Мери Хигинс Кларк
Колекцията (4)

4

В понеделник сутринта Нийв стоеше във фоайето. Отново беше взела дрехите на Етел. В този момент Тсе-Тсе, двадесет и три годишна актриса, излезе задъхано от асансьора. Къдравата й руса коса беше фризирана в стила на ранната Филис Дилър. Гримът над очите й бе наситенолилав. Малката й, хубава устичка бе изрисувана а ла куклата Кюпи. Тсе-Тсе, кръстена Мери Маргарет Макбрайд — „Познай на кого?“, както беше обяснила на Нийв — вечно участваше в третокласни бродуейски продукции, повечето от които се играеха по-малко и от седмица.

Нийв бе ходила на няколко нейни представления и остана изумена от това колко добра е наистина Тсе-Тсе. Тя можеше да отпусне едното си рамо, да нацупи устната си, да промени стойката си и буквално да се превърне в някой друг. Имаше прекрасен слух за акценти и гласът й можеше да варира от пеперудено високия на Маккуин до гърления провлачен говор на Лорен Бъкол. Делеше таванско апартаментче в Шваб хауз с друга обещаваща актриса и допълваше ужасяващо малката издръжка от семейството си с каква да е работа. Беше се отказала от сервитьорството и разхождането на кучета в полза на чистенето.

— Петдесетачка за четири часа и не е нужно да дърпаш след себе си някой помияр — както бе обяснила на Нийв.

Нийв бе препоръчала Тсе-Тсе на Етел Лемстън и знаеше, че тя чисти у тях няколко пъти в месеца. Сега погледна на нея като на небесен посланик. Когато таксито пристигна, й обясни пред каква дилема е изправена.

— Трябва да ида там утре — отвърна задъхано Тсе-Тсе. — Кълна се в Бога, Нийв, това място може да ме накара отново да започна да разхождам питбули. Независимо колко подредено го оставям, следващия път отново е на вили и на могили.

— Виждала съм го — Нийв се замисли. — Слушай, ако Етел не си вземе нещата днес, утре сутринта ще те закарам до там с такси и ще оставя всичко в гардероба й. Имаш ключ, предполагам.

— Даде ми преди около шест месеца. Обади ми се. До скоро — Тсе-Тсе изпрати на Нийв въздушна целувка и започна джогинга си надолу по улицата, подобна на фламинго с накъдрената си златиста коса, с откачения си грим, с ярколилавото си вълнено яке, червения клин и жълтите маратонки.

 

 

В магазина Бети помогна на Нийв отново да закачи покупките на Етел на закачалката за готови поръчки в шивашката стая.

— Това мина границите дори на вятърничавото поведение на Етел — каза тихо тя и набразденото й от бръчки чело се смръщи от безпокойство. — Мислиш ли, че е претърпяла злополука? Може би трябва да се обадим, че е изчезнала.

Нийв струпа кутиите с аксесоарите до закачалката.

— Мога да накарам Майлс да провери рапортите за злополуки — отвърна тя. — Но е прекалено рано да се обаждаме, че е изчезнала.

Внезапно Бети се усмихна.

— Може би най-сетне си е намерила приятел и е заминала някъде, за да прекара вълнуващ уикенд.

Нийв погледна през отворената врата към търговското помещение. Беше пристигнала първата клиентка и една нова продавачка й показваше рокли, които бяха абсолютно неподходящи за нея. Нийв прехапа устни. Знаеше, че е наследила нещо от пламенния темперамент на Рената и трябва да сдържа езика си.

— Надявам се заради Етел наистина да е така — изкоментира тя, после тръгна с приветлива усмивка към клиентката и продавачката. — Мериън, защо не донесеш зелената шифонена рокля на „Де ла Роса“? — предложи тя.

Беше ужасно натоварена сутрин. Телефонистката продължи да звъни на Етел. Последния път, когато обяви, че никой не отговаря, Нийв си помисли, че ако Етел е срещнала някой мъж и е изчезнала с него, никой няма да се зарадва повече от бившия й съпруг, който двадесет и две години след развода им продължаваше всеки месец да изпраща чекове за издръжката й.

 

 

Понеделник беше почивният ден на Дени Адлер. Бе планирал да го прекара, следейки Нийв Кърни, но в неделя вечерта му се обадиха по обществения телефон в коридора на сградата, където се даваха стаи под наем.

Управителят на деликатесния магазин каза на Дени, че ще трябва да отиде на работа на следващия ден. Продавачът бил уволнен.

— Проверявах книгите и се оказа, че копелето е бъркало в касата. Имам нужда от теб.

Дени изпсува тихо. Но щеше да е глупаво да откаже.

— Ще дойда — каза мрачно. Докато затваряше телефона, си помисли за Нийв Кърни, за усмивката, която му бе отправила предишния ден, докато й доставяше обяда, за начина, по който смолисточерната й коса обрамчваше лицето й и за това как гърдите й изпълваха префърцунения пуловер, с който бе облечена. Големия Чарли каза, че ходела на Седмо авеню в понеделник следобед. Това означаваше, че няма смисъл да се опитва да я проследи след работа. Толкова по-добре. Бе се уговорил да излезе вечерта с една сервитьорка от бара от другата страна на улицата и не искаше да проваля плановете си.

Докато се обръщаше, за да се върне по тъмния, смърдящ на урина коридор в стаята си, си помисли: „Няма да бъдеш новата понеделнишка рожба, Кърни.“

„Рожбата“ имаше хубаво лице. Но не и след няколко седмици в гробището.

 

 

Обикновено Нийв прекарваше в понеделник следобедите на Седмо авеню. Тя обичаше ексцентричния хаос на Гармънт Дистрикт^[1], претъпканите тротоари, камионите за доставки, паркирани в две редици по тесните улици, пъргавите доставчици, прекарващи закачалките с дрехи през трафика, чувството, че всички препускат, че няма време за губене.

Бе започнала да идва тук с Рената, когато бе горе-долу осемгодишна. Въпреки развеселените протести на Майлс, Рената се хвана на работа на половин ден в един магазин за дрехи на Седемдесет и втора улица, само на две пресечки от апартамента им. Не след дълго възрастната собственичка на магазина я натовари със задачата да купува дрехите за магазина. Нийв все още виждаше как Рената клати отрицателно глава, докато някой прекалено настойчив дизайнер се опитва да промени мнението й относно някоя дреха.

— Когато жената седне с тази дреха, тя ще се вдигне на гърба й — казваше Рената. Развълнуваше ли се, италианският й акцент започваше да се долавя. — Жената трябва да се облече, да се погледне в огледалото, за да се увери, че няма бримка на чорапите си и че подгъвът й не виси, и после трябва да забрави какво е облякла. Дрехите трябва да й прилягат като втора кожа — Рената бе произнесла „коожа“.

Но също така имаше и набито око за нови дизайнери. Нийв все още пазеше брошката, която един от тях бе подарил на Рената, защото тя бе първата, представила колекцията му.

— Майка ти, тя ми даде първия тласък — напомняше на Нийв Джейкъб Голд. — Красива жена, а и разбираше от мода. Също като теб — това бе най-големият му комплимент.

Днес, докато се отправяше от Седмо авеню към западната част на започващите с тридесет улици, Нийв осъзна, че е леко разтревожена. Усещаше някъде в душата си пулсираща болка, сякаш я болеше зъб. Помисли си: „Още малко и ще се превърна в една от ония суеверни ирландки, които вечно имат «предчувствия» за наближаваща беда“.

В „Артлис спорт суеър“ поръча ленени блейзери с подходящи бермуди.

— Харесват ми пастелните тонове — измърмори тя, — но трябва да се съчетаят с нещо ярко.

— Предлагаме тази блуза — продавачът с бележник за поръчки в ръка посочи една закачалка с бледи найлонови блузи с бели копчета.

— Да. Те са като за училищно сако — Нийв се разходи из складовете, после забеляза една шарена копринена тениска. — Това имах предвид. — Взе няколко тениски в различни цветове и ги занесе при костюмите. — Тази с прасковения костюм, тази — с бледоморавия. Сега вече всичко е наред.

При Виктор Коста избра романтични шифонени рокли с остри деколтета, които сякаш плаваха върху закачалките. И в ума й отново изникна Рената. Рената, облечена с черна кадифена рокля на Виктор Коста, за да отиде на новогодишното парти с Майлс. Около врата си бе сложила подаръка си за Коледа — перлена огърлица, в която имаше и няколко диаманта.

— Приличаш на принцеса, мамо — каза й Нийв. Този миг бе запечатан в съзнанието й. Толкова бе горда с тях. Майлс, изправен и елегантен с преждевременно побелялата си коса. Рената — толкова фина, с вдигната на кок катраненочерна коса.

Следващата Нова година много малко хора дойдоха в апартамента им. Отец Девин Стентън, който сега беше епископ, и чичо Сал, който все още се бореше да се наложи като дизайнер. Хърб Шварц, заместникът на Майлс, и жена му. Рената бе мъртва от седем седмици.

Нийв осъзна, че продавачът чака търпеливо до нея.

— Разсеях се — извини се тя. — А не е време за такива неща, нали?

Даде поръчката си, мина бързо през следващите три модни къщи в списъка си и после, когато започна да се смрачава, се отправи за обичайното си посещение при чичо Сал.

Сега из целия Гармънт Дистрикт имаше експозиции на Антони де ла Салва. Колекцията му от спортно облекло беше на Западна тридесет и седма улица. Основната му колекция — на Шесто авеню. Но Нийв знаеше, че ще го намери в главния му офис на Западна тридесет и шеста улица. Бе започнал там в две малки, забутани стаички. Сега заемаше три разкошно мебелирани етажа — Антони де ла Салва, Салваторе Еспозито от Бронкс, бе дизайнер от ранга на Бил Блас, Калвин Клайн и Оскар де ла Рента.

За ужас на Нийв, докато пресичаше Тридесет и седма улица, се изправи лице в лице с Гордън Стюбър. Елегантно облечен в светлокафяво кашмирено сако върху шотландски пуловер в кафяво и бежово, тъмнокафяв панталон и мокасини „Гучи“, с блестящата си къдрава кестенява коса, тесните, хубави черти на лицето, широките си рамене и тясната талия, Гордън Стюбър лесно би могъл да направи успешна кариера като манекен. Вместо това, в началото на четиридесетте си години, той бе хитър бизнесмен с невероятна способност да наема непознати млади дизайнери и да ги експлоатира, докато не могат да си позволят да го напуснат.

Благодарение на тях колекцията му от дамски рокли и костюми бе вълнуваща и провокираща. Той печели добре и без да мами незаконните работници, помисли си Нийв, докато го гледаше студено. Изглежда, както бе намекнал Сал, той имаше неприятности с данъчните власти! Хубаво!

Разминаха се, без да си проговорят, но на Нийв й се стори, че цялото му същество излъчва гняв. Помисли си, че бе чувала за това, че хората са обградени с аура. Не ми се ще да зная какъв е цветът на неговата в момента, помисли си тя, докато влизаше забързано в кабинета на Сал.

Когато момичето на рецепцията забеляза Нийв, моментално позвъни в кабинета. Миг по-късно Антони де ла Салва, чичо Сал, излезе бързо през вратата. Пълничкото му лице излъчваше радост. Втурна се да я прегърне.

Нийв се усмихна, като видя облеклото му. Той самият бе най-добрата реклама за пролетната си колекция мъжко облекло. Неговата версия на костюм в стил сафари бе нещо средно между екипа на парашутист и празничните дрехи на Джънгъл Джим.

— Много ми харесва. Другия месец ще залее Ийст Хамптън — каза тя одобрително и го целуна.

— Вече го е заляло, скъпа. Дори в Йова сити е последният вик на модата. Това малко ме плаши. Сигурно губя почва. Ела. Да се махаме оттук. — По пътя към кабинета си той спря да поздрави клиенти от друг град. — Обслужват ли ви? Сюзън добре ли се грижи за вас? Чудесно. Сюзън, покажи им неофициалното облекло. Ще се продава страхотно, обещавам ви.

— Чичо Сал, искаш ли да се погрижиш за тези хора? — попита Нийв, докато минаваха през склада.

— Съвсем не. Ще изгубят два часа на Сюзън и ще се свърши с това, че ще купят три-четири от най-евтините неща в магазина — с въздишка на облекчение той затвори вратата на частния си кабинет. — Беше откачен ден. Откъде взимат всички толкова пари? Отново повиших цените. Ужасяващи са, а хората се избиват да дават спешни поръчки.

Усмивката му бе блажена. През последните години кръглото му лице бе станало пухкаво и сега очите му се смръщиха, докато се изгубиха под тежките клепачи. Сал, Майлс и епископът бяха израснали в един и същи район на Бронкс, бяха играли заедно, бяха посещавали заедно гимназията „Христофор Колумб“. Трудно можеше да се повярва, че и той беше на шестдесет и осем години.

На бюрото му имаше купчина мостри.

— Можеш ли да проумееш това? Имаме поръчка да направим интериора на последния модел „Мерцедес“ за тригодишните. Когато аз бях на три години, имах купен на старо червен фургон. Едно от колелата му непрекъснато падаше. Всеки път, щом това станеше, баща ми ме пердашеше, че не се грижа както трябва за хубавите си играчки.

Нийв усети, че духът й се повдига.

— Чичо Сал, кълна се, че ми се иска да те записвам на касета. Мога да натрупам цяло състояние, като те изнудвам.

— Прекалено добро сърце имаш. Седни. Изпий едно кафе. Прясно е, уверявам те.

— Знам, че си зает, чичо Сал. Само пет минутки — Нийв разкопча сакото си.

— Би ли престанала с това „чичо“? Ставам прекалено стар, за да се отнасят към мен с уважение — Сал я огледа критично. — Изглеждаш добре, както винаги. Как върви бизнесът?

— Страхотно.

— Как е Майлс? Разбрах, че са освободили Ники Сепети в петък. Предполагам, че това го притеснява до смърт.

— Беше разтревожен в петък, но през уикенда изглеждаше добре. Сега не съм сигурна.

— Покани ме на вечеря тази седмица. Не съм го виждал от месец.

— Поканен си — Нийв наблюдаваше как Сал налива кафе от „Салекс“-а на подноса до бюрото му. Огледа се. — Обичам тази стая.

Стената зад бюрото бе покрита със стенопис на мотива „Пасифик рийф“^[2] — дизайна, който бе направил Сал известен.

Сал често й бе разказвал какво го бе вдъхновило за тази колекция.

— Нийв, бях в „Аквариума“ в Чикаго. Беше през 1972 г. Тогава модата бе пълен хаос. Беше ни дошло до гуша от миниполите. Но всички се страхуваха да пробват нещо ново. Известните дизайнери представяха мъжки тип костюми, бермуди, тънки, неподплатени костюми. Бледи цветове, тъмни цветове, набрани блузи като за пансион. Нищо, което да накара жената да каже: „Искам да изглеждам така“. Разхождах се из „Аквариума“ и отидох на етажа с експозицията на тихоокеанския риф. Нийв, беше като да вървиш под вода. Високите от пода до тавана аквариуми бяха изпълнени със стотици екзотични риби и растения, коралови дървета и миди. Какви цветове — човек би си помислил, че ги е изрисувал Микеланджело! Какви мотиви и дизайни — десетки и десетки, всеки един — уникален. Сребристо, преливащо се в синьо, коралово, преплитащо се с червено. Едната риба бе жълта, ярка като сутрешно слънце, с черни ивици. И какво плавно, грациозно движение. Помислих си: „Само да можех да постигна това с тъкани!“ Започнах да правя скици на самото място. Знаех, че е страхотно. Тази година спечелих наградата на „Коти“. Направих революция в модната индустрия. Продажбите на моделите бяха огромни. Купиха правата за масовата продукция и аксесоарите. И всичко това само защото бях достатъчно умен да копирам майката Природа.

Той проследи погледа й.

— Този дизайн. Прекрасен. Весел. Елегантен. Грациозен. Ласкав. Той все още е най-доброто нещо, което някога съм правил. Но не казвай на никого. Още не са ме достигнали. Следващата седмица ще ти покажа есенната си колекция. Второто най-добро нещо, което съм правил. Сензационно. Как върши любовният ти живот?

— Няма го никакъв.

— Какво стана с онзи мъж, когото беше довела на обяд преди два месеца? Той беше луд по теб.

— Фактът, че не можеш да си спомниш името му, е достатъчно красноречив. Той все още печели купища пари на Уолстрийт. Току-що си купи „Чесна“ и апартамент във Вейл. Забрави го. Прилича на мокър макарон. Все казвам на Майлс, ще кажа и на теб: когато мистър Подходящ се появи, ще го разбера.

— Не чакай прекалено дълго, Нийв. Отгледали са те с вълшебната приказка за романтичната среща между майката ти и баща ти — Сал допи кафето си на една голяма глътка. — При повечето хора обаче не става така.

За миг Нийв се развесели от мисълта, че когато Сал беше сред близки приятели или хора, готови да слушат красноречието му, приятният италиански акцент изчезваше и родният му жаргон вземаше връх.

Сал продължи:

— Повечето от нас просто се срещат. Изпитваме известен интерес. После интересът намалява. Но продължаваме да се виждаме и постепенно нещо се случва. Не магия. Може би просто приятелство. Приспособяваме се. Може да не обичаме операта, но ходим на представления. Може да мразим упражненията, но започваме да играем тенис или да тичаме сутрин. После идва любовта. Така става с деветдесет процента от хората по света, Нийв. Повярвай ми.

— Така ли стана и при теб? — попита мило Нийв.

— Четири пъти — Сал се усмихна. — Не бъди дръзка. Аз съм оптимист.

Нийв допи кафето и се изправи, чувствайки се много по-бодра.

— Мисля, че и аз съм оптимистка, но ти ми помагаш да бъда. Четвъртък добре ли е за вечерята?

— Чудесно. И запомни, че не съм на диетата на Майлс, и не ми казвай, че би трябвало да бъда.

Нийв го целуна за довиждане, остави го в кабинета му и забърза през склада. Огледа с око на познавач дрехите на манекените. Не гениални, но добри. Пестелива употреба на цветовете, чисти линии, новаторско, без да бъде прекалено смело. Щяха да се продават достатъчно добре. Замисли се за есенната колекция на Сал. Дали щеше да е толкова добра, колкото твърдеше?

Върна се в „Нийвс плейс“ навреме, за да обсъди следващата подредба на витрината с декораторката. В шест и половина, когато затвори магазина, се зае с вече привичната задача да мъкне вкъщи пакетите на Етел Лемстън. Отново нямаше съобщение от нея, нито някакъв отговор на шестте обаждания. Но поне краят му се виждаше. Утре сутринта щеше да придружи Тсе-Тсе до апартамента на Етел и щеше да остави всичко там.

Тази мисъл я накара да си спомни един стих от хапливата поема на Юджин Фийлд^[3] „Малкото тъжно момче“: „Той ги целуна и ги остави там“.

Докато хващаше по-здраво плъзгавите дръжки на торбичките, тя си спомни, че малкото тъжно момче никога не се беше върнало при хубавите си играчки.