Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (4)

Четвърта глава

Дългата трапеза бе сложена — точно както си я спомняше Селина — на терасата, засенчена от виеща се асма. Повечето членове на семейството вече бяха там и докато прекрачваше колебливо прага, Селина се сепна от шума на оживените разговори. В същия миг Алекс сложи ръка на кръста й, подтиквайки плахите й нозе да продължават напред, а приказките стихнаха и във внезапно възцарилата се тишина тя беше абсолютно сигурна, че цялото семейство чува как сърцето й бие.

Сред пъстрото множество от втори, та дори и трети братовчеди, които бяха вперили погледи в нея от всички страни, тя разпозна някои лица. На баба си, разбира се, която седеше на почетното място, блестяща в черната си копринена дреха и перлите… На Соня — смекчен вариант на по-малкия си брат Алекс, която беше със съпруга си Деметриос… А онези трябва да бяха двамата им сина, вече юноши, много по-големи, отколкото си ги спомняше… А там, седнала спокойно между майка си и баща си, Попи, любимката на семейството, която беше бебе при последното идване на Селина, а сега бе станала красиво тъмнооко момиченце в бяла рокличка… Леля Катрин, чийто годеник бил убит в гражданската война и тя така и не се омъжила и все още — вече четиридесет години — носеше траур…

Майката на Алекс, естествено, я нямаше. Когато баща му починал, тя скъсала всякакви връзки с фамилията и сега прекарваше лятото на една яхта, закотвена в Кот д’Азур. Не беше дошла дори за сватбата на сина си…

Онзи на отсрещния край на масата трябва да беше чичо Стефанос, по-големият брат на майка й, с елегантната си съпруга Калиопа и дъщеря им Клио. Да, тя си спомняше Клио, главната й мъчителка, докато не се бе намесил Алекс. Колко ли голяма трябваше да е сега? Сигурно на около двадесет и пет години — малко по-млада от Алекс — и беше се разхубавила още повече, с гарвановочерната си коса, великолепния загар, очарователна в семплата си — измамно семпла, отбеляза Селина — бяла рокля, тежки златни бижута, които проблясваха на шията и тънките й китки. Селина срещна черните очи на Клио и мигновено се почувства като непохватна дванадесетгодишна ученичка…

Алекс изглежда бе усетил тръпките, преминали по тялото й, защото стисна ръката й и я изведе пред себе си. Тя отново усети това излъчване на властност — несъмнено придобита, след като се бе наложило твърде рано да стане глава на семейството, поради преждевременната смърт на баща му. Тя почти долавяше вълните на мълчаливата заповед, която той отправяше към останалите: „Само една неуместна дума и ще си изпатите!“.

Като в отговор на тази неизречена заплаха, се разнесе любезен хор от „Калимера, Алекс, калимера, Селина…“ и после, когато тя се отпусна на стола, който Алекс отмести и й предложи, благодарна за топлата, явно искрена усмивка за добре дошла по лицето на сестра му до нея, те бързо подновиха разговорите си.

Алекс се настани на стола до нея, кракът му леко я докосна и тя незабележимо се отмести настрани. Той заговори оживено със зет си. Класическият старогръцки, който бе учила в колежа и усъвършенствала с баща си бе достатъчно близък до съвременния, за да схваща същността на разговорите, които се водеха около нея, а когато някой се обърнеше към нея, тя се стараеше да използва техния безупречен английски.

Обаче повечето време Селина седеше с поглед, забит в чинията, почти неспособна да разговоря. Нервите й бяха изопнати до крайност като пренавити струни на цигулка и ужасена усещаше потайните, макар и внимателно прикривани погледи, които често отправяха към нея.

Някак си тя успя да сдъвче и дори да преглътне вкусното суфле от сирене в чинията пред себе си, макар чудесния му вкус да се превръщаше в тебеширен прах в гърлото й.

— Ористе на всички! — Млад мъж в излинели къси панталони и черна фланелка се изкачваше по стъпалата към терасата зад тях. — Селина, скъпа!

Преди тя да успее да се отдръпне, той я сграбчи, изправи я на крака и звучно я целуна по устните. Зад себе си дочу строгия глас на баба си.

— Много закъсняваш, Никос.

Никос, Ник, по-малкият брат на Алекс, беше по-шумен и отпреди. Той най-сетне я пусна и се ухили без каквото и да било разкаяние към леля си:

— Извинявай, лельо Елени. — И се стовари на единствения празен стол, точно срещу Селина.

Тя се отпусна отново на стола и се насили да изяде още една хапка от суфлето, в този момент Ник отсреща на масата весело попита:

— Какво е менюто тази вечер? Предполагам, че печен вол.

Този път Селина схвана намека по-бързо от Алекс. Тя му хвърли бърз поглед изпод клепките си и го видя как се намръщва на брат си, а баба й попита с леден тон:

— Какво искаш да кажеш, Никос?

— Ами, сигурно трябва да сте заклали цял вол за празненството по случай завръщането на красивата ми блудна снаха?

От шока всички на трапезата сякаш едновременно застинаха, но Никос изглежда не го забеляза. Селина беше сигурна, че в забележката му нямаше нищо злонамерено, точно обратното — той само се опитваше по своя неподражаем начин да каже: „Добре дошла“ и в същото време да разтовари напрежението, надвиснало над цялата тераса. Но въпреки това ръцете й се вкопчиха във вилицата и ножа.

— И какво да очакваме след това? — продължи Ник невъзмутимо. — Кокошка за прошка?

Селина, изчервила се от притеснение, дочу тихо изкискване — сигурно бе Клио, помисли си тя.

— Достатъчно, Ник! — Алекс не беше повишил глас, но тя долови ледени нотки под повърхността му.

— Или пък много съм закъснял? Вече минахте ли го този момент, Селина?

— Никос! — По лицето на Алекс още не бе трепнал дори мускул, но Селина, свила се на стола си, долови едва овладяния гняв в тона му, а Ник, след като размени продължителен поглед с брат си, се поколеба и затвори уста, премълчавайки по-нататъшната нетактична фраза, която се канеше да произнесе.

Вместо това започна оживено да описва една спешна операция на апендикс, на която бе присъствал предишната седмица в Медицинската академия в Атина, където следваше. Макар че кървавото описание явно можеше да накара останалите да оставят настрани вкусния си пилаф със скариди и ароматни подправки, сервиран на масата в две големи купи, Селина долови, че се радваха, дори бяха благодарни да го оставят да обсеби целия разговор, щом повече не засягаше забранената тема за нейното завръщане.

Останалата част от вечерята минаваше отчайващо бавно, но по времето, когато най-после сервираха десерта — въздушно крехка баклава в меден сироп и плънка от орехи — тя бе успяла с помощта на чаша леко гръцко бяло вино да събере достатъчно привидно спокойствие, за да размени няколко банални фрази със Соня. Но съзнаваше, че изобщо няма да е способна да остане на безкрайната церемония с кафето и другите питиета, затова непохватно се изправи.

Без да се осмели да погледне Алекс, тя изрече:

— Бихте ли ме извинили всички, но много съм уморена: — И докато те в хор измърмориха: „Калиникта, Селина“, тя отмести назад стола си и се измъкна.

Отново върнала се в прохладния сумрак на стаята си, седна на ръба на леглото, като дълбоко вдишваше и издишваше в безуспешно усилие да се успокои.

Цялата фамилия явно добре си беше научила урока, подчинявайки се безпрекословно на строгите заповеди на Алекс — с изключение на неукротимия Ник, естествено — но въпреки това тя просто не можеше да остане с тях. Щеше да бъде направо катастрофа да остане. Тя ще замине още утре! Ще каже, разбира се, на Алекс. Този път няма да избяга така страхливо и потайно, ще си отиде, а той ще я разбере. Колкото и да се разсърди, гордостта му положително нямаше да му позволи да я задържи насила.

Селина гледаше напрегнато през прозореца. С изострени от мрака сетива очакваше всеки миг да чуе как се отваря вратата на неговата спалня, а после на нейната. Но дълго време чуваше единствено силното туптене на сърцето си, далечното жужене на насекоми откъм маслиновата горичка и на техния фон — прозвънтяването на чаши откъм терасата, слабо долавящи се разговори, сред които безпогрешно различаващия се, дълбок тембър на Алекс.

Той явно бе решил, че тя наистина е преуморена, очевидно не се опасяваше, че би предприела нов опит да изчезне и бе проявил достатъчно тактичност да я остави сама тази нощ. Предпочиташе да му каже всичко още сега, докато решимостта й беше силна, но трябваше да почака до сутринта.

През това време в съзнанието и тялото й на сиви вълни започна да нахлува апатията от умората и тя едва седеше на леглото. Изми се набързо, притеснена да не се забави дълго в общата баня, после навлече розовата си нощница на цветчета и рухна на леглото.

Маслиновите дръвчета нежно прошумоляваха в топлия бриз, а отвъд тях морето се плискаше по камъните на брега. Долу, откъм терасата, спокойните приливи и отливи на разговора започнаха странно да я унасят…

 

 

Селина се събуди стресната, с пресъхнала уста и остана да лежи, взряна в мрака. Къщата тънеше в безмълвие, но явно нещо я бе обезпокоило; може би бухал, дебнещ в маслиновата горичка, или… Алекс най-после се бе качил горе.

Тя дълго се взираше в общата врата и знаеше, че няма да се успокои, докато не се увери, че си е останал в стаята. Стана от леглото и сърцето й спираше при всяко проскърцване на пода, докато отиде на пръсти до вратата и крадешком я открехна. Нямаше никаква светлина, нито звук, макар че във въздуха се носеше едва доловимо ароматът на сандалово дърво от неговия одеколон. Беше почти сигурна, че долавя лекото му равномерно дишане.

Тя въздъхна с облекчение, затвори вратата, легна си и се обърна, издърпвайки завивката около раменете си… И в този миг се смрази.

Тъмна сянка седеше пред тоалетната й масичка — едрият силует се очертаваше пред бледия полукръг на огледалото.

— К-какво правиш тук? — Тя се надигна и седна, притискайки завивката към себе си.

— Нямах намерение да те безпокоя.

— Тогава защо си дошъл? — В гласа й прозвучаха остри нотки от недоверие и страх.

В мрака меко проблеснаха белите му зъби.

— Трябва ли един съпруг да има специален повод, за да дойде при съпругата си?

— Н-не, не, разбира се. Но поне… — Тя се смути и млъкна, чула как той тихичко се засмя.

— Не се притеснявай, кукла му, ще те оставя да си спиш спокойно само след секунди.

Той стана, прекоси стаята и преди тя да успее да се плъзне обратно под завивката, седна до нея. Обгърна с длани раменете й и тя усети през тънкия памук топлото им докосване. Той бавно я притегли към себе си.

Устните му се докоснаха топли до нейните, целувката му беше нежна и ненастойчива върху затворената й уста. Постепенно обаче, усетила чувствения допир на кожата му, доловила неговия мирис, стиснатите й устни неволно се отпуснаха и при тази предателска мигновена слабост, той плъзна език между устните й, дълбоко в топлата влага на устата й, като с ласките си я предизвикваше да се предаде, нежно настоявайки за отклик, който тя отчаяно му отказваше.

Но безуспешно — усещаше го с всяка частица от себе си и се улови да простенва леко. Усети едната му ръка на тила си, пръстите му се вплетоха в дългите й копринени коси, а другата я хвана под брадичката, пръстите му галеха нежната й плът и тя усети как пулсът й се учестява.

И точно този издайнически пулс я спаси — внезапното осъзнаване, че Алекс не е толкова студен и невъзмутим, както го бе смятала. Дори точно обратното — сега тя усещаше искрата на желанието, пламнала у него и рязко отдръпна глава назад, като го блъсна в гърдите. Никога досега не бе я целувал така и усетила се отново повлечена от водовъртежа на това чувство, тя изпадна в паника.

— Не, не, Алекс, недей!

Но той я задържа в прегръдките си — притисна я толкова силно, че тя долови неравномерното туптене на сърцето му в продължение на минути, преди най-после да я пусне.

— Добре, кукла му.

Той сякаш успокояваше превъзбудено дете, събудило се от кошмар, но под овладяния му глас тя долавяше неравномерното му дишане и прескачащия пулс, които я ужасяваха. Алекс взе ръката й, вдигна я до устните си, много нежно целуна дланта й и я пусна.

— Лека нощ, Селина.

Тя усети, колко е напрегнат.

— Не, не си тръгвай още, Алекс.

— Не?

— Аз… трябва да говоря с теб — добави тя бързо, опасявайки се, че я е разбрал погрешно. Всъщност отчаяно искаше да бъде сама, но по-добре беше да говори с него сега, отколкото да чака до сутринта. След всичко тя нямаше да заспи повече тази нощ — беше сигурна. — Не мога да остана тук, Алекс! Утре си заминавам. — Той не каза нищо, затова тя продължи несвързано: — Всичко това е ужасна грешка! Трябва да го разбереш. Беше грешка миналия път и сега продължава да е така. — Той все още не отвръщаше и тя добави с умолителна нотка в гласа: — Моля те, опитай се да разбереш! Аз просто бях много млада.

— Да, права си — прозвуча в тъмното мрачният му глас. — Поне в това сме преценили погрешно — ти на шестнадесет години съвсем не беше като шестнадесетгодишно гръцко момиче. И съм съгласен, че беше подложена на нечестен натиск — или емоционално изнудване, както биха се изразили някои, за да изпълниш волята на умиращата си майка.

— Но защо — запъна се тя, — защо тя така отчаяно искаше от мен да…

— Да се омъжиш за мен ли? — В гласа му се долови лека ирония. — Може да ти се стори трудно за вярване — продължи той с още по-явна ирония, — но тя искрено вярваше, че е за твое добро. Тя знаеше, естествено, че е на смъртно легло и ми се струва, че искаше да те повери на моите грижи.

— На твоите грижи? Но за мен се грижеше баща ми. И винаги се е грижел, не забравяй, откакто… тя ни изостави.

— Да. — Той говореше съвсем тихо. — Но ти трябва да научиш какво изпитваше тя към него. Много силно искаше да те освободи от неговото влияние. — Селина настръхна от гняв, но преди да успее да отговори, той продължи: — Когато преди три години ти дойде тук, ние всички забелязахме, че се промени. Беше едно потиснато, затворено в себе си дете и беше станала скована млада жена, която се страхува от красотата си, от тялото си, от своите естествени чувства. Разбрахме, че има опасност характерът ти да се изкриви за цял живот, да се превърнеш в безкръвно копие на баща си.

— Моят баща! Ти не го познаваш, тъй че…

— Не, но майка ти го познаваше. — Тя трепна от студеното презрение в гласа му. — Така че, когато толкова щастливо й разказа какви са плановете му за твоето бъдеще, как вече ти бил уредил да работиш в библиотеката на неговия колеж…

— Но аз не работя там. Не исках. — Всъщност това, че напусна и се зае да следва икономика беше първата проява на независимост, която бе проявила през целия си живот.

— Ние не го знаехме. А на мен ми се струваше отвратително, че едно младо красиво момиче трябва да бъде погребано сред лавици прашни стари книги, като принцесата, сложена да заспи завинаги в стъкления ковчег, точно когато вече разцъфва като жена. — Той замълча за миг. — Майка ти изглежда смяташе, че твоето спасение ще бъде да се омъжиш за мен. — Тя долови нотката на неодобрение, но не беше в състояние да реагира и той продължи бързо: — Селина, тя наистина се безпокоеше за теб и толкова те обичаше.

— О, да… — Тя не можа да сдържи горчивината си. — Толкова много, че ме е изоставила, когато съм била на две години.

— А замисляла ли си се колко угризения и чувство на вина е изпитвала до края на живота си, заради избора, който е направила — между теб и любовника, който отказал да бъде обременен с едно малко дете? — Селина го погледна, премаляла от ужас, а той продължи тихо: — Да, истина е. Твоят баща просто те е предпазвал от цялата истина, но сега, след като не си вече дете, време е да научиш всичко. Трябва да разбереш, че нейната собствена трагедия е започнала, когато и тя е била на шестнадесет години и когато са й попречили да се омъжи за единствения човек, когото някога е обичала. И ми се струва, че тя е искала ние с теб да се оженим с надеждата, че ти ще ме обичаш така, както тя е обичала моя баща, както той я е обичал… — Той замълча, но тя не беше в състояние да отвърне, впила конвулсивно пръсти в завивката. — Ти трябва да разбереш, Селина, че тя го е обичала толкова дълбоко, че в нашата женитба най-сетне е намерила изцеление за ужасната рана в себе си.

Тя не искаше, не можеше да мисли за това, не си позволяваше да види тази нова перспектива. А и всъщност как можеше Алекс да говори за любов при техния брак по договор? Затова тя упорито повтаряше:

— Въпреки това тя е сбъркала. Не е трябвало да го прави… А ти не биваше да се съгласяваш. Аз бях едва на шестнадесет години.

— Но сега не си на шестнадесет години. — Зад гнева си тя долови лек прилив на чувственост и пръстите й инстинктивно се вкопчиха в завивката. — И след като си по-голяма, ти положително можеш сама да премислиш и ако пожелаеш, да се противопоставиш. Освен това ти обещавам, че този път няма да има никакъв натиск от страна на семейството.

Обаче не беше ли самият Алекс „семейството“ — и то двойно? Веднъж като втори братовчед и веднъж като съпруг. И със сигурност щеше да има непреодолим натиск — дали явен, или по-прикрит — от негова страна…

— Да, аз премислих и затова заминавам утре. Аз… не те обичам и…

— Обич? — прекъсна я той рязко. — Какво общо има тук любовта? Знаеш, че твоята майка не е обичала баща ти. Мислиш ли, че и баба ти е обичала мъжа, който я е избрал, или че моята майка е обичала баща ми?

— Не, но…

— И къде точно възнамеряваш да отидеш? Да се присъединиш към приятелчетата си на Крит?

— Не, ще се върна в Лондон. Ще отида при татковия… При моя адвокат, за да започнем процеса на анулиране…

— На какви основания?

Тя беше благодарна, че е тъмно, защото усети как цялото й тяло се облива в гореща червена вълна.

— Поради неконсумираност на брака. Б-баща ми каза, че бракът може да се анулира…

— И кога точно ти го каза? — Гласът му сега беше студен, в него имаше и още нещо, което още повече я разтревожи.

— Още като се върнах първия път.

— А оттогава насам казвал ли го е пак? — Наистина имаше нещо в гласа му.

— Не, всъщност — призна тя неохотно. — Но във всеки случай… — В гласа й прозвуча предизвикателство. — … Аз вече съм достатъчно възрастна, за да се грижа за собствените си дела. Така че…

— И предполагам, че възнамеряваш, освен това да възстановиш зестрата?

Тя рязко вдигна глава.

— Зестра ли? Каква зестра?

— О, нима баща ти е забравил да спомене за нея? Каква небрежност от негова страна.

— Но няма никаква зестра — каза тя озадачена. — Как може изобщо да има? Дори в Гърция зестрата — ако въобще я има — се дава от годеницата, а не на нея. Дори аз знам това — продължи тя по-уверено. Ако той се опитваше да я обърка, не беше успял.

Но Алекс не обърна внимание на думите й.

— Аз, естествено, не исках да бъде със зестра — наглостта в гласа му я накара да стисне зъби, — обаче майка ти и баба ти държаха всичко да бъде направено коректно, според обичаите. Така че те двете уговориха зестрата за теб.

Тя се намръщи. Нищо от това не й беше казано в дните преди сватбата. Но тя, в края на краищата, тогава беше само една кукла.

— В такъв случай не се притеснявай — каза тя студено, — няма да стане нужда да ми я плащаш, а и баба няма да го поиска от теб, щом приеме, че е най-добре да се разделим.

— Ти абсолютно изпускаш същността, сладурче. — Тя по-скоро усети, отколкото видя неприятната му усмивка. — Аз вече съм я платил. Два дни след като ти така припряно замина, аз я изпратих.

Объркването й сега стана пълно.

— Не те разбирам. Трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка, уверявам те — отвърна мрачно той. — Парите бяха преведени на банковата сметка на баща ти в Оксфорд четиридесет и осем часа след заминаването ти.

Селина се взираше в него през мрака с разширени очи. Тя не се съмняваше, че той казва истината. Но защо го бе направил? Колко глупав въпрос. Познавайки Алекс, тя беше сигурна, че е направил този жест от пълно презрение към нея и баща й. И все пак, защо баща й никога не беше й казал за това? Сигурна, че той се наслаждава на слисването й, тя се опита да се овладее.

— В такъв случай ние… Аз ще ти върна сумата, която ти дължим — каза решително, макар че при мисълта за отънялата си банкова сметка, почти потръпна.

— Така ли мислиш?

— Разбира се.

— Наистина ли смяташ, че си в състояние да ми ги върнеш? — Гласът му сега беше съвсем мек.

— К-колко са?

— Един милион лири.

— Един милион… Но това е невъзможно. — Думите й излязоха на пресекулки.

— Честна дума.

— Не ти вярвам!

— Ти се съмняваш в думата ми?

Тя беше принудена, иначе…

— На един милион лири оцени майка ти твоята стойност. Все пак не забравяй, че независимо дали ти харесва, или не, ти си все пак една Петридис.

Надменността в гласа му беше достатъчно доказателство.

— Добре де, тези пари сигурно си стоят непокътнати. Не би трябвало да са харчени.

— Сигурна ли си в това, Селина?

— Разбира се, че съм сигурна! — каза с негодувание тя. — Ти за какви ни смяташ? Крадци ли? Може и да сме бедни в сравнение с вас, обаче…

Тя внезапно млъкна, почти задавяйки се от гняв, не само към себе си, но и към баща си. Но после възмущението, справедливият гняв, който я обзе, внезапно избухна. Ужасно подозрение затъмни ума й, превръщайки се мигновено в ужасна увереност.

Преместването, само седмици след завръщането й, от общежитието на колежа в красивата стилна къща с градина… Античната мебелировка… Книгите… Ценната мраморна глава на гръцка девойка, която украсяваше кабинета на баща й…

Когато го бе попитала за тези неща, той й бе отвърнал след известно колебание, което тя бе приписала на вродената му стеснителност, че нейната майка й е оставила наследство в завещанието си и тя бе приела това обяснение зарадвана, с мисълта, че майка й се е опитала от смъртта си да хвърли мост към него, който е бил невъзможен, докато е била жива. Повече не беше ставало дума за анулиране на брака. Баща й беше казал да остави за момента всичко на него. И тя така бе направила…

Сърцето й прималя от отчаяние. Как е могъл да го стори? И как изобщо някога ще върнат тази сума на Алекс?

Да, като начало ще трябва просто да продадат къщата. А колкото до онази гръцка глава… Поне цените на имотите и антиките бяха скочили доста в последните години… Тя стисна нежните си устни в тънка линия на стоманена решителност.

Сякаш прочел мислите й, Алекс каза небрежно:

— Не се притеснявай. Парите нямат никакво значение.

— За теб може да е така, но за мен не е. — През отчаянието й започна да се надига гняв, който се превръщаше в жлъч. — Аз съм била връчена, продадена с вързани ръце като животно на пазара. — Но тогава отново се надигна вълната от отчаяние, помитайки гнева й. — Един милион лири… Как изобщо ще мога да ти ги върна някога?

— О, има много начини, уверявам те. — В гласа му отново се бе върнала онази дрезгава нотка и тя усети как той нежно повдига с пръст един копринен кичур от косата й. — В края на краищата, Селина, ти си жена, която всеки мъж би се гордял да има за съпруга.

Но аз не желая да бъда твоя съпруга, искаше й се да изкрещи, но вместо това само промълви сковано:

— Това не променя нищо. Аз все пак си заминавам утре.

Пръстите му мигновено стегнаха косата й, докато тя сподавено извика от болка.

— Ти не заминаваш утре. — Тя долови, че той успява да овладее гласа си с огромни усилия. — Нито утре, нито в който и да било друг ден, докато аз не реша. И не те съветвам да опитваш. Ние също си взехме поука от предишното ти глупаво бягство… И трябва да те предупредя, че съм наредил да те наблюдават. Във всяка секунда, всеки ден. Колкото до нощите… Е, ще видим.