Метаданни
Данни
- Серия
- Свирепия (3)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Green Team, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Градинаров, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия ІІІ. Зелената група
Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 23
ИК „Атика“, 1995 г.
История
- — Добавяне
Част четвърта
Делта
Глава 16
Пристигнахме на международното летище в Карачи без премеждия и взехме две таксита за десетината мили до града, като платихме по-малко от два долара за всяко. Митническите и емиграционни власти ни претупаха за нула време. По дяволите, човек можеше да донесе цяла ракета „Томахоук“ с ядрена глава в Пакистан и пак да не обезпокои митническите служители, стига да има достатъчно пари в ръка, за да заплати подходящ бакшиш. Затова беше лесно за седем мъже с бойни раници, полуавтоматични пистолети и петстотин куршума. Разбира се, ние бяхме от добрите!
Приятно ми беше отново да видя Пакистан. Любимата ми страна с люти ястия, студена бира и топло време щеше да е едно страхотно място за ваканция. Но, разбира се — нека не изпадаме в незначителни подробности, — ако се изключи дневната порция от автомобилни бомби, отвличания, разбойници и крадци. Всъщност точно такива са местата, където обичам да ходя, за да си прекарвам добре. Някои обичат да ходят на лов за диви мечки в Арканзас или за планински кози в Монтана или Айдахо. Аз предпочитам онзи вид двукрак едър дивеч в места като провинция Синд или Карачи.
Отседнахме в „Шератон“ в Карачи, просторния хотел с четири звезди, където бях взел стая с името на „Глобал тек интернешънъл“, за да върна отвлечените им инженери. Този хотел ставаше идеално за временна оперативна база. Комуникациите са по-добри от тези на много пакистански правителствени служби. Има голям плувен басейн, където момчетата могат да тренират мускулите си, четири ресторанта, а дори и пътека за джогинг, която се вие из огромна градина, оградена със стена.
Докато хората ми си играеха на туристи, набрах номера на Икбал. Един напевен глас отговори:
— „Глобал тек интернешънъл“. С какво мога на вас помагаш, моля?
Аз казах кого търся.
— За кого да предам?
— Стар приятел.
Настъпи кратка пауза. После се чу гърленият глас на Икбал:
— Пенсиониран инспектор Шах.
— Много добре знам кой си, миризлив мюсюлмански задник такъв, дето само набиваш свински пържоли — отговорих вместо поздрав. — Въпросът е знаеш ли аз кой съм.
Понечи да отговори.
— Никакви имена — предупредих го. — Не забравяй, че и телефоните имат уши.
— Ти си онзи, когото наричах необрязана гадина — отговори той, без да се замисля. — Онзи, който използва дясната си ръка, за да яде с нея хляб и да си бърше недостойната цепка на задника.
— Същият.
Икбал избухна в смях.
— Добре дошъл отново в родината ми, Гад паша.
— Благодаря за снизходителността ти, мой тлъстоуст приятелю, чукач на камили и бивш държавен служител. Но сериозно, спомняш ли си къде споделихме първия си обяд?
— Тогава ти каза „Идвай, сладолед“ — засмя се Икбал. — Как бих могъл да забравя?
Същото се отнасяше и за мен. Шест часа след като бях кацнал в Карачи от името на „Глобал тек интернешънъл“, Икбал, назначен за мой „пазач“, ме беше завел в един местен ресторант, където готвеха къри, за да ме посвети в своята култура. Както мексиканците обичат да демонстрират мъжественост, изяждайки като бонбони цели паници с люти чушки и искат от нищо неподозиращите си гости янки да сторят същото, или йеменците наливат пълни лъжици с harif[1] на наивните англоезичници, така и пакистанците стряскат новодошлите посетители, като ги водят в ресторанти, където кърито е толкова люто, че се е случвало сосовете да прояждат алуминиевите съдове, в които са сервирани.
Бившият полицай ме беше завел точно в такъв ресторант — една дупка встрани от улица „Чундригар“. От чиниите с къри се вдигаше пара. Люто беше — толкова люто, че ръцете ми се покриха с капчици пот, когато започнах да си вземам с лъжицата. Но Икбал не знаеше нещо за моето кулинарно минало. Няма ядене, което не бих ял. Когато през седемдесетте години служих в Пном Пен като американски военноморски аташе, колегите ми кхмери ме водеха на различни пирове с кобра по камбоджански. Менюто включва пет блюда, сготвени с кобра — идеалното ястие за змиеядец от Военноморските сили. Започва се със салата от кожа на кобра, преминава се на кебап от кобра, яйца от кобра, кръв от кобра и се стига до кулминацията — le venin[2], самата торбичка с отрова, консервирана в коняк.
Но кобрата е само едно от екзотичните ястия от кухните на страните от Първия, Втория, Третия и Четвъртия свят, на които съм се наслаждавал през изминалите тридесет и повече години. Печен волски пенис? Превъзходно. Белени кокоши клюнове? Ядях ги с цели чинии. Куче? Позволете да кажа, че изразът „Колко струва кученцето?“ означава нещо съвсем ново, когато става дума за ресторантска витрина. Сурови маймунски мозъци? Да. Крокодилска опашка? Поръчвал съм ги печени, варени, задушени и мариновани. Рибешки очи? Най-хубави са пържени, като овнешките тестиси.
Затова малкият опит на Икбал да се избудалка с мен не успя. Всъщност той беше улеснил нещата. Първо, доведе ме в ресторант, където сервират къри на световно ниво. Второ, в чинията нямаше нещо, което да не можех да разпозная. Не само изядох две чинии, но поисках и допълнително чушлета, които също изядох.
Икбал беше впечатлен. За първи път виждаше гринго, който беше успял да премине четвърт чиния, и ми го каза.
— За мен е чест, че дойдох да обядваме — казах, след като бяхме приключили с обяда, — но има ли къде да намерим сладолед?
— Защо? — попита той.
— За да мога утре сутринта да седна на трона и да викам „Идвай, сладолед“.
— Трон? Идвай, сладолед?
Замисли се над думите ми с лице, сгърчено от напрежение. След това се ухили широко и започна да се смее.
— Разбирам, разбирам — гордо каза той. — Това е клозетен хумор. Съвсем по британски.
И досега се хили, като се сети за това:
— Разбира се, че си спомням.
— Това ме радва, Икбал. Ще бъда там до петнадесет минути.
— Аз ще съм там след десет и ще те чакам.
Аз пиех бира, а Икбал — чай. Радвах се да го видя. Беше остарял. Мустаците и брадата, някога разкошно черни, сега бяха прошарени. От горещия климат ръцете и краката му бяха се набръчкали като стара кожа. Но беше запазил ярката си усмивка, белите зъби и бързия ум. И навярно в цялата страна няма човек, който да може да задвижва нещата така бързо и така добре като него.
Наведен над зеленчуковото къри, по-люто, отколкото го помнех, обърсах потта от лицето си и разказвах на Икбал за целта на посещението си. Е, винаги съм смятал, че ако човек не се поти, значи не се храни. Разбира се, не му казах всичко, а само основните факти: че търсим човек на име Ишмаел, лорд Брукфийлд от Лондон, който е пристигнал преди три до пет дни с частен самолет. Исках да намеря този човек и да го следя, без да събуждам подозрение. Исках да ида навсякъде, където ходи и той. Нуждаех се от жилище, транспорт, оръжие и разузнавателни данни. Икбал кимна със сериозно изражение, докато му разказвах какво искам да правя.
— Разбира се, това е възможно — отговори, — но струва пари.
Извадих предварително подготвена пачка с банкноти от петдесет лири от найлоновата торбичка, която носех закачена на врата си.
— Това трябва да е достатъчно като за начало.
Опипа парите с два пръста на дясната си ръка.
— Деветстотин английски лири.
— Не си загубил навика, а? Много близо си. Осемстотин и петдесет.
— Това може да отвори доста врати.
— Добре. И сега — трябват ни коли.
— Нямате проблеми. Мога да сложа ръка на два стари ландровера.
Кимнах.
— Страхотно. Какво ще кажеш за един самолет?
Икбал обра остатъците от кърито си с триъгълно късче плосък афганистански хляб.
— Знам един. Понякога го използваме. Кара го един американец.
— Не става.
Повечето американци в тази част на света или работеха за ЦРУ или бяха бивши техни служители.
— Този американец е различен. Той е бивш морски пехотинец. „Глобал“ го доведе от Калифорния преди година и половина, за да кара инженерите до крайбрежните сондажни обекти. Трябваше да остане само шест месеца. Но се запозна с едно местно момиче — братовчедка на семейство Бхуто — и се ожени за нея. Сега живее в голяма вила зад главната сграда на полицията, има собствен самолет и лети само когато пожелае.
— Как се казва?
— Камбъл. Ричард Камбъл.
— Ще поговоря с него.
Идеята да въвлека външен човек в своята весела банда мародери или да провеждам мисия от самолет, който вероятно е по-стар от самия мен, не ме привличаше особено силно. Но имам свободни разбирания за тези неща. Освен това Камбъл не трябваше да знае какво сме намислили — просто трябваше да закара шибания самолет там, където исках да го закара. А ако това представляваше проблем за него, нямаше да се поколебая да го метна през вратата от петнадесет хиляди метра височина. В края на краищата Хауи Калуа може да кара почти всякакви машини с перки, а Томи също скоро щеше да си получи разрешителното за пилот.
— А оръжия?
Вече знаех отговора на този въпрос. Оръжията също нямаше да представляват проблем. Не и в Пакистан, Страната на изгряващата пушка. В края на краищата ЦРУ беше изразходвало тук стотици милиони долари през осемдесетте години, за да въоръжава през афганистанската граница муджахидините, които воюваха с руснаците. Сега тези оръжия се връщаха и влизаха във всеобщо обращение — от заловените от израелците автомати „Калашников“ през 82-ра година и разменени с ЦРУ срещу сложни системи за насочване на ракети, до тристате ракети „Стингър“, които афганистанците „загубиха“ някъде между Кабул и Пешавар.
А ако не ме интересуваха старите запаси, можех да си купя ново оръжие. На двадесет мили южно от Пешавар и на тридесет мили източно от началото на прохода Хибер се намира малкият град Дара. В него живеят шест хиляди души, половината от които са майстори на оръжие. Ако човек се разходи по дългата четвърт миля главна непроходима улица, ще чуе единствено удари на чукове върху ръчно изработени оръжия и звуци от пробни изстрели зад колибите. Винаги мисля с топли чувства за Дара, защото цялото градче мирише на кордит денонощно. Отиде ли там човек, му се приисква единствено да тръгне на война.
Има почти сто магазина, в които ще ви направят всичко, което пожелаете — от действащ модел на пистолет за дуел от осемнадесети век до автомат M-60. По калните улици на Дара могат да се видят гранати, минохвъргачки, дори оръдия. А качеството е добро. Може би не са толкова добри, като оръжейниците на „ТЮЛЕН-група 6“, но пък бяха по-добри от всичко, което съм виждал в Третия свят. Затова, ако ни трябваха автомати „Калашников“, M-16 или друго, можехме да си набавим.
Освен това знаех, че Икбал има свой арсенал в Карачи. Нямаше да ни трябват автомати, не тук. Нали носехме пистолети „Глок“ на Британските специални сили, а освен това желаех да бъдем колкото може по-незабележими. Въпреки всичко Икбал поддържаше малък арсенал за гостуващи водолази. Бившият полицай имаше огромен сейф за оръжие в главния офис на „Глобал тек интернешънъл“. В него съхраняваше половин дузина остаряващи сачмени пушки „Ремингтън 870 Уингмастър“ с автоматично зареждане, няколко стари китайски пушки „Инглис хай пауър“ и малко автоматични руски карабини СКС от виетнамската ера. Те щяха да са повече от достатъчни за непосредствените ни нужди.
Позволете ми да ви разкажа няколко неща за огнестрелните оръжия и мунициите. Аз не съм от онези хора с куршумени глави, дето запомнят всеки факт за всяко шибано късче оборудване, което носят в себе си. И половин задник на плъх не давам, за да разбера колко метра за секунда изминава всеки проклет куршум или каква може да е скоростта му в цевта на квадратен и не знам си какъв килограм-сантиметър. Това е важно, ако човек е снайперист или ако зарежда пушката си на ръка. Аз не съм нито едното, нито другото.
Док Трембли например може да рецитира таблици за зарядите, скорости в цевта и килограми на квадратен метър така, както свещениците казват литургиите си или спортните коментатори по радиото изреждат факти за бейзболните мачове от шестдесетте години. Той трябва да знае тези неща, защото прекарва толкова много от времето си да гледа през телескопичен мерник.
Също така, за да бъда напълно откровен, не съм бил и от онези спортни типове, които прекарват младостта си в запаметяване на имената на участниците в отборите на „Доджърс“ от 1956-та или „Балтимор колтс“ от 1963-та година. Тогава бях прекалено зает да гоня мадамите. Не се промених и през следващите години. За мен оръжията са инструменти на моя занаят, а не някакви лъскави парадни премени и дрънкулки, които трябва да бъдат галени, милвани, колекционирани и боготворени отдалеч.
Например харесвам сгъваемия си нож „Емерсън CQC6“, защото той ми върши най-добра работа. Но това не означава, че той не е инструмент. Да, с него мога да се измъкна от затруднение, но не ми е проблем да го използвам като шиш за парче месо над огъня, да отварям пощата си или да затягам винтове, ако наоколо няма други подходящи предмети. Предпочитам пистолетите на „Хеклер и Кох“, а ако няма такива — „Глок“, защото са най-надеждните два пистолета на пазара. Да върви на майната си всичката научноизследователска работа — аз мога да ги заровя в земята за цял месец, да ги извадя, да ги измия с вода и пак ще стрелят точно, дори и ударникът да бъде запечен от кал. По същата причина използвам и автомат HK MP-5, докато повечето тюлени се връщат към CAR-15. MP-5 са най-надеждните автомати, които се произвеждат в наши дни.
Но ако не мога да си намеря „Глок“ или „Хеклер и Кох“, използвам каквото ми падне. Същото важи и за патроните. Ако не мога да си набавя изработените по поръчка патрони, с които съм свикнал, вземам купешки „Уинчестър“ или „Федерал“ или пък купувам от запасите от тридесет години насам, или каквото се намери.
Защото при оръжията в крайна сметка няма никакво шибано значение какво използваш — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ или тапешник. А и патроните могат да бъдат всякакви — от „Хидра-шок“, „Блек тейлън“ или „Силвъртип“ до обикновени с объл връх за ръчно зареждане. В крайна сметка от теб се иска едно — да улучиш шибаната мишена. Това трябва да сторите вие. А оръжието е просто инструмент. Край на урока.
Окей, транспортът и оръжията бяха лесни. Разузнавателните данни обаче щяха да са най-трудното. Честно казано, не бях сигурен дали ще мога да проследя лорд Брукфийлд тук. Едно е да работиш в Европа, където приличаш на повечето местни хора. Дори места като Египет, Йордания, Индонезия или Виетнам не са такъв проблем — има достатъчно европейски туристи и е възможно да се слееш с обкръжението.
Но тук, в Пакистан, страна под обсада, хората ми и аз се откроявахме. Това не е място, което се посещава от туристи. Човек не идва тук, за да разглежда паметници. Опасно е.
Мислите, че хиперболизирам? Нека ви цитирам нещо от неотдавна изготвен преглед на ЦРУ за тази страна:
Вълна на поголовно беззаконие и политическо насилие залива цял Пакистан, като застрашава в еднаква степен и местните жители, и чужденците… Там трябва да престояват единствено крайно необходими лица с опит, като мислят предимно за безопасността си. Следните територии трябва да се считат забранени за всички: работническите райони на Карачи, вътрешността на Синд, Белуджистан и цялата провинция по северозападната граница, а също и Пешавар, където бомбените атентати са ежедневие. Забранена е пакистанската част на Кашмир.
Що се отнася до мен, нямаше място, където да не мога да ида. Ако си разпусна косата и облека пакистански дрехи и сандали, мога да изглеждам като местен — да се разхождам из пазарите и уличките, без да правя впечатление на никого. Но независимо че можех да обикалям улиците съвсем спокойно, не можех да говоря. Отворех ли уста, маскировката ми ставаше ненужна. Не мога да говоря урду, пенджабски, синдхи или пущу. А и хората ми изглеждаха като гринговци с изключение на Хауи Калуа. Но и той като мен би бил разкрит в мига, в който отвори уста.
Затова обикалянето и гледането щеше да бъде трудно. А и щяхме да се конкурираме с хиляди информатори, шпиони, агенти и обикновени доносници, които живееха от ежедневната, а в някои случаи ежечасна продажба на късчета информация помежду си. Пакистанската тайна полиция трябва да се справя с тероризма на кашмирските сепаратисти, войнствените сикхи и афганистанската разузнавателна служба. В провинцията Синд дакоите — потомци на крадци и убийци, откъдето всъщност сме наследили и една от думите за разбойник — отвличат и убиват практически невъзпрепятствани. На юг шиитските мюсюлмани се бият със сунитите, също мюсюлмани, а те всички воюват срещу правителството, на което се гледа като на прекалено прогресивно и нефундаментално ислямизирано.
Това е само вътрешната картина. А във връзка с външното разузнаване ЦРУ все още поддържа една база в столицата, Исламабад, една тук, в Карачи, и трета в Пешавар. „Християните в действие“ засилиха присъствието си в Пакистан, когато създаваха афганистанското съпротивително движение. И днес го поддържат, защото Пакистан и Афганистан имат над хиляда мили граница с Иран, който е центърът на ислямския фундаментализъм. Английското външно разузнаване също работи в Пакистан, защото британците все още го смятат за част от сферата си на влияние. Така смята и бившето КГБ, преобразувано сега в Служба за външно разузнаване (СВР) на Русия.
Всяка от тези организации има своя мрежа агенти, информатори и съгледвачи. И всички те скоро щяха да дочуят за пристигането на седем здрави на вид американци с атлетическо телосложение. Ще бъдат изпратени и приети телеграми. Единственото нещо, което щеше да ни спаси да не се превърнем в трупове, беше, че разузнавателните организации са бюрократични и мудни. Докато научат за пристигането ни, ние щяхме да сме заминали или поне да сме изчезнали от погледите им.
Запитах Икбал за настаняването. Отговори ми, че това е най-малкият проблем. „Глобал тек интернешънъл“ имали три празни вили. Можехме да използваме една от тях и да се махнем от „Шератон“, където повече от половината служители са полицейски информатори или работят за някоя от конкурентните разузнавателни мрежи.
— Е — казах, — тогава какво, по дяволите, седим тук и горим стомашните си лигавици, след като можем да вършим работа?
Икбал ни настани в една вила на „Глобал“ в източните предградия, в квартал, който помня от предишното ни посещение. Къщата беше идеална. Дворът й беше достатъчно голям, за да може човек да завърти цял камион с полуремарке — можехме да сгънем парашутите си и да ги преопаковаме. Стените бяха високи три метра и имаше плъзгащ се портал. Помнех това място: то беше едно от шестте, на които проучвах мерките за сигурност, и с удоволствие установих, че фирмата се е съобразила с предложенията ми. Ето защо по прозорците имаше решетки и противогранатни екрани, дебела предна врата, както и къща в самата къща — укрепено крило, в което се влизаше само през врата от петсантиметрова стомана, която, за да се отвори, ще трябва половин килограм пластичен експлозив C-4. Никой нямаше да може да ни изненада тук.
Околността също беше идеална. Тихо, отдалечено и пълно с временни жители, които не са свързани с дипломатическите служби. Австралийски, британски и норвежки инженери по нефтодобива, канадски банкери и група френски компютърни плъхове. Като стана дума за компютри, трябва да кажа, че имахме достъп до главната машина на „Глобал тек интернешънъл“, както и до всички останали ресурси на фирмата.
С помощта на контактите на Икбал (и на моите английски лири) започнахме разузнаването. Но първо наехме един от най-добрите „специалисти“ в града. Нека обясня. В много страни от Третия и Четвъртия свят, ако пристигаш на международното летище в Кайро или Бейрут, е разумно — да се чете задължително — да си уговорил някой да те чака. Той взема паспорта и имиграционните ти формуляри, пъха между тях необходимия подкуп и за нула време те освобождава.
Разбира се, можете да минете и без такъв „специалист“. Понякога преминавате като вятър. Но има случаи, когато това може да отнеме няколко часа: чакате, докато тайната полиция разгледа портфейла ви, митническите служители опипват всяка вещ в багажа ви, човекът от имиграционните власти изследва паспорта ви печат по печат и виза по виза. Ако някой не хареса видяното, може да ви накарат да се разсъблечете — едно напълно уникално и колоритно изживяване в страните, където не използват гумени ръкавици. Шест часа по-късно излизате с адско чувство на раздразнение (в буквален и преносен смисъл) от терминала, като сте изпуснали последния автобус за хотела и сте оставен на милостта на таксиметров шофьор, който ви взема тройна цена.
Икбал изпрати нашия специалист Назим в летището, за да донесе списъка на частните самолети, пристигнали през миналата седмица. Въоръжен беше с пакистански рупии, равняващи се на 100 долара, и му казахме, че искаме да се върне с много ресто.
Шест часа по-късно разполагахме с копия на документи, от които се виждаше, че лорд Брукфийлд е пристигнал седемдесет и два часа преди нас. Освен това Назим каза, че лорд Брукфийлд е бил посрещнат на летището от главния консул на Ирак и откаран в консулството под конвой. Според най-добрите източници на Назим от тайната полиция на Пакистан Брукфийлд не бил напускал консулството, откакто дошъл.
Всичко това имаше смисъл. Пакистанците бяха подкрепили Ирак по време на войната в Персийския залив и все още поддържаха тесни връзки с Багдад. По време на войната консулството в Карачи беше използвано като пункт за прехвърляне на оръжия и експлозиви, предназначени за атаки срещу дипломати на съюзниците в Пакистан, Индонезия и Хонконг.
Първата ми реакция беше да започна наблюдение. Икбал сви рамене:
— Не е разумно.
— Защо?
— Иракчаните вече са под наблюдение.
— Но не и от мен.
— Да. Но виж…
Точно в това се състоеше проблемът. Не виждах. Исках сам да преценя. Да направя самостоятелна оценка на целта. След това щях да реша какво да правя. Присвих очи. Икбал не се ли опитваше да скрие нещо от нас? Дали и някой друг не му даваше бакшиш? Имаше само един начин да разбера какво става: да видя със собствените си очи.
— Искам да погледна.
Икбал се усмихна предразполагащо.
— Умолявам те, Гад паша.
— Не се будалкай с мен, Икбал.
Лицето му доби безпристрастно изражение. Сви рамене.
— Както желаеш, Гад паша. Ти решаваш.
Разпуснах косата си, обух сандалите и дрехите си за пазаруване и заминахме за града. Икбал паркира ландровера край един блок близо до пистата за конни надбягвания и тръгнахме на юг покрай улица „Халик уз Заман“, после свихме надясно. Продължихме по една тясна уличка и след няколко завоя надясно излязохме пред консулството откъм южната му страна. Когато приближихме, разбрах защо Икбал не беше подскочил от радост при идеята ми за наблюдение.
Тук гъмжеше от шпиони. Имаше буквално цяла редица коли с по двама „съгледвачи“, паркирани до тротоара край стената на консулството, която продължаваше на изток. Когато стигнахме до ъгъла, видях още една тълпа автомобили със запалени двигатели. Те се намираха пред портала. Ако искахме да започнем наблюдение, трябваше да запомним доста имена.
Разбрах, че са ми го наврели и начукали и са ме изнасилили групово. Ако спрем и променим курса си, щяхме да привлечем вниманието на всеки шибан чифт очи на улицата. Ако продължим по приятния си път, щяхме да попаднем в полезрението на иракските контраразузнавателни групи, за които знаех, че наблюдават съгледвачите.
Погледнах Икбал. Гледаше ме така, сякаш казваше: „Е, видя ли?“
— Добре, добре, прав беше, а аз съм истински задник — признах през стиснати зъби.
Не можеше да направим нищо, освен да продължаваме нахално напред. Преминахме на другата страна на улицата и завихме зад един ъгъл. Сградата на консулството също беше задействала собствените си системи за наблюдение. Преброих осем телевизионни камери с дистанционно управление. На всеки ъгъл на сградата под стрехите имаше по две — те оглеждаха района в противоположни посоки. Четири други бяха монтирани на високи стълбове зад стената с бодлива тел отгоре и оглеждаха улицата.
Една от тях се насочи към мен и Икбал и започна да ни следи.
Псувах се. Бях един нещастен, видиотен задник с тънка пишка, скапани топки и лайнян мозък. Идеята ми да дойда тук беше тъпа и шибана. Сещате ли се какво ставаше — бях гостенин на предаването „Скрита камера“. Лицето ми сега се намираше на видеолента. Лорд Брукфийлд щеше със сигурност да знае, че съм по петите му. Заради една разходка от сто метра по шибаната улица на Карачи загубих елемента на изненадата. Да ме вземат дяволите.
Когато обмислих всичко отново във вилата, реших, че не съм в толкова лоша форма, колкото смятах. Всъщност грешката ми можеше да проработи в наша полза: знаейки, че се крия някъде из района, Брукфийлд може би щеше да реши да ме подгони, преди да се е подготвил.
Колкото повече мислех за това, толкова повече разбирах, че идеалната стратегия е да го примамя да се покаже, преди да е готов. Преди повече от хиляда години големият китайски философ и воин Сун Дзъ е казал същото в книгата си „Изкуството на войната“. „Използвайте измама“ — е казвал китайският генерал на учениците си. Като всички истински велики воини Сун Дзъ е бил неконвенционален — такива хора харесвам от сърце.
И той е правил нещата просто: „Когато са силни — пише, — ги избягвайте. Когато са слаби, ги унищожавайте. Накарайте ги да мислят, че възнамерявате да правите едно, а направете друго. Предизвикайте ги към прибързани действия.“
Миналата седмица аз реагирах на действията на лорд Брукфийлд. Така нямаше да победя. За да победиш, трябва ти да поемеш инициативата. Ти да предизвикваш събитията. Ти да караш противника да реагира на твоите действия. Бях забравил едно от основните си правила — нещо, което Рой Боъм, онзи чудесен нетрадиционен мустанг кръстник на всички ТЮЛЕНИ беше набил в главата ми преди толкова много години в своя неподражаем двуюмручен стил.
„Не чакай те да дойдат и да ти го начукат — казваше ми. — Иди ти и пръв го натаковай на натакованите таковачи.“
Замислен за тези неща, свиках съвет. Първо по важност: разузнавателна информация. За такава информация ни трябваше пленник. Възложих тази мисия на Уондър и Хауи Калуа. Казах им:
— Не искам да чувам от вас нищо освен добри вести. Не ме интересува как ще намерите факти.
Трябваше да приготвим екипировката си. Това щеше да бъде задача на Гадния и на Гризача. Казах на Икбал, че ще ни трябват двадесет и един пълнителя за пистолети „Глок“ и петстотин патрона с калибър 9 милиметра от най-опасните, които може да намери. Щеше да се наложи незабавно да изпратим някого в Дара, за да закупи седем автомата „Калашников“, 3500 патрона калибър 7,62 и седемдесет пълнителя за АК. Икбал беше направил някои проучвания и ни посъветва да не показваме физиономиите си там — навъртаха се прекалено много шпиони, танга и други неприятни типове. Съгласен бях. Защо ли да си усложняваме живота точно сега. И без това проблемите бяха достатъчно.
За преопаковането на парашутите, които Лучиано Анджелоти ни беше дал в Ла Специя, използвахме двора на вилата. Човек не скача с парашут, който сам не е опаковал. Освен това тези парашути бяха на „Incursari“, което означава, че са били използвани за скокове във вода. Това веднага дава разлика: морската вода разгражда коприната на парашутите след десет или дванадесет потапяния, ако те не се измият щателно веднага след използването. Солената вода отслабва тъканта, която може да се разкъса от удара при отварянето и да те изпрати на смърт.
Знаех, че ще изпълняваме ГВВО — това е Скокове от Голяма Височина с Високо Отваряне, ако не си спомняте — и исках да бъда напълно сигурен, че не са ни пробутали седем прогнили парашута. Не е необходимо да го установявам на шест хиляди метра височина. Затова ги развихме, огледахме ги сантиметър по сантиметър и отново ги опаковахме. Бяха стари и доста използвани, но смятах, че могат да издържат още един скок. Надявах се. Ако ли не, е, тогава иншаллах.
Докато преглеждахме екипировката си, Икбал нае съгледвачи на летището, за да знаем дали лорд Брукфийлд няма да тръгне. В същото време изпратих Томи, Пачия крак, Гадния и Гризача да преминават от време на време покрай иракското посолство. Знаех, че яките им тела и чертите им на чужденци, които ще се видят на телевизорите, ще раздвижат нещата.
Докато те маршируваха покрай камерите, аз и Икбал отидохме да видим Дик Камбъл, подполковника от Морската пехота, който се пенсионирал, а след това се оженил. Притежаваше голяма вила между стадиона и летището, в новата колония за персонала — новозастроен район, за който Икбал каза: „Тук живеят всички тузове на Карачи, Гад паша.“
Разказа също, че гореупоменатият пехотинец тези дни ергенствал, защото жена му била на едно от поредните пазарувания в Париж, където ходи два пъти в годината. Научих и че Камбъл живее в уникална къща. Когато спряхме пред нея, разбрах, че това не е преувеличение.
Площадката беше огромна — може би към два хектара. Къщата се намираше зад триметрова стена. На всеки ъгъл имаше будка за часови, направена от стомана и куршумоустойчиви стъкла. Огневите позиции бяха затворени със стоманени врати с амбразури.
Във вилата се влизаше и излизаше само през дебели плъзгащи се врати от стомана. Половин дузина униформени часови стояха отпред, а когато спряхме до вратата, зад стената забелязах хора с автомати. Множество халогенни лампи сочеха (съвсем правилно) навън от къщата, за да създават осветена зона за убиване, четири телевизионни камери гледаха към прашния двор. В самия двор имаше бетонни саксии, стратегически разположени така, че да осигуряват закрила за охраната, и една барикада, която да не позволи на някой с камион да премине през предната врата на вилата. Очевидно Дик Камбъл ценеше добрата охрана.
Посрещна ни на предната врата с чаша прозрачна течност в ръка. Очевидно нямаше от какво да се оплаче. Махна ни да влезем през богато гравираната врата и приятелски ме поздрави:
— Влизай, тъп, лайнян идиотски заднико с гъбясало междубедрие, тънка пишка и скапани топки.
Погледнах го изненадан. След това видях „Свирепия“ и „Свирепия II: Червената клетка“ на масичката във фоайето и разбрах какво искаше да каже. Подозренията ми се потвърдиха, когато запита:
— Някой да желае джин „Бомбай“ с лед?
Инстинктивно усещах, че ще ми хареса.
— Да ти го начукам и аз — поздравих приятелски. — Яж лайна и лай по луната.
Оказа се, че сме служили във Виетнам горе-долу по едно и също време, нищо че беше по-стар от мен с няколко години. Той карал самолети „F-4 Фантом“ от Дананг, докато аз мародерствах из Меконг по време на първия си престой. След това започнал да дроби Чарли на удобни за дъвкане парченца при повече от хиляда мисии за близка въздушна подкрепа като пилот на „пръдливите каруци“, както морските пехотинци с любов наричаха своите самолети „A-4 Скайхоук“.
Камбъл наближаваше шестдесетте, но изглеждаше толкова добре, колкото и когато през 60-те и 70-те години е излитал от самолетоносачи с „бръмчащи убийци“ „F-8 Крусейдър“ и A-4. Беше с размерите на дребен ресивер[3]: метър и седемдесет и осемдесет килограма. Имаше игриви кафяви очи, твърда, хладна ръка, гладко обръснато лице и също така гладко обръсната глава. Да — беше гологлав като Тели Савалас[4].
— Какъв ти е радиокодът? — попитах. — Билярдната топка?
Ухили се.
— Не съвсем. Казваха ми Роки.
— Защо ли, след като приличаш на някакъв шибан енот[5]? Или пък постоянно се връщаш за още бой, защото си прекалено глупав, за да се откажеш?
Камбъл направи жест с чашата.
— Много си любезен. Вероятно искаш от мен услуга, заради която може и да умра. Не помниш ли онази сцена в „Роки“, където Сталоун тренира в хладилника и млати онова парче говеждо месо?
— Да.
Засмя се.
— Е, аз съм си изпътувал дългите пътувания, а беше време, когато и аз блъсках месото си[6].
— Винаги съм се питал от какво ли ви стават толкова космати дланите на вас, пилотите.
Това го накара да се усмихне широко.
Човек не можеше да не го хареса. Макар да беше станал като местните жители, не беше променил мисленето си. Да, и той като мен носеше пакистански дрехи. Само че неговите бяха бели, чисти и изгладени. Така е, когато имаш пари.
Докато Икбал излезе от кухнята, ние седнахме на прекалено опънатите кожени мебели върху античните килими върху мраморния под. Вдигнах джина за поздрав. Беше ми за първи път от повече от седмица.
— Нямаш проблеми — отговори той и отпи мартинито си. — Икбал спомена, че може да имаш нужда от превоз.
Описах един вероятен сценарий.
Кимна.
— Няма никакви проблеми за това. Всъщност струва ми се, че ще се забавлявам, както от години не съм го правил.
Договорихме се за заплащането. Казах, че иска смешно малко. Но Камбъл поклати глава:
— Честно казано, бих го направил без пари, но горивото е адски скъпо.
Добавих също, че ми трябва някой да се разходи до Дара колкото е възможно по-скоро. Това също го накара да се усмихне.
— Тъкмо търсех повод да се разтъпча дотам. При последното ми ходене видях една невероятно намалена система HK-93 и ме е яд, че не я купих. Трябваше ми само повод. Ще отлетя за там утре сутринта.
— Чудесно.
Подадох на Роки малко роло от английски лири и един написан на ръка списък с неща за пазаруване.
Той извади от джоба си очила с тънка метална рамка, която обхващаше само горната част на стъклата, и го разгледа.
— Никакви пластични експлозиви? Никакви детонатори M-60? Никакви гранатомети? — През лицето му премина престорено разочарование. — Смятах, че вие, тюлените, се отнасяте сериозно към работата си.
— Хубавите неща си ги носим — отговорих.