Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (6)

Шеста глава

Отначало сините очи на Селина потъмняха почти до цвета на неговите и тя изумено се втренчи в него, но после гневно възкликна:

— О, не ставай смешен!

Веждите му се свиха гневно, но тя издържа погледа му, след това се разсмя невярващо:

— Ти… да не би да ревнуваш от Ник?

— Като го видях да те целува по този начин… Да, ревнувам. Както бих ревнувал от който и да било мъж, когото целунеш. Ти си моя съпруга! — процеди той разярено. — И ми принадлежиш.

— Аз не принадлежа на никого! — избухна тя, забравила цялата си предпазливост. — Но, в случай, че това те вълнува, мога да те уверя — няма вероятност дори за миг да забравя, че ти принадлежа — макар ти да направи каквото можа през последните три години, за да забравиш, че си женен за мен.

— И какво по-точно имаш предвид, Селина? — Гласът му беше пронизващ.

— Ами, имам п-предвид, че… — Тя се запъна, обладана от справедлив гняв. — … Че всеки път, като взема някое лъскаво списание, ти винаги си вътре с някоя от п-последните си… Как им казвате? О, да, компаньонки, които непрекъснато се умилкват около теб, а ти…

— Млъкни! — Яростта в гласа му я накара да замълчи. — Снимките и всички тези клюкарски истории — не разбираш ли, всичко това бяха просто залъгалки, които пусках заради теб?

— Заради мен? О, да, аз съм…

— Да. За да ти спестя унижението твоята патетична история да се появи по първите страници на жълтата преса в Европа.

— И предполагам, не те е интересувало особено собственото ти… унижение?

— Разбира се, че ме интересуваше. Кой мъж би желал светът да узнае, че младата му съпруга само след два часа го е изоставила?

Въпреки че собственият й гняв още кипеше, Селина внезапно се смути… Или това беше чувство за вина? А той продължи:

— Цяло щастие е, че церемонията беше в частния ни параклис и всички — свещеници, прислугата и семейството, разбира се — се заклеха да потулят тайната… — Значи тя се оказа права — едно съзаклятие за мълчание бе покрило нейното изчезване. — … Но ако на другия ден Алекс Петридис бе престанал да ухажва красиви жени… — Устните му се извиха в цинична усмивка — … тогава хората щяха да започнат да задават въпроси. Клюкарите, ами-и-и — сви рамене той, — трябваше да им доставям наслада… И да ги държа далеч от теб.

Тя го гледаше с празен поглед и той продължи нетърпеливо:

— Нима ти или твоята директорка щяхте да се радвате, ако в училището за тъй изключителни девойки, нахлуеха плъховете на жълтата преса, за да търсят „избягалата дете-невяста“ на Алексис Петридис? Затова всичко беше, кълна ти се, само за залъгване.

— Ти наистина ли очакваш от мен да ти повярвам? — избухна тя. — На мен пък ми изглеждаше, че се наслаждаваш на всяка минута. Всички тези снимки от миналогодишния филмов фестивал в Кан, с теб и…

Селина внезапно замлъкна, неволно припомнила си с болка как през последната ваканция в училище случайно се бе натъкнала на снимките в едно старо списание. Беше се свила на леглото си, усещайки в себе си стегнат възел от мъка, който накрая избухна в буря от сълзи. Беше слязла за вечеря много потисната и със зачервени очи, но за щастие баща й бе толкова ядосан от двете печатни грешки, които бе открил в поредната си статия, че не забеляза нищо.

Тя успя някак си да се овладее и неубедително добави:

— Така че не се опитвай да ми кажеш, че не си си прекарвал чудесно.

— И какво, ако е така? Просто защото ти си предпочела да се затвориш като монахиня за три години… — Тя потрепна от язвителността в гласа му. — Защо трябва да имаш нещо против, че аз не съм искал да водя монашески живот?

Знаеше, че би трябвало да не я интересува, но по някаква неясна причина имаше нещо против — и то доста силно. Алекс изглежда бе видял изражението й, защото стисна устни.

— Не, кукла му, не беше това — не е, каквото си мислиш, кълна се.

Той взе ръката й, която беше по-близо до него и плъзна палец по влажната й длан. Напред-назад — имаше нещо хипнотично в това чувствено бавно движение на дългите му чувствителни пръсти. Толкова красота имаше в тези пръсти, такава сила…

Тя смътно долови, че той въздъхна.

— О, Селина. Защо винаги изваждаш на повърхността най-лошото от мен?

Вдигна поглед и той й се усмихна — някогашният Алекс, само за един кратък миг — и тя си помисли: О, защо всичко трябваше да бъде така? Защо всичко трябваше да се промени толкова ужасно? Отношенията им винаги бяха били толкова добри, толкова естествени: простото обожание, светналите й от възторг очи към героя, от едната страна — тя се усмихна с лека усмивка на съжаление — и нежният, стремящ се да задоволи всяко нейно желание, втори братовчед, от другата. Ако можеше всичко да продължава така завинаги…

Събуди се, каза си тя сурово. Разбира се, че не можеше. Алекс й беше съпруг и всичко беше различно. Сега всеки път, когато се окажеха достатъчно близо за разговор — или по-скоро за ръмжене — около тях се увиваше напрежението и ги стягаше и двамата в хватката си. Нима не можеха да бъдат приятели? Сигурно това не беше толкова невъзможно?

Тя му се усмихна с лек трепет.

— Съжалявам, Алекс, ако ти е изглеждало така. — Той вдигна въпросително тъмните си вежди и тя продължи: — С Ник, искам да кажа. Той просто, ами, просто много ми допада. Той… е толкова забавен. Прилича ми на по-големия брат, който винаги съм мечтала да имам като дете. Но ти… Ти си толкова по…

Гласът й съвсем изтъня.

— Е, продължавай. — Той леко разтърси ръката й и тя прехапа устни.

— Т-толкова по… — Беше на път да каже „заплашителен“, но млъкна, надявайки се да намери друга, не тъй провокираща дума и накрая каза: — … взискателен. — Но надеждата й беше напразна.

— Взискателен ли? Наистина ли съм бил толкова взискателен, Селина? — Хвана и другата й ръка, принуждавайки я да се обърне и тя се ужаси от неприкрития гняв пламтящ в очите му. — Може би не съм бил достатъчно взискателен, а ти позволих да се държиш като глупаво разглезено момиченце, каквото явно още си. Може би трябваше да те последвам до Англия и да настоя да се върнеш с мен. Може би, вместо да се отнасям към теб като към крехък порцелан, аз трябваше да употребя сила — да упражня правата си над тялото ти. Това ли щеше да предпочетеш, Селина?

Гласът му звънеше остро в ушите й и тя инстинктивно дръпна ръце да се освободи, но беше късно. Без да обръща внимание, че тя буйно се съпротивлява, той я притегли към себе си. Тя усети солта по устните му, когато се впиха в нейните, после езикът му си отвори път в устата й. Леко простена с молба да я пусне, но единственият му отговор бе да я притисне още повече към себе си, сякаш за да слее телата им в едно.

Едната му ръка пропълзя нагоре да свали горнището на банския й, извивайки мократа прилепнала материя с яростни движения, после пръстите му обвиха голите й гърди. Ръката му спря за миг, извивайки се да се наслади на зрялата им закръгленост и после леко докосна нежните им върхове. В този момент тя усети как плътта там се сбръчква оживяла, после зърната се изопнаха и изправиха под докосването му.

Устните му се отделиха от нейните и се придвижиха надолу по линията на брадичката й, а тя отметна глава назад, затворила очи при усещането от докосването на устните му, което просто изгаряше кожата й. Накрая, стигнали до зърното, устните и зъбите му го засмукаха.

Тя потъна във водовъртежа на странно ужасяващо чувство, сякаш цялото й същество се бе съсредоточило в гърдите й, превръщайки ги в самото й ядро и докато нетърпеливите му ръце обхождаха тялото й — ханша, корема — тези чувства започнаха да протичат по всеки канал в нея, създавайки едно ново, още по-силно усещане.

Но после тя усети пръстите му да доближават долнището на бикините й и в миг се смрази, надавайки сподавен стон. Обзета от паника, силно вкопчи пръсти в ръцете му, очите й бяха разширени и втренчени в него. Останал без дъх, той рязко се отдръпна назад и тя видя как лицето му пламна. Очите му, тъмни и блестящи, се спряха над стиснатата й уста, после изви устни и я отблъсна от себе си толкова рязко, че тя — и без това вече със замаяна глава — трябваше да се опре с ръце на скалата, за да не падне.

В следващия миг той скочи и се гмурна с главата надолу в сините дълбини, загорялото му тяло пореше водата като стрела. Излезе на повърхността на няколко метра, отърси водата от черната си коса и без дори да погледне назад към нея, заплува отново, сякаш решен да стигне брега на Северна Африка.

Тя остана дълго време свита на кълбо, върху скалата, загледана невиждащо, дълго след като главата му се загуби от погледа й. Накрая стана, гмурна се леко във водата и заплува бавно към заливчето.

 

 

Алекс не се появи целия ден. Всъщност едва когато тя се обличаше за вечеря, дочу движения откъм неговата стая и после, от другата страна на стената към банята — шум на пуснат душ.

Тя застина, облякла наполовина бялата си рокля, втренчена във вратата, но когато чу течащата вода, си навлече роклята, несръчно завърза презрамките на раменете и се облегна на отсрещната стена в напрегнато очакване на неминуемото му идване.

Обаче след няколко минути тя дочу гласа му откъм терасата, увлечен в разговор със сестра му и съпруга й. Селина осъзна, че стои като пуснала корени в пода и най-после си позволи да прекоси стаята, седна пред тоалетната масичка да се приготви и вдигна косата си в стегнат кок на тила.

Гонгът за вечеря удари, но тя все още се маеше и когато слезе на терасата, почти цялото семейство вече беше на масата. Чувстваше се много неловко и погледът й упорито избягваше тази страна, на която инстинктът й подсказваше, че е седнал Алекс.

Тя целуна баба си и леля Катрин и като се изправи, наложи си да вдигне очи и да срещне неговия поглед. Но той не гледаше към нея. Беше се навел над Попи, настанила се в скута му. Пухкавите й ръчички бяха пълни с красиви мидени черупки, които му показваше. Две тъмнокоси глави, сведени близо една до друга в привидно съсредоточено внимание, и докато Селина ги гледаше, в гърдите й се надигна странно, мъчително чувство…

Някой — Соня — я заговори и тя вдигна глава, усмихна й се и седна в празния стол до нея, с облекчение забелязала, че е прикрита от Алекс.

Не че това бе имало някакво значение, помисли си тъжно тя два часа по-късно. По време на цялото мъчение, което бе представлявала вечерята за нея, той едва отправяше по някоя дума към нея, а когато я погледнеше през главите и раменете помежду им, това беше просто бегъл поглед, очите им се срещаха и после се плъзгаха встрани. За щастие, всички останали бяха в шумното си, приказливо, типично гръцко настроение, така че фактът, че двама от семейството ядяха вечерята си в пълно мълчание, отмина незабелязан.

Когато вечерята свърши, Селина изпита желание да се измъкне бързо както предишната вечер, но гордостта й — при мисълта за реакцията на Алекс — я принуди да се присъедини към останалите, когато се преместиха на предната веранда на къщата, където се поднасяше кафето. Но Алекс не ги последва веднага. Хвърляйки крадешком поглед изпод клепките си, тя го видя да става от масата и после влезе вътре със Соня, понесъл заспалата Попи на ръце.

Селина се оттегли в далечния край на верандата и седна на едно старо ракитово канапе. Прислужницата й подаде чаша кафе и тя я взе в скута си, облегна глава на възглавницата и се заслуша разсеяно в общия шум на разговора, сега поутихнал, и в прозвънтяването на чашите. Едва доловимо, откъм хола, дочуваше гласа на Алекс. Разговорът беше едностранен — явно по телефона.

Тя притвори очи. Отвън, над верандата, луната грееше ярко, но тук редиците лампи по стената бяха включени и меката им жълта светлина се процеждаше през плетениците на асмата над главата й. Тя се унесе.

— Искаш ли едно питие?

Гласът рязко я извади от унеса й и тя видя Алекс, надвесен над нея, светлината, преминаваща през листата, играеше в подвижни сенки по лицето му, така че тя едва различи чертите му.

— О, не, благодаря.

Той ловко отмести с крак ракитовата масичка и постави върху нея чаша кафе и тумбесто шише коняк, после седна до нея. Облегна се назад, изпънал дългите си нозе пред себе си, втренчен във върховете на платнените си моряшки обувки, небрежно прехвърлил ръка на облегалката на канапето.

Като се пресегна да вземе чашата си, пръстите му докоснаха леко голото й рамо. Всичките сетива на Селина сякаш застанаха нащрек, тя вдигна очи, точно когато той обръщаше глава и за първи път тази вечер погледите им се срещнаха. В следващия миг с лека гримаса, която само тя можеше да долови, той издърпа ръката си, сякаш допирът до голата й плът го бе опарил и я отпусна на ничията земя върху канапето помежду им.

Един до друг, заедно, те се усмихваха оттук на останалите, включиха се в бурния кикот на един от ужасните вицове за студентите медици, който разказваше Ник, но през цялото време присъствието на Алекс се просмукваше в цялото й съзнание. Каква ли съвършена картина на брачна двойка представляваха? Мисълта я изпълни с горчивина и после, усетила се, че гризе нокътя на палеца си, тя сплете ръце в скута си.

Съзнанието за неговото присъствие, близостта му се разрастваше у нея, докато започна да изпитва задушаващо чувство, което бързо се разви в остра клаустрофобия. Тя се огледа крадешком, точно когато той отпиваше от коняка си. Алекс улови погледа й и изглежда усетил нейното притеснение, я попита тихо:

— Добре ли си?

— Д-да. — Гласът й беше толкова слаб, че той трябваше да се наведе към нея, за да я чуе. — Но, дали да не пийна малко коняк, как мислиш?

— Ще ти налея — измърмори той.

— Не. — Тя отбягваше да привлича вниманието му към себе си, усещайки, че лицето й е побеляло от напрежение. — Може ли да отпия глътка от твоя?

Той сви рамене и й поднесе чашата си. Тя я пое, усещайки, че още беше топла от пръстите му, и вдъхна силния аромат. Преглътна и течният огън премина от устата през гърлото й, като ги разпали и тя едва не се задави, после си пое дълбоко дъх и решително отпи няколко глътки.

Алекс взе чашата от ръцете й, но тези няколко глътки чист златен огън свършиха работа. Те потиснаха цялата паника, която буйно пърхаше из нея, така че тя намери кураж да стане, да измърмори нещо от рода колко е изморена и преди Алекс да успее да помръдне, тя бе отправила една ослепителна усмивка към всички и си бе отишла.

Изкачвайки стълбите обаче, Селина не можеше да се успокои. Умът й диво препускаше. Трябва да беше от това гръцко кафе, толкова силно, че почти можеш да задържиш лъжичката права в него. Тя измъкна нощницата си изпод възглавницата, но после, вместо да се съблече, седна на перваза на ниския прозорец и се загледа навън.

Пълната луна висеше тежко в синьо-черното небе, посребрявайки върховете на маслиновата горичка и придавайки бледо сияние на морето отвъд нея, където — тя просто чуваше през разговора долу — вълните меко се разбиваха в дребните камъчета, очертаващи линията на прилива.

Гласът на Алекс се надигаше и заглъхваше заедно с другите. Явно не бързаше да се качи горе — и все пак, рано или късно, щеше да дойде. Тя усети как вкопчва ръце една в друга, дланите й бяха хладни и влажни, въпреки топлата лятна нощ. Когато дойде, той сигурно щеше да продължи това, което бе започнал сутринта? Фактът, че се бе държал невъзмутимо цялата вечер, означаваше само, че си е възвърнал равновесието, преодолял е пристъпа на гняв, който временно я бе спасил.

И все пак тази привидна невъзмутимост можеше да е маска над вътрешния смут, който той, както и тя, изпитваха. В последна сметка поне гордостта му, ако не друго, ще го накара да поиска да се увери, че дори и най-близкия член на неговото — тяхното — семейство не е усетил колко обтегнати са отношенията помежду им.

Там долу, седнала до него на канапето, тя внезапно бе изпитала чувство, сякаш напрежението се изопва като стоманена жица, обтегната до крайност. Каквото и да било — движение, дума — можеше всеки момент да я скъса на две и да запрати свистящия й край в лицата им.

Той сигурно щеше да дойде при нея тази нощ, готов да разреши нещата без повече бавене? Този път едва ли щеше да бъде в състояние да го спре. Тя облиза устни с връхчето на езика си, още усещайки буйното впиване на неговата уста.

Загледа се във вратата на банята, сякаш очаквайки всеки момент да види как с трясък се отваря, после, дочула някъде из къщата да проскърцват дъски на пода, скочи на крака, опипом отвори вратата и мина през стаята на Алекс, където лунната светлина хвърляше сребристи ивици по празното легло.

Тя се затича на пръсти по коридора и после надолу по стълбите, дробовете й просто щяха да се пръснат от растящото напрежение. Страхуваше се, че в хола можеше да е някой от прислужниците, но той беше пуст. Явно бяха освободили охраната й за през нощта, прехвърляйки това задължение на семейството… или на Алекс.

През отворената входна врата дочу разговор, по-високо отколкото от нейната стая, но тя самата беше прикрита в ъгъла. Долавяше се смях, проскърцване на стол, после една сянка, черна, и ъгловата на жълтата светлина, когато някой — може би Алекс — се изправи и се запъти към нея.

На три скока тя прекоси терасата и се скри в огряната от лунна светлина градина. Тичаше слепешком, без да има представа накъде, но краката й някак си я носеха към маслиновата горичка, някогашното й детско убежище.

Дърветата бяха напълно неподвижни без и най-лек полъх на вятъра да раздвижва сивите им клони. Изглеждаха сякаш отлети от филигранно сребро. Тя се луташе по тесните пътеки, широките поли на бялата й рокля меко бръсваха високата трева. Накрая седна и се облегна до грапавото стъбло на едно дърво. Покоят на това място подействаха на изопнатите й нерви като облекчаващ балсам и най-сетне лудо разтуптяното й сърце започна да се успокоява…

— Кой знае защо си помислих, че ще те открия тук.

Тя отвори очи и видя мержелеещия се силует на Алекс над себе си и докато го гледаше като обезумяла, той продължи:

— Не знаеше ли, че е опасно да се спи в маслинова гора при пълнолуние? Ще ти похити душата.

Той се усмихна криво и когато приклекна до нея, тя забеляза, че очите му бяха тъжни.

— А-аз не можах да заспя. — Пръстите й надипляха и без това вече смачканата й рокля. — Трябва да е от кафето. Н-не съм свикнала с него.

— Сигурно.

Той се отпусна на земята и тя усети да слага длан на ръцете й. Успя да се сдържи да не го отблъсне, но той трябва да бе усетил потръпването й, защото съвсем лекичко я потупа, сякаш успокояваше заловено диво животно. После пръстите му спряха неподвижно. Погледна надолу и макар изражението му да беше непроницаемо, тя усети, че се е втренчил в широката й златна брачна халка.

— Трябваше да те намеря — каза тихо той. — Не можех да те оставя да си отидеш тази вечер без… — Но като видя лицето й, замълча и сухо се усмихна. — Не биваше да се притесняваш, агапи му. Бях решил да те оставя сама тази нощ. Но исках да ти дам това.

Той извади малка кутийка от джоба си и й я поднесе. Учудена я отвори и видя в гнездо от бяла коприна златен пръстен с голям камък, който сияеше с млечен блясък на лунната светлина. Тя премести поглед от красивата вещ към непроницаемото лице на Алекс.

— Красив е — промълви тя. — Какъв е?

— Това е лунен камък.

Тя извади пръстена от кутийката и го вдигна нагоре така, че засия със студен прозирен бял пламък. Без да погледне Алекс, изрече:

— Това… не е ли годежен пръстен?

— Да, може би. Мисля, че според обичайния ред… — Гласът му стана сух. — … годежният пръстен предхожда брачния. В нашия случай обстоятелствата бяха малко извънредни и сега… Ами, приеми го, както пожелаеш. Но съм го купил за теб и никоя друга жена никога няма да го получи.

— О!

Все още неспособна да срещне погледа му, тя постави пръстена обратно в кутийката.

— Носи го заради мен, Селина…

Той замълча, а тя, внезапно затрогната от нещо неопределимо в неговия глас, му подаде кутийката, а после покорно му поднесе лявата си ръка. Алекс стана, вдигайки я със себе си и докато й слагаше пръстена, каза:

— Лунният камък някак си е много подходящ. Камъкът на луната за богинята на луната. Селина, богинята на луната. — И отново онази едва забележима усмивчица. — Твоите родители са направили по-мъдър избор, отколкото са подозирали, като са те кръстили на нея. Може би са предусетили това далечно въздушно качество у теб. И тази нощ особено…

Очите му се спуснаха по бялата й рокля, излъчваща меко сребристо сияние, също като кожата й, после съвсем бавно той се наведе към нея и тя усети топлия му дъх по лицето си. Лунната светлина влияеше странно на чувствата — накара пулса й отново лудо да се разтупти. Алекс щеше да я целуне, този път тя не понечи да се възпротиви.

Притвори очи, за да получи целувката му, но той само нежно освободи косата й и я остави да се разпусне по раменете, като я пускаше да се разсее през пръстите му като ленти светла коприна.

Тя долови как дъхът му спря в гърлото.

— Колко си красива, но освен това, агапи му… — Тя отново долови сянка от тъжната му усмивка. — … ти ми напомняш за едно младо момиче от фризовете на Акропола. Тя е застанала, обърната към мрака, но едната й ръка е вдигната и главата й е извърната назад, сякаш се страхува да напусне сигурността на светлината. И така и е останала — пленена в мрамора, застинала завинаги.

Алекс вдигна ръка и проследи очертанието на нежната й уста, а тя се усети как почти неуловимо се олюлява към него…

Тежки стъпки изтрополяха близо до тях и те се отдръпнаха един от друг. Двете момчета с хавлии в ръце се втурнаха между дърветата само на няколко крачки, но щом ги забелязаха, свиха встрани и продължиха да тичат към брега.

Останаха неподвижни, чак докато заглъхна всякакъв шум, после Алекс взе ръцете й, вдигна ги до устните си и ги целуна. Тя се загледа в наведената му глава и в нея забушува странно чувство, от което просто отмаля и загуби воля.

— Алекс… — прошепна дрезгаво, но той вече бе отстъпил назад.

— Връщай се във вилата. Още сега. — Тя не помръдваше. — Аз ще остана тук още малко — май и аз като теб няма да спя тази нощ. — Той неуловимо й се усмихна. — Права си, трябва да е от кафето. И не се притеснявай, няма да те безпокоя. — И той се обърна.

Жестът му означаваше грубо отхвърляне, но Селина, все още усещайки ръцете си пламнали от докосването на топлите му устни, стоеше и го гледаше. Накрая тръгна бавно обратно към вилата, в ума й бушуваше същински тайфун, който блокираше всякакви разумни мисли. Тя се обърна назад само веднъж и го видя облегнат на същото дърво. Беше скръстил ръце, загледан в земята.