Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (11)

Единадесета глава

В Атина беше настъпваше есента. Докато Селина прекосяваше малкия площад в изисканото предградие, мъртвите листа от чинарите кръжаха около нозете й в малки вихрушки.

Обаче Алекс не си беше у дома. Сивокосата икономка я заведе в просторния апартамент на горния етаж, поднесе й чай в големия хол и се засуети около нея, доста притеснена от внезапното пристигане на кирия Петридис, докато най-сетне я остави сама.

Селина започна да съжалява за импулса, който я бе накарал да дойде без предизвестие на вратата на Алекс и като остави чая недокоснат, закрачи неспокойно из хола, като взимаше в ръце красивите украшения и после ги оставяше, след това се опита да разчете заглавията на стотиците томове, струпани по високите лавици от двете страни на камината.

Зърна отражението си в огледалото с тежка позлатена рамка и неволно направи гримаса. Когато потегли от Оксфорд, беше вече доста бледа, загубила летния си загар, но сега, в момента, когато прекрачи прага на Алекс, и последната руменина се бе изцедила от лицето й. Единствено синевата на очите й го оцветяваха.

Опитвайки се да отпусне обтегнатите си нерви, тя седна на колене върху мекия кожен диван под прозореца и облегнала брадичка на ръцете си, се загледа надолу към движението на колите по улицата и забързаните хора.

Остана дълго така с надеждата да види как Алекс прекосява площада, но вече почти се свечеряваше, когато без никакво предупреждение чу да се отваря входната врата на апартамента. Вратата на хола беше открехната и Селина успя да го види. Дъхът й секна, сякаш някаква ръка бе стиснала гърлото й. Продължи да го гледа как, без да усети присъствието й в неосветената стая, съблече лекото си палто, закачи го и се спря, леко намръщен. Колко напрегнат изглеждаше. Раменете му бяха някак уморено приведени — нещо, което никога досега не бе долавяла у него. Повече от всичко на света й се прииска да изтича през стаята, да отвори широко вратата и да го прегърне. Но нещо в него — някаква отчужденост — точно в последния момент я задържа на мястото й. Той взе дипломатическото си куфарче и тръгна по коридора. Почти не съзнавайки какво прави, тя го последва след малко. Забеляза светлина изпод една врата — отвори я и застана на прага.

Алекс седеше на писалището с вече отворено куфарче пред себе си и разпилени книжа. Беше преметнал сакото си на стола и работеше по риза, жилетка и вратовръзка.

Това беше един различен Алекс — Алексис Петридис, влиятелният могъщ шеф на огромна бизнес империя. Тя внезапно изпита парализираща стеснителност. Ръката й неволно се вдигна към гърлото и златната верижка, която носеше, тихо прозвънтя. Той долови лекото движение и звука, извърна се, видя я и застина.

— Селина…

Тя се насили да направи няколко крачки по дебелия килим.

— З-здравей, Алекс.

Но той изобщо не понечи да стане. Без да сваля очи от нея, само попита:

— За колко време си тук?

Зимният студ в гласа и очите му я смразиха до кости, но тя насили схванатите си устни да уподобят нещо като усмивка.

— Колко време искаш да остана?

— Имам ли изобщо дума по този въпрос?

Той продължаваше да я гледа втренчено, очите му бяха безизразни, прикриващи огорчението му. И все пак точно така се бе опасявала тя, че ще бъде. Пропастта между тях, която се бе разраснала за тези няколко седмици раздяла все още съществуваше, въпреки нейното завръщане. Тя инстинктивно разбра, че този път трябва да направи първата стъпка. Пое си дълбоко дъх, прекоси стаята и застана до него.

— Дойдох за толкова дълго, колкото ти пожелаеш, Алекс. Но, ако не… — Щеше да каже „Не ме обичаш“, но се сети, че в края на краищата, той никога не й беше казвал, че я обича, така че вместо това продължи: — … искаш да остана, винаги мога да си тръгна. — Той още не помръдваше, просто седеше и я гледаше, като въртеше в едната си ръка писалка. У нея се надигна отчаяние. Как изобщо да достигне до него? Но още преди този въпрос да изплува в съзнанието й, тя се чу да произнася дрезгаво: — Когато бяхме на острова, ти ми каза, че искаш моя дух, моя ум, моята душа… Е, добре — леко вдигна ръце тя в красноречив жест, — ето ме.

Понечи да му отправи треперлива усмивка, но в този момент Алекс скочи и разпиля книжата във всички посоки.

— О, мое скъпо момиче! Толкова се страхувах, че… — Това беше всичко, което успя да каже, после я притисна към себе си, заровил лице в косата й, и двамата останаха така, заключени в прегръдките си, безкрайно дълго време.

След вечерята Алекс донесе поднос с кафе в хола и Селина седна на пухкавия вълнен килим пред камината, облегнала се удобно на коленете му. Той вдигаше кичури от косата й и наблюдаваше как отблясъците от огъня ги озаряват в златисточервено.

— О, Селина… — промълви. — Почти бях започнал да мисля, че никога няма да се върнеш.

— Затова ли беше толкова… хладен по телефона, а след това все те нямаше?

— Е, доста време обикалях по разни места да уреждам бизнес въпроси. Но пък изглежда се опитвах да свикна да живея без теб. Разбираш ли, толкова се опасявах, че точно както майка ти бе те накарала да действаш против волята си, да не би и баща ти да те е разубедил да се върнеш при мен.

— Но сега е различно, Алекс. — Тя се извърна и го погледна. — Тогава бях дете… А сега вече не съм, нали?

— Не, не си. — Очите му изглеждаха антрацитеночерни в отблясъка на огъня. — Ти си много красива, много привлекателна млада жена. Но когато замина, наистина започнах да мисля, че може би над теб е подействала магията на острова и щом вече си извън обсега й…

Той наистина имаше нужда да му вдъхне увереност и Селина някак си трябваше да разсее мрачното настроение, което отново го бе обзело. Тя докосна с пръст бръчката между веждите му и каза тихичко:

— Ако е било магия, Алекс, тя все още действа…

Ръцете му бавно се спуснаха по косата й, за да погалят лицето й, а тя съвсем бавно започна да развързва възела на вратовръзката му. Но после пръстите й спряха за миг и тя леко въздъхна:

— Алекс, никога не си ми казвал дали ме обичаш…

— Никога не съм ти казвал?! Ти, малка мошеничка, какво, по дяволите, мислиш… Нима всяка моя дума, всяко мое действие не ти казваха, че съм луд по теб?

Той се наведе и целуна клепачите й, после произнесе току пред устните й:

— Селина му, с’агапо, обичам те.

— И аз с’агапо — прошепна тя.

Усети как той направи гримаса:

— Умопомрачителна граматика, но ми се струва, че схванах смисъла.

И той се отпусна на килима до нея…

Огънят бе отслабнал. Алекс хвърли още дърва и тя отново се излегна до него с коса, разпиляна като коприна по гърдите му. Наблюдаваше как светлината на пламъците и сенките очертаваха различни фигури по телата им.

— Знаеш ли, кукла му — вдигна той ръката й и я целуна, — че те обичам от много отдавна. Избрах те за себе си, когато беше на шестнадесет години и твърдо бях решил, че никой друг няма да те притежава. И макар че майка ти безкрайно се зарадва при мисълта, че ще се оженим, идеята за това не беше нейна, а моя. Аз поисках от нея ръката ти, но и двамата се съгласихме, че е по-добре за теб да смяташ, че това е желание само на майка ти и на баба ти. Макар вече тялото ти да беше на жена, ти още беше дете, и аз ужасно се страхувах да не те изплаша. — Той печално се усмихна. — Което все пак направих. Струва ми се, че ти гледаше на мен не като на свой закрилник, а като на най-голямата заплаха.

— Но сега аз се върнах и повече никога няма да заминавам, обещавам ти. — Тя дълбоко въздъхна.

— Какво има?

— О, просто си мислех да те обичам, да живея с теб години, и години напред… Да виждам как остаряваш.

— Много ти благодаря — сухо каза той.

— Знаеш какво искам да кажа. — Тя го погали по лицето с връхчетата на пръстите си. — О, Алекс, имаш посивели коси. Стой мирно. Виж! — Тя му показа един бял косъм. — Не, чисто бял е.

Той поклати глава.

— Скъпа моя, да те познава човек толкова отдавна, колкото мен… Просто се изненадвам, че изобщо ми е останала коса на главата, все едно дали бяла, или каквато и да било. — Той я целуна по носа, после се изправи: — Остани тук.

Когато се върна, беше в хавлиен халат и носеше огромен фин вълнен шал, с който я загърна.

— Ела. Искам да ти покажа гледката.

Той разтвори тежките завеси в отсрещния край на стаята и я изведе на терасата. В нозете им се разстилаше килим от светлинки, цяла Атина чак до Пирея, а някъде далече тъмнееше морето. Дъхът на Селина секна, когато откри Акропола. Ярко осветен, той сякаш се носеше в тъмновиолетовото небе като скелет на озарен от слънцето античен кораб.

— Алекс, толкова с красиво!

Тя се извърна в прегръдката му, за да срещне устните му и усети отново как в нея пламва желанието, устремено да посрещне неговия порив. Те се притиснаха един към друг и устните им се сляха в безкрайно нежна целувка. И двамата се оставиха на бурята от чувства да ги понесе и издигне до висините…

Неочаквано се надигна студен вятър. Селина потръпна и Алекс я притисна силно, прикривайки я с тялото си. Тя се усмихна в мрака.

Златното вълшебно лято на нейното детство бе свършило, но тя вече можеше да си спомня за него без съжаления и угризения. Щеше да има толкова много други лета.