразнение на Майлс, бе подел обръщението. „Как е хубавицата?“ — приветстваше той Рената. Нийв все още си спомняше момента при бдението над Рената, когато Сал беше коленичил пред ковчега с насълзени очи, после беше станал, беше прегърнал Майлс и му беше казал: „Опитай се да си мислиш, че твоята хубавица спи“.

Майлс беше отвърнал с равен глас:

— Тя не спи. Мъртва е. И, Сал, никога вече не й казвай така. Така я наричах само аз.

До този момент той не го беше правил. Настъпи миг на неловко мълчание, после Сал изгълта остатъка от мартинито си и се изправи.

— Веднага се връщам — каза той усмихнато и се насочи по коридора към банята за гости.

Девин въздъхна.

— Може да е гениален дизайнер, но все още няма никакви обноски.

— Но също така ми помогна да започна — напомни им Нийв. — Ако не беше Сал, сигурно все още щях да съм продавачка в „Блумингдейл“[8].

Видя изражението в очите на Майлс и предупреди:

— Не ми казвай, че щях да съм по-добре.

— Дори не ми е минавало през ума.

Когато сервира вечерята, Нийв запали свещите и намали светлината на полилея. Стаята потъна в мек сумрак. Всяко блюдо бе обявявано за превъзходно. Майлс и епископът си искаха втори път от всяко ястие, а Сал и по трети.

— Забрави диетите — рече той. — Това е най-добрата кухня в Манхатън.

Докато ядяха десерта, разговорът неминуемо се насочи към Рената.

— Това е една от нейните рецепти — каза им Нийв. — Приготвена специално за вас двамата. Всъщност едва започвам да използвам готварските й книги, но е забавно.

Майлс им разказа за възможността да оглави Агенцията за борба с наркотиците.

— Може да ти правя компания във Вашингтон — каза Девин с усмивка, после добави: — Това е съвсем неофициално.

Сал настоя да помогне на Нийв да разчисти масата и предложи да направи еспресото. Докато той се занимаваше с апарата за еспресо, Нийв извади от шкафа прекрасните чашки за кафе в зелено и златно, които се предаваха от поколение на поколение във фамилията Розети.

Силен трясък и вик на болка ги накараха да се втурнат към кухнята. Апаратът за еспресо беше паднал и беше залял плота и готварската книга на Рената. Сал беше подложил огненочервената си ръка под студената вода. Лицето му беше ужасно пребледняло.

— Дръжката на тази дяволска кафеварка падна — опитваше се да звучи безгрижно. — Майлс, мисля, че се опитваш да си го върнеш, задето ти счупих ръката, когато бяхме деца.

Очевидно изгореното болеше много.

Нийв се втурна за евкалиптовите листа, които Майлс винаги пазеше за изгаряния. Подсуши ръката на Сал и я покри с листата, после я превърза с мека ленена кърпа. Епископът вдигна кафеварката и започна да забърсва. Майлс подсушаваше готварската книга. Нийв видя изражението му, докато разглеждаше скиците на Рената, които сега бяха напълно просмукани и изпоцапани с кафе.

Сал също го забеляза. Измъкна ръката си изпод пръстите на Нийв.

— Майлс, за Бога, съжалявам.

Майлс сложи книгата над мивката, подсуши локвичките кафе върху нея, покри я с кърпа и я положи внимателно върху хладилника.

— За какво, по дяволите, съжаляваш? Нийв, никога преди не съм виждал тази отвратителна кафеварка. Кога я купи?

Нийв започна да прави ново еспресо със старата кафеварка.

— Беше подарък — отвърна неохотно. — Етел Лемстън ти я изпрати за Коледа, след като беше тук на партито.

Девин Стентън погледна изумено, когато Майлс, Нийв и Сал избухнаха в горчив смях.

— Ще ви обясня, след като седнем, Ваше Преосвещенство — каза Нийв. — Господи, независимо какво правя, не мога да се отърва от Етел дори и само за една вечеря.

 

 

Докато пиеха еспресото със „Самбука“, тя им разказа за обезпокоителното изчезване на Етел. Коментарът на Майлс беше:

— Стига да не ми се мярка.

Опитвайки се да не се мръщи от болката в ръката си, по която се образуваха мехури, Сал си наля втора „Самбука“ и рече:

— Няма нито един дизайнер на Седмо авеню, на когото да не е досаждала за тази статия. За да отговоря на въпроса ти, Нийв, тя ми позвъни миналата седмица и настоя да я свържат с мен. Бяхме по средата на едно съвещание. Искаше да ми зададе въпроси като: „Вярно ли е, че са ви наказвали в «Кристофър Кълъмбъс хай скуул»[9] за това, че сте бягали от училище?“.

Нийв го зяпна.

— Сигурно се шегуваш.

— Нищо такова. Предполагам, че статията на Етел ще развенчае всички истории, за които дизайнерите плащат на журналистите да разпространяват. Това може да е страхотно за статия, но кажи ми дали струва половин милион долара за книга! Направо съм слисан!

Нийв се готвеше да сподели, че всъщност на Етел не са й предложили такъв аванс, но навреме спря. Джек Кемпбъл очевидно не желаеше това да се разчуе.

— Между другото — добави Сал, — говори се, че шумът, който вдигна около цеховете на Стюбър, е извадил много кирливи ризи. Нийв, стой далеч от този човек.

— Какво трябва да означава това? — попита остро Майлс.

Нийв не беше казала на Майлс за слуха, че заради нея Гордън Стюбър може да бъде подведен под отговорност. Поклати глава към Сал, докато казваше:

— Това е един дизайнер, от когото престанах да купувам заради начина, по който върти бизнеса си. — Тя погледна умолително Сал: — Все още мисля, че има нещо нередно в изчезването на Етел. Знаеш, че тя купуваше всичките си дрехи от мен, а зимните й палта са в гардероба й до едно.

Сал вдигна рамене.

— Нийв, ще бъда честен, Етел е толкова завеяна, че вероятно е изхвърчала навън без палто и дори не го е забелязала. Почакай и ще видиш. Ще се появи в нещо, което е купила в „Джей Си Пени“.

Майлс се изсмя. Нийв поклати глава.

— Много ми помогна.

Преди да станат от масата, Девин Стентън отправи молитва:

— Благодарим Ти, Господи, за доброто приятелство, за прекрасните ястия, за красивата млада жена, която ги приготви, и те молим да благословиш паметта на Рената, която всички ние обичахме.

— Благодаря ти, Дев — Майлс докосна ръката на епископа. После се засмя. — А ако беше тук, сега тя щеше да ти каже да почистиш кухнята, Сал, защото ти направи кочината.

След като епископът и Сал си тръгнаха, Нийв и Майлс напълниха миялната машина и измиха тенджерите и тиганите в приятна тишина. Нийв вдигна провинилата се кафеварка.

— Може би ще е по-добре да махна това, преди още някой да се изгори — отбеляза тя.

— Не, остави я — каза й Майлс. — Изглежда ми доста скъпа и мога да я поправя някой ден, когато имам нужда от опасност.

Опасност. За Нийв думата сякаш увисна във въздуха. Тя поклати нетърпеливо глава при мисълта, после изгаси лампата в кухнята и целуна Майлс за лека нощ. Огледа се, за да се увери, че всичко е наред. Светлината от коридора се прокрадваше в кабинета и Нийв се намръщи, като видя, че пада върху измокрените, изпоцапани страници от готварската книга на Рената, която Майлс беше сложил върху бюрото си.

Бележки

[1] Палто от импрегниран плат. — Б.пр.

[2] Храбър, смел в решителен герой. — Б.пр.

[3] 14 февруари — празник на влюбените. — Б.пр.

[4] Вратата на рая. — Б.пр.

[5] Ню Йорк (жарг.). — Б.пр.

[6] Тротил. — Б.пр.

[7] Американска антроположка (1901 — 1978). — Б.пр.

[8] Голям магазин в Ню Йорк — Б.пр.

[9] Гимназията „Христофор Колумб“. — Б.пр.