Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (16)

Глава 14

01,00. Време беше да тръгваме на лов. Операцията беше в традиционен стил Марчинко — „Целта е лекотата, умнико важен!“ Ние, шестимата тюлени от щурмовата група, щяхме да влезем във водата на около 1800 метра от полуострова, на който се намираше централата. Щяхме да плуваме като група. Така се намаляваше вероятността някой да се загуби. Освен това, ако ви се е налагало да плувате повече от миля нощем в открито, развълнувано и блъскащо море, разбирате, че е по-лесно човек да се заблуди, ако плува сам, отколкото ако е завързан с въже за приятеля си. Както и да е, щяхме да отидем заедно, а после да се разделим близо до бреговата линия.

Томи, Гадния, Пачия крак и Хауи щяха да излязат откъм задника на централата, като заобиколят върха на полуострова с плуване и си проправят път през резервата. Оградата в задната част се охраняваше по-слабо и достъпът им щеше да бъде относително лесен. Томи и Гадния щяха да преминат около административната сграда и както се казва, да я огледат под лупа. Пачия крак и Хауи щяха да се прокраднат в склада.

Аз и Уондър решихме да изпълним на бис номера със сензорите. Нямаше никакъв проблем. Щяхме да си поиграем с микровълните, а след това с бавни движения да „преплуваме“ над оградата и, хоп, да се озовем на площадката. Целите ни бяха сградата на генераторния блок и съоръжението за радиоактивни отпадъци. В края на краищата Уондър винаги се хвалеше, че знае всичко за ядрените реактори, защото е служил на подводници „Бумър“. Сега имаше възможност да го докаже.

Плуването щеше да представлява проблем, но не непреодолим. Тази зима на Ривиерата беше нетипично топло. През деня температурите достигаха до 15,5 градуса, а през нощта спадаха до 4,5 градуса. Температурата на водата стигаше до 16 градуса. За повечето хора това е студено, но макар да нямахме костюми за плуване, ние, тюлените, все пак можехме да прецапаме, ако се движим непрекъснато, за да не замръзнем.

От дългия си опит при операции в студени води знам, че започнеш ли да плуваш във вода под 16 градуса, изразходваната от теб и „изгорената“ от мускулите енергия стига за около половин час. После започваш да губиш и енергията, и телесната си топлина. След около два часа нещата стават неприятни. В случая неприятни означава хипотермия, загуба на съзнание и бърза смърт.

Знаех също, че нямаше да е добре да излезем на брега и да лежим мокри върху него повече от няколко минути, особено след плуване, продължило час и половина. Затова спазих закона на Ев Барет за седемте „П“ — Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пръдливо Пикливото Подрискване — и раздадох чифт водоустойчиви торби на всяка двойка плувци. Щяха да ги теглят зад себе си. В торбите имаше сухи, топли дрехи и обувки, радиостанции за всеки, както и по няколко лепенки за автомобили, които купихме от магазина с надпис „Пратете ядрените оръжия на майната им“. Това беше камуфлажът ни. Щяхме да оставим изобилни доказателства, че централата е била посетена от активисти на движението „Спасете китовете“. Надявах се допълнително да убедя правителството за измамата, като оставя и няколко малки бомбички. Гадния и Гризача прекараха цял следобед в разработване на половин дузина импровизирани експлозивни устройства. Те бяха истински прости експлозиви, от онези, които използват терористите аматьори. О, щети щеше да има, но много, много малки.

Накрая оставаше Гризача — моят плъх в тревата^[1]. Тъй като го обявих за твърде дребен, за да може да плува, и твърде гаден, за да го загубим, го разположихме в мерцедеса, паркиран от другата страна на шосето срещу пътя за централата. Колата скрихме зад едни храсти и я обърнахме на изток, готова за бягство. Гризача се намираше в отлично положение да ни информира за всичко, което идваше или не идваше към нас. Освен това отговаряше за заглушаващата апаратура, която се захранваше чрез един кабел от акумулатора на колата.

Надявах се да постигнем такава ефективност, че да не се налага Гризача да натиска бутона на заглушителя. Все пак не искахме да прекаляваме с предпазните мерки. Ако хората в контролната зала решат да се обадят на телефон 911, трябваше да мога да ги прекъсна. Нищо че големите уши на Агенцията за националната сигурност щяха да дешифрират сигналите ни. Можехме да ги убедим, че не сме тълпа тюлени единаци, а приятелски настроени защитници на животните, обикновени членове на „Грийнпийс“, които са откраднали оборудване и се опитват да взривят атомната електроцентрала.

Подобни кражби бяха правени. Всъщност позволете ми да се отклоня от темата за малко — в Щатите търговията с военни играчки (като се почне от автоматични пушки и се стигне до свръхсекретно радиооборудване) процъфтява. В наши дни кражбите от складовете на Военноморските сили са нещо нормално. Краде се дори от военните бази на активна служба. Само преди шест месеца някакъв задник открадна шест полуавтоматични пистолета „Колт 633HB“ от „ТЮЛЕН-група 1“ в Коронадо. А при последната административна проверка на Групата на Военноморските сили за война със специални методи — административната проверка означава, че се преглеждат всяко болтче и гайка, вписани в инвентара — беше установено, че липсва един съд за транспортиране на водолази „Марк VII MOD“.

 

 

Разбира се, нещата започнаха да се объркват почти веднага. (Един гаден, тих глас в главата ми прошепна: „Разбира се, че в момента ти го начукват, заднико, за да разбереш, че не сънуваш.“)

Фактор за групово осиране 1: Въздухът и водата бяха по-студени, отколкото очаквах, и колкото по-навътре навлизахме, толкова по-ледени ставаха. Когато стигнахме при върха на полуострова, температурата на водата не беше повече от петнадесет градуса. Въздухът беше по-студен с около два-три градуса, а имаше и вятър. Щяхме да измръзнем тук, мамицата му.

Фактор за групово осиране номер 2: Имаше неприятно подводно течение, което според мен беше към възел и половина и беше насочено срещу нас. Колкото и усилено да плувахме, сякаш си стояхме на едно място.

Фактор за групово осиране 3: Стиви Уондър не е водолаз жабар. Това означава, че плуване повече от миля и половина е истински проблем за него.

Колко студено ни беше ли? Е, по време на обучението за водолази-диверсанти и тюлени казват, че смрадливите курсанти, както ни наричаха, могат да издържат най-много двадесет минути във вода с температура 16 до 18 градуса, ако седят на едно място или се носят по течението, без да се движат. Ако водата е с температура 15 до 16 градуса, инструкторите имат право да държат класа във водата само петнадесет минути. Дори и в такъв случай измръзваш толкова, че треперенето те довежда почти до лудост. Стискаш юмруци. Прехапваш устни. Пикаеш върху себе си или партньора от двойката си в напразен опит да спреш студа.

Както казах, тази вечер водата беше около шестнадесет градуса. Това е с-т-у-д-е-н-о, което още се нарича а-б-с-о-л-ю-т-н-о-и-ш-и-б-а-н-о-с-к-о-в-а-в-а-щ-о. П-п-овярвайте ми. Чувствахме ли се зле? Бях така измръзнал, та си помислих, че отново съм в адската седмица.

Единственият начин да се стопля беше да се скъсам от плуване — стабилен ритъм, от който мускулите горят, сърцето тупти и студът почти може да бъде овладян.

Всичко беше наред до тридесет и деветата минута, когато ахилесовото сухожилие на Уондър се схвана и блокира като двигател, на който е източено маслото. Закова се на едно място и започна да потъва като мъртвец.

Дочух как глътка средиземноморска вода прекрати псувните му. В същото време триметровото въже на кръста ми ме дръпна. Върнах се към него. Изнесох го на повърхността точно навреме, за да може друга вълна да го плесне през лицето, фраснах го, за да изплюе водата, и аз изплюх водата от устата си и запитах:

— Какво става?

Устните му бяха побелели като вар. Всъщност цветът се отдръпваше от него. Но както обикновено, се направи на смелчага.

— Схвана ми се кракът, по дяволите.

— Къде?

Каза ми.

— Нищо не е. Не се притеснявай за мен — ще се справя.

— Разбира се, че ще се справиш, задник такъв. А сега да ти го начукам. Успокой се. Дръж се на повърхността, дишай и ме остави да го масажирам.

— Не си губи времето.

Но се подчини. Масажирах долната част на крака му.

— Как е сега?

— Боли страшно.

— Нима го чувстваш?

Не му беше до приказки.

— Отвържи ме, Дик. Давай напред, аз ще те настигна.

— В никакъв случай, заднико.

Знаех, че ако го оставя, ще умре от хипотермия. Ако не се движи или се движи малко, Уондър можеше да изкара около половин час, докато телесната му температура започне бързо да спада. Нормалната телесна температура е 37 градуса. Загубиш ли шест от тях, говорът ти става неясен. Загубиш ли седем, започваш да забравяш някои неща. Загубиш ли осем, вече хич не ти пука какво става с теб. Загубиш ли девет, очите ти започват да се изцъклят. Загубиш ли повече от десет, започва дълъг, често пъти необратим процес на изпадане в кома и смърт.

Разбира се, Уондър беше мъртъв от врата нагоре в продължение на толкова много години, че щеше да е трудно да се определи кога е изпаднал в кома. Но аз знаех, че кучият син ще ми липсва, ако умре. Кого щях да ядосвам? Къде щях да си намеря друг двойник на Тед Копел и Хауди Дауди^[2]? Освен това Уондър беше убил в бой повече хора от всички освен мен и ми харесваше да го държа около себе си като пример за останалите. Затова му казах да легне по гръб и да се наслаждава на пътуването.

Затова задъхан тръгнах напред, а накрая, когато след час и тридесет и осем минути във водата изпълзяхме на брега, бяхме повече мъртви, отколкото живи. Извадих радиостанцията от торбата и се обадих до всички, за да знаят, че не сме се удавили и че ще останем в „готовност“, докато се приготвя. Изтеглих Уондър между дюните, където гъстата морска трева и трънаците спираха вятъра. По дяволите, изобщо не изглеждаше добре.

Проверих очите му. Бяха се вдигнали нагоре в черепа му. Започнах да го шамаросвам, докато се посъвзе. Изсуших го колкото можах, обърнах го по корем, с удари го накарах да изплюе водата, преоблякох го в сухи дрехи и легнах върху него, за да го топля.

Петнадесетина минути по-късно започна да се съвзема. Изхока, изскимтя, с кашляне изплю още половин литър вода и отново загуби съзнание. Лежахме така още петнадесет минути. Чувствах как тялото му отново се затопля. Накрая започна да се движи.

— Не мърдай, мамицата ти — казах и се притиснах още по-силно върху него. — Така ми е добре. Всъщност, ако имаше цици на гърба си, щях да се оженя за теб още утре.

— Яж лайна и лай срещу луната.

С радост разбрах, че се възстановява. Претърколих го, разтрих го и започнахме да разопаковаме торбите. По дяволите, времето минаваше, а имахме доста работа.

04,19. Вече изоставахме от разписанието с повече от час. Но пък всички бяхме добре. Двамата с Уондър отидохме до първата ограда, през която преминахме sans проблеми. Трябваше да преодолеем бариера номер две. Започнахме да мятаме камъни в полето на сензорите. Веднага сънливият мъж от охраната се появи и започна да оглежда мястото между оградите. Очевидно не откри нищо. Повторихме операцията още три пъти. Когато не се показа при последния ни опит, започнахме бавно и спокойно да се придвижваме към оградите.

Аз се прехвърлих първи, като сантиметър по сантиметър се покачвах по оградата, преминах над трите жици бодлива тел и се спуснах от другата страна, докато застана на тридесет сантиметра над земята, разперен като паяк. Дойде ред на Уондър. Той извърши същите движения.

04,32. Започнах да се придвижвам към втората ограда, като изтривах следите си с клонче и ходех заднишком. Бавно и внимателно, сантиметър след сантиметър, прекосих полето на сензорите. Въпреки ниската температура — под 10 градуса — се потях обилно. Следваше изкачване по другата ограда. Уондър ме последва бавно на двадесет и пет метра встрани.

04,36. И двамата бяхме отвъд оградата. Обадих се по радиото, за да съобщя на останалите, че сме вътре, и получих сигнал, че и другите два екипа са влезли без проблеми.

Двамата с Уондър се промъкнахме зад площадката с цистерните и се отправихме към охладителната кула и към задната част на ЗАДНИК, като спряхме, за да залепим три-четири лепенки с надпис „FOUTEZ LES NUKES“ по стените на белите, кръгли цистерни за по сто хиляди литра гориво. Оградата на „Номер 12“ обхващаше повече от 244 хектара. Нас обаче ни интересуваха само 6 от тези хектара — онази част на централата, в която достъпът беше ограничен и Марсел Мустака можеше да свърши някои хубави неща за лорд Брукфийлд.

Непосредствено зад горивното стопанство се намираше огромната охладителна кула от лят бетон, където отработената пара се охлаждаше и ставаше на вода, за да може да бъде изпомпвана обратно в системата и рециклирана. Прескочихме един парапет и надникнахме откъм страната, на която се намираше задникът на генераторния блок.

Дясната ръка на Уондър се насочи към „девет часа“. Проследих посоката. На мястото, където охладителната кула и генераторният блок се съединяваха, имаше две камери. Вдигнах палец. Можехме да заобиколим отдясно и нямаше да ни видят.

Тръгнах надолу покрай парапета. Уондър ме следваше като сянка. Когато стигнахме до ЗАДНИК, видях силует в сянката на постройката. Спрях и дадох сигнал на Уондър да направи същото. Той вече го беше сторил. Ето още една причина да не исках да оставя задника да се удави. Бяхме работили заедно толкова дълго, че на практика не се налагаше да говорим, дори и да подаваме сигнали. Разбирахме езика на телата си — всеки проклет нюанс, всяко мръдване, мигане и удар на сърцето.

Днес всеки ШН — Шибан Новобранец — лейтенант, който идва в „ТЮЛЕН-група 6“, е толкова надут и самоуверен, че смята, че е необходимо да научи взвода си как да прави всичко отначало. Е, обикновено са такива. Но повярвайте ми, повечето от старшините в „Шестицата“ служат в нея над десет години, а двама от тях — от самото й създаване.

Лейтенантите новобранци трябва да правят Д2 — Да си затварят шибаните човки и Да си седнат на шибаните задници с надеждата, че взводният старшина ще се смили над тях и ще ги научи на някои неща. По този начин няма да се отклоняват надясно, когато трябва да идат наляво; няма да започнат да стрелят в погрешно огнево поле и да убиват собствените си хора; няма да разбиват сплотеността на групата, заради изграждането на която старшините са изразходвали всичкото си шибано време.

Може би след две или повече години работа с едни и същи осем или десет мъже шибаният офицер новобранец ще схване нещата и всъщност ще се превърне в част от групата. Но тук е проблемът — вероятността това да стане е между нищожна и нулева.

Защо? Защото сега, в дните на намаляване на личния състав и бюджетите, специалните части на Военноморските сили се превръщат в мястото, където трябва да се служи. Цели опашки от випускници на академията на Анаполис чакат да преминат обучение по подводна диверсия. Всъщност в наше време има толкова много офицери тюлени (за всеки сто места се кандидатират над сто и десет човека), че шибаните лейтенанти новобранци не престояват повече от четиринадесет месеца в един взвод. Преназначават ги другаде, за да могат новите шибани лейтенанти да дойдат на мястото им. В крайна сметка ли? Шибаната неподправена истина? Взводът може и да постигне сплотеност, но повечето от младите офицери никога не могат просто защото не престояват достатъчно дълго, за да се научат да работят на същото ниво, както мъжете, които би трябвало да командват.

Когато аз бях командир на „Шестицата“, крадях лейтенантите направо от Омазването до Шията, т.е. Офицерската школа. Казвах им, че са шибани лейтенанти — най-скапаното шибано пушечно месо. Казвах им, че не струват повече от китово лайно и не заслужават да оближат потта от топките на който и да е старшина от групата.

— Но ето ви шибаната сделка — казвах им. — Ако не избягвате шибания обяд, ако се научите да водите отпред и никога не карате хората си да правят нещо, което вие не сте направили преди тях, мамицата ви, и ако поставите проклетата група, мамицата ви, преди всичко останало, то добре дошли — ставате част от група с шибана сплотеност на групата. Ако не искате да играете по тези правила, то да ви го начукам много и довиждане.

И познайте какво стана. Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, шибаните лейтенанти и мичмани бяха част от решението, а не от проблема. Днес тези шибани лейтенанти са командири на собствени групи тюлени. И майната ви, Военноморски сили, те са моята пета колона воини диверсанти, които учат хората си така, както аз съм учил тях, борят се със системата, проповядват сплотеност на групата, позволяват на младшите офицери да се учат, да учат, да учат начините да убиваш и воюваш. Край на урока.

Един патрул от двама души се появи до ЗАДНИК. От вида им съдех, че са полицаи под наем, въпреки че след като се намирахме във Франция, вероятно бяха шибани правителствени бюрократи, защото всичките тези централи са собственост на RDF — Republique de France^[3]. Дори нямаха радиотелефони. На раменете си носеха от онези часовници с диаметър 15 сантиметра в кожени калъфи, каквито, изглежда, носят пазачите по целия свят. Знаете ги — обикаляш по маршрута, на всеки пост има ключ, който поставяш в долната част на часовника и завърташ. Часовникът отпечатва номера на станцията върху диск, за да могат началниците ти да разберат, че си бил при станция X в точния час. Но не е важно дали си видял нещо нередно или не. Важното е, че си бил там. Проверката е записана на диска. Един от полицаите под наем носеше дозиметър „ANPDR-56“ — обикновен указател за алфа радиация.

Инстинктивно поисках да им направя ФЗС — Фрасвам, Завързвам, Скривам. Извадих палката от чорапа си и тихо тръгнах. Погледнах към Уондър — поклати глава и енергично размаха палец, насочен надолу.

Майната му. Защо не ми позволяваше да се позабавлявам? Поклатих глава, сякаш за да му кажа: „Не става.“ Но изведнъж разбрах какво имаше предвид с жеста си. Още четирима души от охраната се появиха иззад ъгъла. Той ги беше видял от мястото си.

Окей, ще ги чакаме. Легнах върху непромокаемата си торба. Стиви вече се беше проснал като палачинка. Изчакахме жабарите да си подадат цигари — „Житан“, ако се съди по миризмата на конска тор — и да запалят.

Пушеха и разговаряха, изпушиха цигарите и продължиха обиколката си. Уондър и аз направихме същото. Заобиколихме ЗАДНИК. Нямаше как да влезем в него. Постройката е плътно изолирана отвътре — няма врати, няма вентилационни отвори, няма нищо. Построена е от триметров плътен бетон, облицован с петнадесетсантиметрова плътна стомана. За да влезеш в отделението на реактора, трябва най-напред да облечеш специално изработен предпазен костюм, каквито има в обезопасената „кална стая“ в съседство с контролната зала. След това си закачаш дозиметър, за да проверяваш дали не получаваш твърде много РЕЧ. За онези от вас, които никога не са преминали краткия курс „Атомна физика“, РЕЧ е съкращение от Рентгенов Еквивалент у Човека — количеството йонизираща радиация, чието биологическо въздействие е равно на въздействието на един рентген лъчи.

Както и да е, след като ви проверят, преминавате през три херметични стоманени врати с дистанционно управление, за да стигнете до реактора. Не можете да носите нищо по-голямо от химикалка и не можете да изнасяте нищо. Дори Марсел Мустака не би могъл да скрие нещо, без да го видят двадесет и пет души.

От всичко това най-вероятното място оставаше съоръжението за съхраняване на радиоактивните отпадъци. Отидохме зад ЗАДНИК, като заобиколихме осветената тилна страна на генераторния блок и преминахме под серия огромни тръбопроводи към големия район за съхраняване на отпадъци.

Сградата се състоеше от две части. Първата представляваше огромна открита зала, в която се намираха парчетии, характерни за всички промишлени обекти — празни бутилки за азот, кислород и ацетилен, пирамиди от ръждиви двеста и петдесет литрови варели, в които някога е имало разтворители, почистващи вещества и смазочни материали, стари машини и бракувано оборудване.

Другата част беше затворен склад, в който се складираха радиоактивните отпадъци, генерирани от централата. В него би трябвало да има двеста и петдесет литрови варели с тежка вода, както и екранирани контейнери за отработените горивни пръти за реактора. Всичките те трябва да се намират под вода в басейн с размери петдесет на двадесет и пет метра.

Осъзнах, че съоръжението за радиоактивни отпадъци е идеално място за скриване на нещо, което не искаш да се намери и все пак да стои ясно видимо за всички. Хората не обичат да се навъртат около съоръжения за радиоактивни отпадъци, защото вероятността от съществуване на замърсяване е много по-голяма, отколкото на всяко друго място в централата. Всъщност, за да се гарантира, че няма изтичане на радиация във въздуха или в почвата, районът е заобиколен от ССРР — Система за Следене на Радиацията в Района, — която се състои от активни детектори на гама-лъчи, които задействат клаксони със сила на звука 135 децибела, ако бъде засечено опасно ниво на радиация.

Двамата с Уондър огледахме халето. Не открихме нищо необикновено — всъщност, ако се съди от прахта и паяжините, от доста време тук не бе идвал никой. Затова продължихме напред. Сградата за радиоактивни отпадъци ни подканяше.

Уондър бръкна в задния си джоб, за да извади верните си шперцове.

— По дяволите, Холмс, това ме притеснява. Не ми се иска да светя в тъмното.

— Няма да стоим вътре повече от няколко минути. Всичко ще бъде наред.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако носехме защитно облекло и ботуши.

Е, аз също бих се чувствал по-добре. Но нямахме такива неща, а и нямах намерение да тръгна да ги търся.

— Слушай, ако си късметлия, след около месец ще ти израсне трета топка.

— Може би ще ми порасне и втори хуй.

— Разбира се. Точно в средата на шибаното ти чело. Помисли си, Уондър, ще можеш да придадеш напълно нов смисъл на израза „Да пъхнеш глава между краката й“.

— Да ти го начукам.

Не минаха и двадесет секунди, и отворихме вратата. Влязохме.

Сякаш се озовахме в топла тропическа страна. Мястото беше слабо осветено със зеленикави флуоресцентни лампи, окачени високо над басейна. Стените бяха голи с изключение на няколкото маркуча за прясна вода, поставени на петнадесет метра един от друг, за да може, ако върху работниците попаднат радиоактивни материали или вода от мястото за съхранение, да се измият, докато се погрижат по-добре за тях. От водата, загрята до над четиридесет градуса от контейнерите с изразходвани горивни пръти, се вдигаше пара. Имах чувството, че се намирам в оранжерия.

Аз тръгнах на една страна, Уондър — на друга. Изследвахме варелите и контейнерите на бетонната площадка. Всички носеха яркожълтия символ за радиация. Нищо не изглеждаше необикновено. Като се приближих към средата на склада, видях смъртоносните радиоактивни контейнери на дъното на басейна. От луминесценцията на водата всичко трептеше и изглеждаше някак си неземно, като от друг свят.

Направихме пълна обиколка. Нищо. Пуснах на земята непромокаемата торба, която носех на рамо, и почесах брадата си. Инстинктите ми са много добри. Рядко греша. Но тук, както и в къщата на лорд Брукфийлд, оставахме с празни ръце.

— Хайде да обиколим пак.

От лицето на Стиви разбрах, че не желае да остане повече, отколкото трябва. Но стисна зъби и отново тръгнахме.

Забелязах го на две трети от пътя си около басейна. Правоъгълен сандък, боядисан в цвят, близък до този на пода, и почти невидими. Човек наистина трябваше да се напрегне, за да го съзре. Контейнерът беше дълъг метър и петдесет, широк шестдесетина сантиметра и висок тридесет. Изглеждаше, сякаш е разделен на дванадесет отделения. Приличаше на голям картон за яйца с дръжки в четирите края.

Погледнах по-внимателно. Проклетото нещо имаше надпис на кирилица — или поне така изглеждаше от мястото, в което се намирах. Може да беше арабски или френски. Кой знае?

Посочих с ръка.

— Уондър.

Стиви дойде, за да погледне.

— По дяволите, това със сигурност не е тежка вода.

— Или горивни пръти. — Огледах се. — Хайде да намерим нещо, с което да го закачим — да го извадим, за да го огледаме.

— Добре.

Потърсихме. В далечния край на халето имаше няколко къси греди и едно счупено пале. И нищо повече.

— Ще проверя отвън.

Уондър се измъкна през вратата. След цяла вечност — всъщност две-три минути — вратата се отвори и той влезе с нещо като четириметрова водопроводна тръба един цол и коляно в единия край.

— Да опитаме с това.

Пъхнахме тръбата във водата. Протегнахме се и успяхме да закачим дръжката, която се намираше най-близо до нас.

— Страхотно. Добре.

Дръпнахме леко. Сандъкът не се помръдна. Опитахме по-силно. Нищо. Тогава наистина напънахме жили.

— Дърпай — изгрухтях.

Проклетият сандък се помръдна, но точно тогава шибаното коляно се откачи и ние паднахме по задник на цимента. Аз се друснах върху опашната си кост, която никак не одобри удара.

— Свършихме с план А — изтърси прахта по себе си Уондър. — Какво следва, Дик, хуй такъв?

Отговорът ми беше да сваля обувките, чорапите, панталона и ризата си.

— Време е за малко плуване.

— Ти да не си откачил бе?

Не му обърнах внимание, а извадих противогаза от торбата и закачих ножа на слипа си. Знам, знам. Водолазите не носят слипове. Но аз работех под прикритие.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е радиоактивна вода, по дяволите. Ще се заразиш. Хич и не помисляй да скачаш.

Всъщност бях мислил по въпроса — в продължение на години. Като член групата за подводна диверсия 21 бях избран за един от водолазите на група „Алфа“. Тези водолази се обучаваха за плуване в студени и дълбоки води и изваждане на ядрени оръжия. Всеки път, когато някой самолет B-52 паднеше в океана или в някое блато, ни викаха и изпращаха, за да извадим бомбите. Всичко беше свръхсекретно.

Като част от обучението бяхме изработили серия таблици за гмуркане, които ни даваха груба представа за времето, през което можем да останем живи, ако сме изложени на въздействието на различни степени на радиация. Разбира се, това бяха дните, когато военните излагаха хиляди души от персонала на смъртоносни дози радиация и хич не им пукаше за това. Но ние бяхме по-внимателни и въпреки че водата уби шестима от водолазите от „Алфа“, никой не умря от радиация.

По-късно като офицер тюлен участвах в така наречените ЯГ — Ядрени Групи. Даваха ни задача да отидем във вражеска територия — например да изплуваме в пристанището в Петропавловск, — носейки със себе си малко тактическо ядрено оръжие, което може да се носи от един човек. Практикувахме тези методи по време на учения на НАТО, като играехме ролята на съветски командоси от Специалните части на ВМС — и винаги поставяхме големите колкото дипломатическо куфарче заряди където трябваше. (Големците казваха, че разполагаме с дванадесет часа след поставянето на истинско ядрено устройство. Но винаги съм смятал, че детонаторите бяха нагласени да избухват незабавно. Но какво пък, и без това бяхме пушечно месо.) Като член на тази свръхсекретна група бях напълно обучен по въпросите на радиацията според сложните таблици за излагане на въздействието на радиация. Знаех колко може да поеме един човек, преди да се изпече.

Накрая, като командир на „Червената клетка“ бях работил със специалисти по ядрените оръжия. Това беше част от тайната ни, реална задача, обозначена като „ОП-06/Делта/Танго, Ромео, Алфа, Папа“, с кодово име „Уотърфол Уедърмен“. В изпълнение на задачата на „ОП-06/Делта“, „Червената клетка“ обикаляше света и провеждаше учения за сигурността по военноморските бази. Като „Уотърфол Уедърмен“ работехме по двама и неутрализирахме цели, определени от президента и министъра на отбраната. Като част от програмата трябваше да обезвредим ядрена електроцентрала в Близкия изток. Прекарах три дни в една електроцентрала в Южна Флорида, където научих всичко за радиацията, необходимо, за да опазя себе си и хората си живи.

Така че доста добре осъзнавах какво правя и какъв риск поемам. Първо, прецених, че няма да остана във водата повече от две минути. Тежката вода — водата в съседство с горивните пръти — беше смъртоносна. Но тъй като е тежка, тя стои на дъното на басейна. Водата около контейнера не беше силно заразена. Затова, ако останех само няколко минути и ако не разбърквах водата в басейна прекалено много, и ако не гълтах нищо, и ако се измиех както трябва… е, досещате се.

— Приготви един от тези маркучи — наредих на Уондър. — И когато изляза, ме измий добре.

— Ти си откачил напълно, кратуно такава.

— Какво искаш да кажеш?

— Аах! — Вдигна ръце с погнуса. — Е, какво пък, по дяволите.

Знаех, че не трябва да плонжирам. Седнах на ръба на бетонната площадка и се спуснах надолу. Водата беше само около тридесет и осем градуса — по-хладка от тази във ваната ми във вила „Свирепия“. И все пак топлината се усещаше. Щях да заприличам на рак, ако останех твърде дълго. Искам да кажа, като рак, който свети на тъмно.

— Не се притеснявай, нали затова са измислили „Доктор Бомбай“.

Нагласих маската и се спуснах под повърхността.

Изплувах до контейнера и го огледах бързо, като се опитвах да определя кой е най-подходящият начин да го помръдна. Опитах се да го повдигна в единия край. Проклетото нещо тежеше повече от тон. Прокарах нокът по повърхността му. Олово. Опитах се да отворя капака. Не помръдваше. Бръкнах под ръба с ножа си и натиснах. Нищо — изглежда, беше здраво запечатан. Окей, реших да изтегля шибаното нещо навън, независимо колко тежеше. Хванах дръжката, запънах крака и дръпнах.

Помръдна само сантиметър. Но помръдна. Запънах пети и пак дръпнах, като напънах всеки шибан мускул в краката и гърба си, ако се съди от серията изпуквания, които долових от тези места. Контейнерът се помести още малко.

Вече бях сигурен, че силно искам да измъкна това нещо. И то щеше да стане мое. Излязох отгоре, за да си поема дъх, след което се върнах обратно. Чух Уондър да ми казва нещо, но не обърнах внимание, затова пак се гмурнах.

Истински се изненадах, когато и той се присъедини към мен под водата.

„Какво има?“ — попитах с повдигане на рамене.

„Враг“ — отговори Уондър, като сви юмрук и посочи с палец към дъното на басейна.

„Колко?“ — попитах.

Вдигна два пръста.

„Посока?“

Посочи към близкия край на сградата. Шибаните пазачи вероятно извършваха обиколката си. Опитах да си спомня дали станциите им за отчитане на обиколката се намираха отвътре или отвън. Ако се намираха вътре в сградата, щяхме да бъдем мъртъвци — опечени.

Чакахме. В главата ми се отброяваха секунди. Щяхме да се опечем в тая шибана вода. Излязох на повърхността. Огледах се. Нямаше никаква охрана. Имахме късмет.

Уондър се измъкна на повърхността, отърси колкото можа повече вода от себе си и дълбоко въздъхна.

— Да ми го начукат! — Понечи да се качи на площадката.

— Хей, заднико, давай да се хващаме на работа, сега си мокър и можеш да останеш.

Двамата измъкнахме контейнера за около тридесет секунди. По дяволите, тежеше само стотина килограма. Изтичах до стената и завъртях крана. Измих Уондър добре, след това застанах неподвижно, за да може той да обработи мен, а после насочихме струйника към сандъка.

Извлякохме го зад куп варели, където нямаше да ни забележат, и го огледахме. Погледнах буквите — кирилица. Съветски военен сандък. Опакован със стоманена лента. Започнах да обработвам лентата с ножа си. Накрая успях да я скъсам. Свалихме капака.

Вътре имаше място за дванадесет яйца. Шест от тях бяха празни. В другите имаше мокри кутии с цвят на маслина, големи колкото да поберат четвърт литър — очевидно контейнерът не беше уплътнен много добре. Всички кутии носеха знака за бактериологическо оръжие.

Е, поне знаех, че не са вещества за отравяне на колбаси, защото трябва да се съхраняват на студено, а тази материя беше добре сготвена в топлата вода. Значи пред себе си имахме силно патогенни вещества, причиняващи синя пъпка, салмонела или половин дузина други смъртоносни болести, които виреят на топло. Вдигнах една от кутиите. Тежеше към килограм. Взех три и ги подадох на Уондър.

— Вземи, може да ти потрябват.

— Да, ако реша да започна Третата световна война. — Сложи ги в непромокаемата си торба. — Знаеш ли колко щети можеш да нанесеш с тази гадост?

Много добре знаех. А лорд Брукфийлд беше лукав кучи син — добро скривалище беше намерил. Кой би се досетил изобщо да търси бактериологически вещества в някаква проклета атомна електроцентрала.

— Бихме могли да очистим цялото Източно крайбрежие на Щатите. Или цяла Великобритания или Франция. Пусни го в парижката водоснабдителна система и убий два милиона души утре. Или пък го метни в някой язовир. Ти си от Ню Йорк. Как се казваше най-големият язовир за водоснабдяването на град Ню Йорк?

— Кротън.

— Да, Кротън. Така бомбардирането на световния търговски център би изглеждало като детска игра.

— Лошо, Дик, хуй такъв.

Пуснах своите три кутии в непромокаемата торба и затворих ципа й.

— Освен това новините не са никак приятни — лорд Брукфийлд е бил тук преди нас и половината шибан контейнер е празен.