Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (9)

Девета глава

Прилив на благодарност се надигна у Селина, сливайки се с такова смайване и облекчение, че тя не бе в състояние да проговори. Но пък и Алекс нямаше вид да очаква отговор.

Той се обърна, взе двата куфара и я поведе през дневната, семпло обзаведена с тръстикови мебели, после тръгнаха през тъмен коридор, минаващ по цялата дължина на къщата.

— Лефкия каза, че ни е приготвила всичко — отбеляза той и бутна с рамо близката врата. Влезе, отвори капаците на прозорците и застина на място с онзи особен израз едва ли не на отвращение, който тя вече доста добре познаваше.

— Това е моята стая. Забравил бях, че Лефкия естествено е решила, че ще я споделяме двамата. — Той сухо се усмихна. — Когато съм сам, тя не се хвърля да прави подобни икебани от цветя. Предполагам, че това е нейният начин да приветства моята съпруга.

Селина се огледа и видя, че по всяка свободна повърхност имаше вази и гърнета, препълнени с цветя — високи копия на гладиоли, цели снопове алени карамфили и огромни бели и жълти маргарити.

— О, колко мило от нейна страна! — възкликна тя. — Сигурно й е отнело часове.

После, когато видя на нощното шкафче до леглото купа, препълнена с латинки и стръкчета лавандула, очите й внезапно се замъглиха и цветята затанцуваха пред погледа й. Тя се извърна.

Алекс остави куфара й на леглото.

— Предоставям тази стая на теб. Ще видиш, че е най-прохладната. — Той отиде в единия ъгъл и отвори някаква врата. — Банята. — Заприлича й на хотелиер, който развежда новопристигнал гост. — Много е малка за съжаление, а и снабдяването с вода е от местен водоизточник. Идва от един водоем на хълма.

— О, всичко е чудесно, благодаря ти, но нали това е твоята стая. Не е ли по-добре аз…

— Е, значи всичко е наред. — Алекс вдигна своя куфар, кимна и изчезна, без да каже повече и дума.

Тя се бе загледала през прозореца, когато чу гласа му зад себе си.

— Забравих да те попитам — искаш ли да хапнеш сега или предпочиташ да поплуваш?

— О, да поплуваме. Тоест, ако ти… — Но той отново беше излязъл.

 

 

Алекс я поведе по пътека, която се спускаше стръмно между боровете. Като стигнаха до плажа, оставиха нещата си в хладната синя сянка на дърветата и се затичаха към морето. Един до друг се гмурнаха във водата и като по мълчалива уговорка се насочиха към дълбоките води извън заливчето.

Селина се умори първа и се върна. Седна на хавлията си под дърветата и се загледа към него, но когато той пое обратно към брега, тя се обърна и легна по корем. Чу стъпките му по пясъка почти до ухото си и ситни капчици вода напръскаха горещата й кожа, когато той се хвърли на пясъка до нея.

Като се върнаха в къщата, Селина настоя да му помогне за яденето, така че го приготвиха заедно в кухнята, обзаведена с чамови мебели, и излязоха на верандата, където ядоха в дружелюбно мълчание. Храната беше проста — тарама салата, приготвена от гръцко козе сирене и огромни месести домати, зелена салата, ръчен хляб, едри сочни смокини, напращели под тъмночервената си кора и купа праскови, които Алекс сам бе набрал от старото дърво до къщата. Той пи рецина, силно бяло вино, но за нея отвори бутилка леко младо арециното.

Докато се хранеха, дойде Янис с полюшваща се на рамото му пушка със смъртоносен вид. Той имаше фигура на борец и врат като на бик, набръчкано, белязано от времето лице, ала вдигна ръката на Селина до устните си галантно като придворен, разтърси мъжки ръка на Алекс — изобщо не като прислужник на господар — и след като си размениха няколко думи, подсвирна на двете едри черни кучета, които едно след друго бяха подушили подозрително Селина, а на Алекс му се бяха умилквали, и тръгнаха надолу по пътеката.

Накрая Алекс й показа как да приготвя гръцко кафе: две малки чашки се пълнеха почти до половината със смляно кафе, в малко джезве се кипваше вода и се наливаше в чашките.

— А сега го изпий веднага, докато е достатъчно горещо, за да те стопли отвътре!

Той й се усмихна — този нов, напълно дружелюбен, неизискващ Алекс — или по-скоро, помисли си тя, някогашният Алекс.

Отидоха отново да поплуват и след още едно леко хапване останаха навън в топлия здрач, заслушани в звуците на невидими насекоми и загледани в пътеката лунна светлина по водата долу, посребряваща малките вълнички.

После Алекс запали осветлението на терасата и се зачете в някаква книга, а тя отвори сандъчето с красива дърворезба, което той й беше донесъл, и заразглежда различните му отделения с възхитителна колекция раковини, камъчета и изсушени водорасли, които баба й беше събирала като момиче, както й каза той.

Едва когато вече си беше в леглото, загледана в сенките от лунната светлина, които се движеха по стената, Селина осъзна, че целия ден почти не бе мислила над думите на Алекс. Като че ли и двамата бяха много по-щастливи и спокойни, след като той бе взел решението си и досегашното напрежение се бе стопило, отваряйки път на простичката свобода, от някогашните им отношения.

„Аз те освобождавам…“ В нея отново се надигна чувството на благодарност. Той я пускаше, при това без борба. Селина се усмихна и щастливо потъна в сън.

 

 

Събуди се сепната от кошмар, който изобщо не можа да си спомни. Цялата беше вир-вода. Някакво тъпо, тежко усещане я стягаше в гърлото. О, не, дано не се разболяваше. Тя докосна чело с опакото на ръката си — беше топло, но не повече от нормалното, така че трябва да беше от лошия сън. Отметна завивките и отиде в мъничката баня да си вземе душ.

Денят отмина почти както предишния — с плуване, слънчеви бани и ядене. Вечерта Алекс й донесе друга от колекциите на баба й — този път голям албум с хербарии, а самият той седна с книгата си.

Но някак си тази вечер не й беше интересно и тя просто прелисти бегло страниците и после рязко затвори албума. Алекс я погледна въпросително и тя припряно отвърна, че е уморена и си ляга. Мина й мисълта, че той би я разубедил да остане още, но Алекс само се усмихна и небрежно отбеляза:

— Да, сигурно е от плуването. — И се върна към книгата си.

На сутринта като влезе в кухнята, Алекс беше с риза с къси ръкави и къси панталони, явно току-що си бе взел душ — влажните краища на черната му къдрава коса се виеха на тила му. Той опаковаше храна в една плетена кошница, вече наполовина пълна, и както наместваше една бутилка вино, той вдигна поглед към нея.

— Добро утро, Селина.

— Добро утро. — Гърлото й още бе стегнато от тежкия сън сутринта и думите й прозвучаха някак насилено, но той изглежда не забеляза.

— Хапни нещо, докато привърша с това. Лефкия ни е донесла топли кифлички и кисело мляко. Днес отиваме на пикник — време е да ти покажа острова.

След закуската той пое нагоре по хълма зад къщата и след половин час ходене стигнаха до друго скалисто заливче.

— Да поплуваме малко, преди да продължим нататък.

Той събу късите панталони и остана по бански, разкриващи стегнатия му ханш и силни бедра. Между ластика им и загорелия му корем имаше тясна ивица по-бяла кожа и Селина внезапно осъзна, че се е втренчила в нея и смутено отклони поглед, като се зае да съблича блузата си.

Тя го последва към брега и застана, загледана в силуета му, очертан на ослепително синия фон, но когато той се обърна да й каже нещо, очите им се срещнаха. Само за миг Алекс застина на място, полуобърнат към нея, после бързо се завъртя и се хвърли с главата надолу във водата.

През цялото време докато плуваше, той не се приближи до нея — виждаше само тъмната му глава да се отдалечава извън заливчето, а когато пое обратно към брега, тя отново лежеше по гръб, опряла лице на ръката си. Когато дойде на брега, той изтърси хавлията си и прекалено внимателно я разстла — този път на няколко крачки от нея.

Макар че и двамата не проговаряха, Селина усети, че спокойната непринудена атмосфера помежду им се бе изпарила. Чувстваше нервите си изопнати до скъсване, а и Алекс изглеждаше напрегнат. Може би той си мислеше, че е сбъркал, като я доведе на острова — и че би било по-добре, ако я бе оставил да си отиде направо от Тинос. И може би е прав, помисли си тъжно тя.

Селина неспокойно вдигна глава и отвори клепачи, за да открие, че погледът й попадна право в неговите замислени тъмносини очи. Сърцето й болезнено подскочи и тя бързо изви глава, а той скочи на крака и си взе дрехите.

— Хайде, да тръгваме.

Той навлече дрехите си, вдигна кошницата и забърза по брега, като я остави да подтичва след него.

Заливчето свършваше в стръмна скала и Селина тъкмо си помисли, че няма да успее да се изкачи до върха, когато пътеката започна да се спуска. Тук земята се стесняваше до нещо като нос, образуван от заливчето, откъдето идваха, и начупената линия на брега. Мястото бе обрасло с трева и мащерка, а няколко метра по-нататък започваше гора от многолетни дъбове, посред които… Селина ахна от удивление и се обърна към Алекс.

— Да, точно така. Това е храм — или поне е било.

Прехласната, тя тръгна към руините на неголямата постройка и внимателно пристъпи на пропуканата кръгла каменна площадка. Останали бяха само две бели мраморни колони от едната страна, които крепяха къс от фронтон. Останалата част от него лежеше на купчина от изпотрошени отломки под дърветата.

— Това е… Това е чудесно — промълви бавно тя и се огледа за него. Той внимателно я наблюдаваше.

— Да — каза той, после се обърна и със зает вид заизважда храната за пикника, като че ли не искаше да има нищо общо с магията на този миг. Селина задържа поглед, изпитвайки почти гъдел от пристъпа на въодушевление, после бавно отиде да му помогне.

Докато се хранеха в сянката на дървета, облегнати на възлестите стволове, тя не можеше да откъсне поглед от руините на храма.

— Виждала съм Делфи само на снимки — каза тя, — но това напомня миниатюрен вариант на онзи храм… как се казваше? Толос.

Той леко се усмихна.

— Обичаме да повтаряме, че е проектиран от същия архитект, макар че за този храм се предполага, че е посветен на Дионисий — нали знаеш, Бакхус, богът на виното. Ако погледнеш там, горе, на върха на онази колона, ще забележиш контурите на лозови листа, а това е негов символ. Има едно предание, че той и войнството му от жени са се отбивали тук и са правели вакханалии точно на това място. — Той продължаваше да я гледа, но лицето му стана съвсем непроницаемо, като продължи: — Така че, както виждаш, твоята баба притежава не просто остров, а и руините на свой собствен храм.

— Да, чудесно е. — Тя го погледна с грейнали очи. — Изобщо не знаех. Моят… Никой никога не ми беше казвал всичко това.

— И, естествено, той един ден ще бъде твой.

Гласът му беше напълно безизразен.

— О, аз… Аз не съм и помисляла за това.

— Не е нужно. Поне засега, но един ден…

— Да, предполагам.

— Ще има доста добра цена. Не всеки ден на пазара се предлагат гръцки острови.

Тя го погледна поразена.

— О, но аз никога не бих искала да го продам.

Той небрежно сви рамене.

— Това си е твоя работа, естествено, но Лефкия и Янис няма вечно да са тук, а ти едва ли би могла да контролираш това място от две хиляди мили разстояние. Искаш ли още салата?

Той й поднесе пластмасовата купа, явно без да усеща бурните емоции, които породиха у нея небрежните му думи.

— Не, благодаря.

Алекс отвори отново бутилката сладко искрящо вино и тя подаде празната си чаша.

— Може ли още малко?

— Ами-и, сигурна ли си? — поколеба се той. — Вече изпи две чаши, а то е по-силно, отколкото изглежда.

— Съвсем сигурна съм — твърдо каза тя. — В края на краищата, ако не мога в храма на Дионисий да пия вино…

Той сви рамене, напълни чашата й и тя се облегна на дървото, като отпиваше от виното и си взимаше грозде. Притворила очи срещу блясъка на следобедното слънце, виждаше през миглите си дърветата, белите мраморни колони, морето. Тайнственият мощен дух на това място: багрите, жегата, ароматът на мащерка, пропил се в телата им… И Алекс, близостта му, загорялата му ръка, отпусната на тревата до нея. Всичко това пламтеше в сетивата й и я изпълваше, сякаш бе чаша с вино. Много дълбоко в себе си тя усети нещо особено… Дали чувството за гръцкото у себе си, което се раздвижваше и потрепваше, излизайки наяве, смутено се запита тя.

Косата й, вързана на конска опашка, се бе заплела в грапавия дънер и я скубеше. Без да съзнава какво прави, тя разкопча шнолата и нетърпеливо разпускайки платиненорусата си коса на раменете, скочи права. Както Алекс я гледаше, вдигнал вежди, тя отиде на площадката все още с чашата в ръка и без изобщо да се замисля какво прави, започна да рецитира встъпителните слова от „Вакханки“ на Еврипид.

Тя почти привършваше, когато забеляза, че Алекс бе оставил чашата си и опрял брадичката дланта си, я наблюдаваше, без да се усмихва, толкова внимателно, че тя се запъна.

— Защо ме обърка! — каза ядосано. — Знам го докрай.

— Сигурен съм, че го знаеш — каза той с помирителен тон. — Поразен съм колко добре владееш старогръцкия. Аз отдавна съм забравил моя.

Поласкана, тя му се усмихна.

— Е, моят… — Тя беше на път да каже „баща“, но съобрази навреме и рече: — … учител добре ме е учил.

Тя вдигна чашата на височината на рамото си и като я наведе, останките от виното потекоха на тънка златиста струя върху мрамора.

— А сега какво правиш?

— Правя въ-възлияние на боговете — отвърна тя, леко запъвайки се.

— Хм, и по-специално на Бакхус, предполагам. Не забравяй да си пожелаеш нещо в замяна — когато се прави жертвоприношение с вино, положително ще се сбъдне желанието на сърцето ти — стига да си напълно сигурна какво е то.

Тя го погледна остро, но лицето му беше непроницаемо. Слезе от мраморната площадка, а той стана.

— Отивам пак да плувам. — Почти не я погледна и дори не я попита дали иска да отиде с него.

— Да, добре. Аз оставам тук.

Гласът й беше изтънял и когато той потегли надолу по пътеката, тя неочаквано за себе си усети сълзи да парят очите й. Прехапа устни, за да ги възпре и се втренчи в двете мраморни колони, които се олюляваха пред замъгления й поглед.

Накрая стана и прибра нещата в кошницата, но едва когато започнаха да се спускат привечерните сенки, дочу изскриптяването на камъчета под неговите стъпки.

Той я изгледа мълчаливо, после кратко попита:

— Готова ли си да тръгваме?

— Разбира се.

Тя избегна протегнатата му ръка, скочи, взе кошницата и изтича по стръмния склон. Чуваше стъпките му зад себе си и ускори ход, препъвайки се по каменистата пътека.

Внезапно той извика:

— Внимавай!

Тя се полуизвърна да го погледне и в следващия миг левият й крак се подхлъзна по един голям камък, който се откърти, а тя със сподавен стон падна и се затъркаля безпомощно надолу, докато се натъкна на едни храсталаци.

Ядосана на себе си, остана за миг неподвижна, а в това време Алекс скочи до нея и я вдигна на ръце.

— Добре ли си? — Гласът му беше напрегнат от тревога.

— Да. — Като видя колко е пребледняло лицето му, тя успя слабо да се усмихне. — Май само леко си навехнах крака. О, Боже, изпуснах кошницата! Това е…

— По дяволите кошницата! Сигурна ли си, че си добре.

Тя се освободи от прегръдката му и го чу да възкликва. Огледа тялото си и забеляза кръв по белите си къси панталони. Той много внимателно ги запретна и двамата видяха дълбоки драскотини по цялото й ляво бедро, от убождането течеше кръв.

Той полугласно изруга, а тя, притеснена от пребледнялото му лице, каза:

— Не ме боли, Алекс, честно.

— Ще видиш след малко — мрачно каза той. — Трябва да те прибера у дома. Можеш ли да станеш?

Тя припряно се опита да се изправи, но прехапа устни от болката, преминала като светкавица от бедрото до глезена. Алекс изглежда долови сподавения й стон, обви я с ръце, поемайки тежестта й върху себе си.

Тя се огледа и простена:

— О, Алекс, кошницата! Сигурно се е търколила чак на брега. Трябва да…

Той измърмори нещо на гръцки, което прозвуча ужасно, после й каза:

— Престани с тази кошница! — И след това съвсем внимателно я подкрепяше, докато се спускаха по пътеката.

Селина се крепеше на краката си само от инат, но когато съзря къщата, тя се спря да избърше капчиците пот от челото си.

— О, Алекс, толкова съжалявам! Провалих деня. — Устните й потрепваха. — Ти беше прав — аз наистина още съм едно глупаво б-бебе.

Той я взе на ръце и останалата част от пътя я носеше, а тя се беше отпуснала, усещайки се уютно от докосването на топлата му кожа през тънката блуза.

Отвори с рамо вратата на стаята й и внимателно я положи на леглото, после отиде до кухнята и донесе кана топла вода и памук. При усещането как ръката му дръпна ципа на късите й панталони, цялото й тяло се напрегна.

— О, за Бога, Селина! — Забеляза, че мекотата от лицето, му бе изчезнала. Сега около устата му имаше сурови бръчки, които я уплашиха и тя се облегна назад, като покорно го остави да й събуе панталоните.

Ръцете му бяха нежни като на милосърдна сестра. Тя потрепна само два-три пъти и когато пръстите му се плъзнаха да проверят глезените й, тя неволно простена, а той веднага спря.

— Заболя ли те?

— Н-не.

— Лъжкиня. — Мрачното му лице се озари от едва доловима усмивка и той леко стисна ръката й. — За щастие, не е навехнат, само си стъпила накриво. Ще го превържа стегнато и ще ти мине за няколко дни.

— Благодаря ти. Явно Ник не е единственият лекар в семейство Петридис.

По лицето му отново пробяга усмивка, после той се зае с превръзката. Пръстите му, толкова силни и същевременно тъй чувствителни, облекчаваха болката й и в същото време сякаш предизвикваха искрици из цялото й наелектризирано тяло…

Тя остана в леглото, докато Алекс приготви яденето и после хапна седнала, докато той се беше привел неудобно в един бамбуков стол. С изненада установи, че всичко е много вкусно. Въпреки болката в крака, беше й някак много приятно да седи така, без много да говорят, защото макар и Алекс да беше с отдалечен вид, на нея й бе уютно да е до нея, двамата облени в кръга светлина от нощната лампа.

Той отнесе съдовете и се върна с кана вода и чаша.

— Ако ожаднееш през нощта. — Огледа я преценяващо за миг. — Май вече трябва да си лягаш.

Наведе се и започна да разкопчава блузата й. Този път тя не се съпротивлява и го остави да я съблече. Той измъкна розовата й нощница изпод възглавницата и нареди:

— Вдигни си ръцете. — И я навлече на голото й тяло.

Цялото действие беше някак… Също като че ли слагаше, малко дете да си легне — Попи, например.

— О, само още едно нещо.

Взе от нощното шкафче едно пакетче, което бе донесъл, и й го подаде. Тя разви хартията и извади малко стъклено делфинче, извито сякаш в радостен скок над вълните, и го вдигна така, че светлината от нощната лампа озари синьо-зеленото стъкло. Тя се вгледа в делфинчето и у нея се надигна странна болка.

— Много е красиво, Алекс — успя да му се усмихне, но той не й отвърна със същото.

— Смятах да ти го дам като прощален подарък… — Гласът и очите му бяха напълно безизразни. — Но реших, че може да те зарадва тази вечер.

— О, да, благодаря ти. Наистина ме зарадва.

Но в действителност думите му изобщо не я зарадваха, а дълбоко я потиснаха. Но тя не искаше Алекс да долови настроението й, затова наведе глава над делфинчето, прокарвайки пръст по хладните му гладки извивки и накрая го остави на шкафчето.

— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо. — Той я погледна с разсеяно изражение, сякаш не я виждаше, после леко докосна челото й. — Лека нощ, Селина.

— Лека нощ.

Угаси нощната лампа и след миг затвори тихо вратата зад себе си. Селина остана да лежи с отворени очи, втренчена в мрака, който отразяваше тъмнината вътре в нея.