Мери Хигинс Кларк
Колекцията (2)

2

Радиото се включи в шест и половина. Нийв протегна дясната си ръка, търсейки копчето, за да настрои неизменно бодрия глас на синоптика, после спря, щом значението на онова, което казваше, проникна в съзнанието й. През нощта над града бяха навалели осем инча сняг. „Не карайте кола, освен ако не е абсолютно необходимо.“ „Забранява се паркирането покрай тротоарите.“ „Училищата се затварят до второ нареждане.“ Прогнозата бе снеговалежът да продължи до късно следобед.

Страхотно, помисли си Нийв, докато се отпускаше назад и придърпваше юргана до лицето си. Мразеше да пропуска обичайното си сутрешно тичане. После се смръщи, мислейки за смените, които трябваше да бъдат попълнени днес. Две от шивачките живееха в Ню Джърси и можеше да не дойдат. Което означаваше, че ще е по-добре да отиде в магазина рано и да види как би могла да сгъсти програмата на Бети — другата шивачка. Бети живееше на Осемдесет и втора и Втора улица и щеше да извърви шестте пресечки до магазина, независимо колко лошо е времето.

Мразеше момента, в който напускаше уютната топлина на леглото. Отхвърли завивките, забърза през стаята и бръкна в гардероба си за стария халат, за който баща й Майлс казваше, че е реликва от кръстоносните походи: „Ако жените, които харчат толкова много пари за дрехите ти, те видят в тази дрипа, щяха отново да започнат да пазаруват при Клайн“.

— Клайн затвори магазина си преди двадесет години, а и ако някак си можеха да ме видят в тази дрипа, биха си помислили, че съм ексцентрична — беше му отвърнала тя. — Това ще подсили мистерията.

Завърза колана около кръста си, като отново усети обичайното съжаление, че не бе наследила тънката като молив структура на майка си, а широкоплещестото, стройно и високо тяло на келтските си предци. После среса назад къдравата, черна като въглен коса, която бе запазена марка на фамилията Розети. Имаше също така и очите на Розети — ирисите с цвят на шери, потъмни в краищата, така че контрастираха с бялото около тях и изглеждаха изпитателни и широко отворени под черните ресници. Кожата й обаче бе млечнобяла като на келтите, а около правия й нос имаше лунички. Пълните устни и здравите зъби бе наследила от Майлс Кърни.

Преди шест години, когато завърши колежа и убеди Майлс, че няма намерение да се мести, той настоя да преустрои спалнята си. След посещения в „Сотби“ и „Кристи“ тя бе обзавела стаята си, съчетавайки изработеното от мед легло със старинна тоалетка и бомбайски скрин, викториански стол и старо персийско килимче, което светеше като плащаницата на Йосиф^[1]. Сега юрганът, възглавниците и покривката за леглото бяха изумително бели, а претапицираният стол бе покрит с тюркоазно кадифе в същия цвят, който имаше и в килимчето. Чисто белите стени служеха като фон за картините и гравюрите, наследени от семейството на майка й. „Уимин уеър дейли“^[2] я бяха снимали в тази стая, определяйки я като жизнерадостно елегантна с несравнимия отпечатък на Нийв Кърни.

Нийв мушна крака в подплатените чехли, които Майлс наричаше нейни терлички, и вдигна щората. Реши, че не е нужно синоптикът да е гениален, за да нарече това голяма снежна буря. Апартаментът й в Шваб хауз на Седемдесет и четвърта улица и Ривърсайд драйв имаше изглед към Хъдзън^[3], но сега едва различаваше сградите от другата страна на реката, в Ню Джърси. „Хенри Хъдзън паркуей“ бе покрит със сняг и вече се изпълваше с внимателно движещи се автомобили. Горките хора, които трябваше всеки ден да пътуват за работа от домовете си извън града, несъмнено бяха тръгнали рано.

 

 

Майлс вече бе в кухнята и бе включил кафеварката. Нийв го целуна по бузата, като се мъчеше да не забелязва колко изморен изглежда. Това означаваше, че отново не бе спал добре. Само да можеше да се предаде и от време на време да взема приспивателно, помисли си тя.

— Как е „Легендата“? — попита го тя. Откакто се беше пенсионирал миналата година, вестниците непрекъснато го наричаха „нюйоркският легендарен полицейски комисар“. Той мразеше това определение.

Майлс пропусна въпроса покрай ушите си, вдигна поглед към нея и си придаде учуден вид.

— Не ми казвай, че не възнамеряваш да тичаш из Сентръл парк! — възкликна той. — Какво е един фут^[4] сняг за безстрашната Нийв?

Години наред бяха правили сутрешния си крос заедно. Сега, след като вече не можеше да тича, той се безпокоеше за нейния джогинг рано сутрин. „Но, мислеше си тя, той така или иначе вечно се безпокои за мен.“

Нийв бръкна в хладилника за каната с портокалов сок. Без да попита, му сипа голяма чаша и една по-малка за себе си. После започна да приготвя препечени филийки. По-рано Майлс закусваше обилно, но сега беконът и яйцата му бяха забранени. Също така и сиренето, и говеждото, и, както казваше той, „половината храна, която кара човек да очаква с нетърпение яденето“. Сериозната му сърдечна недостатъчност бе ограничила още повече диетата му, както бе сложила край и на кариерата му.

Седяха в приятна тишина и по неизказано споразумение разделиха сутрешния „Таймс“. Но когато вдигна поглед, Нийв осъзна, че Майлс не чете. Гледаше втренчено вестника, без да го вижда. Препечената филийка и сокът стояха недокоснати пред него. Беше отпил само от кафето. Нийв остави своята част от вестника.

— Добре — каза тя. — Казвай. Отвратително ли се чувстваш? За Бога, надявам се досега да си разбрал, че не бива да се правиш на мълчаливия страдалец.

— Не, добре съм — отвърна Майлс. — А ако имаш предвид това дали имам болки в гърдите, отговорът е — не. — Той хвърли вестника на земята и се протегна към кафето си. — Днес Ники Сепети излиза от затвора.

Нийв ахна.

— Но аз си мислех, че миналата година му отказаха да го пуснат.

— Миналата година за четвърти път подаде молба. Сега е излежал присъдата си до последния ден, намалили са я за добро поведение. Ще се върне в Ню Йорк довечера — лицето на Майлс се стегна от студена омраза.

— Татко, погледни се в огледалото. Продължавай така и ще си докараш нов сърдечен пристъп — Нийв осъзна, че ръцете й треперят. Хвана се за масата, надявайки се Майлс да не забележи и да не си помисли, че се страхува. — Не ме интересува дали Сепети е отправил онази заплаха, или не, когато са го осъдили. Години наред ти се опитваше да го свържеш с… — гласът й изтъня, после продължи: — Така и не се появи никакво доказателство, за да го свържеш с това. И, за Бога, не смей да започваш да се безпокоиш за мен, защото той отново е на свобода.

Баща й беше прокурорът, който тикна Ники Сепети, главата на мафиотската фамилия Сепети, зад решетките. При произнасянето на присъдата бяха попитали Ники дали има нещо да каже. Той бе посочил Майлс.

— Чувам, че смятат, че си свършил добра работа с мен и затова те правят полицейски комисар. Поздравления. Много хубава беше статията в „Поуст“ за теб и семейството ти. Добре се грижи за жена си и детето си. Може да им е необходима малко закрила.

Две седмици по-късно Майлс положи клетва като полицейски комисар. Месец след това тялото на младата му съпруга, майката на Нийв, тридесет и четири годишната Рената Розети Кърни, бе намерено в Сентръл парк с прерязано гърло. Престъпникът така и не беше заловен.

 

 

Нийв не започна да спори, когато Майлс настоя да извика такси, за да я откара на работа.

— Не можеш да вървиш в този сняг — каза той.

— Причината не е в снега, и двамата го знаем — отвърна тя. Докато го целуваше за довиждане, тя обви ръце около врата му и го притисна. — Майлс, единственото нещо, за което двамата с теб трябва да се безпокоим, е здравето ти. Ники Сепети едва ли ще иска да се връща в затвора. Хващам се на бас, че ако знае как да се моли, той се надява нищо да не ми се случи много, много дълго време. В Ню Йорк няма друг човек, освен теб, който да не мисли, че някой отчаян нещастник е нападнал мама и я е убил, след като тя не е поискала да му даде чантата си. Вероятно е започнала да му крещи на италиански и той се е паникьосал. Така че, моля те, забрави за Ники Сепети и остави Бог да съди онзи, който ни отне мама. Окей? Обещаваш ли?

Кимването му я успокои съвсем малко.

— Сега изчезвай оттук — рече той. — Броячът на таксито работи, а и моята игра по телевизията ще започне всеки момент.

 

 

Снегорините бяха направили, както би казал Майлс, доста безуспешен опит отчасти да почистят натрупалия сняг от Уест енд авеню. Докато колата пълзеше и поднасяше по хлъзгавите улици, сви по тази, която разделяше източната от западната част на града, и подкара през парка по Осемдесет и първа улица, Нийв се улови, че мислите й отново започват с безплодното „само ако“. Само ако убиецът на майка й бе открит. Може би с времето раната от загубата щеше да заздравее и за Майлс, както бе заздравяла нейната. Вместо това, за него раната бе постоянно отворена и не преставаше да го мъчи. Той непрекъснато се обвиняваше, че по някакъв начин бе предал Рената. През всички тези години си повтаряше, че е трябвало да приеме заплахата сериозно. Не можеше да понесе мисълта, че с огромния брой хора на негово разположение в нюйоркската полиция не бе успял да установи самоличността на престъпника, привел в действие онова, за което той бе убеден, че е било заповед на Сепети. Това бе едничкото неосъществено желание в живота му — да открие убиеца и да накара и него, и Сепети да си платят за смъртта на Рената.

Нийв потръпна. В таксито беше студено. Шофьорът сигурно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, защото каза:

— Съжалявам, мадам, отоплението не работи много добре.

— Няма нищо — тя обърна глава, за да не бъде въвлечена в разговор. Изреченията, започващи със „Само ако“, не преставаха да преминат през ума й. Само ако убиецът бе открит и осъден още преди години. Може би Майлс щеше да успее да продължи да живее истински. На шестдесет и осем той продължаваше да бъде привлекателен мъж. А през изминалите години бе имало много жени със специална усмивка за стройния, широкоплещест комисар с гъста, преждевременно побеляла коса, с втренчени сини очи и неочаквано топла усмивка.

Толкова бе потънала в мисли, че дори не забеляза, когато таксито спря пред магазина. Върху бяло-синия навес с орнаментирани букви бе изписано „Нийвс плейс“^[5]. Витрините, които гледаха както към Медисън авеню, така и към Осемдесет и четвърта улица, бяха мокри от снежинките и от това идеално скроените пролетни рокли на манекените в небрежни пози сякаш блестяха. Идеята да поръча чадъри, които приличат на слънчобрани, бе нейна. Върху раменете на манекените бяха наметнати ефирни дъждобрани в ярки цветове. Нийв се шегуваше, че това е идеята й „не изглеждай сива в дъжда“, но тя се бе оказала дяволски успешна.

— Тук ли работите? — попита таксиметровият шофьор, докато му плащаше. — Изглежда скъп.

Нийв кимна неопределено, докато си мислеше: „Аз съм собственичката на този магазин, приятелче“. Съзнанието за това все още я изпълваше с трепет. Преди шест години магазинът, който беше на това място, бе фалирал. Старият приятел на баща й, известният дизайнер Антони де ла Салва, я бе накарал да го наеме.

— Ти си млада — беше й казал, изоставяйки силния италиански акцент, който сега беше част от личността му. — Това е плюс. Работиш в света на модата, откакто завърши училище. Нещо повече, притежаваш новаторското, искрицата. Щети заема парите, за да започнеш. Ако не успееш, ще си приспадна парите от печалбата си, но съм сигурен, че ще успееш. Притежаваш онова, което ти е необходимо, за да ти потръгне. Освен това имам нужда от още един магазин, където да продавам дрехите си. — Това бе последното нещо, от което Сал се нуждаеше. И двамата го знаеха, но тя му беше благодарна.

Майлс беше твърдо против да взима на заем от Сал. Но тя се беше възползвала от шанса. От Рената бе наследила не само косата и очите, но и силно развития усет към модата. Миналата година бе изплатила заема на Сал и бе настояла да добави лихвите съгласно данните на паричния пазар.

 

 

Не се учуди, когато видя, че Бети вече работи в шивашкото помещение. Главата й беше наведена. Изражението й на намръщена концентрация сега се бе превърнало в постоянна мрежа от бръчки по челото и между веждите й. Ръцете й, слаби и сбръчкани, действаха с иглата и конеца с опитността на хирург. Подгъваше една украсена с мъниста блуза. Крещящо боядисаната й в меден цвят коса подчертаваше тънката като пергамент кожа на лицето й. На Нийв й беше неприятно, когато се сещаше, че Бети минава седемдесетте. Не искаше да си представя деня, в който щеше да се пенсионира.

— Реших, че ще е по-добре да се захвана за работа — обяви Бети. — Днес трябва да са готови ужасно много поръчки.

Нийв си свали ръкавиците и шала.

— Нима не знам! А и Етел Лемстън настоява всичко да е готово до днес следобед.

— Знам. Ще се заема с нещата й, след като свърша с това. Не си струва да слушаме кудкудякането й, ако всички парцали, които си е накупила, не са готови.

— Само да можеше всички да са такива добри клиенти — отбеляза меко Нийв.

Бети кимна.

— Предполагам, че е така. И, между другото, радвам се, че уговори мисис Йейтс да избере тази дреха. С другата, която пробва, приличаше на пасяща крава.

— А също така струваше и с хиляда и петстотин долара повече, но не можех да я оставя да си я купи. Рано или късно щеше добре да се види в огледалото. Украсеното с пайети горнище е достатъчно. Тя има нужда от лека, широка пола.

Учудващо много клиенти преодоляха снега и хлъзгавите тротоари, за да влязат в магазина. Двете продавачки не смогваха, така че Нийв прекара деня на етажа за продажби. Тази част от работата й доставяше най-голямо удоволствие, но през последната година бе принудена да се ограничи с обслужването само на няколко лични клиентки.

На обяд влезе в кабинета си в дъното на магазина, за да изяде сандвича, който си беше поръчала, да изпие кафето и да се обади вкъщи.

Майлс звучеше по-нормално.

— Щях да спечеля хиляда и четиристотин долара и пикап „Чемпиън“ от „Колелото на съдбата“ — обяви той. — Спечелих толкова, че можех дори да взема онзи гипсов далматинец за шестстотин долара, когото накараха водещата да нарече награда.

— Е, определено звучиш по-добре — отбеляза Нийв.

— Разговарях с момчетата в управлението. Сложили са подходящи хора да наблюдават Сепети. Казват, че е твърде болен и не са му останали много сили — в гласа на Майлс прозвуча задоволство. — А също така вероятно са ти припомнили, че не смятат, че той има нещо общо със смъртта на майка. — Не изчака отговора. — Вечерта е подходяща за макарони. Във фризера има доста сос. Ще го извадиш, нали?

Нийв затвори, донякъде успокоена. Преглътна последната хапка от сандвича с пуешко месо, изпи останалата част от кафето и се върна в търговската част на магазина. Три от шестте пробни бяха заети. С набито око обхвана всеки детайл от помещението.

Входът откъм Медисън авеню водеше към отдела за аксесоари. Знаеше, че една от ключовите причини за успеха й бе наличието на бижута, чанти, обувки, шапки и шалчета, така че на жените, които си купуваха рокли или костюми, не им се налагаше да търсят аксесоари другаде. Интериорът на магазина бе в оттенъци на слоновата кост с яркорозови акценти по тапицерията на диваните и столовете. Спортното облекло, блузите и полите бяха подредени в просторни ниши две стъпала над вътрешните витрини. Като се изключеха изискано облечените манекени, никъде не се виждаха дрехи. Потенциалната клиентка биваше съпроводена до някой стол и продавачката изнасяше рокли, официални тоалети и костюми, за да й ги покаже.

Сал бе посъветвал Нийв да процедира по този начин.

— Иначе тия непохватни глупачки навсякъде ще размятат дрехите. Започни по необикновен начин, скъпа, и остани необикновена — беше й казал и, както обикновено, беше прав.

„Слоновата кост“ и яркорозовото бяха идея на Нийв.

— Когато някоя жена застане пред огледалото, не искам фонът да затъмнява онова, което се опитвам да й продам — бе казала на дизайнера по интериора, който се опитваше да я накара да се спре на ярки цветове.

С напредването на следобеда клиентките намаляха. В три часа Бети излезе от шивашката стая.

— Нещата на Лемстън са готови — съобщи тя на Нийв.

Нийв сама подреди поръчките на Етел. Само пролетни дрехи. Етел бе писателка на свободна практика на около шестдесет години и имаше един бестселър зад гърба си.

— Пиша на всяка тема под слънцето — бе поверила задъхано тя на Нийв в деня на откриването на магазина. — Подхождам по нов начин, с любопитство. Аз съм всяка жена, която вижда нещо за първи път или от нов ъгъл. Пиша за секса и за връзките, за животните и за домовете за възрастни, за организациите и за недвижимите имоти, и как да бъдеш доброволец, и за политическите партии, и… — дъхът й беше секнал, морскосините й очи гледаха остро, а русата й коса се развяваше около лицето. — Бедата е там, че работя толкова много върху това, с което съм се заела, че нямам нито минута за себе си. Ако си купя черна рокля, свършвам с това, че обувам кафяви обувки към нея. Виж, тук имате всичко. Каква хубава идея. Сложи ме в ред!

През последните шест години Етел Лемстън бе станала ценна клиентка. Тя настояваше Нийв да избира всичко, което купуваше, включително и аксесоарите, а също така да пише инструкции какво с какво си отива. Живееше в една тухлена сграда на Западна осемдесет и втора улица^[6] и от време на време Нийв се отбиваше там, за да й помогне да реши кои дрехи да задържи за следващия сезон и кои да изхвърли.

За последен път Нийв бе прегледала гардероба на Етел преди три седмици, а на следващия ден самата тя дойде и поръча новите тоалети.

— Почти завърших онази статия за модата, за която те интервюирах — каза на Нийв. — Много хора ще побеснеят, когато излезе, но на теб ще ти хареса. Направила съм ти безплатна реклама.

Когато тя избра тоалетите си, с Нийв не постигнаха съгласие само относно един костюм. Нийв понечи да го прибере:

— Не искам да ти продавам това. На Гордън Стюбър е. Отказвам да продавам негови дрехи. Трябваше да върнем и костюма. Не мога да понасям този човек.

Етел избухна в смях:

— Чакай да видиш какво съм написала за него. Разпъвам го на кръст. Но искам костюма. Дрехите му ми стоят добре.

 

 

Сега, докато внимателно нареждаше дрехите в дебели предпазни пликове, тя усети как устните й се свиват при вида на костюма на Стюбър. Преди шест седмици дневната прислужничка в магазина я беше помолила да разговаря с нейна приятелка, която имала неприятности. Приятелката, мексиканка, казана Нийв, че работела в незаконен цех в Южен Бронкс, чийто собственик бе Гордън Стюбър.

— Нямаме зелени карти^[7]. Заплашва да ни предаде на полицията. Миналата седмица бях болна. Той уволни и мен, и дъщеря ми и не иска да ни плати онова, което ни дължи.

— Дъщеря ви! — бе възкликнала Нийв. — На колко години е тя?

— На четиринадесет.

Нийв бе отказала поръчката си при Гордън Стюбър и му бе изпратила екземпляр от поемата на Елизабет Берет Браунинг^[8], която бе помогнала да се променят законите за детския труд в Англия. Беше подчертала строфата: „Но малките, малките дечица, о, братя мои, те плачат горчиво.“

Някой от работещите при Стюбър бе подшушнал за това на „Уимин уеър дейли“. Редакторите отпечатаха поемата на първа страница, редом с унищожителното писмо на Нийв до Стюбър, и призоваха останалите търговци да бойкотират производителя, нарушаващ закона.

Антони де ла Салва се бе притеснил.

— Нийв, говори се, че Стюбър има да крие много повече от незаконните цехове. Благодарение на шума, който вдигна около него, федералните служби душат около данъците му.

— Прекрасно — бе отвърнала Нийв. — Ако и в това отношение върши нарушения, надявам се да го хванат.

 

 

„Е, реши тя, докато опъваше костюма на Стюбър върху закачалката, това ще е последната негова дреха, която излиза от магазина ми.“ Изпита нетърпение да прочете статията на Етел за модата. Знаеше, че трябва да излезе скоро в „Кънтемпъръри уомън“, списанието, в което тя работеше на хонорар.

Накрая Нийв направи списъците за Етел. „Синият копринен вечерен костюм — облечи бяла копринена блуза; бижутата от кутия А. Костюмът в розово и сиво — сиви обувки, също такава чанта, бижутата от кутия Б. Черната рокля за коктейли…“ Костюмите бяха общо осем. Заедно с аксесоарите цената им бе почти седем хиляди долара. Етел изхарчваше такава сума три или четири пъти годишно. Бе споделила с Нийв, че когато се развела преди двадесет и две години, получила значителна сума и я вложила умно.

— И ще получавам хиляда долара ежемесечна издръжка от него, докато съм жива — се бе изсмяла тя. — По времето, когато се разделихме, той печелеше добре. Каза на адвоката си, че си струва всеки цент, за да се отърве от мен. В съда заяви, че ако някога се омъжа отново, мъжът ми би трябвало да е абсолютно глух. Може би щях да го освободя от издръжката, ако не бе направил тази забележка. Той се ожени отново и има три деца, а откакто Кълъмбъс авеню стана модно, барът му западна. От време на време ми се обажда и ме моли да го освободя, но аз му отговарям, че още не съм намерила някой, който да е абсолютно глух.

В онзи момент Нийв бе готова да се отврати от Етел, но тя бе добавила замечтано:

— Винаги съм искала семейство. Разделихме се, когато бях на тридесет и седем. През петте години, през които бяхме женени, той не пожела да имаме дете.

Нийв си беше поставила за цел да чете статиите на Етел и бързо осъзна, че, макар на пръв поглед да бе бъбрива, лекомислена жена, тя същевременно бе прекрасна писателка. Независимо каква бе темата, с която се захващаше, очевидно проучванията й бяха задълбочени.

С помощта на една от служителките Нийв затвори пакетите с дрехи. Бижутата и обувките сложи в отделни кутии и после събра всичко в кашони в бяло и розово, на които бе изписано: „Нийвс плейс“. С въздишка на облекчение набра номера в апартамента на Етел.

Никой не вдигна, не беше включен и телефонният секретар. Нийв реши, че Етел вероятно ще пристигне всеки миг — задъхана и с чакащо отпред такси.

В четири часа в магазина вече нямаше клиенти и Нийв изпрати всички да си вървят у дома. По дяволите тази Етел, помисли си тя. И на нея й се искаше да се прибере вкъщи. Снегът валеше непрекъснато. Ако продължаваше така, нямаше да може да вземе такси. Звъня на Етел в четири и половина, в пет, в пет и половина. „Сега какво?“ — зачуди се тя. После й хрумна една идея. Щеше да чака до шест и половина — времето, по което обикновено затваряха, после щеше да се отбие да занесе нещата на Етел по пътя за вкъщи. Вероятно можеше да ги остави при портиера. Така, ако Етел възнамеряваше да пътува, новите й дрехи щяха да са при нея.

Позвъни на такси, но от таксиметровата компания не горяха от желание да приемат поръчката й.

— Казваме на всичките си коли да се прибират, госпожо. По пътищата е ужас. Но дайте ми името и телефона си. — Когато чу името й, телефонистката промени тона си. — Нийв Кърни! Защо не ми казахте, че сте дъщерята на комисаря? Можете да разчитате, че ще ви откараме до дома ви.

Колата пристигна в седем без двадесет. Напредваха бавно по почти непроходимите улици. Шофьорът не остана особено доволен от това, че се налагаше да спират допълнително.

— Госпожо, не мога да чакам, докато заседна в снега.

Никой не отвори в апартамента на Етел. Нийв напразно звъня на портиера. В тухлената кооперация имаше още четири апартамента, но тя нямаше представа кой живее там и не можеше да рискува да остави дрехите при непознати. Накрая извади чек от чековата си книжка и на гърба му написа бележка, която мушна под вратата. „Покупките ти са у мен. Позвъни ми, когато се прибереш“. Под подписа си написа домашния си телефонен номер. После, борейки се с тежестта на кутиите и торбите, се върна обратно в таксито.

 

 

В апартамента на Етел Лемстън една ръка се протегна към бележката, която Нийв бе пъхнала под вратата, прочете я, хвърли я настрани и продължи методичното си претърсване за стодоларовите банкноти, които Етел редовно мушкаше под килимите или между възглавничките на дивана и които весело наричаше „издръжката от нищожеството Сиймъс“.

 

 

Майлс Кърни не можеше да се отърси от разкъсващото го безпокойство, което нарастваше в него от седмици. Баба му бе имала нещо като шесто чувство.

— Предчувствам, че ще се случи нещо лошо — казваше тя.

Майлс живо си спомняше как, когато бе десетгодишен, баба му бе получила снимка на братовчед му от Ирландия. Тя бе заплакала. „В очите му е изписана смърт.“ Два часа по-късно телефонът бе иззвънял. Братовчед му бе загинал при катастрофа.

Преди седемнадесет години Майлс не бе обърнал внимание на заплахата на Ники Сепети. Мафията си имаше свои собствени принципи. Тя никога не преследваше жените и децата на враговете си. И тогава Рената бе загинала. В три следобед, докато минаваше през Сентръл парк да прибере Нийв от академията „Секрид Харт“, тя бе убита. Беше студен, ветровит ноемврийски ден. Паркът беше безлюден. Нямаше свидетели, които да кажат кой бе подмамил или насила завлякъл Рената от алеята към мястото зад музея.

Той седеше в кабинета си, когато директорът на „Секрид Харт“ се обади в четири и половина. Мисис Кърни не отишла да вземе Нийв. Звънили, но тя не си била вкъщи. Нещо случило ли се е? След като затвори телефона, Майлс с болезнена увереност усети, че нещо зловещо се беше случило с Рената. Десет минути по-късно полицията претърсваше Сентръл парк. Колата му бе на път за там, когато му се обадиха, че тялото й е открито.

Когато пристигна в парка, кордон от полицаи задържаше любопитните и търсещите сензации. Представителите на медиите вече бяха там. Спомни си как го заслепиха светкавиците на фотоапаратите, докато вървеше към мястото, където лежеше тялото й. Хърб Шварц, заместникът му, вече бе там.

— Не я гледай сега, Майлс — помоли го той.

Той махна ръката на Хърб, коленичи на замръзналата земя и дръпна одеялото, с което я бяха покрили. Тя сякаш беше заспала. Лицето й бе все така красиво. По него нямаше и следа от ужаса, запечатан на лицата на толкова много жертви. Очите й бяха затворени. Дали ги бе затворила в последния си миг, или Хърб го беше сторил? Отначало си помисли, че си е сложила червен шал. Грешка. Бе свикнал с такива гледки, но в този момент професионализмът го напусна. Не желаеше да види, че някой е прерязал югуларната й вена, после гърлото й. Яката на бялото яке за ски, с което беше облечена, бе станала алена от кръвта й. Качулката бе паднала назад и лицето й бе обрамчено от гъстата й катраненочерна коса. Червеният й клин, червената й кръв, бялото яке и втвърденият сняг под тялото й — дори в смъртта тя приличаше на снимка за модно списание.

Искаше му се да я притисне до себе си, да й вдъхне живот, но знаеше, че не бива да я мести. Задоволи се само да целуне бузите й, очите, устните. Ръката му докосна гърлото й и се отдръпна окървавена. „Срещнахме се сред кръв и се разделяме сред кръв“, помисли си той.

 

 

В деня на Пърл Харбър^[9] на двадесет и една години току-що бе започнал работа като полицай, но на следващия ден постъпи в армията. Три години по-късно бе в Пета армия, ръководена от Марк Кларк, и се биеше в Италия. Завземаха я град след град. В Понтици влезе в една църква, която изглеждаше безлюдна. В следващия миг чу експлозия и от челото му шурна кръв. Завъртя се на пети и зад олтара в ризницата на църквата видя немски войник. Успя да го застреля, преди да загуби съзнание.

Дойде на себе си, усещайки как някаква малка ръчичка го разтърсва.

— Ела с мен — прошепна в ухото му един глас на развален английски. Почти не можеше да мисли от болките в главата си. Очите му бяха залепнали от засъхналата кръв. Навън бе тъмно като в рог. Някъде далеч вляво се чуваха гърмежи. Детето — все пак успя да осъзнае, че беше дете — го поведе по безлюдните улички. Спомни си, че се бе зачудил къде го води и защо е сама. Чу тропота на военните си обувки по каменни стъпала, отварянето на скърцаща врата, после забързан, развълнуван шепот, обясненията на детето. Сега тя говореше на италиански. Не можеше да разбере какво казва. После някаква ръка го подкрепи и той усети, че го навеждат над легло. Загуби съзнание, а после се будеше на пресекулки от допира на нежни ръце, които миеха и превързваха главата му. Първият му ясен спомен бе от това, че го преглежда военен лекар.

— Не знаете какъв късмет имате — каза му той. — Вчера ни отблъснаха. Никак не беше добре за онези, които не успяха да се измъкнат.

 

 

След войната Майлс се възползва от Джи Ай Бил ъф райтс^[10] и постъпи в колеж. „Фордъм Роуз хил“ бе само на няколко мили от Бронкс, където бе израснал. Баща му, капитан от полицията, се отнесе доста скептично.

— Едва успяхме да те накараме да завършиш гимназия — отбеляза той. — Не че природата те е лишила от заложби, но никога не си имал интерес към книгите.

Четири години след това, завършвайки magna cum lande^[11], Майлс постъпи в правния факултет. Баща му бе доволен, но го предупреди:

— Все още в душата си си ченге. Не забравяй за това, след като получиш мечтаните си дипломи.

Правният факултет. Кабинетът на областния прокурор. Частна практика. Точно тогава бе осъзнал колко е лесно за един добър адвокат да измъкне престъпника. Не можеше да го прави. Бе се възползвал от шанса да стане прокурор.

Това беше през 1958 година. Тогава бе на тридесет и седем. През изминалите години се беше срещнал с много момичета и видя как се женеха едно след друго. Но някак си всеки път, когато се приближаваше до женитбата, един глас прошепваше в ухото му:

— Има нещо повече. Изчакай малко.

Мисълта да отиде отново в Италия го бе завладяла постепенно.

— Да стрелят по теб из Европа, съвсем не е същото, като да пътуваш из нея — каза майка му, когато внимателно сподели плановете си, докато вечеряха. После го попита: — Защо не се отбиеш при онова семейство, което те скри в Понтици? Не вярвам да си бил в състояние да им благодариш тогава.

Все още благославяше майка си за този съвет. Защото когато почука на вратата им, отвори я Рената — висока и елегантна, така че той бе само с половин глава над нея. Рената, която каза невярващо:

— Знам кой си. Аз те доведох у дома онази нощ.

— Как можеш да си спомняш? — попита той.

— Баща ми ме снима с теб, преди да те отведат. През цялото време снимката стои на тоалетката ми.

След три седмици се ожениха. Следващите единадесет години бяха най-щастливите в живота му.

 

 

Майлс отиде до прозореца и погледна навън. Според календара пролетта бе настъпила преди седмица, но никой не си беше направил труда да го каже на майката Природа. Опита се да не си спомня колко Рената обичаше да се разхожда по снега.

Изплакна чашата от кафето и чинията от салатата и ги сложи в сушилката. „Ако изведнъж всички риби тон в света изчезнеха, какво щяха да обядват хората, които са на диета?“ — помисли си той. Може би отново щяха да се върнат към хубавите, дебели хамбургери. Мисълта накара устата му да се изпълни със слюнка. Но това му напомни, че от него се очакваше да размрази соса за макароните.

В шест часа започна да приготвя вечерята. Извади от хладилника продуктите за салата и умело наряза на ситно маруля, парчета зелени чушки и счука лук. Подсъзнателно се усмихна на себе си, спомняйки си как, докато растеше, си мислеше, че салата означава домати и маруля с майонеза. Майка му бе прекрасна жена, но очевидно призванието й не бе готвенето. Също така тя печеше месото, „докато всички микроби не умрат“, така че свинското или стекът бяха достатъчно твърди, за да бъдат сцепвани от каратист, а не рязани с нож.

Рената бе тази, която го бе запознала с удоволствието от изтънчените ястия, радостта от макароните, сьомгата, вкусните салати, миришещи на чесън. Нийв бе наследила кулинарните умения на майка си, но Майлс си даде сметка, че с времето и той се бе научил да прави дяволски хубава салата.

В седем без десет започна силно да се тревожи за Нийв. Вероятно имаше много малко таксита. „Мили Боже, не я оставяй да минава през парка в нощ като тази.“ Обади се в магазина, но никой не отговаряше. Когато тя се появи, борейки се с преметнатите през рамото й торби с дрехи и мъкнейки кашоните, той вече бе готов да се обади в управлението и да помоли да претърсят парка. Стисна здраво зъби, за да не си го признае.

Вместо това, докато поемаше кутиите от ръцете й, успя да си придаде учудено изражение.

— Да не би отново да е Коледа? — попита той. — От Нийв за Нийв с любов? Да не би да си изхарчила печалбата от днешния ден за себе си?

— Не бъди такъв умник, Майлс — отвърна ядосано Нийв. — Казвам ти, Етел Лемстън може да е добра клиентка, но също така е и в дяволска беда. — Докато слагаше кутиите върху дивана, разказа накратко за опита си да занесе дрехите на Етел.

Майлс изглеждаше разтревожен.

— Етел Лемстън? Тя не беше ли онази досадница, която бе поканила на коледното парти?

— Позна. — Нийв импулсивно бе поканила Етел на ежегодното коледно парти, което с Майлс организираха в апартамента. След като бе притиснала архиепископ Стентън до стената и му бе обяснила защо католическата църква вече не е в крак с двадесети век, Етел бе разбрала, че Майлс е вдовец и през цялата вечер не се беше отлепила от него.

— Не ми пука дали няма да ти се наложи да опънеш палатка пред вратата й през следващите две години — предупреди Майлс. — Не разрешавай на тази жена да прекрачи прага ни.