Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (9)

Глава 7

Рангът си има своите добри страни. Затова не ме бяха хвърлили в карцера след моята непредвидена по сценарий поява по „Си-Ен-Ен“ (в изпълнение на необичайна вариация на балета Злоумишлено нападение с цел убийство), макар негово кралско височество вицеадмирал Пинки Прескът III от Военноморските сили на САЩ да искаше да се намирам вътре. В мазето на Главното командване на ВМС на САЩ в Европа има килия с размери два на два и петдесет и Пинки беше заповядал на охраната от Морската пехота да ме държи там, докато заедно с хората си не бъда изпратен обратно в Щатите, като аз да пътувам окован във вериги.

Но както казах, рангът — в този случай на нейно величество кралицата и негово величество мастър главен старшина Ханс Вебер — си имаше добрите страни. Бъкингамският дворец, пълен с членове на кралското семейство, които си имаха проблеми, беше разгневен от нелепото поведение на Джеф Лайъндейл и (в по-голяма степен) уплашен, че неблагоприятната разгласа около „събитието“, както го наричаха в жълтата преса, ще ги представи в още по-лоша светлина.

Затова една дълбочинна мина беше изтърколена от Бъкингамския дворец и пусната върху Министерството на отбраната, откъдето беше шутирана към посолството на Съединените щати, а оттам — отбита на север към Одли стрийт, където — несъмнено, придружена от галон сироп „Малокс“ за главоболие — паднала върху бюрото на Пинки Прескът. Ханси каза, че страдалческите му викове се чували два етажа по-долу.

По тази причина нямаше окови и вериги, нито карцер в килия с размери два на два и половина, нито пръсване на задници. Но старият адмирал беше дал да се разбере, че ще ме застави да стоя само в жилището си, докато нещата се поуспокоят. Обаче изборът на жилището зависеше от Ханс, а не от Пинки. Той беше разпръснал и хората ми по четирите посоки на света — за да ги виждат по-рядко и да си спомнят по-малко за тях, после взе нещата ми от хотел „Мариът“, подаде ми една чанта с багаж и каза, че ми е намерил стая sans^[1] баня в клуба на Специалните сили — отдалечено от пътя убежище за бойци диверсанти на посещение в Лондон. Клубът се намира в Найтсбридж, в една непретенциозна и необозначена къща на Ханс кресънт между магазин „Хародс“ и Слоун стрийт. Ханси ми нареди да стоя там, докато изсвири отбой. Смяташе, че ще може да оправи нещата през следващите два-три дни.

Дори и да беше спасил задника ми, той ми разшири ануса в най-добрия стил на Ев Барет, като ми припомни в типичния старшински въздържан стил, че не може един шибан, смотан и скапан тъпак да изтакова майката на шибания смотан и скапан командир на шибаното военноморско поделение за антитероризъм, и то на територията на последния, след като двадесет и трима от неговите хора са се превърнали на хамбургер.

Вероятно имаше право, въпреки че според мен бях постъпил правилно. Когато поемеш командването на кораб или поделение във Военноморските сили на САЩ, поемаш пълна отговорност, пълномощия и отчетност за всяка частица от живота на хората си. Това не се прави никъде другаде в армията. Аз се отнасям сериозно към отговорността на командването. Считам, че на първо място са хората ми. Вярвам, че независимо от последиците за мен, хората ми трябва да бъдат защитени. Но вярвам и в споделената отговорност. Вярвам, че хората ми трябва да се грижат един за друг и че винаги трябва да функционираме като единна група, а не като колекция индивиди.

Скоро след като бях поел командването на „ТЮЛЕН-група 6“, казах на хората какво очаквам от тях. Обясних, че съм обещал на командващия да не се провалям и следователно и те не трябва да се провалят. Казах им, че оттук натам ще проявяват лоялността си в следния порядък — отдолу нагоре — към хората от двойката си, към звената си, към взводовете си и към групата.

— Ще се грижим един за друг — настоявах. — Ако се осерете и очистите другаря си от двойката, аз ще очистя вас. С вас ще бъде свършено.

Е, Джеф се беше осрал. Не беше поел напълно командването. Не беше преценил правилно ситуацията. Без да поема окончателната отговорност за действията си. Беше се провалил като командир на специално поделение, като сляпо беше приел непълни, неверни разузнавателни данни, след което беше ги използвал, без да провери надеждността им, независимо от голямата вероятност последствията да бъдат пагубни за хората му.

И най-лошото от всичко — използвал беше мисията като трамплин за израстване в собствената си кариера. Това шокира ли ви? Не би трябвало, защото и преди са го правили. Пример ли? Искате пример? Добре тогава. Какво ще кажете за онези задници инструктори в Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия^[2], които бяха заповядали на хората си да нападнат онази къща в Уейко, въпреки че нападението беше компрометирано. Според приятелите ми от това бюро някои от инструкторите имали грандиозна идея, че нападението може да стигне до предаване като „Върховни ченгета“^[3] или друго телевизионно информационно-развлекателно предаване, а кариерите им — да полетят нагоре. Джеф Лайъндейл беше наредил тъпият му план да бъде изпълнен, за да изглежда герой по „Си-Ен-Ен“.

И какво последва? Отговор: високомерното му поведение беше причина да загинат добри бойци. Що се отнася до мен, това оправдаваше всичко, което му сторих, че и повече. Съжалявам, че не убих кучия син.

Грабнах чантата, взех метрото — подземния път на английски — до станция „Найтсбридж“, отидох до Ханс кресънт малко след Базил стрийт и почуках на необозначената врата на клуба. Хейзъл, която беше прекарала последните два века зад гишето, отговори на почукването. Както винаги, помнеше псевдонима ми. Не знам как го постига, но преспите ли веднъж в клуба, тя винаги ще ви познае от пръв поглед.

— Капитан Снърд. Радвам се да ви видя отново, сър.

Намести роклята си размер 54 и оправи кока на сивата си английска коса. Изглеждаше много оправна.

— Подпишете се, моля. Запазили сме ви стая номер 16. На втория етаж.

Имаше достатъчно мозък, за да не пита по каква работа съм в града. Последва ме до книгата за посетители и ми подаде старомодна писалка. Докато се подписвах — капитан Херман Снърд от Военноморските сили на САЩ, пенсиониран, — огледах списъка на гостите.

Бяха регистрирани двама майори с арабски имена. Пакистанци. Бяха пристигнали преди два дни. Това не беше необичайно. Саудитците или други араби от Персийския залив рядко отсядаха в клуба, защото предпочитаха пищните стаи на хотел „Риц“ или „Интерконтинентал“, но много пакистански офицери, които се смятаха за опитни бойци, предпочитаха спартанските стаи с обща баня в коридора.

Качих се два етажа нагоре по скърцащите стълби (ако се питате защо се качвах на третия, а не на втория етаж, знайте, че в Европа първият етаж се нарича приземен, това, което в Щатите наричаме втори етаж, се нарича първи и т.н.), окачих чантата си на викторианския гардероб в малката, занемарена стая с единично легло и масичка, а после слязох на първия етаж, където се намира барът.

За разлика от повечето барове в Лондон в клуба на Специалните сили има джин „Бомбай“. Поръчах си четворен джин с лед и получих четири шести джила^[4] и две бучки лед. Един джил е четвърт пинта или четири унции. Една шеста джил, нормалното количество алкохол според британците, е две трети от унцията, което, ако питате мен, е доста анемично количество. Разбира се, никой не ме питаше.

Пих разкошно усамотен в продължение на половин час. След това дочух гласове по стълбите. Две кафяви мустакати лица се показаха през вратата на бара. Поздравих ги с остатъка от джина си.

Оказа се, че това са пакистанските майори. Представих се като капитан Снърд — не беше нужно да знаят повече от това. Те се представиха като Юсуф и Хаджи. Вероятно също лъжеха. Това нямаше значение. Пихме уиски „Феймъс граус“ и джин „Бомбай“ и си говорихме за най-добрите ресторанти за къри в Карачи, за неприятното нарастване на трафика на опиум от Афганистан и колко прекрасно си бях прекарал в тази страна преди две години, когато бях изпратен по работа. След половин час пиене, ядене на яйца от яребица и чипсове се извиниха. Аз привърших джина си и реших да се кача в стаята си и да дремна.

Два часа по-късно, освежен, минах по коридора и се отпуснах в една голяма вана с криви крака, където се накиснах и напарих, а после се подсуших с кърпата. Върнах се в стаята си, обух чифт удобни широки панталони, тениска с къси ръкави с надпис „ТЮЛЕН-група 8“, древни маратонки и старо сако от туид. Излязох навън, хапнах и изпих две бири в една кръчма до Найтсбридж.

По обратния път зяпах витрините на „Хародс“. Неотдавна бяха поставили коледните светлини и декорации и аз заедно със стотици други също толкова хипнотизирани минувачи зяпах през дебелото стъкло към сцени от „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс. Тъкмо завивах на ъгъла на Ханс кресънт, когато забелязах от другата страна на улицата трима мъже. Движеха се покрай витрината на магазина „Харви Никълс“ към спирката на метрото.

Спрях на място и започнах да наблюдавам зад една група туристи, защото познавах и тримата. Те бяха майор Юсуф, изтупан и нагласен, и майор Хаджи, също в костюм. Третият носеше джинси, каубойски ботуши и късо яке „Барбър“ от промазана памучна материя. Тод Стюарт, огромният, гаден на вид бивш задник от Специалните сили, който работеше за най-неприятния европейски боклук лорд Брукфийлд, „Наричайте ме Ишмаел“. Тод беше отвратително копеле — в него имаше нещо безжалостно и неприятно и ми се искаше да разменя няколко думи с него. Може би в някоя тиха, тъмна уличка.

Е, сигурно някой ден ще имам тази възможност. Междувременно любопитството ми надделя. Пресякох улицата, когато те слязоха по стълбите към метрото, наблюдавах ги, докато си купуваха билети, после слязоха надолу по ескалатора и взеха влак в източна посока. Качих се един вагон по-назад, като поглеждах към тях през стъклената врата. Триото смени влака на Лестър скуеър и се качи на влак по северната линия, с който отиде до Хампстед.

Водени от огромния чернокож шотландец, се изкачиха по стълбите към двата големи ескалатора. Нямаше как да остана незабелязан. Вляво от мен една стрелка сочеше към стълбището. Имаше знак за туристите, който поясняваше, че станцията Хампстед е най-дълбоката в Лондон — 60 метра под земята. Страхотно — не бях тренирал от доста време. Започнах да галопирам по стълбите, като прескачах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах горе, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат.

Изчаках задъхан, докато те подадат билетите си на разпоредителя^[5]. Тръгнах след тях по една стръмна уличка — имаше надпис Хампстед хай стрийт^[6], — осеяна със скъпи бутици и шикозни ресторанти. Завиха край ъгъла на Дауншайър хил до едно малко френско бистро.

Започваше да вали. Ставаше и адски студено. Онези имаха сака. А аз? Аз бях излязъл да хапна и да изпия една-две бири. Тениската ми беше подгизнала, защото сакото от туид попиваше дъжда като гъба. Те маршируваха с обувки — тези на Тод Стюарт бяха богато украсени каубойски ботуши. Както обикновено аз джапах дори без чорапи, а само по древните си маратонки, които бяха станали като сюнгери.

Добре, добре — аз съм водолаз жабок. Предполага се, че трябва да работя в морска среда. Въпреки това се надявах, че ще достигнат целта си скоро, защото ставаше по морски неприятно.

Желанието ми се сбъдна. Веднага след една малка черква завиха надясно, преминаха през високата до кръста порта от ковано желязо и влязоха в безупречно реставрирана четириетажна вила от началото на деветнадесети век с цвят на слонова кост. На стара плоча, зациментирана в гипсовата колона на портата, пишеше „Брукфийлд хаус“^[7]. Скрих се под портала на черквата и разтреперан, започнах да наблюдавам.

Шест минути по-късно една позната кола с размерите на катер се спусна по улицата и спря пред вилата. Самият лорд Брукфийлд слезе от нея, безупречно облечен както обикновено, и започна да подтичва в дъжда към украсената дървена врата. Лимузината се отдалечи.

Е, стоях там, с подгизнала коса, във врата ми течеше вода, а краката ми бяха мокри и измръзнали. Но да ви кажа, това нямаше значение. Нямаше значение, защото бях, както се казва, като ударен с мокър парцал.

Позволете да ви поведа по спираловидния и, признавам, напълно неконвенционален път към прозрението.

• Първо: Командващият и сър Норман Елиът бяха основните поддръжници в страните си на революционната идея за новата форма на международен, почиващ на исляма и вдъхновен от фундаментализма тероризъм, бликащ от Афганистан.

• Второ: Махмуд Азис имаше пакистанска виза в паспорта си и петдесет хиляди британски лири в джоба си, когато „Зелената група“ го отвлече. Логиката подсказваше, че беше тръгнал към Пакистан.

• Трето: Пакистан — страна, разкъсвана от корупция, етнически борби и нарастващ ислямски фундаментализъм — се намираше, така да се каже, в съседния двор на Афганистан, където хиляди обучени от ЦРУ муджахидини се бяха събрали, за да поведат нов фундаменталистки джихад, едно тотално усилие, насочено срещу Запада.

• Четвърто: Двамата пакистански офицери сега имаха среща с човека, който, изглежда, беше убедил цялото британско разузнаване, че командващият и адмиралът на флотата бяха убити, защото САЩ и Великобритания не са подкрепили Босна срещу сръбската агресия.

Защо британците бяха приели тази история? Бяха я приели, защото изглеждаше смислена. Освен това аз имах принос за това, защото намерих безспорно доказателство, че покушението над командващия и сър Норман е било проведено от престъпници, откраднали миниподводница от бившата югославска военноморска база в Сплит. А изхождайки от настоящата ситуация в света, това предположение просто пасваше идеално.

Но не бях ли аз словашкият сфинктер, който винаги казваше „Не си въобразявай“?

С други думи, какво щеше да стане, ако предположението ни за мотивите се базираше на това, което в КГБ наричаха активные меры — активни мероприятия — или онова, на което офицерите от ЦРУ казват черна информация или дезинформация (любезни читатели, внимавайте, защото отново ще срещнете този материал).

Ами ако командващият и сър Норман бяха убити не защото западните съюзници не подкрепят босненските мюсюлмани, а защото се мъчат да предупредят Запада за новата международна фундаменталистка терористична вълна?

Ами ако всички тези вероятно „взаимосвързани“ терористични акции, за които беше споменал сър Обри, бяха просто заблуда — произволни нападения, предназначени да отклоняват вниманието на западните разузнавания от реалните цели на тероризма, командващия и сър Норман? Ако това беше така, то, казано на езика на Военноморските сили, вероятно съществува недвусмислен, гарантиран и неоспорим дефект в някой от компонентите на междинните звена на командната верига.

Нека преведа за вас това на обикновен английски език. Някой беше шибан предател. И аз щях да разбера кой е той.

В клуба на Специалните сили ме чакаше бележка. Някой си полковник Оуен се обадил и искал да се срещне и да вечеря с мен в „Гвинея“ в десет часа.

Това приповдигна вкиснатия ми дух. Мик беше стрелец и плячкаджия, скандалджия, който водеше отпред и раздаваше наказания, служил в 22-и полк преди повече от десет години. Тогава, преждевременно произведен в младши офицер, беше участвал в щурмовата група, която бе влязла в иранското посолство на „Принсес гейт“ №16. По-късно през същото десетилетие по време на Фолклендската война водил нападение, при което бяха взривени единадесет аржентински самолета на остров Пебъл.

По време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“ беше прекарал тридесет и седем дни зад фронта на иракските сили, където разрушавал комуникационни съоръжения, стрелял със снайпер по изолирани иракски военни части и откривал мобилни пускови установки за ракети „СКЪД“, докато звеното му от взвод „Д“ не било открито от две роти на републиканската гвардия — повече от триста души срещу осемте мъже на Мик. Последвала жестока престрелка, в която Мик загубил двама от хората си. Останалите повели иракчаните на едно весело преследване през 130 мили студен, груб терен, който погубил още един от хората му — сержант, починал от хипотермия. Но независимо от това, преди хората на Мик да преминат в безопасност през сирийската граница, успели да убият повече от 220 иракчани, да унищожат три танка, четири бронетранспортьора, както и половин дузина камиони и джипове „Ландровер“.

За подвизите си в Ирак Мик получи медал „За изключителни заслуги“ — беше един от четиримата, наградени с него във войната в Персийския залив. Всичките му хора получиха „Военен медал“. Недоволен от нещата такива, каквито са, в последно време прекарваше времето си в преследване под прикритие на танга от ИРА — независимо от разговорите за мир в Северна Ирландия все още имаше такива. Засега резултатът Оуен-ИРА беше дванадесет на нула.

В 19,20 се промъкнах в претъпкания бар на „Гвинея“, застанах с гръб към едно дългокрако маце в минипола и яке от кожа на боа, поръчах си една бира „Янгс“ и започнах да си бъбря с бармана — приятен човек на име Ерик Уелс, който бил служил войник в парашутни войски и това му харесваше. Накрая ме запита с какво се занимавам.

— Раздробявам.

— Раздробяваш? Какво?

— Най-вече хора.

По лицето му се разля широка усмивка.

— Изглежда, си прекарваш времето приятно.

— По-добре е, отколкото да работиш.

— Та с какво каза, че се занимаваш?

— Не съм казвал.

— Как ти е името?

Отговорих му.

Отново ме огледа и този път ме позна.

— Ти си американският тюлен, когото наричат Свирепия. — Закани ми се с пръст. — Даваха те по телевизията неотдавна, когато правеше едни неприятни неща на командира на Специалните сили. Е, старият скапан Джеф Лайъндейл, изглежда, го е закъсал доста…

— Така е.

— В такъв случай смятам, че си получи заслуженото.

Ухилих се.

— Какво ще кажеш да напишеш писмо на един мой познат адмирал, в което да кажеш точно това? Тези дни се нуждая от всякаква възможна помощ.

Ерик избухна в смях.

— Какво ще кажеш за още една бира вместо писмото?

Половин час по-късно мускулестото тяло на Мик изпълни рамката на вратата. Той беше сложен като нападател от националната футболна лига — висок метър и седемдесет, тежък сто килограма, с обиколка на бедрата шестдесет сантиметра, на врата — четиридесет и осем и на талията — осемдесет и един. Страхотна смеска, в която се съчетават здравината на тухла и подвижността на бегач по пресечена местност. Бягаше толкова бързо, че вземаше сто метра за по-малко от десет секунди. Смачка дланта ми в голямата си ръка 45-ти номер и изрева към бара:

— Сестра!

Ерик погледна към нас и дойде бегом.

— Мики, стар развратнико! — Посочи ме с пръст: — Този с теб ли е?

Мик поклати глава утвърдително.

— Трябваше да се досетя. — Наля чаша бира „Янгс“ и я бутна пред Мик. — С Мик служехме заедно в парашутния полк.

Ерик показа ръцете си, целите покрити с белези.

— През онези дни специализирахме побоища по кръчмите. Опитвахме с униформите в местната кръчма и се запенвахме от пот, докато се справим с всички желаещи. — При тази мисъл се усмихна.

Мик също отметна глава назад и се засмя.

— Не съм се сещал за това от години — изрева той. — После отидохме в Северна Ирландия. — Посочи с пръст: — Той беше в моята тухла.

— Тухла? — Не бях чувал този израз.

— Тухла. Патрул бе, тъп чикияр — обясни Мик с напълно старшинско нецензурно търпение.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха, споделяйки тайни спомени за смъртта — спомени, каквито аз и моят стар приятел тюлен от Виетнам Майк Рийгън имахме от лова на Виктор Чарли по време на едноседмичните патрули от двама души по камбоджанската граница.

Мик показа големите си зъби.

— О, Дики, щеше да ти хареса в Ълстър. — Вдигна чаша и я наклони към Ерик. — Да пием за старите дни, убийствено копеле!

Ерик си наля една бира, върна тоста и двамата пресушиха чашите си на екс.

— Привършихте ли с проклетите милувки? — Побутнах чашата си към Ерик. — От всички тези шибани сантименталности ожаднявам.

Ядохме истински стекове от черноглава овца порода „Ангъс“, дебели пет сантиметра, английски печени картофи и най-хубавата кисела сметана от Девъншир, която някога съм опитвал, изпихме две бутилки страхотно френско червено вино — изпратиха ни го Ерик и управителят на „Гвинея“. Мислех, че тук сервират само кръчмарска храна, но се оказа, че зад кръчмата е скрит първокласен ресторант с всички необходими неща и поне според мен трябва да беше най-добрият в Лондон.

Двамата с Мик си разменихме клюки за диверсионната война, оплакахме се от задниците, на които докладвахме, недоволствахме от недостатъците на командната верига, разказахме си истории за бойни действия и се заехме с размяната на информация и вино. Както с Тоширо Окинага, моя стар приятел в „Куника“, специалната разузнавателна полицейска част в Токио, който ми помогна да върна загубените ракети „Томахоук“ на Военноморските сили, и с Мик Оуен се познаваме отдавна.

И както То Шо, Мик оставаше с мен тогава, когато повечето ми „приятели“ ме напускаха на стада, защото Военноморските сили им оказваха натиск и те се поддаваха. Но не и Мик. Той ми писа в затвора. Обади ми се, след като ме освободиха. Дори беше говорил пред шефовете си в моя защита.

По тази причина нещата, за които не бих говорил с Мик, са съвсем малко, макар че не желаех да му обяснявам много тук, в ресторанта. Масите бяха толкова близо една до друга, пък и никога не знаеш кой седи на тях.

Затова приключихме с хубаво сирене и портвайн от добра реколта. После Мик си взе двоен коняк „Реми“, аз — четворен джин „Бомбай“, пожелахме лека нощ на домакините си, платихме сметката и излязохме в студения нощен въздух.

Вече не валеше и черното небе беше обсипано със звезди. Завихме надясно, повървяхме нагоре по Бъртън плейс към Бъркли скуеър, отново завихме надясно и тръгнахме срещу движението.

Майк опресни знанията ми с оперативна информация за убийството на командващия и сър Норман. За разлика от Специалната бойна ескадра под командването на Джеф Лайъндейл, Специалните части на Военновъздушните сили на Великобритания поддържат огромна мрежа неофициални източници на разузнавателна информация. За няколко часа след убийството системата е била задействана, въпреки че поделението не е било активирано за случая. След четиридесет и осем часа хората на Мик тихо бяха определили списък заподозрени — между тях бяха същите босненски мюсюлмани от групата „Синове на Горни Вакъф“, които Джеф Лайъндейл искаше да нападне. Но те не бяха единствените. Макар Специалните сили да допускаха възможността тази група да е извършила операцията, те смятаха, че е замесена някоя голяма терористична мрежа.

Бях съгласен с това твърдение. Операцията по убийството на командващия беше прекалено голяма, прекалено сложна, прекалено професионална, за да бъде проведена от половин дузина самостоятелни фундаменталисти. Трябваха им подкрепа, пари, оборудване и обучение. В края на краищата бяха свършили работа, равняваща се на операция на тюлени, която аз с гордост бих водил.

• Вкарали са миниподводница във вражеско пристанище, слезли са или от кораб-майка, или са прекосили с нея Ламанша и са отишли точно на сто метра от целта си.

• Проникнали са в системата за сигурност на Кралските военноморски сили (е, тя не беше много добра, но все пак са го направили) и са поставили мината си точно под сходнята, по която е трябвало да минат командващият и адмиралът на флотата.

• Поразили са целта и са се измъкнали без никакви следи.

• Когато ги бяха нападнали, убиха голям брой от враговете си, създадоха объркване и посяха ужас.

Изглеждаха ми прекалено добри. Освен това не приличаше на нито една позната проклета терористична операция. Не, това беше работа на професионалисти. Хората, които са я извършили, си ги биваше. Имали са пари, обучение, опит. Бяха воини. А това ги правеше много, много опасни, мамицата им.

Освен това командирът на Специалните сили на ВВС беше информирал постоянния военен съвет на служители от най-високо равнище в Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и разузнаването за събраната от него информация. Групата, която се наричаше Стая за консултиране на министрите от кабинета, беше известна като КОБРА^[8]. Сър Обри Ханском Дейвис представляваше Министерството на отбраната в тази група, което означаваше, че той е знаел за „Синовете на Горни Вакъф“ най-малко двадесет и четири часа преди първата ми среща с Джеф и лорд Брукфийлд.

Видях как вените по големия врат на Мик пулсират, когато му казах, че според мен човекът с монокъла, както наричах сър Обри, не е разкривал доста сериозна оперативна информация.

Мик се намръщи.

— Изглежда, почти е искал операцията на Джеф да се провали.

И аз виждах нещата така. Разказах на Мик за непланираното си пътуване до Хампстед през деня и че възнамерявам да огледам къщата на лорд Брукфийлд.

— Това може да е опасно за кариерата ти.

— Кариера ли? Каква кариера?

— Добре де, добре. Знам, че пет фъшкии не даваш за — как му казвате вие, американците, по дяволите? Пътеката към кариерата?

— Пътя към кариерата.

— Пътя към кариерата. Но шпионска операция — рисковано е. Дори и за нас. Особено за теб. — Лицето му беше сериозно. — Освен това не бих си въобразявал нищо. Знаеш колко шибани и измамни са шпионите. Поводът за срещата с тези пакистанци може да е всякакъв.

Вървяхме двадесетина метра, без да разговаряме.

— Ето защо искам да видя какво има вътре — отговорих. — Може да излезе какво ли не.

— Умник. — Бяхме обиколили площада веднъж и половина. Мик ме насочи към Бъркли стрийт. — Ще се разходя с теб до клуба на Специалните сили.

— Ти къде живееш?

Намигна ми сластно.

— В „Белгрейвия“. С една приятелка.

 

 

Нападнаха ни в приличащия на лабиринт подлез под ъгъла на Хайд парк. Вероятно в Лондон има дузина такива подлези. Този — един от най-големите — е почти една трета миля от единия до другия край. В него има над дванадесет входа и осигурява път на пешеходците под безкрайния автомобилен поток по трите най-натоварени улици на Лондон — Гроувнър скуеър, Пикадили и Парк лейн, където се сливат в едно при ъгъла на Хайд парк.

През деня в лабиринта от бетонни тунели, облицовани с плочки, свирят улични музиканти с китарите си. Тълпи от хора се блъскат, за да минат. Късно вечер тунелите стават призрачно, злокобно тихи. Шумът от автомобилния поток изчезва, когато си на шест метра под земята. Но все пак се чува ехо от стъпките. Гласовете се носят надалеч.

Бяхме слезли по стълбите от Пикадили до хотел „Интерконтинентал“ от другата страна на арката на Уелингтън^[9], когато разбрахме, че не сме сами. Точно в такива моменти антените се вдигат. Не беше нужно да предупреждавам Мик. И неговото тяло, както моето, беше променило стойката си. Промяната бе незабележима, но я имаше. Внезапно и духом, и телом бяхме станали агресивни. Излъчвахме смърт.

Добре, добре, любезни читателю. Знам, че ще ме обвините в псевдомъжкарски психобръщолевици. Е, както казваше Ев Барет, „слушай и се учи, момченце, защото пак ще срещнеш този материал“.

Разказ: като младеж великият японски воин и майстор на сабята Миамото Мусаши посетил един манастир, където преподавали някакъв боен метод. Вместо да го посрещнат с добре дошъл, при влизането си Мусаши се натъкнал на враждебно отношение. Накрая един от най-добрите ученици на школата го предизвикал на бой. Мусаши го убил с един-единствен удар на дървена сабя.

Защо се е случило това? Един стар монах завел Мусаши настрани и му обяснил защо присъствието му предизвикало тази отрицателна реакция. „Трябва да се научиш да излъчваш качества, различни от гняв и кръвожадност — казал свещеникът на младия амбициозен воин. — В момента от теб лъха жестокост, която кара другите да те предизвикват. Но ще има моменти, когато не желаеш да предизвикваш никого, когато ще ти се иска да се маскираш, да минеш незабелязан.“

Мусаши мислил дълго над съвета на стария свещеник — и го възприел. Накрая разбрал, че пътят на воина е по-сложен, отколкото си е въобразявал. Разбрал, че човек може да изгради около себе си едно неосезаемо и все пак очевидно излъчване. Човек може да не излъчва агресивност, но може да излъчва и смърт.

Тук става дума не за онова кръчмарско перчене, което толкова често се среща — напереното, сополиво самохвалство, което много хора погрешно считат за мъжественост. Не, това е различно. То няма нищо общо с комбинацията от тестостерон и алкохол.

То е свързано с воинското поведение, със способността по всяко време да контролираш излъчването си и обкръжението си. Толкова много неща в боя са неконтролируеми — времето, шансът, мистър Мърфи — и воините трябва да се стараят максимално да въздействат на ситуацията. Човек сам определя начина, по който го възприемат.

Понеже бяхме излезли на разходка след вечеря, аз и Мик излъчвахме неутралност — двама белокожи, които се разхождат и разговарят. Езикът на телата ни не издаваше с нищо кои сме или какво правим. Нямаше никакви агресивни стойки или застрашителни погледи. Хората не преминаваха на другата страна на улицата, за да ни избягват. Една стара жена, излязла да разходи териера си, ни се беше усмихнала, когато се разминахме с нея.

Сега всичко се беше променило. Погледнах Мик. Сега всичко в него говореше за хаос, смърт, зло и бедствия. Тялото му сякаш казваше: „Не се будалкай с мен!“

Стигнахме до една пресечка в лабиринта. Британците, Бог да ги благослови, бяха построили тези неща добре. Имаше огледала на всяка пресечка и човек можеше да види дали не го чака някой тип с палка. Видяхме, че е чисто, и завихме зад ъгъла. Сега се намирахме в най-дълбоката част на подлеза — правият коридор, дълъг стотина метра, преминаваше под Найтсбридж.

Стъпките ни отекваха в тунела. Погледнах зад себе си. Зад нас идваха четирима мъже в черни дрехи. Бяха облечени като скинхеди и пънкове, само дето вместо вездесъщите ботуши, които вдигат шум върху бетона, носеха маратонки или ботуши тип „нинджа“. Двама бяха с къси ножове мачете. Друг държеше стар щик. Четвъртият — палка.

Други двама скинхеди се появиха иззад ъгъла далеч пред нас, като подрънкваха с тежки хромирани вериги за автомобилни гуми.

Извадих сгъваемия си нож „Емерсън“ от колана.

— Мик, имаш ли нещо?

— Не се притеснявай. — Изтегли сгъваема, заредена с пружина палка от джоба на сакото си и я освободи да се отвори с щракане. — Хайде да ги оправим.

В подобни схватки тръгваш с очакване да те наранят. Разбира се, идеята е да нараниш другия повече, отколкото той теб и да го направиш първи. И още нещо: такива епизоди, ако се изпълняват от професионалисти, траят само няколко секунди, при всички случаи са по-кратки от две минути. Всичко е концентрирано и чисто като кристал. Бързо и мръсно.

Помните ли като обяснявах за жестокостта на действията? Ето какво трябваше да се направи и тук.

Затова не чакахме да ни обиколят. Не подредихме каруците в кръг и не размахвахме ръце като онези посерковци-джудисти-каратисти от холивудските филми.

Направихме онова, което всеки воин диверсант може най-добре — нападнахме. Разбира се, отлично знаехме, че жестоката контраатака е единственото приемливо разрешение при засада.

Затова с викове, колкото ни позволяваха дробовете, се завъртяхме и се понесохме към четворката зад нас, а по лицата ни се четеше готовността да убиваме. Аз съборих онзи с палката и пънкарската прическа с рамо и разрязах обратната част на дланта, с която стискаше палката.

Разрязах вени и хрущяли и затова потече доста кръв. Това беше добре, защото, когато хората кървят, са склонни да се разконцентрират.

Всичко стана като по учебник. Задникът погледна надолу към ръката си и изкрещя убийствено, при което ми разкри необходимото място.

Забих ножа хоризонтално във врата му и го извадих малко над адамовата му ябълка, като срязах сънната му артерия и трахеята така, както се коли овца.

Падна, за да не стане никога. Но не преди да облее новото ми сако с кръв.

Този беше първата бройка.

— Надясно! — извика Мик.

Претърколих се. Край мен прелетя едно тяло и се заби по лице в стената. Двама.

Правило първо на все още ненаписания наръчник по улични схватки на Марчинко ще бъде: „Не си губи времето да броиш труповете.“

Но аз бях нарушил правилото. И затова ме изненадаха. Един от бръснатите глави ме заобиколи отляво на борд, замахна и ме удари с веригата за гуми точно под дясната мишница. Стори ми се, че чух пукане на ребра. Заболя ме така, сякаш ме бяха простреляли, мамицата му. Паднах като торба с лайна и изпуснах ножа.

Време беше Дики да върви на майната си.

Замахна отново. Веригата вдигна искри, като удари бетона на сантиметри от главата ми. Ритнах с крак в посока към бръснатоглавия, претърколих се и се опитах да се изправя на крака. Само че ми беше трудно да се вдигна от палубата. Краката ми сякаш бяха от гума и цялата ми дясна страна гореше. Оня отново се нахвърли върху мен. Аз улових веригата, когато тя отскочи от стената, издърпах го върху себе си и го претърколих.

Усуках веригата около главата му, краката ми бяха опрели в кръста му и започнах да дърпам, докато чух изпращяване на кости. Беше мъртъв.

Периферно зрение — оранжева коса. Едно мачете се спусна към главата ми. Наведох се. Пънкарят замахна отново и сряза ръкава на сакото ми. Мамицата му — отпуснах крака, претърколих се и поставих шибания бръснатоглавец, когото тъкмо бях убил, между себе си и мачетето.

Фраааас! Острието се вряза през месото на бедрото му и се заби в костта. Докато онзи се опитваше да освободи оръжието си, аз напълних шепата си с оранжевата му коса, дръпнах го към себе си и фраснах с глава носа му, счупих го много добре, извих главата му и отхапах част от ухото. Това сякаш никак не го забави и затова бръкнах в очите му. Е, това го накара да се разкрещи.

Мик най-после го изскубна от ръцете ми — вдигна го на петдесетина сантиметра от земята и го стовари обратно, напред с главата. Чух как вратът на този задник се пречупи.

С мъка се изправих на крака, опрях гръб към стената, за да се отбранявам, и започнах да размахвам веригата като рокер. Огледах се — само двама от нападателите ни все още си стояха на краката. Тръгнах с куцукане към единия, като размахвах веригата, но той се обърна, избяга и зави на ъгъла към подлеза, който водеше към Пикадили. Другият драсна към Найтсбридж.

Внимателно се приближих до пресечката и погледнах в огледалото. Чисто.

Сега беше време за събиране на разузнавателна информация — да видим кои бяха тези задници и кой ги е изпратил. Върнах се и се наведох над едно неподвижно тяло с оранжева коса, от което се разнася доста неприятно ухание. Енергично пребърках джобовете му. Празни бяха с изключение на малко дребни пари и банкнота от пет лири. Проверих втория бръснатоглавец. И той нямаше документи? Това не беше ли умишлено?

Тръгнах към третия бръснатоглавец, но огромната длан на Мик ме обърна и ме бутна към изхода при Найтсбридж.

— Хайде. Да си махаме топките оттук, Дик, преди да се е показал някой и да е открил тази каша и да е започнал да ни задава въпроси, на които не искаме да отговаряме.

Дишах учестено. Гръдният кош ме болеше адски. Но не можех да си тръгна току-така.

— Хей, чакай. Ножът ми.

Ножовете „Емерсън CQC6“ струват повече от 600 долара. Не мислех да го оставям като сувенир на някое шибано лондонско боби^[10] заедно с отпечатъците от пръстите си.

Върнах се, вдигнах го от земята, обърсах острието в един неподвижен скинхед и закуцуках към Мик, който бе скръстил големите си ръце. Погледнах го.

Има моменти, когато на човек му се иска да изрита някого в топките. Този беше точно такъв.

Защо ли? Защото кучият му син дори не се беше задъхал.

Е, той е с четири години по-млад от мен. Пък и не са го яздили така лошо и не са го изкарвали от строя толкова често.

— Добре, полковник Оуен, ваше изящество — изпъшках. — Минахме шибаната вечеря и шибаното представление на сцената. Сега какво?

Мик ме огледа критично.

— Какво ще кажеш за едно посещение до шибаната болница?

Неприятно ми е да си го призная, но предложението му прозвуча добре.