Мери Хигинс Кларк
Колекцията (3)

3

Съвсем не се покриваше с представата на Дени Адлер за добро прекарване на времето да се скъсва от бачкане в деликатесния магазин на Източна осемдесет и трета улица и „Лексингтън“ срещу минимална заплата плюс бакшишите. Но Дени имаше проблем. Беше в изпитателен срок. Социалният работник, който отговаряше за него — Майк Туй, беше една свиня, която обичаше властта, дадена му от управата на щат Ню Йорк. Дени знаеше, че ако не работи, няма да може да изхарчи и цент, без Туй да го попита от какво живее, така че работеше, мразейки всеки миг.

Бе наел една мръсна стая в долнопробен хотел на Първо авеню и Сто и пета улица. Онова, което социалният работник не знаеше, бе, че Дени прекарваше по-голямата част от свободното си време, просейки по улиците. Променяше мястото и костюма си през няколко дни. Понякога се обличаше като скитник, слагаше си парцаливи дрехи и опърпани маратонки, размазваше мръсотия по лицето и косата си. Облягаше се до някоя сграда, държейки в ръка скъсана кутия, на която пишеше: „Помогнете, гладен съм“.

На това глупаците кълвяха най-много.

Друг път си обличаше избелели военни дрехи и си слагаше сива перука и тъмни очила. В ръката си държеше консервена кутия, а на палтото си закачаше надпис „Бездомен ветеран“. Кутията в краката му бързо се изпълваше с монета от по четвърт долар и десет цента.

По този начин Дени лесно печелеше джобни пари. Не беше като да замисли истинска работа, но поддържаше формата му. Само един или два пъти, когато бе попаднал на пияници с малко пари, се бе поддавал на желанието си да затрие някого. Но ченгетата не даваха пукната пара, когато пребиеха или намушкаха някой пияница или скитник, така че практически не поемаше никакъв риск.

След три месеца изпитателният му срок щеше да изтече и тогава можеше да изчезне и да реши къде е най-добре да насочи силите си. Дори социалният работник започваше да се отпуска. В събота сутринта Туй му се обади в магазина. Дени можеше да си представи дребната фигура на Майк в мърлявия му кабинет.

— Говорих с шефа ти, Дени. Каза ми, че си един от най-надеждните му работници.

— Благодаря, сър.

Ако стоеше пред бюрото на Туй, Дени щеше да скърши ръце в израз на нервна благодарност. Щеше да направи така, че бледокафявите му очи да се насълзят, а гънките си устни щеше да извие в усмивка. Вместо това той изпсува тихо в телефонната слушалка.

— Дени, можеш да пропуснеш идването си при мен в понеделник. Програмата ми е натоварена, а ти си един от хората, на които знам, че мога да вярвам. Ще се видим следващата седмица.

— Да, сър — Дени затвори телефона. Подобие на усмивка образува бръчки под издадените му скули. Половината от тридесет и седемте му години бяха прекарани в затвора, като се започнеше от първия му обир, когато бе дванадесетгодишен. Кожата му бе просмукана от сивкава затворническа бледност.

Огледа магазина, хвърли поглед на противно хубавите, сякаш направени от сладолед, масички и метални столове, на белия, изработен от форми на плот, на таблото със специалитетите за обяд, на добре облечените, зачели се във вестниците си редовни посетители, хранещи се с френски сандвичи или юфка. Викът на управителя го откъсна от мечтите за това какво би желал да направи на това заведение и на Майк Туй.

— Ей, Адлер, я се размърдай! Тези поръчки няма да се доставят сами.

— Да, сър! — „Брой до нула при «да, сър»!“ — помисли си Дени, докато грабваше якето си и кашона с хартиени пликчета.

Когато се върна в магазина, управителят тъкмо вдигаше телефона. Погледна Дени с обичайното си кисело изражение.

— Казах ти, никакви лични обаждания през работно време — бутна слушалката в ръката на Дени.

Единственият човек, който му се обаждаше тук, беше Майк Туй. Дени изръмжа името си и чу приглушено „Здрасти, Дени“. Веднага позна гласа. Големия Чарли Сантино. Преди десет години Дени бе делил една килия в Атика с Големия Чарли и от време на време вършеше по някоя работа за него. Знаеше, че Чарли има солидни връзки с престъпния свят.

Дени се направи, че не забелязва изписаното по лицето на управителя „Приключвай с това“. В момента на бара седяха само двама души. Масите бяха празни. Имаше приятното усещане, че каквото и да бе онова, което Чарли искаше, то щеше да е интересно. Автоматично се завъртя към стената и прикри слушалката с ръка.

— Да?

— Утре. В единадесет часа. Брайънт парк, зад библиотеката. Търси черен шевролет от 84 година.

Дени не си даваше сметка, че се усмихва широко, когато едно изщракване показа, че връзката се е разпаднала.

 

 

През снежния уикенд Сиймъс Лемстън се гушеше сам в семейния апартамент на Седемдесет и първа улица и Уест енд авеню. В петък следобед се обади на бармана си.

— Болен съм. Накарай Мати да ме замества до понеделник. — Бе спал дълбоко в петък вечерта — сън на емоционално изхабен човек, но в събота се събуди с ужасен страх.

Рут бе тръгнала с колата към Бостън в четвъртък и бе останала до неделя. Джени, най-малката им дъщеря, бе студентка първокурсничка в Масачузетския университет. Чекът, който бе изпратил за пролетния семестър, се бе върнал като невалиден. Рут бе взела спешно, заем от службата си и бе побързала да замине там с парите. След разтревоженото обаждане на Джени избухна кавга, която сигурно се чуваше на пет пресечки от дома им.

— По дяволите, Рут, правя всичко по силите си — бе извикал той. — Бизнесът не върви. След като и трите ни деца са в колежи, моя ли е вината, че парите не достигат? Да не би да си мислиш, че фабрикувам пари?

Изправиха са един срещу друг — уплашени, изтощени, отчаяни. Засрами се от отвращението, което се четеше в очите й. Знаеше, че старостта не го беше разкрасила. Беше на шестдесет и две. Бе оформил високата си пет фута и десет инча фигура с тренировки, но сега имаше шкембенце, което не искаше да изчезне. Някога гъстата му пясъчна коса оредяваше и бе станала мръсножълта на цвят, а очилата му за четене подчертаваха подпухналостта на лицето му. Понякога поглеждаше в огледалото, после снимката от сватбата му с Рут. И двамата в хубави костюми, и двамата приближаващи четиридесет, втори брак и за двамата, щастливи, жадуващи един за друг. Барът вървеше страхотно и макар че бе направил дяволски ипотеки, бе сигурен, че ще може да ги откупи след две години. Спокойната, прибрана Рут бе за него като благословия, след като бе живял с Етел.

— Спокойствието ще си струва всеки цент, който съм платил за него — беше казал на адвоката си, който не искаше той да се съгласи да плаща доживотна издръжка.

Бе на върха на щастието си, когато се роди Марси. Неочаквано две години по-късно я последва Линда. Бяха шокирани, когато се появи Джени, след като с Рут наближаваха четиридесет и пет.

Стройното тяло на Рут бе наедряло. Когато наемът за бара се удвои и утрои, а постоянните клиенти се преместиха, на спокойното й лице се бе появило изражението на постоянно безпокойство. Тя толкова много искаше да даде нещо на момичетата, нещо, което не можеха да си позволят. Той често й се сопваше: „Защо вместо купища боклуци да не им дадем щастлив дом?“

Последните години, с разходите за колежите, бяха мъчителни. Просто нямаше достатъчно пари. А и тези хиляда долара месечно за Етел, докато не се омъжеше или не умреше, се бяха превърнали в огнище на раздора, огнище, което Рут постоянно разпалваше.

— Отиди отново в съда, за Бога — непрекъснато повтаряше тя. — Кажи на съдията, че не можеш да си позволиш да изучиш децата си, а тази паразитка печели цяло състояние. Тя няма нужда от парите ти. Има повече, отколкото може да изхарчи.

Последното избухване миналата седмица бе най-лошото. Рут прочете в „Поуст“, че Етел току-що е подписала договор за книга с аванс от половин милион долара. Цитираха думите й, че книгата ще бъде „динамит, хвърлен в света на модата“.

За Рут това бе капката, от която чашата преля. Това и върнатият чек.

— Иди да се видиш с тази, тази… — Рут никога не псуваше. Но неизказаната й дума сякаш бе изкрещяна. — Кажи й, че ще отида при журналистите и ще им съобщя, че смуче кръвта ти. Дванадесет хиляди долара годишно повече от двадесет години! — гласът на Рут ставаше все по-писклив с всяка сричка. — Искам да спра да работя. На шестдесет и две години съм. Чакат ни и сватби, знаеш го. Ще влезем в гроба от притеснения. Кажи й, че тази новина ще се появи на първите страници на вестниците! Не мислиш ли, че нейните префърцунени списания ще се възмутят от това, че една от редакторките им феминистки изнудва бившия си съпруг?

— Не е изнудване. Издръжка е — Сиймъс се бе опитал да звучи разумно. — Но ще отида да се видя с нея.

Рут трябваше да се върне късно в неделя следобед. В неделя на обяд Сиймъс се измъкна от летаргията си и започна да почиства апартамента. Преди две години се бяха отказали от жената, която почистваше веднъж седмично. Сега си поделяха работата, но Рут се оплакваше, че върши по-голямата част.

— След като ме блъскат в метрото на Седмо авеню, ми липсва само през уикендите да тикам прахосмукачката. — Миналия уикенд внезапно избухна в сълзи: — Така ужасно съм изморена.

В четири часа апартаментът бе в приличен вид. Имаше нужда от боядисване. Линолеумът в кухнята бе скъсан. Сградата бе дадена на наемателите за откупуване, но те не можаха да си позволят да закупят апартамента. Двадесет години, а можеха да покажат само разписки за наем.

Сиймъс сложи на коктейлната масичка в дневната сирене и вино. Мебелите бяха избелели и опърпани, но в меката светлина на късния следобед не изглеждаха зле. След още три години Джени щеше да завърши училище. Марси тази година бе второкурсничка, Линда в предпоследен курс. Мечтаеш си, помисли си той.

Колкото повече наближаваше времето, по което Рут трябваше да се върне, толкова повече се разтреперваха ръцете му. Дали щеше да забележи някаква промяна в него?

Тя се прибра в пет и петнадесет.

— Движението беше ужасно — обяви с раздразнение.

— Даде ли им потвърдения чек и обясни ли за предишния? — попита той, опитвайки се да игнорира тона й. А той сякаш искаше да му каже: „Дай да изясним този въпрос“.

— Разбира се, че го направих. И нека ти кажа, че касиерът беше шокиран, когато разбра, че Етел Лемстън прибира от теб издръжка през всичките тези години. Преди около шест месеца Етел е посетила колежа и е пледирала за това жените да получават еднакви възнаграждения с мъжете — Рут прие чашата вино, която той й подаде, и отпи голяма глътка.

Шокиран, осъзна, че някъде през годините Рут бе придобила навика на Етел да облизва устните си, след като завърши някое сърдито изречение. Дали наистина хората се женеха все за същия човек? От тази мисъл му се прииска да избухне в истеричен смях.

— Е, да чуем. Видя ли се с нея? — сопна се Рут.

Сиймъс изпита ужасна умора. Споменът за финалната сцена.

— Да, видях се с нея.

— И…

Той внимателно подбра думите си.

— Ти беше права. Тя не иска да се разчуе, че взима издръжка от мен през всичките тези години. Ще ме освободи от задължението.

Рут остави чашата и лицето й се промени.

— Не мога да повярвам. Как я накара да го направи?

Подигравателният, ироничен смях на Етел при заплахите и молбите му. Вълната примитивен гняв, преминала през него, ужасът в очите й… Последната заплаха… О, Боже…

— Сега, когато Етел купува скъпоценните си дрехи от Нийв Кърни и се тъпче със скъпа храна, не ти ще плащаш — триумфалният смях на Рут отекна в тъпанчетата му, докато думите й проникваха в съзнанието му.

Сиймъс остави чашата си.

— Какво те кара да говориш така? — попита тихо жена си.

 

 

В събота сутринта снегът спря и улиците бяха горе-долу проходими. Нийв занесе всички дрехи на Етел обратно в магазина.

Бети се втурна да й помогне.

— Не ми казвай, тя не хареса нищо, нали?

— Откъде да знам — отвърна Нийв. — В апартамента нямаше и помен от нея. Кълна се в Бога, Бети, като си помисля колко бързахме, ми се иска да я обеся с конците.

Беше тежък ден. Бяха пуснали в „Таймс“ малка реклама на щампованите рокли и на шлиферите и откликът бе повече от добър. Очите на Нийв блестяха, докато гледаше как продавачките пишат касови бележки за огромни суми. Още веднъж благослови Сал, че я беше подпомогнал преди шест години.

В два часа Юджиния, негърката, която преди беше манекенка, сега бе дясна ръка на Нийв, й напомни, че не е обядвала.

— Имам малко кисело мляко в хладилника — предложи й тя.

Нийв току-що бе приключила с една от личните си клиентки, помагайки й да избере рокля за сватбата на дъщеря си за четири хиляди долара.

— Знаеш, че мразя киселото мляко. Поръчай, моля те, сандвич със салата и риба тон и диетична кола.

След десет минути, когато донесоха поръчката в кабинета й, тя осъзна, че умира от глад.

— Най-хубавият сандвич със салата и риба тон в Ню Йорк, Дени — каза тя на доставчика.

— Щом казвате, мис Кърни — бледото му лице се изкриви в подмазваческа усмивка.

Докато обядваше бързо, Нийв набра номера на Етел. Тя отново не отговори. През целия следобед телефонистката непрекъснато се опитваше да се свърже с нея. В края на деня Нийв каза на Бети:

— Отново ще занеса тези неща вкъщи. Със сигурност не желая да си губя неделята, като идвам тук, защото Етел изведнъж е решила, че трябва да хваща самолет и иска да получи нещата си за броени минути.

— Като я познавам, ще накара самолета да отиде специално до вратата, ако има вероятност да го изпусне — сопна се Бети.

И двете се засмяха, но после Бети добави тихо:

— Нали знаеш, че понякога човек има странни усещания, Нийв. Кълна се, че в момента се чувствам точно така. Колкото и труден човек да е Етел, никога преди не е правила такива номера.

 

 

В събота вечерта Нийв и Майлс отидоха в Метрополитън да чуят Павароти.

— Би трябвало да си с гадже — смъмри я Майлс, когато сервитьорът в „Джинджър мен“ им подаде менюто след представлението.

Нийв го погледна.

— Виж, Майлс, излизам с мъже. Знаеш го. Когато се появи някой, който заслужава внимание, ще го разбера, точно както е било при вас с майка. Сега защо не ми поръчаш скариди?

Обикновено Майлс ходеше на ранната служба в неделя. Нийв обичаше да спи до късно и отиваше на епископалната служба в катедралата. Когато се събуди, тя се учуди, че заварва Майлс в кухнята по хавлия.

— Да не си се отказал от вярата? — попита тя.

— Не. Реших днес да дойда с теб — опита се да прозвучи нормално.

— Дали това няма нещо общо с освобождаването на Ники Сепети от затвора? — въздъхна Нийв. — Не си прави труда да ми отговаряш.

След църквата решиха да закусят в „Cafe des Artistes“, после отидоха на кино в кварталния киносалон. Когато се върнаха в апартамента, Нийв отново набра номера на Етел Лемстън, остави телефона да иззвъни шест пъти, вдигна рамене и пришпори Майлс да се захванат с неделното състезание кой пръв ще реши пъзела в „Таймс“.

— Прекрасен, отморяващ ден — изкоментира Нийв и се наведе над Майлс, за да целуне темето му, след новините в единадесет. Видя изражението му.

— Не го казвай — предупреди го тя.

Майлс стисна устни. Знаеше, че е права. Тъкмо се готвеше да каже: „Дори утре времето да е ясно, не ми се ще да тичаш сама.“

 

 

Настоятелното звънене на телефона в апартамента на Етел Лемстън не мина незабелязано.

Дъглас Браун, двадесет и осем годишният племенник на Етел, се бе пренесъл тук в петък следобед. Поколеба се дали да поема риска, но можеше да докаже, че същия ден го бяха изхвърлили от незаконно наетото жилище.

— Просто имах нужда да отседна някъде, докато си намеря нов апартамент — това щеше да е обяснението му.

Реши, че ще е по-добре да не вдига телефона. Честите обаждания го дразнеха, но той не желаеше да огласява присъствието си. Етел не му разрешаваше да вдига телефона.

— Не е твоя работа кой ми се обажда — беше му казала. Сигурно същото бе казвала и на други хора.

Беше сигурен, че решението му да не отваря вратата в петък следобед бе мъдро. Бележката, която бяха мушнали под вратата в коридора, се отнасяше до поръчаните от Етел дрехи.

Дъг се усмихна мрачно. Сигурно с тази поръчка смяташе да го натовари Етел.

 

 

В неделя сутринта Дени Адлер чакаше нетърпеливо под острия, силен вятър. Точно в единадесет видя да приближава черен шевролет. С широки крачки излезе от относителното прикритие на Брайънт парк на улицата. Колата спря, той отвори вратата и се плъзна вътре, след това потеглиха, преди да е успял да затвори вратата.

В годините след Атика Големия Чарли бе посивял още повече и бе увеличил килограмите си. Воланът потъваше в гънките на стомаха му.

— Здрасти — рече Дени, без да очаква отговор. Големия Чарли кимна.

Колата вървеше бързо по „Хенри Хъдзън паркуей“ и премина по моста „Джордж Вашингтон“. Чарли сви към „Палисадс интърстейтс паркуей“. Дени забеляза, че докато останалият из Ню Йорк сняг бе кишав и пропит от сажди, снегът встрани от магистралата бе все още бял. Ню Джърси, щатът градина, помисли си саркастично той.

При изход номер 3 имаше знак за внимание за хората, които, както Дени понякога си мислеше, нямаха какво друго да правят, освен да наблюдават пейзажа на Ню Йорк от другата страна на река Хъдзън. Дени не се учуди, когато Чарли спря на един пуст паркинг. Тук бяха обсъждали и други задачи.

Чарли изключи двигателя, пресегна се към задната седалка и изръмжа от усилието. Измъкна оттам книжна торбичка с две кутии бира и я пусна помежду им.

— Любимата ти марка.

Дени бе доволен.

— Хубаво е, че си спомняш, Чарли — отвори кутията „Корс“.

Чарли отпи голяма глътка от собствената си бира, преди да отговори.

— Не забравям нищо — измъкна един плик от вътрешния си джоб. — Десет хиляди — каза той на Дени. — И още толкова, след като свършиш работата.

Дени прие плика и се наслади на дебелината му.

— Кой?

— Носиш й обяд два пъти седмично. Тя живее в Шваб хауз, онази голяма сграда на Седемдесет и четвърта улица, между Уест енд и Ривърсайд драйв. Обикновено около два пъти седмично отива и се прибира от работа пеша. Минава за по-пряко през Сентръл парк. Грабни чантата й и я затрий. Вземи портмонето й и хвърли чантата, за да изглежда така, сякаш я е убил някой скитник. Ако не успееш да я премахнеш в парка, може да го направиш в модния център. Ходи там всеки понеделник следобед. Улиците са претъпкани с хора. Всички бързат. Камионите са паркирани в две редици. Мини покрай нея и я бутни пред някой камион. Не бързай. Трябва да изглежда или като злополука, или като грабеж. Следи я с някой от онези твои просешки костюми — гласът на Големия Чарли беше плътен и гърлен, сякаш тлъстините около врата му притискаха гласните му струни.

Това бе дълга реч за Чарли. Отпи още една глътка от бирата си.

Дени започна да се чувства неспокоен.

— Коя?

— Нийв Кърни.

Дени бутна плика към Чарли, сякаш в него имаше заредена бомба.

— Дъщерята на полицейския комисар? Да не си луд?

— Дъщерята на бившия полицейски комисар.

Дени усещаше потта до веждите си.

— Кърни бе на тази служба шестнадесет години. Няма ченге в града, което да не е готово да рискува живота си за него. Когато жена му умря, подгониха всеки, който е откраднал дори една ябълка. Няма начин.

Изражението на Големия Чарли се промени едва забележимо, но гласът му остана все така гърлен и монотонен.

— Дени, казах ти, че никога не забравям. Спомняш ли си всичките нощи в Атика, през които ми разправяше за престъпленията, които са ти се разминали, и как си ги осъществил. Просто трябва да се обадя анонимно на ченгетата и няма да ти се налага да доставяш сандвичи. Не ме карай да съдействам за залавянето на престъпници, Дени.

Дени се замисли и като си спомни, изпсува собствената си голяма уста. Отново попипа плика и си спомни за Нийв Кърни. Вече почти година доставяше поръчките в магазина й. Отначало момичето от рецепцията му казваше да остави пакета при нея, но сега той отиваше направо в кабинета й. Дори когато говореше по телефона, тя му махваше и се усмихваше — с искрена усмивка, а не като повечето от клиентите му, които му кимваха снобски със свити устни. Тя винаги му казваше колко страхотно вкусно е всичко.

А и със сигурност бе готина мацка.

Дени се отърси от обзелата го за миг сантименталност. Трябваше да свърши работата. Чарли не би го предал на ченгетата. И двамата бяха наясно. Това, че знаеше за поръчките, го правеше опасен. Да откаже, означаваше никога да не стигне обратно до моста „Джордж Вашингтон“.

Мушна парите в джоба си.

— Така е по-добре — рече Чарли. — Какво е работното ти време в деликатесния магазин?

— От девет до шест. Понеделниците почивам.

— Тя тръгва за работа между осем и половина и девет. Завърти се около блока й. Магазина затваря в шест и половина. Запомни — не бързай. Не бива да си личи, че е умишлено убийство!

Големия Чарли запали мотора, за да се върне в Ню Йорк. Отново изпадна в обичайното си мълчание, нарушавано само от тежкото му дишане. Дени бе нападнат от непреодолимо любопитство. Когато Чарли сви от „Уест Сайд хайуей“ и потегли по Петдесет и седма улица, Дени попита:

— Чарли, имаш ли някаква представа кой е поръчал убийството? Тя не ми прилича на човек, който ще започне да пречи на някого. Сепети е на свобода. Струва ми се, че помни като слон.

Усети стрелналия го сърдит поглед. Гърленият глас сега бе ясен и думите падаха като камъни.

— Ставаш нехаен, Дени. Не знам кой иска да я премахне. Човекът, който се свърза с мен, не знае. Човекът, който се е свързал с него, не знае. Така стават тия неща и въпроси не се задават. Ти си дребен и умствено ограничен нехранимайко, Дени, и някои неща не ти влизат в работата. Сега изчезвай.

Колата спря рязко на ъгъла на Осмо авеню и Петдесет и седма улица.

Дени отвори неуверено вратата.

— Чарли, съжалявам — рече той. — Беше просто…

Вятърът свистеше в колата.

— Само си затвори устата и се погрижи работата да бъде свършена както трябва.

Миг по-късно Дени гледаше втренчено задницата на шевролета на Чарли, който изчезваше надолу по Петдесет и седма улица. Тръгна към Кълъмбъс съркъл и спря до една будка за хотдог и кока-кола. Когато свърши, изтри устата си с опакото на ръката. Нервите му започваха да се успокояват. Пръстите му погалиха издутия плик във вътрешния джоб на сакото му.

— Не е зле да започна да си изкарвам платеното — измърмори на себе си и се насочи по Бродуей към Седемдесет и четвърта улица и Уест енд авеню.

Когато стигна до Шваб хауз, той се разходи безгрижно около сградата и забеляза входа откъм Ривърсайд драйв. Едва ли би го използвала. Онзи откъм Уест енд авеню бе далеч по-удобен.

Доволен, той пресече улицата и се облегна на сградата точно срещу Шваб хауз. Реши, че наблюдателният пункт е страхотен. Вратата близо до него се отвори и оттам излезе група от живеещите в сградата. Не желаеше да го видят, така че продължи нехайно, мислейки си, че пиянският му костюм ще му помогне да остане незабележим, докато следи Нийв Кърни.

В два и половина, докато вървеше през града към Ийст Сайд, той мина покрай опашка за билети за кино. Тесните му очички се разшириха. По средата на опашката до белокос мъж, чието лице Дени позна, стоеше Нийв Кърни. Баща й. Дени бързо отмина със заровено в яката лице. А дори не я търсех, помисли си той. Май тази ще е най-лесната работа, която някога съм вършил.