Включено в книгата
Оригинално заглавие
While My Pretty One Sleeps, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Колекцията

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1995

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-8009-53-6


На най-малките ми внуци — Кортни Мерилин Кларк и Дейвид Фредерик Кларк с непресекваща любов, удоволствие и радост!

1

Той караше предпазливо по магистралата към Морисън Стейт парк. Тридесети петте мили[1] от Манхатън до Роклънд Каунти бяха кошмарни. Въпреки че беше шест часът, нямаше и помен от изгрева. Започналият през нощта снеговалеж постепенно се бе усилил и сега снегът удряше неумолимо по предното стъкло. Надвисналите облаци — тежки и сиви — приличаха на надути до спукване огромни балони. Прогнозата беше за два инча[2] сняг и за „намаляване на валежите след полунощ“. Както обикновено, синоптикът беше сгрешил.

Но паркът вече бе близо и като се имаше предвид снежната буря, вероятно нямаше да има нито алпинисти, нито хора, излезли за сутрешен крос. На около десет мили оттук се размина с патрулна кола, но тя прелетя покрай него с мигащи светлини, вероятно на път към някое произшествие. Разбира се, ченгетата нямаха никакви причини дори да се замислят за съдържанието на багажника му, нито пък да заподозрат, че под струпания багаж, притиснат плътно към резервната гума, бе найлоновият чувал с тялото на известната шестдесет и една годишна писателка Етел Лемстън.

Колата излезе от магистралата и измина краткото разстояние до паркинга, който бе почти празен, както се надяваше. Имаше само няколко коли и те бяха покрити със сняг. Някакви глупаци, дошли на къмпинг, предположи той. Важното беше да не налети на тях.

Слезе от колата и се огледа внимателно. Нямаше никой! Снегът образуваше преспи и щеше да скрие следите, оставени от него. Щеше да покрие всеки белег около мястото, където възнамеряваше да я остави. Ако имаше късмет, докато я откриеха, щеше да е останало малко от нея.

Първо отиде до мястото сам. Слухът му бе изострен. Напрегна се до крайност, за да чува през въздишките на вятъра дори и прашенето на натежалите вече клони. Нататък по пътя се виеше стръмна пътечка. Встрани от нея, до един остър наклон имаше купчина скали, обградени с големи камъни. Малко хора си правеха труда, да се изкачват тук. Това не беше по силите на ездачите на коне — никой не искаше домакините от предградието, които бяха основните участнички в курсовете по езда, да си счупят вратовете.

Преди година се случи така, че любопитството го накара да се изкачи на това място, където седна на огромните камъни. Ръката му се плъзна по скалата и той усети отвора зад нея. Не беше вход към пещера, но бе достатъчно голям. Още тогава му мина мисълта, че мястото е страхотно за скривалище.

Изкачването бе изтощително заради превръщащия се в лед сняг, но като се подхлъзваше и се пързаляше, успя да стигне до горе. Отворът все още беше там, малко по-малък, отколкото го помнеше, но можеше да набута тялото вътре. Следващата стъпка бе най-опасна. Докато се връщаше към колата, трябваше да избегне всяка възможност да бъде видян. Беше паркирал под ъгъл, така че никой, решил да влезе в паркинга, да няма пряк изглед към онова, което вадеше от багажника си, а и освен това, един найлонов чувал не беше подозрителен.

Приживе Етел бе измамно кльощава. Но докато вдигаше увитото в найлон тяло, той си помисли, че онези скъпи тоалети бяха скривали едрококалестата й структура. Опита се да метне чувала през рамо, по-своенравна и в смъртта, каквато бе и приживе, Етел явно бе започнала да се вкочанясва. Тялото й отказваше да се извие по необходимия начин. Накрая той полупонесе, полудовлачи чувала до наклона, после само адреналинът му даде сили да го издърпа по наклонената, хлъзгава скала до мястото.

Първоначалният му план бе да я остави в чувала, но в последната минута промени решението си. Следователските групи ставаха прекалено хитри. Можеха да намерят доказателства във всичко — фибри от дрехи или килими, или човешки косми, незабележими с просто око.

Превъзмогвайки студа, вледеняващия челото му вятър и снега, който превръщаше бузите и брадичката му в ледени буци, той закрепи чувала над отвора и започна да къса. Не се получи. Двуслоен, помисли си мрачно, спомняйки си рекламите. Дръпна свирепо и направи гримаса, когато чувалът поддаде и тялото на Етел се появи пред погледа му.

Белият вълнен костюм бе пропит от кръв. Яката на блузата й бе паднала върху раната на шията й. Едното й око бе леко отворено. В светлината на настъпващия изгрев то изглеждаше втренчено и невиждащо. Устата, която не знаеше почивка, докато Етел беше жива, бе свита така, сякаш се готвеше да изрече още едно от безкрайните си изречения. Последното, което бе успяла да изстреля, бе фаталната й грешка, каза си той с мрачно задоволство.

Дори с ръкавици му бе противно да я докосва. Беше мъртва от почти четиринадесет часа. Струваше му се, че от тялото й се излъчва слаба, сладникава миризма. С внезапно отвращение той го блъсна надолу и започна да трупа камъни върху него. Отворът се оказа по-дълбок, отколкото си мислеше, и камъните лесно се трупаха върху тялото. Обикновеният турист нямаше да започне да ги маха.

Работата беше свършена. Снегът вече бе скрил следите от стъпките му. Десет минути след като се махне оттук, всички следи от него и от колата му ще бъдат, заличени.

Смачка скъсания найлон на топка и забърза към колата. Сега гореше от нетърпение да избяга, да се отдалечи от възможността да го разкрият. Стигна до паркинга и спря. Там стояха същите коли, все още недокоснати. Наоколо нямаше пресни следи. Пет минути по-късно пътуваше отново по магистралата. Натъпка окървавения скъсан чувал, в който бе увита Етел, под резервната гума. Вече имаше достатъчно място за куфарите, чантата й и плика.

Пътят беше заледен, движението се увеличи, но след няколко часа той щеше да е отново в Ню Йорк, да се върне към нормалния живот и реалността. Направи последната си спирка до едно езеро близо до магистралата. Беше прекалено замърсено за риболов, затова бе подходящо да изхвърли плика и багажа на Етел. И четирите части от багажа й бяха тежки. Езерото беше дълбоко, така че той беше сигурен, че ще потънат и ще се скрият сред боклуците на дъното му. Хората потапяха тук дори стари коли.

Хвърли нещата на Етел толкова надалеч, колкото можеше, остана да наблюдава как изчезват под тъмносивата вода. Сега трябваше само да се отърве от скъсаното окървавено кълбо найлон. Реши да спре до някоя боклукчийска кофа, когато излезе от Уест Сайд хайуей.

Щеше да се загуби сред планините боклук, които щяха да бъдат вдигнати утре сутринта.

Връщането в града му отне три часа. Шофирането стана по-трудно и той се опитваше да спазва дистанция от другите коли. Не му трябваше катастрофа. Никой не биваше да разбере, че е бил извън града в този ден.

Всичко стана по плана. Спря за част от секундата на Девето авеню и се отърва от найлоновия чувал.

В осем часа закара колата обратно на бензиностанцията на Десето авеню, където даваха стари коли под наем като допълнение към основния си бизнес. Само в брой. Знаеше, че не водят отчет.

В десет часа в апартамента си, току-що изкъпан и преоблечен, пиеше чист бърбън и се опитваше да се пребори с внезапната нервна треска. Умът му обходи всеки миг от времето, изминало от вчера, когато стоеше в апартамента на Етел и слушаше саркастичните й приказки, подигравките й, заплахите й.

Тогава си получи заслуженото. Старинната кама от бюрото й в ръката му. Изписаният на лицето й страх. Започна да отстъпва.

Възбудата от прерязването на това гърло, от направените заднешком към кухнята залитащи стъпки и срутването на тялото й върху покрития с керамични плочки под.

Все още се чудеше на спокойствието си в онзи момент. Сложи резето на вратата, да не би по някоя щура прищявка на съдбата портиерът или някой приятел, който имаше ключ, да влезе. Всички знаеха колко ексцентрична може да бъде Етел. Ако някой, който имаше ключ, откриеше, че резето е пуснато, щеше да реши, че тя не желае да отваря.

После съблече дрехите си и, останал по бельо, си сложи ръкавиците. Етел възнамеряваше да замине, за да пише книга. Ако успееше да я измъкне оттук, хората щяха да си помислят, че е отпътувала. Нямаше да я обявят за изчезнала седмици, дори месеци наред.

Сега, отпивайки глътка бърбън, си спомни как избра дрехи от гардероба й, как смени просмукания й от кръв сукман, как й обу чорапогащника, как мушна ръцете й в блузата, после в сакото, как закопча полата, махна бижутата й и намъкна обувките на краката й. Намръщи се, като си спомни как я повдигна, за да се окървавят блузата и костюмът й. Но това беше необходимо. Когато я намереха, ако я намереха, трябваше да си помислят, че е умряла с тези дрехи.

Не пропусна да отреже етикетите, чрез които щяха мигновено да я идентифицират. Намери дългия найлонов чувал, в който вероятно бе върната от химическо чистене някоя вечерта рокля, в гардероба. Напъха я в него, после почисти петната от кръв, осеяли ориенталското килимче. Изми плочките в кухнята с „Клорокс“, натъпка куфарите с дрехи и аксесоари, надбягвайки се трескаво с времето…

Отново напълни чашата до ръба с бърбън и си спомни как когато телефонът иззвъня, телефонният секретар се включи и прозвуча бързата реч на Етел: „Оставете съобщение. Ще ви звънна, когато и ако ми се прииска да го направя“. Това накара нервите му да изстенат. Връзката прекъсна и той изключи автомата. Не искаше да се записват обаждащите се, които евентуално по-късно биха могли да си спомнят за неспазените уговорки.

Етел държеше партерния апартамент в една четириетажна тухлена сграда. Личният й вход бе вляво от площадката, която водеше към главния вход. В резултат на това вратата й беше скрита от погледа на минаващите по улицата. Единствените мигове на уязвимост бяха, докато слизаше по дузината стъпала от вратата й до тротоара.

В апартамента се чувстваше в относителна безопасност. Най-трудната част дойде, когато, след като скри добре увитото тяло на Етел и багажа й под леглото, отвори входната врата. Въздухът бе студен и влажен, очевидно щеше да вали сняг. Вятърът рязко се втурна в апартамента и той веднага затвори вратата. Тъкмо минаваше шест. Улиците бяха изпълнени с връщащи се вкъщи след работа хора. Изчака почти два часа, после се измъкна, завъртя ключа два пъти и отиде до едно място, където даваха евтино коли под наем. Върна се в апартамента на Етел. Късметът го съпътстваше. Успя да паркира почти пред сградата. Беше тъмно и улицата бе пуста.

На два тура пренесе багажа в багажника. Третият тур бе най-трудният. Вдигна яката си, сложи кепето, което беше намерил на пода в колата, и изнесе найлоновия чувал с тялото на Етел от апартамента. Мигът, в който затръшна багажника, му донесе първото усещане, че вероятно ще се измъкне.

Чувстваше се кошмарно от необходимостта да се върне в апартамента, за да се увери, че няма следи от кръв и от присъствието му там. Нервите му виеха да отиде в парка и да хвърли тялото, но той знаеше, че това е лудост. Полицията можеше да забележи някой, който се опитва да се промъкне там през нощта. Вместо това остави колата на улицата шест пресечки по-надолу, зае се с обичайните неща и към пет сутринта се присъедини към тръгващите рано за работа хора…

Сега всичко е наред, каза си. Беше в безопасност!

Тъкмо когато допиваше последната затопляща глътка бърбън, той си даде сметка за единствената грешка, която бе допуснал, и разбра кой точно неизбежно щеше да я забележи.

Нийв Кърни.

Бележки

[1] 1 миля = 1,609 км. — Б.пр.

[2] 1 инч = 2,54 см. — Б.пр.