Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (23)

Глава 21

18,22. Странното беше, че нямаха никакви искания. Това наистина ме тревожеше. Първо, тангата, които убихме в Афганистан, имаха списъци с искания. А и тангата винаги предявяват ултиматуми — да бъдат освободени приятелите им от затвора или ще убият заложници. Да им се даде самолет, автобус или кола, защото в противен случай ще пуснат някоя бременна жена от прозореца. Да им се дадат два милиона долара или ще ви изпратят част от тяло. Да се излъчат исканията им по телевизията или ще осакатят някого. Но не и тези. Нито дума. Това наистина ме разтревожи. Питах се какво чакат.

Виждахме, че си вършат работата със зловеща ефективност — почистват подовете, разделят заложниците между голямата зала за конференции на втория етаж и кафенето в мазето. Успяхме да преброим десет танга. Имах право — трябваха им повече от десет души, за да овладеят сграда като Главното командване. Всички танга бяха облечени еднакво: качулки, комбинезони и бронирани жилетки в тъмни цветове.

19,00. Някой там се изхитри. Една след друга камерите на различните етажи започнаха да угасват. Режеха кабелите на всички вътрешни камери — оставяха само външните. Погледнах снега на екраните пред себе си. Е, предаването беше приятно. Време беше за изпълнение на план „Б“. За няколко минути бяхме определили шест групи „къртици“ от Специалните сили, които трябваше да поставят аудиосензорните устройства, за да опитаме да следим тангата.

Междувременно ние също мълчахме. Занимавахме се с тактика и стратегия. Всички ситуации със заложници си приличат и са съществено различни. Действате еднакво динамично, но тактиката трябва да се променя според територията. Плановете се правят лесно, защото до един си приличат. Структура, разположение на вратите, самолетните кабини — всички тези неща не се различават особено много при, да речем, „Боинг 747Б“ и „Боинг 747Е“. Сградите обаче се различават. Всяка има свой план, различно разположение. Най-често в подобни ситуации човек действа слепешката, защото се базира на остарели или несъществуващи планове. Ние имахме късмет. Познавах Главното командване добре. Освен това разполагахме и с най-новите планове.

Затова, докато лошите си мълчаха, ние разисквахме, чертаехме диаграми и решавахме проблеми. Почистихме и смазахме оръжията си за последен път. Всички щяхме да използваме автомати „Хеклер и Кох“ и MP-5 като метли за почистване на стаите. Пистолетите бяха друго нещо. Стигне ли се до близък бой, Британските специални сили използват пистолет „Браунинг хай пауър“, калибър 9 мм — с единично действие, практически вечен модел отпреди повече от половин век.

Ние тюлените обаче се обучаваме с полуавтоматични пистолети с двойно действие. За да е сигурен, че ще имаме преимущество, Мик ни достави най-новите пистолети „Глок 19“, калибър 9 мм с прицел „Триджикон“ за нощни условия и лазерен мерник „Кримсън трейс“. Винаги съм се присмивал на лазерните мерници, защото трябва да се захващат с винтове, с ремък или с щипка върху пистолета, което означава, че законът на Мърфи ще действа с обичайната си стопроцентова ефективност — мерникът ще падне точно тогава, когато имате най-голяма нужда от него.

Тези мерници „Кримсън трейс“ се различаваха от всичко, което бях виждал. Бяха разработени специално за пистолетите „Глок“ от една авиационна фирма в Портланд, щата Орегон. Пасваха плътно върху рамата, което позволяваше да се стреля по нормалния начин с две ръце и да не се налага да обхващаме нещо обемисто, закачено за предпазната скоба на спусъка. Яркочервеният лазерен лъч с мощност 5 миливата позволяваше лесна стрелба — прорязваше дим и тъмнина като нож. Чудесно щеше да бъде, ако Мик беше намерил подобни мерници за автоматите, но не може всичко да бъде идеално.

Заредихме много пълнители с патрони на Специалните сили, предназначени за операции по спасяване на заложници: крехки куршуми с плитко проникване. Приличат на тези, които използват нашите специални полицейски сили и събарят човек, но не преминават през тялото му, за да не улучат заложника зад него. Проверихме и препроверихме оборудването си, за да сме сигурни, че всичко е наред. И без това щях да имам достатъчно работа с Мърфи, когато вляза вътре. Не исках да мисля дали въжетата са достатъчно здрави, дали зарядите за разбиване на врати са правилно свързани.

Притежавах макети на етажите на Главното командване. Направихме ги в бара на „Мариът“. Групите, които щяха да влизат, ги разглеждаха отново и отново. Момчетата ми познаваха сградата. Но не и бойците на Мик. Нямахме право на грешки.

Щяхме да нападнем с четири групи от по шестима души с помощта на снайперистите. Нормалният начин на действие на Британските специални сили при спасяване на заложници е да вкарат голям брой контейнери със сълзлив газ през всеки прозорец в момента, в който започне спасителната операция. След това изпращат шест до осем двойки да прочистят сградата стая след стая. Тук нямаше да постигнем нищо с газ, защото лошите носеха противогази (но все пак можехме да опитаме да ги дезориентираме с помощта на заслепяващи гранати). А и групи от двама души нямаше да са достатъчни за сграда с такива размери и за необходимата скорост.

Затова преразгледах плана си. Първоначалното ми намерение беше да прорежа покрива с арлиграма и да си проправя път надолу, като по пътя си прочистя горните два етажа. Сега, когато комуникационният център беше унищожен, трябваше да променя сценария. Пак щях да премина през покрива. Но вместо да губя време с горните два етажа, щях да поведа хората си право надолу към залата за конференции, където се намираха повечето заложници.

Лошите носеха две дини под две мишници — заложниците бяха в залата за конференции и в кафенето, а това беше и добро, и лошо. Добро, защото знаехме къде са американците. Лошо, защото, ако са минирани с експлозиви, можехме да загубим всички до един в мига, в който заслепяващите бомби преминат през прозорците. Искам да кажа, че Пинки можеше и да си замине — никой не губеше, но какво да кажем за всички служещи по договор, които всъщност изкарваха хляба си?

 

 

Първият доклад от комуникационната зала дойде в 22,32. Имаха клетъчен телефон и го използваха, за да се обадят до Женева. Как разбрах това ли? Знаех благодарение на предоставения от сър Родерик пасивен монитор за клетъчни телефони, който беше засякъл международния код, следваше 41 за Швейцария, после 22, кода на Женева. Какво, по дяволите, имаше в Женева?

Оставиха телефона да звъни пет пъти. Когато никой не го вдигна, набраха друг номер. В Кайро. Сега наистина бях объркан.

— Мик, можем ли да проследим тези международни номера?

— Разбира се.

Прочетох му номерата от цифровия екран. Записа си всичко и подаде листа хартия на сержанта, който се върна след по-малко от половин час с резултатите. Номерът в Женева бил на нает клетъчен телефон — от онези, дето можете да вземете за петдесет долара дневно плюс стойността на разговорите. Другият също — само че в Кайро.

Чувствах се объркан — за около половин минута. Афганистан. Танга. Самолетни билети. Пътнически документи. Карти и чертежи. Списъци с искания. Бях ги донесъл със себе си и ги бях предал на Мик за анализ, но тук нещата се развиха така бързо, че нямаше време да взема резултатите.

Сега не ми трябваха никакви анализи. Знаех отлично какво ставаше.

— Мик…

Всичко се изясни. Тангата нямаха никакви искания, защото разписанието им не го изискваше — все още не. Обясних, че това е част от операция, провеждана на шест места. Щяха да се свържат чрез електронни средства с останалите пет групи. След това щяха да обявят исканията си.

Но не само на нас тук, в Лондон. Щяха да се разправят с целия шибан свят.

Само че — майната ви, танга, — Дики Диверсанта и неговата банда весели мародери бяха объркали плановете им.

Тази беше групата, тръгнала, преди да нападнем лагера на терористите. И не знаеха, че другарите им са станали на кучешка храна — нямаше да получат отговори от Женева, Кайро, Москва или някое друго място.

Това ни осигуряваше предимство — знаехме нещо, което те не подозираха. Следователно трябваше да действаме бързо, преди да се досетят, че няма да има никаква връзка.

— Уондър.

— Да.

Очевидно беше в добро настроение, защото си беше сложил очилата за стрелба с розовите стъкла.

— Как можеш да накараш някого да мисли, че клетъчният му телефон не работи?

— Просто е. Смущаваш честотата.

— Да, но искам да си мислят, че има проблем с телефона. Иначе ще изтрепят заложниците и ще взривят шибания антракс.

— Прав си, Холмс. — Започна да люлее глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво надясно, докато обмисляше възможностите. — Неизправност в комуникационната мрежа — обяви накрая той. — Ще прекъснем захранването към мрежата, където се намират всички местни ретранслатори. Телефоните ще умрат.

Звучеше идеално. Но Уондър все още не беше доволен. Намръщи се и започна да барабани с пръсти по масата, след което поклати глава:

— Не, не става.

— Защо? На мен ми се стори добре.

— Защото клетъчните системи са нагласени така, че да се включват сами — да заобикалят проблемите с електричеството. Автоматично преминават от неизправна към изправна линия. Както, ако нямаш ток в дома си, телефоните продължават да работят.

Имаше право.

— Е?

Скръсти ръце като Джек Бени^[1].

— Мисля, мисля, мисля.

След това по лицето му бавно се разля огромна, мазна като лайно усмивка. Виждаше се как се разгръща бавно като изгрев.

— Природен газ. Експлозия с природен газ би унищожила ретранслаторите. В никакъв случай не могат да проработят.

Избарабани с пръсти по масата.

— Ето какво ще направим. Ще вземем един от камионите за обезвреждане на боеприпаси — от техните сапьорни части. Ще сложим в него към кило и половина пластичен експлозив C-4 и ще го гръмнем, но ще оставим горния капак отворен, за да може взривът да се насочи в атмосферата, където няма да направи нищо на никого, но пък шибаната експлозия ще е толкова силна, сякаш проклетият газопровод е казал бум. Ако това не убеди задниците, че има шибана експлозия, не знам какво друго би ги убедило. После им заглушаваме клетъчния телефон — ще им пуснем запис, че системата е повредена. Ще повярват. — Погледна ме със самодоволна усмивка. — К’во мислиш?

Какво мислех ли? Мислех, че не е наред. Мислех, че е извратен. Знаех си, че е страхотен.

Мик не си губеше времето:

— Смятай го за направено.

Хвана Уондър за ухото и го заведе да ръководи маневрата.

Маневрата беше хитра. Ако успеехме да убедим средствата за масова информация, че и други терористи нападат града по същото време като нашите момчета в Главното командване, можехме да ги дезориентираме и да използваме объркването им в своя полза.

 

 

23,52. Експлозията сигурно разбуди цял Лондон. Наистина беше силна. И точно както се надявахме, незабавно заваляха заявления. Всъщност ИРА пое отговорността за „взривяването“ с телефонно обаждане до „Чанъл фор“^[2]. Радиовълните се изпълниха с погрешни сведения за жертви, всичките подавани от сър Родерик и неговата група информатори.

Нашите танга клъвнаха — първата им стъпка беше да се опитат да разберат какво, по дяволите, става. Сигурно бяха изпаднали в паника, защото познайте кой телефон набраха. Добре де, ще ви кажа. На цифровия дисплей при нас се появи номерът на телефона върху настолната масичка в дом „Брукфийлд“ в Хампстед.

Обичам, когато лошите се осерат. Сега имахме твърди доказателства — приемливи за съда доказателства — за връзка между тангата и лорд Брукфийлд. Задникът му ни принадлежеше. Помолих Мик да ми държи Брукфийлд на трупчета — и да му отреже всички средства за комуникация. Той изпрати един свой боец и взвод лондонски полицаи в Хампстед със заповед да блокират мястото.

Междувременно лошите продължаваха да си играят с телефона. Разбира се, не успяха да се обадят, защото ги смущавахме. Единствено получаваха бипкания, звънчета и електронни хълцания, както и запис на едно съобщение с мазен гласец, което обясняваше, че линиите на клетъчните телефони са прекъснати поради „внезапна авария“ (Това ми хареса!) и е възможно да минат няколко часа, докато бъдат възстановени.

Направих справка с подслушвачите от Британските специални сили, които ми казаха, че тангата са налапали въдицата — провели разговор и решили да не предприемат нищо, докато не се свържат с поне една от останалите групи. Това ми позволи да дишам малко по-спокойно: бяхме си откупили малко време. Малко. Знаех, че лошите ще започнат да проявяват нетърпение след няколко часа. Но поне се отвори прозорец за действие и нямаше да допусна да се затвори и да ми премаже пръстите.

Задвижих нещата. Началото беше определено за 04,00, когато съпротивлението щеше да бъде най-слабо. Приехме, че тангата са изтощени. Действали са цял ден и вероятно сега я караха само на адреналин.

Тоя път съм го изминавал и преди. Когато командвах „Червената клетка“, научих, че е лесно да измориш бойците от охраната. Защо? Защото командирите на базите рядко дават на хората си възможност да се тренират. А това означава, че може да се наложи една смяна да стои на пост няколко дни без почивка.

Докато охраната се потеше, „Червената клетка“ я караше спокойно — пробвахме тук-там, след което се връщахме в хотела за студена бира, горещ душ и неколкочасово склопване на зъркелите. Те бяха изнервени, изтощени и разочаровани. Ние бяхме отпочинали и добре нахранени — дори имахме време да чукнем по нещо.

Знаех, че трябва да държим тангата в напрежение. Но не смятах да допусна грешката на ФБР по време на обсадата на Уейко^[3], когато опитите им за психологическа дезориентация направиха членовете на сектата по-решени да отстояват своето. Значи, вместо да казвам на тангата: „Пълна психологическа операция — пригответе се да отблъснете атаката ни“, подходих с измама. Над сградата не прелитаха хеликоптери и нямаше силна рокмузика от високоговорители, както бяха опитали (безуспешно) ФБР в Уейко.

Цяла нощ около Главното командване щяха да преминават полицейски коли с виещи сирени. За да е сигурно, че тангата ще получат главоболие, изпратих на пресечка и половина оттук няколко полицаи от Специалния отдел, облечени в работни комбинезони, които трябваше да свирят — музикалните им инструменти бяха пневматични чукове, с които биеха върху стоманени плочи.

През това време ние си сложихме тампони в ушите и легнахме да спим. Нагласих будилника за 02,45.

 

 

Преди операция всеки изпитва онова напрежение, което свива стомаха и сфинктера. Не ме интересува колко опитен, вещ и компетентен можеш да бъдеш, колко невъзмутим си под обстрел и колко пъти си участвал в бой. Докато не влезеш в действие и не захвърчат куршумите, изпитваш напрежение.

Затова настъпи необичайна тишина, закопчавахме ремъците и токите на екипировката си за щурма. Дочувах само звуците от пращенето на ремъците с велкро, които нагласяхме и пренагласяхме, металното щракане на ударните механизми на автоматите, които мъжете изтегляха и оставяха да отскочат напред, и търкането на обувки по пода. Всеки, потънал в собствените си мисли, се подготвяше психически за предстоящата задача.

Погледнах към Уондър, който проверяваше всеки куршум, преди да го зареди в пълнителя на своя „Глок“. Устните му се мърдаха сякаш в мълчалива молитва. Но не бяха молитви — преговаряше си поредицата от събития, докато се запечатат в съзнанието му. Гризача също броеше бързо на пръсти. И той си водеше записки наум. Гръндъл Гадния оглеждаше въжето за спускане сантиметър по сантиметър. По лицето му разбрах колко силно е напрежението ни в този миг. Пачия крак стегна връзките на високите си обувки и след като остана доволен от това как ги чувства, завърза краищата им на двоен възел и отряза излишните парчета. Така беше изключено случайно да се закачат за някой стърчащ пирон или парапет.

Единственият самотник с намусено лице беше Томи Танака, който крачеше наоколо, макар и ранен. Разбираше, че дупката в бедрото му беше достатъчно лоша, за да му позволи да дойде с нас. Работата просто щеше да изисква прекалено големи физически усилия и нямаше защо да рискувам мисията, за да задоволя неговото его. Знаеше го. Разбираше го. Но тюленът в него се съпротивляваше и недоволстваше — чувстваше се, сякаш ни е изоставил, и го каза. Нищо не бих искал повече от това да мога да кажа: „Хайде, Танака, да тръгваме.“ Но да бъдеш командир означава да поставяш мисията преди всичко останало. Затова го оставих да ме псува. Не можех да направя друго, освен да поема ругатните.

 

 

Носехме британско щурмово оборудване: огнеустойчиви комбинезони и шапки „Балаклава“ от номекс, както и дихателни апарати S10 с очила, които могат да се използват заедно с комуникационното оборудване на Специалните британски сили. Върху комбинезоните навлякохме керамични брони за телата си — тежаха над шест килограма, но си струваше, защото можеха да устояват и на най-новите куршуми. Използвахме и британските шлемове AC100 от композитна сплав, защото бяха предназначени за използване с респиратора и комуникационното оборудване. В предната част на жилетките имаше петсантиметров комуникационен бутон, закрепен с велкро и достатъчно голям, за да може лесно да се натиска с ръка.

Аз бих предпочел комуникационните средства на „ТЮЛЕН-група 6“. Нашите са по-миниатюрни от тези на британците и нямаше да носим същата тежест. Но както лаконично се изрази Мик:

— На харизано магаре зъбите не се броят, а тук, посрани задници, магарето ще чука вас.

Голямо сърце има той, честно.

Двамата с Мик прегледахме за последен път новия вариант за действие. Нямаше да правим тунели през канализацията или да използваме арлиграми на покрива. Щяхме да правим нещата просто. Аз и тюлените ми трябваше да представляваме върхът на копието. Щяхме да се прехвърлим от покрива на хотел „Мариът“ върху Главното командване, да се промъкнем над камерите на такова разстояние, че да не могат да се фокусират, да се спуснем отстрани на сградата до шестия етаж точно зад камерата на корниза в северозападния край, да срежем решетките на прозорците и тихичко да слезем до втория етаж, като търсим по пътя си кутията с антракс. Когато заемем позиции, четирите екипа на Британските специални сили щяха да нападнат сградата едновременно. Задачите им бяха: да спасят заложниците от мазето, да неутрализират всички танга между мазето и втория етаж. При нападението на Специалните сили моята група щеше да влезе в залата за конференции и да очисти тангата в нея.

Толкова беше просто, че можеше и да стане. Нещата щяха да се объркат, ако не успеем да преминем през решетките на шестия етаж и се наложи да слезем до петия, където можехме да се натъкнем на танга, а това щеше да осуети изненадата ни и да позволи на лошите да очистят заложниците. Схващате, нали?

03,55. Отидохме на тавана на хотела, изкачихме се на покрива и започнахме да се прехвърляме. Сигурно беше студено, но не го усещах: под четирите ката дрехи и поради силно свития ми анус се потях обилно. Дочух гласа на Томи в ухото си — казваше ми, че на западния фронт всичко е спокойно. Приятно ми беше да получавам добри новини.

За прехвърлянето щяхме да използваме шестметрова алуминиева стълба (или както казват в Лондон, алуминиева работа), като на всеки край оставаха по шестдесет сантиметра. Краищата на стълбата бяха увити с дунапрен и тиксо, за да не се плъзгат по тухлите и да ни издадат.

До момента нещата се развиваха доста добре. Майката природа, която си знаеше колко много обичам предизвикателствата, се погрижи да пусне малко дъжд. Ситният дъждец отпреди няколко часа сега се беше засилил и се качваше нагоре по скалата към умерен порой. Изумително е колко са хлъзгави алуминиевите стълби, когато всичко е подгизнало и си облякъл петнадесетина килограма дрехи и екипировка и носиш още толкова оборудване. Тръгнах пръв. Вместо да преминавам от стъпало на стъпало, както се прави на въжените мостове, се наложи да лазя на колене и лакти, като се опитвах да балансирам дрехите, оръжията и останалите разнообразни неща, докато проклетата стълба се клатеше и огъваше под мен, сякаш шибаният Кинг Конг я друсаше в единия край.

Кой беше казал, че половината удоволствие е да стигнеш до другия край? Моля, напомнете ми, защото бих искал да застрелям този оптимистично настроен минетчия.

Като се прехвърлих, нещата тръгнаха по-леко. Неуспелият да се овладее Томи се качи на покрива, след като аз се прехвърлих, и държа стълбата, докато Пачия крак, любимият ми катерач и последен от групата, премина по хлъзгавия метал, без изобщо да му мисли.

Поздравих Томи със среден пръст и му дадох мълчалив сигнал да се прибира вътре, дяволите да го вземат. Отговори ми: „Да ти го начукам много“ — прави се със сгъната в лакътя ръка, която се люлее, — и се прибра. Добре — имах нужда от него вътре, на радиото, където да ме информира. Трябваше да следи охранителните камери и аудиосензорните подслушватели, за да имам представа какво правят лошите.

Тръгнахме в колона по един малко под билото на покрива на Главното командване, като проверявах всяка плоча, за да не се подхлъзне някой. Никак не беше забавно. Шибаният покрив беше покрит с птичи лайна и вече мокрият камък ставаше още по-хлъзгав. Една погрешна стъпка, и някой от нас щеше да се изтърколи от ръба и да се разбие седем етажа по-долу. И къде щеше да иде елементът на изненадата?

По средата на пътя ни линията на покрива се променяше. Беше подсилен, за да носи три огромни съоръжения за климатичната инсталация, която охлаждаше центъра под нас. Заобиколихме ги, като се стараехме да не побутнем дузините чувствителни антени и спътникови чинии, разположени на възли.

Долу полицейските коли летяха на север по Норт Одли стрийт, а електронните им сирени виеха безразборно. Погледнах през ръба към площада. Не можех да ги видя, но знаех, че най-малко един снайперист от Британските специални сили следеше придвижването ни през перископите си за нощно виждане 6×42. Ободряващо беше да знаеш, че там някъде има подкрепление.

03,56. Намирахме се на северозападния корниз. Гадния и Уондър ме държаха за краката, докато се промъквах към ръба на покрива, точно над камерата. Тя гледаше на изток — надолу към улицата. Нямаше камера на южната страна на сградата. Знаех това, защото бях препоръчал монтирането на такава преди няколко години, когато дойдох с „Червената клетка“ в Лондон, за да проучим системите за безопасност по искане на адмирала. Разбира се, адютантът с четири нашивки, до когото бях изпратил доклада си, бързо го скри в папките. Защо? Защото той заемаше поста координатор по охраната и смяташе, че откриването дори на една пукнатина в скъпоценната му линия „Мажино̀“^[4] би съсипало шансовете му да стане адмирал.

Размахах ръка и ме изтеглиха обратно на наклонения покрив. Развихме две петметрови въжета и ги вързахме около основата на една от климатичните инсталации. Края на едното въже взех в ръка, за да мога да го завържа за решетката. Другото завързахме към алпинисткия колан, който беше силно стегнат на кръста ми.

Спуснах се от корниза с главата надолу. Гадния и Уондър пак ме държаха за краката, а Гризача отпускаше въжето. Зарешетеният прозорец се намираше на метър и двадесет под улука и когато стигнах до него, се чувствах като шибания човек паяк, само че той като герой от комиксите използваше научнофантастични обувки, които се залепяха по стените, а аз носех дрехи от номекс от реалния свят, които се хлъзгат по мокри повърхности.

Бързо завързах въжето с два възела около решетката. Успях да произнеса едно приглушено „окей“, като натиснах бутона за излъчване върху дясната си цица в стената на сградата и въжето се опъна около решетките. Добре. Щяха да го завържат горе.

Пуснах се и се залюлях свободно. Знаете ли, че ако работиш надолу с главата, може да ти се завие свят? Е, приятели, може и става точно така. В някоя от перверзните гънки на мозъка ми се криеше желанието няколко минути да се люлея като махало напред-назад, защото изглеждаше толкова забавно.

Тръснах глава, за да ми просветне, и се захванах за работа. Около кръста си носех огромна найлонова торба. Дръпнах ципа й. Вътре имаше надеждно закрепена малка бутилка под налягане, към която беше закачен еднометров шланг. В края му се намираше малък вариант на ацетиленова горелка за рязане. Имаше и вградена запалка.

Има моменти, когато човек иска да влезе някъде, без да използва пушка или взрив, за да разбие врата, защото звукът ще го издаде. Старият ми приятел Чарли Бекуит Нападателя беше поръчал такава минигорелка за своите хора от „Делта Форс“ през осемдесетте години. Днес я използват антитерористични части по целия свят.

Отвъртях крана, насочих дюзата встрани от себе си и ударих запалката. Горелката издаде глух звук и заработи — появи се ярък синьо-бял пламък. Бързо започнах да изрязвам най-далечния прът.

Проклетото нещо режеше стоманата като нагорещен нож масло. Но ми трябваха около седемдесет секунди на прът — два пъти по тридесет и седем секунди. Имаше осем пръта — почти десет минути за рязане, а ни оставаха по-малко от три минути до часа на нападението. Майната му на Дики. Натиснах бутона, за да кажа на Мик, че закъсняваме, и бях възнаграден за усилията си с едно недоволно „разбрано“.

Шибаните британци винаги искат да са точни. Е, нека той дойде тук и да повиси закачен за краката.

Работата беше неприятна и ми стана горещо. Ръцете ме боляха, дланите — също, а жегата започна да пречи на дихателния ми апарат — чувствах я през гумираната тъкан. Шлемът от композитна сплав ми тежеше непоносимо много. А е само 925 грама. Но беше закачен стегнато около брадичката ми, за да стиска респиратора, микрофона и слушалката към лицето и врата ми. Неприятно става, ако човек го носи известно време — и то когато е с главата надолу. Правех имитация на спящ прилеп. Целият апарат беше като петкилограмова тежест, която изтегля врата ми, докато вися. Струваше ми се, че щях да заприличам на шибан жираф преди края на този неприятен момент.

Шест пръта отрязани, остават още два. Потях се като… като себе си. Дали се потях обилно? Да, и това е толкова вярно, колкото че папата е поляк. Чувствах как потта се увеличава. Започваше между пръстите на краката ми, спускаше се по краката, над, около и през чатала ми, просмукваше се край кръста ми, потичаше по гърба ми, избликваше под мишниците ми, където набираше скорост и тръгваше по шията ми като неспирен, неумолим поток, който течеше по адамовата ми ябълка, по брадата ми и се вливаше право в големите ми, широки ноздри, създадени за смъркане на спагети, и ме задавяше и задушаваше.

Дики искаше облекчение. Дики искаше почивка. „Но няма да получиш такава — дочух дрезгавия глас на старши помощник при оръдията Евърет Е. Барет. — Помниш ли какво беше на остров Виейк? Искаше да лежиш на брега и да си пиеш бирата. Но вместо това те накарах да се изкатериш по проклетите кокосови палми, да береш листа и да плетеш шапки. Защо? Защото това ти създаде чувство за самодисциплина. Помниш ли, когато ми показа излъсканите си до блясък обувки и когато те накарах да лъскаш до блясък и подметките си, защото онзи, който лъска половин обувка, е половин мъж? Това ти създаде навик за постоянство. Помниш ли, когато беше махмурлия и те накарах да тичаш всичките онези много мили в мекия пясък с десеткилограмовата мокра жилетка? Чуй ме сега, старшина втори клас Марчинко, негоден идиот: всичкото това не съм го правил напразно. Затова се захващай за работа, мамицата ти. Не трябва да ти харесват лайната, в които си се забъркал. Просто трябва да направиш каквото е нужно.“

Както винаги старшината беше прав. Раздвижих врат, за да облекча мускулите на врата си, и продължих.

Беше добре, докато ми се свърши ацетиленът при последния срез. Гледах как пламъкът прекъсва на петнадесет сантиметра от носа ми, и започнах да псувам боговете на войната, които ме бяха оставили да вися (при това в буквален смисъл) като кон на празни ясли. Нямаше начин да ме прецакат и да не изпълня отмъщението си. Пуснах горелката и хванах решетката с ръце, като взех да дърпам жестоко и да крещя псувни в маската си. Решетката не помръдна — но щях да я накарам да мръдне.

Не се поддаваше. Стоманата беше добра. Извих тялото си, за да се опитам да застана в по-добро положение и да мога да натискам с по-голяма сила. Пъхнах ръце зад решетката, наврях рамо в тесния процеп между нея и прозореца и се напънах. Усетих как в тялото ми разни неща започнаха да пукат, но не беше време да се занимавам с това. Отново натиснах решетката.

Този път ми се стори, че усетих нещо като „намек“ за поддаване. Да, щом поддаде, дори и толкова малко, знаех, че шибаната решетка е моя.

Накрая поддаде. Заклатих я напред-назад, докато се откъсна. Бях изтощен. Не можех да разтворя пръсти, за да пусна пръта. Накрая успях да ги отделя от метала и някой над мен изтегли решетката и я постави на покрива. След това Уондър и Гръндъл изтеглиха и мен. Легнах по гръб изтощен, задъхан, с широко отворена уста и напълно съсипан — а дори не бяхме започнали мисията.

Всяко кокалче, всяко хрущялче, всяка става в тялото ми пареше, болеше и се свиваше в спазми. Бях развалина. Изправих се на колене и направих сигнал за тръгване. Време беше да тръгваме. Натиснах бутона на гърдите си, за да известя Мик, че най-после потегляме.

04,12. Гризача поведе. Слезе по въжето, тихо си проправи път през разчупените стъкла, пъхна се в комуникационния център, провери за мини, препъващи телове за задействане на бомби и други възможни опасности и като не откри нищо, зае отбранителна позиция в далечния край на стаята, за да покрива останалите, докато се спуснем и влезем.

Разпръснахме се. Въпреки че беше важно да слезем до втория етаж, където се намираха заложниците, исках да прегледам колкото е възможно повече от парчетиите тук, за да съм сигурен, че тангата не са скрили кутията с бойните отровни лайна и парче пластичен експлозив C-4. Това щеше да бъде идеалното място за експлозия, защото антраксът би се разнесъл из цял Централен Лондон. Прегледахме залата сантиметър по сантиметър. Видях, че подозренията ми се оправдаха — раненият персонал беше довършен с изстрели в главата. Мислено се заклех пред труповете, че ще изравним резултата.

Нищо. Отидохме надолу по коридора, като се движехме в единична колона, което бяхме свикнали да правим толкова добре. Гризача водеше с готов за стрелба автомат MP-5 със заглушител. Гръндъл Гадния, екипиран с пушка „Хеклер и Кох“, го следваше отляво. Аз ходех на метър разстояние от Гръндъл. Следваше ме Пачия крак. Уондър осигуряваше охраната откъм тила. Стълбището на шестия етаж се появи, когато коридорът зави наляво. Спряхме и Гризача отиде напред. Даде сигнал, че е чисто, и го последвахме.

Слизахме бавно, стъпка по стъпка в тъмното. Това беше обратното на Кайро — сега слизахме надолу стъпало по стъпало, като проверявахме за препъващи телове и други смъртоносни капани. Петия етаж обработихме за няколко минути. Кабинетите бяха опустошени. В оперативния център лежаха три тела — едно от тях беше на Ранди Реймън. Лежеше с пистолет в ръка, от който не бе изстрелян и един куршум.

Разбира се, че не е успял. Не беше стрелец. Наистина се държеше приятно, любезно и възпитано, но когато се е стигнало дотук, не е могъл да натисне спусъка. Хората ми винаги получаваха лоши отчети за пригодност от офицери като Ранди, които ги смятаха за неспособни да се приспособяват, негодници, неуправляеми и дори боклуци.

Но хората ми и аз можехме да натиснем спусъка — и го правехме, — когато се наложеше. Затова Военноморските сили се нуждаеха от нас. Може и да не ни харесваха, но се нуждаеха от нас.

Тук също нямаше антракс. Чисто беше. Слязохме на третия етаж. Празно. Всичко се развиваше прекалено гладко — не по вкуса ми. Не ме ли прецакваха?

Най-после мистър Мърфи се появи на стълбите между третия и втория етаж. Гризача каза „тцъ-тцъ“ в микрофона си и ме извика при себе си. Отидох да видя какво има.

Добре го бяха направили. Признавах им го. Шест нишки, всяка с възглавничка, задействаща се при натиск, не позволяваха придвижване напред. Парапетът и колонката под него също бяха минирани.

Това беше добре обмислен капан, препятствие, с което бих се чувствал горд.

Но не бях горд — бях разстроен. Вдигнах ръкавица и Уондър и Гръндъл се представиха отпред и в средата.

— Ну?^[5]

Уондър сви рамене.

— Ще преминем над него или през него.

— През него?

— Ще го взривим, Дик, хуй такъв.

Това не беше подходящо — твърде далеч се намирахме от заложниците, за да можем да стигнем до тях, преди тангата да започнат да ги трепят.

Пачия крак си проправи път, за да огледа. Едва виждах очите му зад респираторната маска. Но вдигна палец към мен и се залови за работа.

Върна се на третия етаж и спусна едно въже от противопожарното табло към нас. Нави въжето стегнато около опората над мините, после го хвърли много внимателно от другата страна на възглавничките и експлозивите.

Извади парче рибарско влакно и кукичка от джоба на бедрото си, завърза кукичката и закачи въжето, като го върна от другата страна на експлозивите.

След това завърза въжето, прибра си влакното и кукичката и вдигна палец.

Ако имаше цици на гърба си, щях да се оженя за него още там. За четири минути ни беше построил мост. Тесен и опасен, но щеше да ни свърши работа.

Пачия крак мина пръв, защото беше най-добър катерач. В другия край се обърна, за да провери дали площадката не е минирана. Не беше. Затова Гризача го последва, след него отиде Уондър, после Гадния и аз. Защо минах последен, като винаги говоря за това, че трябва да се води отпред? Защото имам най-голям задник от всичките и ако някой щеше да взриви мината, то това щях да съм аз.

Заехме позициите си. Обадих се по радиотелефона, за да кажа на Томи, че сме заели позиции — най-после. Долових облекчението в гласа му.

— Минус петнадесет секунди — каза ми.

Клекнахме и започнахме да броим. Това беше моментът на истината. Знаехме какво трябваше да направим. Въпросът е дали можехме да изпреварим часовника.

Нищо не може да опише достатъчно добре лудостта и хаоса при спасяване на заложници. Скоростта и изненадата са двата ключа към успеха. Дезориентирането на терористите е от максимално значение. Затова са важни шумът и светлината на заслепяващите бомби. Стрелбата също помага.

Чухме експлозии, когато бойците на Мик преминаха през прозорците на първия етаж. В мига, когато чухме избухванията на заслепяващите бомби, тръгнахме.

Аз водех. Метнах три заслепяващи бомби пред себе си и закрих очи, когато избухнаха. Тръгнах през вдигащия се дим.

Едно танго застана в средата на коридора. Свалих го с откос от три куршума. Видях още един. И него свалих. Появи се трети и Гадния го разкъса надве със залп от пушката си. Шибаната сплотеност на групата — знаехме къде е огневото поле на всеки и можехме буквално да стреляме над главите си без аварии.

Последван от Стиви Уондър по петите, затичах по коридора към залата за конференции. Останалите щяха да прочистят другите кабинети по пътя си.

Когато ударих тежката врата и метнах заслепяващата бомба, нещата започнаха да се движат като в забавен кадър. Виждах заложниците с ръце зад тила, свити в далечния край на залата под големите прозорци, които гледаха към Гроувнър скуеър. Изкрещях да не мърдат, да не стават, да целунат пода, но гласът ми беше заглушен от респиратора — а да не говоря за сто осемдесетте и пет децибела от „заглушаващия“ елемент на заслепяващата бомба.

Тя изтрещя с невероятен гръм — сътресението изпочупи стъклата и ги пръсна из стаята като смъртоносни парчета. Оранжево-бялата експлозия удари като някаква проклета огнена буря. Навсякъде полетяха искри. Пердетата над прозорците започнаха да димят — за няколко секунди се бяха запалили.

Но бомбата свърши работата си — задникът с автомата MP-5 беше коленичил, ръцете му се насочваха към ушите, защото нямаше никакви слухозащитни средства.

Но носеше куршумоустойчива жилетка и затова нанизах три куршума в главата му. Първоаприлска шега, минетчия такъв.

Отклоних се надясно е гръб към стената и започнах да обикалям стаята. Това беше предварително съгласуваният план. Уондър щеше да изпълни същото хореографско съчетание, но от другата страна. Огневото ни поле винаги оставаше едно и също, четиридесет и пет градуса, което ни осигуряваше застъпваща се зона за убиване, без да стреляме един срещу друг или към заложниците.

Облегнах се с гръб в ъгъла на стаята и се завъртях деветдесет градуса на юг.

— Уондър — ъгъла!

— Да. Разбрано. — И той се завъртя по същия начин.

Два откоса от по три куршума откъм Уондър. Още два. Заработваше си парите.

Исках бързо да прочистя проклетата стая. Имаше твърде много въпроси без отговори. Къде се намираше шибаният контейнер с бойните отровни лайна? Заложниците бяха ли минирани? Но трябваше да действаме стъпка по стъпка.

Е, нещата вървяха добре за хората на Мик. Чувах радиосигналите и знаех, че са завладели мазето. Нямаше контейнер с антракс и всички заложници бяха наред.

Сега се занимаваха със заложниците — извеждаха ги бегом от сградата, мятаха ги на улицата и един по един ги оглеждаха, за да е сигурно, че между тях няма някой от лошите.

Забелязах нещо движещо се в посока четири часа. През дима се движеха две сенки. Оставих автомата си да увисне на ремъка и извадих пистолета „Глок“ — но онези бяха изчезнали. Започнах да се движа като фехтовач, плъзгах се покрай стената крачка след крачка, преминавах през дима, а лазерният лъч правеше откоси наляво-надясно, надясно-наляво.

Отново движение. Пред мен изникна сянка. Нямаше време да се прицелвам. Лазерният лъч докосна сянката, стрелях два пъти и се проснах по корем.

Три бързи изстрела разбиха ламперията пет сантиметра над главата ми. По дяволите. Този задник си го биваше. Беше проследил огъня от изстрелите или лазерния лъч.

Нещата ставаха опасни. Знаех, че ако се придвижа в центъра на стаята, Уондър може да ме сметне за противник и да надупчи гадния ми словашки задник.

Но нямаше друг начин, освен наистина да очистя тоя гад. Затова плонжирах два-три метра навътре в стаята, като много хубаво нараних лактите и коленете си в паркета, след което се претърколих надясно (или ляво от неговата страна), изправих се на нараненото си коляно и ударих бутона за лазерния мерник. Оня стоеше на метър от мен, като все още стреляше спокойно към стената, където се намирах преди малко.

Пипнах те! Чувствах се като шибания адмирал Хорейшо Нелсън^[6]. Чувствах се като шибания Джон Пол Джоунс^[7]. Защото стоях отстрани на смрадливия минетчия и го държах на мушка. Приготви оръдията. Всичкото безсилие, което бях изпитал през изминалите часове — висенето надолу с главата, прерязването на проклетите решетки, — всичко това се прокрадна в мозъка ми, премина през нервната ми система и се спусна през ръцете ми, за да се концентрира в десния ми показалец, който преодоля двата килограма и седем грама, необходими за натискане на спусъка на моя „Глок“. Прицелих се. О, кръвта ми биеше — най-малко 140 удара в минута. Огън. Но държах шибания пистолет достатъчно стабилно, за да забия три куршума в него — в главата, врата и под мишницата. Падна на място.

Забих още един куршум в главата му, за да съм сигурен, че няма да стане. И аз като адмирал Джоунс още не бях започнал боя.

Чух в слушалката гласа на Гадния. Той, Пачия крак и Гризача бяха прочистили стаите си. Идваха към нас.

Настъпваше трудната част. Вижте, в такива моменти човек се движи с максимална скорост. Всъщност необходимо ми е повече време да ви го разкажа, отколкото трябваше, за да го направим. Освен това колкото повече са телата, толкова повече се объркваш.

Но какво пък, мамицата му — нямах нищо против малко помощ. Тук имахме четиридесет заложници и те започваха да реагират неправилно — искаха да излязат. Извиках хората си, като им обясних горе-долу къде сме аз и Уондър.

— Гаден, пръсни прозорците.

Това щеше да помогне да проветрим стаята, за да видим какво правим, по дяволите.

Чух четири бързи изстрела от сачмената пушка на Гадния и димът започна да се разсейва. Когато облачността премина от купеста в рехава, дръпнах рязко респиратора от лицето си и изкрещях:

— Всички долу — по лице на шибания под!

Заложниците, изглежда, смятаха, че не говоря на тях, затова забих няколко куршума в стената над главите им с автомата си. Налапаха паркета.

— Краката и ръцете настрани — бързо, бързо!

Ритнах едно колебаещо се тяло, за да съм сигурен, че заповедите ми се изпълняват дословно. Заложниците лежаха по корем на пода с разперени ръце и крака. Обадих се на Томи веднага да изпрати подкрепления.

Тръгнахме между заложниците с готови за стрелба оръжия. Гризача, Гадния и Пачия крак стояха на пост с пистолети, насочени към жизненоважни органи, и пръсти на спусъците, докато аз и Уондър претърсвахме заложниците един по един от горе до долу.

Няма начин човек да бъде внимателен и нежен, когато прави такова нещо. Когато командвах „Червената клетка“, обучавахме охраната на базите как да претърсват. Например жените от охраната често пъти се притесняват да претърсват чатала на мъжете. Няма място за подобни притеснения. Същото се отнася за мъжете, които претърсват чатала на жената или гърдите й.

Повярвайте ми, това не е сексуално издевателство, а застраховка живот. Много пъти моите мъже криеха пистолети шести калибър или бомба в слиповете си, защото знаеха, че жените няма да ги опипват. Често използвахме жени да пренасят оръжията, защото знаехме, че моряците ги претърсват, без да докоснат циците им.

Кой беше заложник и кой танго? Нямаше начин да разберем това със сигурност. Затова преглеждахме всички и търсехме оръжия, бомби или експлозиви. Всички, дори и хората, които познавах.

Оставих Уондър да се позабавлява с Пинки — почти беше решил да му направи проктоскопия^[8], когато го разкарах.

Пинки не виждаше нищо забавно в това. Щом махнахме лепенката от устата му, започна да създава главоболия. Разкрещя се някой да дойде и да ме арестува.

Любезни читателю, вече си разбрал — макар с болка да си го признавам, — че може би не съм най-нежният, най-съчувстващият и най-разбиращият човек на света. Може би си забелязал, че не си падам много по лигавите нежности в стил Фил Донахю^[9].

Но трябва да ви кажа, че дори моята груба чувствителност беше накърнена от грубото, необмислено, неовладяно избухване на Пинки. Искам да кажа, че току-що бях отървал задника му. А и доста път извървяхме дотук — обиколихме половината свят плюс-минус неколкостотин мили. Тъкмо бяхме изпълнили успешна, бих казал, идеална операция по освобождаване на заложници.

Доколкото ми беше известно, до момента не бяхме загубили нито един заложник. Погледнах злобно към Пинки — искам да кажа, че до момента не бяхме загубили нито един заложник. Но тук, сякаш да ме изкуши към хаоса, се намираше един надут задник с три звезди — който само преди няколко часа беше толкова уплашен, че се беше напикал, а сега ревеше да дойдат всички и да ме оковат във вериги, да ме отвлекат и да ме затворят в килия, където да чакам военен съд по късата процедура и той да казва какво да се направи.

Подобна липса на такт ме натъжи, особено предвид факта, че Пинки беше офицер и по всяка вероятност джентълмен.

Затова повдигнах въпроса:

— Е, Пинки, това съвсем не е подходящ начин да благодариш — казах.

Но имах още работа и тъй като бях казал какво мисля, а и нямаше какво повече да добавя (и тъй като Пинки реши да не ми обърне внимание), възприех обичайния си директен — някои биха казали нетипичен — подход. Засилих се, замахнах с лявата си ръка и — прас! — накарах кучия син да загуби съзнание.

Гледах как Гадния го влачи за краката и как главата му тропа по дървения под. Щом имах да плащам много, бях съгласен да рискувам. Какво можеха да ми направят? Да ме уволнят ли?

Не. Имах застраховка срещу уволняване. Тя беше заровена под пода в кухнята ми.

 

 

05,32. Сградата беше обявена за прочистена. Мик и аз стояхме във фоайето на приземния етаж, което още миришеше на кордит, сълзотворен газ и застояла пот. Лицето ми беше мръсно. Носът ми кървеше, устната ми беше разцепена, а лактите и коленете ме боляха така, че имах чувството, че сякаш съм изиграл наведнъж всичките мачове за купата „Стенли“ от изминалото десетилетие.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че въпреки внимателното претърсване, независимо че момчетата ми и тези на Мик провериха проклетото Главно командване сантиметър по сантиметър, не се намери кутията с антракс.

Бяха ни изиграли, прелъстили и изоставили. Или на езика на тюлените — бяха ни го начукали, и то много добре.

Разбира се, че ни го бяха начукали. Помниш ли, любезни читателю, когато ти казах неотдавна, че нещо не беше наред с факта, че онези копелета не отправят ултиматуми? Е, това ме беше тормозило цяла нощ. Всичките танга, които очистихме в Афганистан, носеха списъци с искания. Тези тук нямаха такива. Сега разбрах защо. Те бяха за отклонение на вниманието. Цялата операция беше за отклоняване на вниманието. Както всичките онези терористични бомбардировки из Европа служеха за отклоняване на вниманието от нападението над кораба „Маунтбатън“, при което бяха убити командващият и сър Норман Елиът. Имаше пет нападения за една седмица и никакви искания. Е, тези задници също не бяха отправили искания. Значи някъде там, отвън, предстоеше да се случи нещо.

Същото това нещо се случи точно когато смятах да предложа на Мик да вземем момчетата и да намерим петдесетина литра хубава бира. Сър Обри Ханском Дейвис ловко си проправи път през парчетиите, като внимаваше да не развали гланца на бомбетата на обувките си.

Монокълът му висеше като център на мишена върху гърдите му. Държеше клетъчен телефон. Изражението му беше кисело — сякаш е изял един килограм лимони.

Направи гримаса и ми подаде телефона.

— Има обаждане за вас — каза мрачно вместо обяснение.

Натиснах бутона и поставих телефона на ухото си.

— Марчинко слуша.

— Вие сте един непрекъснато натрапващ се неприятен човек — каза гласът от другия край с толкова правилно оксфордско наречие, че човек се замайваше. — Време е да прекратим тази игра. Очаквам ви заедно със сър Обри. Моля, елате сами и невъоръжени — или над цял Лондон ще се разнесе антракс.

Когато ви бъде отправена такава изключителна покана, единственият възможен отговор е положителният.

— Това звучи добре. Вие от дом „Брукфийлд“ ли се обаждате?

След като не отговори, продължих:

— Ще бъда там след половин час. Но имаш ли нещо против първо да се измия, стари приятелю? Малко съм, ъъ, вмирисан в момента — навярно съм пролял доста от кръвта на твоите хора и ме е опръскала.

— Нямам нищо против — отговори „Наричай ме Ишмаел“ през идеалните си стиснати зъби. — Смятам, че мога да вместя половин час в графика си.

Говореше като типичен англичанин.

Изобщо не ми пукаше на… досещате се на коя работа, какво смята той.

— Честно казано, лорд Брукфийлд, смятам, че графикът ви ще се обърка съвсем. Но не се притеснявайте, ще дойда веднага, щом мога.