— Нийв, аз съм свидетелка — Тсе-Тсе звучеше развълнувано. — Но мога ли да се срещна с тях във вашия апартамент в един и половина? Никога преди не ме е разпитвала полицията. Някак си ми се ще ти и баща ти да сте наоколо — снижи глас: — Нийв, нали не си мислят, че аз съм я убила?

Нийв се усмихна.

— Разбира се, че не, Тсе-Тсе. Разбира се. С татко ще ходим на службата в дванадесет часа в „Сейнт Пол“. Един и половина е добре.

— Трябва ли да им кажа за онова влечуго племенника, за това, че взима пари, слага ги обратно и че Етел заплашваше да го обезнаследи?

Нийв беше шокирана.

— Тсе-Тсе, ти ми каза, че Етел му е била бясна. Не си ми казвала, че е заплашвала да го обезнаследи. Разбира се, че трябва да им кажеш.

Когато остави слушалката, Майлс чакаше с вдигнати вежди.

— За какво беше цялата работа?

Тя му каза. Майлс изсвири тихо.

Когато Тсе-Тсе пристигна, косата й беше вдигната на стегнат кок. Гримът й беше оскъден, като се изключеха изкуствените й мигли. Беше облечена с бабешка рокля и ниски обувки.

— С този костюм бях облечена, когато играех икономка, която съдеха за това, че е отровила работодателката си — довери им тя.

Детективите О Брайън и Гомез пристигнаха няколко минути по-късно.

Докато Майлс се ръкуваше с тях, Нийв си помисли: „Човек никога не би познал, че вече не е шеф на Първо полицейско управление. Те буквално раболепничат“.

Когато обаче им представиха Тсе-Тсе, О’Брайън изглеждаше озадачен.

— Дъглас Браун ни каза, че жената, която почиствала, била шведка.

Очите му се ококориха, докато Тсе-Тсе искрено им обясняваше как използва различни самоличности в зависимост от ролята, която изпълнява в момента в третокласните театри.

— Тогава играех шведска прислужница — завърши тя — и изпратих лична покана на Джоузеф Пап да дойде на представлението снощи. Беше последното. Моят астролог ми каза, че Сатурн навлиза в Козирога, така че кариерата ми била в много благоприятно положение. Наистина имах чувството, че той ще дойде. — Поклати тъжно глава. — Не дойде. Всъщност никой не дойде.

Гомез се изкашля силно. О’Брайън преглътна усмивката си.

— Съжалявам, Тсе-Тсе — ако мога да ви наричам така? — и той започна да я разпитва.

Разпитът се превърна в диалог, Когато Нийв обясни защо беше отишла с Тсе-Тсе в апартамента на Етел и защо се беше върнала да провери палтата и да прегледа ежедневника на Етел. Тсе-Тсе разказа за гневното обаждане на Етел до племенника й преди месец и за парите, които бяха върнати на местата им миналата седмица.

В два и половина О Брайън затвори бележника си.

— И двете много ни помогнахте. Тсе-Тсе, имате ли нещо против да придружите мис Кърни до апартамента на Етел? Вие добре го познавате. Искам да погледнете дали нещо не липсва. Елате след около час, ако обичате. Искам пак да си поговоря с Дъглас Браун.

Майлс седеше в дълбокото кожено кресло с намръщено чело.

— Значи сега алчният племенник излиза на сцената — рече той.

Нийв се усмихна кисело.

— Каква, мислиш, че ще е неговата визитна картичка, комисарю?

В три и половина Майлс, Нийв, Джек Кемпбъл и Тсе-Тсе влязоха в апартамента на Етел. Дъглас Браун седеше на дивана със свити в скута ръце. Погледна ги недружелюбно. Навъсеното му красиво лице беше влажно от пот. Детективите О’Брайън и Гомез седяха срещу него с отворени бележници. Повърхността на бюрото и на масите изглеждаше замърсена и неподдържана.

Тсе-Тсе прошепна на Нийв:

— Апартаментът блестеше от чистота, когато си тръгнах.

Нийв й отвърна шепнешком, че петната се дължат на това, че полицията е посипвала повърхностите с препарат за отпечатъци, после каза тихо на Дъглас Браун:

— Страшно съжалявам за леля ви. Много я харесвах.

— Тогава сте една от малкото — сопна се Браун и се изправи. — Вижте, всички, които познаваха Етел, могат да се закълнат, че понякога беше страшно раздразнителна и властна. От време на време ме водеше на вечеря. Много вечери се отказвах да ходя с приятелите си, защото тя имаше нужда от компания. Така че тя ми даваше по някоя от стодоларовите банкноти, които държеше тук. После забравяше къде е скрила останалите и казваше, че съм ги взел. След това ги намираше и се извиняваше. Това е истината. — Втренчи се в Тсе-Тсе. — Какво, по дяволите, означава този костюм, на бас ли си се хванала? Ако искаш да бъдеш полезна, можеш да извадиш прахосмукачката и да почистиш.

— Работех при мис Лемстън — отвърна с достойнство Тсе-Тсе, — а мис Лемстън е мъртва. — Погледна детектив О’Брайън. — Какво искате да направя?

— Бих искал мис Кърни да направи списък на нещата, които липсват от гардероба, а вие просто да огледате наоколо и да видите дали нещо липсва.

Майлс промърмори на Джек:

— Защо не отидеш с Нийв? Може би ще водиш бележките? — Той си избра един стол до бюрото. Оттам добре се виждаше стената, която бе превърната във фотогалерия на Етел. След малко стана да разгледа снимките и се изненада, като видя монтаж, на който Етел бе на трибуната на последния конгрес на републиканците заедно със семейството на президента; Етел, прегръщаща кмета в Грейси Меншън; Етел, получаваща годишната награда за най-добра статия в списание от Американското дружество на журналистите и писателите. Очевидно в тази жена е имало много повече, отколкото съм осъзнавал, помисли си Майлс. Отхвърлих я като вятърничава.

Книгата, която Етел беше предложила да напише. Много мафиотски пари се перяха в модната индустрия. Възможно ли беше Етел да се е натъкнала на такова нещо? Майлс реши да попита Хърб Шварц дали не се води някое голямо тайно разследване, което да е свързано с продажбата на дрехи.

Макар че леглото беше старателно оправено и стаята беше подредена, спалнята изглеждаше също така зацапана като останалата част от апартамента. Дори гардеробът изглеждаше различно. Очевидно всички дрехи и аксесоари бяха изваждани, разглеждани и после небрежно върнати обратно.

— Страхотно — каза Нийв на Джек. — Сега ще е по-трудно.

Джек беше облечен с бял ръчно плетен ирландски пуловер и тъмносин панталон от рипсено кадифе. Когато той пристигна в Шваб хауз, беше му отворил Майлс, после беше вдигнал вежди и бе казал:

— Вие двамата ще приличате на Флоси и Фреди Бобси. — Беше се отдръпнал, за да го пусне, и Джек се изправи пред Нийв, която също беше облечена с бял ирландски пуловер и тъмносин панталон от рипсено кадифе. Те се засмяха заедно и Нийв бързо се беше преоблякла в синьо-бяла жилетка.

Съвпадението беше смекчило страха на Нийв от преглеждането на личните вещи на Етел. Сега този страх бе заменен от смайването от разбъркания скъпоценен гардероб на Етел.

— По-трудно, но не невъзможно — рече спокойно Джек. — Кажи как е най-добре да се справим с това.

Нийв му даде папката с копията от фактурите на Етел.

— Ще започнем с последните покупки.

Извади чисто новите дрехи, които Етел така и не бе облякла, сложи ги на леглото и продължи нататък, изреждайки на Джек роклите и костюмите, които все още бяха в гардероба. Скоро стана ясно, че липсващите дрехи бяха подходящи само за студено време.

— Това елиминира всички предположения, че може да е възнамерявала да замине за Карибските острови или където и да било и умишлено не е взела палто — измърмори Нийв колкото на Джек, толкова и на себе си. Но Майлс може да е прав. Бялата блуза към тоалета, с който е била, когато са я намерили, я няма тук. Може би е на химическо чистене. Я чакай!

Изведнъж замълча, бръкна дълбоко в гардероба и измъкна една закачалка, притисната между два пуловера. На нея висеше бяла копринена блуза с жабо и обшити с дантела ръкави.

— Това търсех — каза триумфално Нийв на Джек. — Защо Етел не я е облякла? А ако е решила наистина да облече блузата, която принадлежи към тоалета, защо не е сложила в багажа си тази?

Седяха заедно на дивана и Нийв преписваше бележките на Джек, докато не направи точен, списък на липсващите от гардероба на Етел дрехи. Докато чакаше мълчаливо, Джек огледа стаята. Мрачна, вероятно заради обиска на полицията. Хубави мебели. Скъпа покривка за легло и декоративни възглавнички. Но беше някак си неуютно. Нямаше нищо лично — сложени в рамки снимки, любими дрънкулки. Няколкото разпръснати по стените картини бяха напълно лишени от въображение, сякаш бяха избрани само за да запълват място. Стаята беше потискаща, някак празна, а не уютна. Джек осъзна, че започва да изпитва огромно съжаление към Етел. Представата му за нея беше толкова различна. Винаги я беше смятал за самоходна топка за тенис, прелитаща от едната страна на корта към другата в лудешки, непрестанен бяг. А жената, съдейки по тази стая, беше доста нещастна самотница.

Върнаха се в дневната тъкмо навреме, за да видят как Тсе-Тсе преглежда купчините писма на бюрото на Етел.

— Няма я — рече тя.

— Кое го няма? — попита остро О’Брайън.

— Етел имаше старинна кама, служеща като нож за писма, една от онези индиански дрънкулки с червено-златиста дръжка.

Нийв си помисли, че детектив О’Брайън изведнъж беше заприличал на ловджийско куче, подушило следа.

— Помните ли кога за последен видяхте камата, Тсе-Тсе? — запита той.

— Да. Беше тук и двата пъти, когато чистих тази седмица — вторник и четвъртък.

О’Брайън погледна Дъглас Браун.

— Камата я нямаше, когато проверявахме за отпечатъци вчера. Някаква идея къде бихме могли да я намерим?

Дъглас преглътна. Опита се да изглежда дълбоко замислен. Ножът за писма беше на бюрото в петък сутринта. Никой не беше идвал, освен Рут Лемстън.

Рут Лемстън. Тя го беше заплашила, че ще осведоми полицията, че Етел е възнамерявала да го обезнаследи. Но той вече беше казал на ченгетата, че Етел винаги е намирала парите, които е твърдяла, че е взел. Това беше прекрасен отговор. Но сега трябваше ли да им каже за Рут, или просто да отговори, че не знае.

О’Брайън повтаряше въпроса, този път настоятелно. Дъглас реши, че е време да отклони вниманието на ченгетата от себе си.

— В петък следобед дойде Рут Лемстън. Взе обратно едно писмо, което Сиймъс беше изпратил на Етел. Заплаши ме, че ще ви каже, че Етел ми е била бясна, ако ви спомена дори една дума за Сиймъс — Дъглас направи пауза, после почтително добави: — Ножът за писма си беше тук, когато тя дойде. Мисис Лемстън стоеше до бюрото, когато отидох в спалнята. Не съм го виждал от петък. По-добре попитайте нея защо е решила да го открадне.

След като Сиймъс й се обади отчаян в събота следобед, Рут беше успяла да се свърже с шефката на „Личен състав“ в дома й. Именно тя бе изпратила адвоката Робърт Лейн в полицейското управление.

Когато Лейн доведе Сиймъс вкъщи, Рут беше сигурна, че съпругът й е в прединфарктно състояние и искаше да го отведе в спешното отделение на болницата. Сиймъс категорично отказа, но се съгласи да си легне. Със зачервени, плувнали в сълзи очи той се завлачи към спалнята — един съсипан и грохнал човек.

Лейн изчака в дневната, за да поговори с Рут.

— Аз не се занимавам с дела за убийства — каза й той направо. — А съпругът ви ще има нужда от много добър адвокат.

Рут кимна.

— Според онова, което ми каза в таксито, може да се бори за оправдание или за намалено наказание, като се изтъкне временна невменяемост.

Рут изстина.

— Призна ли, че я е убил?

— Не. Каза ми, че я е ударил, че тя е посегнала към ножа за писма, че той го е грабнал от нея и в борбата дясната й буза била порязана. Също така ми каза, че е наел някакъв тип, който кисне в бара му, да се обажда да я заплашва.

Устните на Рут се стегнаха.

— Научих го снощи.

Лейн вдигна рамене.

— Съпругът ви няма да издържи на разпитите. Съветът ми е да направи самопризнания и да се опита да се бори за наказание за по-малко престъпление. Вярвате, че я е убил, нали?

— Да.

Лейн стана.

— Както ви казах, не се занимавам с дела за убийства, но ще разпитам и ще видя кого мога да намеря. Съжалявам.

Рут седя тихо с часове — тишината на пълното отчаяние. В десет часа гледа новините и чу репортажа, че разпитват бившия съпруг на Етел Лемстън във връзка със смъртта й.

Събитията от последната седмица отново минаваха през ума й като нагласена на непрекъснато повторение видеокасета. Сърцераздирателното обаждане на Джини преди десет дни: „Мамо, толкова унизена се почувствах. Върнали са чека. Касиерът изпрати да ме повикат“. С това бе започнало всичко. Рут си спомни начина, по който беше крещяла и обвинявала Сиймъс. Докарах го до точката, в която полудя, помисли си тя.

Да се бори за наказание за по-леко престъпление. Какво означаваше това? Непредумишлено убийство? Колко години? Петнадесет? Но той беше заровил тялото й. Беше си направил този труд, за да прикрие престъплението. Как беше успял да запази такова хладнокръвие?

Хладнокръвен? Сиймъс? Онзи нож за писма в ръката му? Втренчен надолу към жената, чието гърло беше прерязал? Невъзможно.

Рут си спомни нещо друго — нещо, което се беше превърнало в семейна шега в дните, когато все още бяха способни да се смеят. Сиймъс беше дошъл в родилното, когато се раждаше Марси. И беше припаднал. При вида на кръвта беше загубил съзнание. „Притесниха се повече за баща ти, отколкото за теб и за мен — често казваше Рут на Марси. — Тогава за пръв и последен път разреших на татко ти да стъпи в родилното, По-добре беше да стои и да се налива в бара, отколкото да се пречка на докторите.“

Сиймъс да гледа как кръвта изтича от гърлото на Етел, да сложи тялото и в найлонов чувал, да я измъква от апартамента! Рут си помисли за съобщението по новините, че етикетите са били махнати от дрехите й. Сиймъс да има куража да го направи, после да я погребе в онази пещера в парка? Просто е невъзможно, реши тя.

Но ако не беше убил Етел, ако си беше тръгнал, както твърдеше, тогава значи като беше изтъркала и скрила ножа за писма, тя може би беше унищожила доказателството, което би отвело към някой друг…

Непосилно й беше дори да мисли повече. Рут изморено стана и отиде в спалнята. Сиймъс дишаше равномерно, но се размърда.

— Рут, остани при мен.

Щом тя си легна, той я прегърна и заспа с глава на рамото й.

В три часа Рут все още се опитваше да реши какво да прави. После, сякаш в отговор на неизказана молитва, тя се сети колко често беше срещала бившия полицейски комисар Кърни в супермаркета, след като се беше пенсионирал. Той винаги се усмихваше толкова мило и казваше: „Добро утро“. Веднъж, когато пликът й с продукти се беше скъсал, той беше спрял да й помогне. Инстинктивно го беше харесала, макар че като го виждаше, не можеше да не се сети, че поне част от парите от издръжката се похарчваха в магазина на дъщеря му.

Семейство Кърни живееше в Шваб хауз на Седемдесет и четвърта улица. Утре със Сиймъс ще отидат там и ще поискат да се видят с комисаря. Той ще знае какво трябва да направят. Можеше да му вярва. Накрая Рут заспа с мисълта, че трябва да вярва на някого.

За първи път от години тя проспа неделната сутрин. Часовникът й показваше дванадесет без петнадесет, когато се опря на една ръка и го погледна. Яркото слънце влизаше в стаята през зле пасващите, купени от магазин за преоценени стоки щори. Погледна към Сиймъс. Докато спеше, го нямаше тревожното, изплашено изражение, което толкова я дразнеше, и правилните му черти напомняха за красивия някога мъж. Момичетата бяха наследили външността си от него, помисли си Рут, както и чувството си за хумор. Навремето Сиймъс беше остроумен и уверен. А после започна пропадането. Наемът за квартири се повиши астрономично, в квартала започнаха да живеят по-богати хора и старите клиенти изчезнаха един по един. И всеки месец чекът с издръжката.

Рут се измъкна от леглото и отиде до бюрото. Слънцето безмилостно разкриваше драскотините и резките по него. Опита се да отвори тихо едно чекмедже, но то заяде и изскърца, протестирайки. Сиймъс се размърда.

— Рут — още не беше напълно събуден.

— Стой си там — рече тя с успокояващ глас. — Ще те извикам, когато закуската стане готова.

Телефонът иззвъня точно когато махаше бекона от скарата. Бяха момичетата. Чули за Етел. Марси, най-голямата, каза:

— Мамо, съжаляваме за нея, но това означава, че татко вече няма да плаща, нали?

Рут се опита да звучи бодро.

— Така изглежда. Още не сме свикнали с това. — Тя извика Сиймъс, щом той се приближи до телефона.

Рут знаеше какво усилие му костваше да каже:

— Много лошо е да се радваш, че някой е умрял, но не е ужасно да се радваш, че си се освободил от финансово бреме. Сега ми кажете как я карат сестрите красавици? Надявам се, момчетата не са агресивни?

Рут беше приготвила прясно изстискан сок от портокал, бекон, бъркани яйца, препечени филийки и кафе. Изчака Сиймъс да приключи с яденето и да му сипе втора чаша кафе. После седна срещу него от другата страна на тежката дъбова кухненска маса — нежелан подарък от неомъжената му леля, и рече:

— Трябва да поговорим.

Сложи лакти на масата, сви ръце под брадичката си, видя отражението си в зацапаното огледало на шкафа за порцелан и неумолимо осъзна, че изглеждаше и си беше повлекана. Пеньоарът й беше избелял, винаги хубавата й светлокестенява коса беше изтъняла и оредяла, от кръглите й очила малкото й лице изглеждаше мършаво. Отхвърли мисълта като неподходяща за момента и продължи да говори:

— Когато ми каза, че си ударил Етел, че е била порязана от ножа за писма и че си платил на някого, за да я заплашва, помислих си, че си отишъл и по-далече. Реших, че си я убил.

Сиймъс се втренчи в чашата с кафе. Човек би си помислил, че в нея се крият тайните на Вселената, каза си Рут. После той се изправи и я погледна право в очите. Като че ли пълноценният сън, разговорът с момичетата и приличната закуска го бяха възстановили.

— Не съм убил Етел — каза той. — Изплаших я. По дяволите, изплаших и себе си. Не съм си и мислил, че мога да я ударя, но може би това стана, без да искам. Поряза се, защото се хвърли към ножа. Взех го от нея и го хвърлих обратно на бюрото. Но тя беше уплашена. Именно тогава ми каза: „Добре, добре. Можеш да си задържиш тази дяволска издръжка“.

— Това беше в четвъртък следобед — рече Рут.

— В четвъртък, около два часа. Знаеш колко спокойно е в бара по това време. Знаеш и в какво състояние изпадна ти заради върнатия чек. Излязох от бара в един и половина. Дан беше там. Ще го потвърди.

— Върна ли се в бара?

Сиймъс допи кафето си и остави чашата в чинийката.

— Да. Трябваше. После се прибрах вкъщи и се напих. И останах пиян целия уикенд.

— Кого видя? Излиза ли да си купиш вестник?

Сиймъс се усмихна — празна, мрачна усмивка.

— Не бях в състояние да чета — изчака реакцията й, после Рут видя на лицето му да се изписва колеблива надежда. — Ти ми вярваш — рече той със смирен и учуден тон.

— Не ти повярвах вчера и в петък — отвърна Рут. — Но сега ти вярвам. Ти може да си много неща, може и да не си много неща, но знам със сигурност, че не си способен да вземеш кама или нож за писма и да прережеш нечие гърло.

— Намери нещо хубаво в мен — каза тихо Сиймъс.

Тонът на Рут стана рязък.

— Можеше и да е по-зле. Сега да бъдем практични. Не ми харесва онзи адвокат, а и той каза, че ти трябва друг. Искам да опитам нещо. За последен път, закълни се в живота си, че не си убил Етел.

— Кълна се в живота си — Сиймъс се поколеба. — В живота на трите си дъщери.

— Имаме нужда от помощ. Истинска помощ. Гледах новините снощи. Говориха за теб. Че те разпитват. Изгарят от нетърпение да докажат, че си го направил. Трябва да кажем пълната истина на някой, който може да ни посъветва какво да правим или да ни изпрати при подходящ адвокат.

Нужен беше цял следобед, прекаран в спорове, дебати, придумвания и изтъкване на аргументи, за да се съгласи Сиймъс. Беше четири и половина, когато облякоха подходящите си за всички сезони палта: Рут — решителна и стегната в своето, Сиймъс — с обтегнато средно копче на неговото, и извървяха трите пресечки до Шваб хауз. По пътя говориха малко. Въпреки че денят беше доста ветровит, хората се наслаждаваха на силното слънце. Малките дечица с балони в ръце, след които вървяха изморени родители, накараха Сиймъс да се усмихне.

— Помниш ли как водехме момичетата в зоопарка в неделя следобед? Хубаво е, че пак е отворен.

В Шваб хауз портиерът им каза, че комисарят и мис Кърни ги няма. Рут колебливо поиска позволение да почакат. Половин час седяха рамо до рамо на дивана във фоайето и Рут започна да се съмнява в мъдростта на решението си да дойдат тук. Тъкмо се готвеше да предложи да си тръгват, когато портиерът отвори външната врата и влязоха четирима души. Семейство Кърни и двама непознати.

Преди да загуби кураж, Рут се втурна да ги посрещне.

— Майлс, ще ми се да ги беше оставил да поговорят с теб.

Бяха в кухнята на апартамента. Джек правеше салата. Нийв размразяваше остатъка от соса за макарони от четвъртък вечерта.

Майлс приготвяше много сухо мартини за себе си и Джек.

— Нийв, няма как да ги оставя да си излеят душите пред мен. Ти и така си свидетелка по това дело. Ако го оставех да ми каже, че е убил Етел, докато са се борили, щях да имам моралното задължение да докладвам за това.

— Сигурна съм, че не това искаше да ти каже.

— Каквото и да е било, мога да ти обещая, че както Сиймъс Лемстън, така и жена му Рут ще бъдат разпитвани в главното управление. Не забравяй, че ако онзи гаден племенник казва истината, Рут Лемстън е откраднала ножа за писма, а можеш да се обзаложиш, че не го е искала за сувенир. Направих най-доброто, което можех. Обадих се на Пит Кенеди. Той е дяволски добър адвокат и ще ги приеме утре сутринта.

— А те могат ли да си позволят дяволски добър адвокат?

— Ако ръцете на Сиймъс Лемстън са чисти, Пит ще покаже на нашите момчета, че лаят не срещу когото трябва. Ако е виновен, онова, което Пит ще им вземе, ще си струва, за да намали отговорността му от предумишлено убийство на убийство в състояние на афект.

На вечеря на Нийв й се стори, че Джек умишлено отклонява разговора от Етел. Попита Майлс за някои от любимите му случаи — тема, която Майлс никога не се уморяваше да обсъжда. Едва когато разчистваха масата, Нийв осъзна, че Джек знаеше много неща за случаи, които със сигурност не бяха отразени в Средния запад.

— Осведомил си се за Майлс в старите вестници — обвини го тя.

Той не се сконфузи.

— Да, направих го. Ей, остави тези съдове в мивката, аз ще ги измия. Ще си съсипеш ноктите.

Невъзможно е толкова много неща да са се случили само за една седмица, помисли си Нийв. Имаше усещането, че Джек винаги е бил наоколо. Какво ставаше?

Знаеше какво става. После я прониза болезнен студ. Мойсей, зърващ Обетованата земя, е знаел, че никога няма да стъпи на нея. Защо се чувстваше така? Защо имаше усещането, че потъва? Защо, когато беше погледнала траурната снимка на Етел днес, бе видяла в нея и още нещо — нещо тайно, сякаш Етел казваше: „Чакай да видиш какво е“.

„Какво е?“ — зачуди се Нийв.

Смъртта.

Новините в десет бяха пълни с още истории за Етел. Някой бе направил сборен филм за блестящото й минало. На медиите им липсваха вълнуващи новини и Етел им помагаше да запълнят празнотата.

Програмата тъкмо свършваше, когато телефонът иззвъня.

Беше Кити Конуей. Ясният й, почти музикален глас звучеше леко забързано.

— Нийв, съжалявам, че ви безпокоя, но току-що се прибирам. Като закачах палтото си, видях, че баща ви е забравил шапката си в гардероба. Късно следобед утре ще идвам в града, така че мога да му я оставя някъде.

Нийв беше изумена.

— Един момент, ще го извикам. — Докато подаваше телефона на Майлс, промърмори: — Ти никога нищо не забравяш. Какво става?

— О, това е хубавата Кити Конуей — в гласа на Майлс звучеше задоволство. — Чудех се дали изобщо ще намери дяволската шапка. — Когато затвори, той погледна глупаво Нийв. — Ще се отбие утре около шест. Ще я изведа на вечеря. Искаш ли да дойдеш?

— Естествено, че не. Освен ако не смяташ, че имаш нужда от придружителка. Така или иначе, трябва да отида на Седмо авеню.

На вратата Джек попита:

— Кажи ми, ако ставам досаден. Ако ли не, какво ще кажеш за една вечеря утре?

— Знаеш много добре, че не си досаден. Приемам вечерята, ако нямаш нищо против да чакаш, докато ти се обадя. Не знам в колко часа ще е това. Обикновено най-накрая се отбивам при чичо Сал, така че ще ти се обадя оттам.

— Нямам нищо против. Нийв, само още нещо. Внимавай. Ти си важна свидетелка по убийството на Етел Лемстън, а след като видях тези хора — Сиймъс Лемстън и жена му, — почувствах страшно безпокойство. Нийв, те са отчаяни. Виновни или невинни искат това разследване да спре. Желанието им да се изповядат пред баща ти може да е спонтанно, а може и да е добре обмислено. Искам да кажа, че убийците не се поколебават да убият още веднъж, ако някой се изпречи на пътя им.

Към следващата част или към съдържанието

Мери Хигинс Кларк Колекцията (10)

Метаданни

Данни

Колекцията

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Мери Хигинс Кларк
Колекцията (10)