Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (20)

Глава 18

Мик Оуен се обади. Съобщението гласеше: „Имаме сигнал.“ Това означаваше, че официално (под което разбирам тайно) влизаме в действие.

Брукфийлд тръгна шест часа по-късно. Оставихме го да си ходи. Спътниците щяха да си свършат работата. От Мик получавах информация за проследяването, набирах координатите в компютъра „Магелан“ и чертаех съответните линии по навигационните карти на Роки. Два часа и половина след излитането самолетът на Брукфийлд, който летеше за прикритие на запад към Иран, зави на север, прелетя над Белуджистан и кацна в Джалалабад, Афганистан. От следващия доклад с разузнавателна информация, получена с помощта на технически средства, разбрахме, че се е отправил на север по главното шосе към Асадабад.

Спря далеч на юг от града и според данните направи около час престой. Отново въведох цифрите в компютъра и ги сравних с топографската навигационна карта на масата на Дик Камбъл. Лорд Брукфийлд се намираше по средата между Сакрани и Хас Конар, което означаваше в подножието на планината Кашмунд. По права линия това е почти двадесет и пет мили от пакистанската граница. Но самолетът C-123, какъвто си е нестабилен, щеше доста да се озори да лети направо през тези планини.

Отново беше време да тръгваме.

Не можех да рискувам нощно скачане, защото не разполагахме с необходимото оборудване, за да се виждаме. Затова щяхме да скочим привечер — достатъчно светло е, за да може да се скача, и достатъчно тъмно, за да не могат лошите да ни видят лесно.

Притеснявах се за хипоксията. Парашутните екипировки имаха кислородни бутилки. Но не знаех дали са пълни, полупразни или съвсем празни и дали кислородът не се е замърсил от дългото стоене.

Докато измъквахме багажа, Дик Камбъл ми подаде водонепромокаем пакет. Отворих го. Съдържаше дванадесет златни монети.

— Какво е това?

— Допълнителни пари за измъкване от затвора в Афганистан. За всеки случай.

Фраснах го по рамото.

— По дяволите, Роки…

— Хей, не се притеснявай, ще ти го включа в сметката. Ти вече ми дължиш толкова джин, че никога няма да мога да си го наваксам. Направи ми една услуга.

— Казвай.

— Подпиши ми книгите.

Подаде ми екземплярите си „Свирепия“ и „Свирепия 2: Червената клетка“. Написах подходящи нецензурни думи.

— Да ти го начукам много, брат.

— Нямаш проблеми. А сега да се махаме оттук. Времето минава, а ще ни трябва половин час за предполетна подготовка, преди да излетим.

 

 

Излетяхме и според предварителния план тръгнахме за заблуда на изток, после завихме на запад. Никой не се интересуваше кои сме и къде сме тръгнали. Роки поддържаше височина 10–12 километра. Достатъчно високо, за да виждаме къде отиваме, но достатъчно ниско, за да не се наложи да осигуряваме свръхналягане в самолета и да си играем със запасите от кислород.

В никакъв случай не бих си играл с кислородните запаси на самолет C-123. Бях получил един неприятен урок като новобранец водолаз. Бях Р2 (Радист втори клас, който можеше да мисли само за мадами) и служех във втори след никой взвод на Ев Барет в групите за подводна диверсия.

Освен това сгъвах и парашути и като такъв участвах в разпределянето на скоковете в няколко учения по нощни скокове на Групите за диверсия 21 при Съфолк, Вирджиния — на около тридесет мили югоизточно от този град, който все още считам за най-гъсто населен с готови за чукане мацки по целия Вагина Бийч. Общинското летище на Съфолк, дадено под наем на Военноморските сили, се намираше в съседство с голяма свинеферма. Така ние, водолазите, можехме да скачаме и да се кефим като пословичната (а и буквална, ако се отклоним твърде много от курса) свиня в знаете какво.

Летяхме в ръждясал C-123 — наричахме го ръждивата помийна кофа — единствената свободна машина за вечерта. За първи път се возех на такъв самолет. Освен това имах и първата си близка и лична среща с младия дежурен офицер — мичман от Групите за диверсия 22, който се казваше… е, нека го наречем Еди Щрауса, защото приличаше на голяма кокалеста птица с изпъкнали очи, която не може да лети.

(Отклонение за пример от реалния живот. Само преди около две години Еди Щрауса в качеството си на вицеадмирал, заместник-командващ главните операции, се опита да ми покаже среден пръст и да изхвърли вещите ми от „ТЮЛЕН-група 6“ в музея на Военноморските сили, защото гледаше на мен — и продължава да го прави — със значително презрение. Е, чувствата са взаимни — не изпитвам уважение към адмиралите тюлени, които се опитват да говорят като воини, но никога не са убили нещо на два крака. Подмазвачите водолази, които ръководят музея, бяха склонни да се съгласят с Еди Пилето. Но за мой късмет хората, които ме закриляха — Рой Боъм, Ев Барет, както и група други моряци и водолази от онова време, — се появиха навреме за събранието на членовете на музея, за да обсъдят предложението на Еди, което гласеше: „Или изхвърлете нещата на Дики Диверсанта, или повече няма да получавате издръжка от Военноморските сили.“ Те дерайлираха плановете на добрия адмирал. Което означава, че все още можете да видите гравирания пистолет и копието на сребърната тока за колан, която ми подариха момчетата от „ТЮЛЕН-6“, ако посетите музея на групите за подводна диверсия и тюлените във Форт Пиърс, Флорида.)

Е, да се върнем на нашия разказ. Прекарах нощта като разпределител — пусках парашутистите от страничната врата на самолета и с копнеж гледах как изчезват в тъмното и остават да се виждат само аварийните им трасиращи светлини. Аз също исках да скачам. Но мичман Щраус категорично ми забрани това удоволствие. Мероприятието за вечерта беше планирано от Групите за подводна диверсия 21 и без подходящите документи, разрешителни и други лайнарски хартии и… е, нека изкажа изречението с неговите думи: „Никой от Групите за подводна диверсия 22 няма право да напуска проклетия самолет, освен ако той не е паркиран на проклетата писта и това се отнася особено силно за теб, радист втори клас Марчинко.“

Отдадох чест и отговорих:

— Тъй вярно, сър.

Трябва обаче да призная, че исках да го нарека гадно псе и че бях прекръстил пръсти зад гърба си. Затова, след като изскочи и последният парашутист, аз се огледах и открих, че единствените хора на борда сме летците и аз. Какъв беше изводът ли? Заключих, че планът за скоковете е бил някак си променен и самолетът трябва по някакво чудо да ме закара — ich, уо, moi, ani^[1] — за нощен скок със свободно падане на учение на Групите за подводни диверсии 22. Попитах пилота дали тази идея му се струва добра. Отговори, че няма проблеми — всъщност вдигна нагоре палци. Затова си сложих един парашут и сигнална лампа на обувката и застанах на вратата, докато той се накланяше, за да завие над целта за последен преход.

Разбира се, за да се облека правилно, трябваше да си снема кислородната маска, после да я поставя обратно. Е, кислородният кран на самолета се намираше на етапа, когато нещата са наистина осрани, и затова, когато закачих маската си обратно, не получих никакъв кислород, а само приятен, рядък въздух. Тъй като летяхме на височина три хиляди метра, погледът и главата ми се замаяха и така чаках пилотът да премине над мястото за скачане. Всъщност, когато изскочих от самолета, бях почти в безсъзнание. Но какво толкова, по дяволите. Едно от основните правила на косматогъзите водолази е: „Никога не пропускай хубав скок със свободно падане.“ (Дори смятахме, че да изтървеш хубав скок е като да ти спадне онази работа, след като е добре възбудена.) И така, изскочих през вратата малко замаян за дълъг скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута, червената сигнална лампа на обувката ми светеше, вятърът влизаше в шибаните ми ноздри, създадени за смъркане на спагети, и ме събуди, след като преминах километър и половина. Накрая разтворих парашута на петстотин и осемдесет метра височина и се приземих точно на върха на писта с формата на буква А — идеално попадение.

Еди — винаги схващаше нещата бързо — разбра за вероломството ми, когато двамата се прибрахме в поделението по едно и също време. Знаеше, че трябва да съм в самолета, а не да отивам към бараката на парашутистите с навит на топка парашут под ръка. Схвана за какво става дума и се спусна към мен, за да се опита да ми разшири задника.

Окей, знам какво искате да кажете. Че съм можел да припадна, след като съм напуснал самолета, и да стана на пихтия на пистата. Но аз не станах на пихтия. Направих възможно най-доброто. И получих два ценни урока. Първо, че подаването на кислород на C-123 не е надеждно и, второ, че когато нещата не са наред, трябва да се довериш на способността си да ги подобриш със собствените си усилия, без някой да те държи за ръка (в случая да ти дърпа въжето за отваряне на парашута).

Да се върнем към настоящето. И двата урока, които бях научил тогава, важаха и сега. Знаех, че трябваше да хвана онези копелета, и затова сигурно тази вечер щях да направя нещо също толкова тъпо и/или безотговорно. Ами ако се случи случка? Е, важното е как ще се измъкнеш с бой, а не случката или случването. Мистър Мърфи винаги ще бъде около нас. Човек не трябва да му обръща внимание, когато може, и да го заобикаля, когато не може.

Тази вечер щяхме да се напрегнем доста — може би дори повече отвсякога. Никога не съм харесвал да губя хора, но ако това се случи, искам то да значи нещо — за него и за мен.

Всеки знае мнението ми по този въпрос. Казвам на хората си, бе безопасността има място във войната със специални методи: по време на основното обучение. Тя обаче не е фактор по време на реалните операции или при окончателните тренировки. Ако ще ходиш на война, трябва да се обучаваш за война, а не за мир или безопасност. Човек трябва да бъде професионалист, който знае как да действа в критични ситуации. Жалката реалност е, че в наше време стрелците нямат възможност често да го правят. Днешните командири не желаят досиетата им да бъдат помрачени от нещо толкова глупаво като нещастен случай по време на обучение.

Затова сегашните тюлени нямат възможност да чуват свистенето на истински куршуми край ушите си и страдат при истинска стрелба, защото не са готови за нея. За да бъдеш воин, трябва да желаеш да умреш. Знам, че звучи като шибано перчене, но е така. Това е реалният живот. Трябва да бъдеш готов за смъртта. По време на учение това означава, че нещата трябва да бъдат докарани дотам, където всъщност може и да бъдеш убит — в противен случай хората ти никога няма да знаят какво да очакват и как да реагират. Това не означава, че търся начини да убия хората си. Винаги съм проповядвал, че макар и готов да умра, предпочитам да убия другия, преди той да убие мен. Или както казва Рой Боъм, който е убил доста кофти хора: „Не се ядосвай, не си връщай, а изпреварвай.“

 

 

Минахме над втората и третата контролна точка без проблеми. Нямаше страничен радиотрафик, не бяхме забелязали други самолети. Обаждах се на Мик през десет минути, но без успех. Това беше голям проблем. Ние не можехме да кръжим безкрайно около Пакистан, без да привлечем вниманието, а и нямаше да прекосяваме границата със страната, в която имаше стотици ракети „Стингър“, без да знаем точно къде, на майната си, сме тръгнали.

Добре дошли в Мърфиград. Отидох в кабината и седнах на мястото на навигатора, зад Хауи Калуа, който беше втори пилот.

— Как е горивото?

Роки Камбъл сви рамене в коланите си и почука с пръст приборите над главата си:

— Имаме за още един час или може би малко повече.

Страхотно. Ако разузнавателните спътници не доловят нищо относно местонахождението на кутиите навреме, ще ни се свърши горивото. Обмислих нападение в стил „камикадзе“. Не.

Имахме гориво за четиридесет и пет минути, когато Мик Оуен излъчи координати в приемопредавателя, който държах в потната си лапа. Набрах цифрите в компютъра, изтичах в кабината и въведох текущото ни положение.

Роки погледна към таблото и кимна:

— Няма проблеми.

Поигра си с превключвателите и циферблатите и се обърна към мен:

— Скачаш след седемнадесет минути, което ще ми даде половин час, за да стигна до летището в Пешавар. Там вече ще карам на горивни пари, не на течност, но какво от това. Животът не е интересен, ако нямаме по някой и друг проблем, нали?

Нима можех да оспоря това?

Започна плавно да изкачва самолета. Когато преминахме височина шест километра, казах една молитва наум, включих се към кислородния апарат, пуснах рампата и отворих страничния люк. Поех въздух — и кислородът потече. Още едно препятствие беше преодоляно. Проверих показанията на компютъра. Намирахме се на около седемдесет и пет мили от целта и на петдесет и пет мили от мястото за скачане. Въздухът, който влизаше в самолета, с положителност беше арктически. По очилата ми се образува лед. Усещах студа през ръкавиците си. Скокът щеше да бъде много неприятен.

Когато стигнахме седем хиляди и шестстотин метра, самолетът се наклони надясно, после наляво. Щяхме да проникнем през задната врата — прелитайки от север на югоизток успоредно на района Кашмунд в Афганистан. Така не се налагаше да се отклоняваме от пътя, по който дойдохме. Лошо е да се връщаш там, където си бил, особено ако по следите ти са тълпа гадни копелета, а в нашия случай тази възможност беше голяма.

Земята се виждаше ясно — топографските особености се очертаваха добре до най-малката подробност — и се чудех как никой долу не може да ни забележи. Бяхме невидими за невъоръженото око. Само радарите биха ни открили тук горе. Това ни даваше предимство. Светът под нас изглеждаше напълно спокоен. Толкова лесно щеше да е да седна, да забравя защо съм тук и да се наслаждавам на гледката.

Но има неща, които в подобни случаи не се правят, и това беше едно от тях. Не можеш да спреш, за да помиришеш розите. Не бива да мислиш за предстоящите битки. Не можеш да мислиш за смъртоносното, опустошително въздействие на оръжието ти върху врага. Не трябва да разсъждаваш за философските, моралните и психологическите последствия от действията си. Защото, ако го правиш, ще загубиш предимството си. Не харесвам тези неща във военните филми и затова ги отбягвам. Всичките тези безкрайни приказки за войната — онези псевдометафизични и псевдопсихологически бръщолевици на авторите на филма — не допускам в моето поделение. Времето за размисъл идва, след като си постигнал целта на мисията си, след като врагът е мъртъв. Дотогава човек не си смуче палеца, не кърши ръце и не прави нищо друго, което може да намали ефективността на мисията.

Самолетът се наклони и хоризонтът отново изчезна. Виждах на повече от петдесет мили. Това ми осигуряваше голямо предимство. И, повярвайте, имахме нужда от всяко предимство.

Роки ми каза, че вече съм на осем хиляди и двеста метра и сме на път да се изкачим на девет хиляди. Подадох необходимите сигнали с ръце. Застанахме в редица и се проверихме взаимно: шлемове, очила, ръкавици, парашути, колани, кислородни бутилки. Оправихме коланите на раниците си. Нямаше защо оборудването ни да се изтърси от удара на въздушния поток или при отварянето на парашута.

Оставаха ни по-малко от двадесет минути. В самолета имаше лед. Проправих си път напред и застанах зад Дик Камбъл, който точно изравняваше самолета на височината за скока ни. Обърна се и ми даде знак с вдигнат нагоре палец. Аз му показах среден пръст. Надявах се, че ще успее да се добере до Пешавар — свестен беше шибаният човек и заслужаваше да се върне.

Четиридесет и пет секунди до точката за скачане. Знам, питате откъде сме разбрали, че това е точката за скачане, след като не сме хвърлили ленти, за да ни покажат посоката на преобладаващите ветрове и да разберем как да се движим с парашутите, нито сме се обадили до мястото на скока, за да ни сложат димка, та да знаем какви са ветровете до повърхността на земята и да улесним приземяването, нито сме се свързали с метеорологичната служба, за да получим сведения за резки променливи ветрове, които могат да ни забият в земята, или пък за възходящи топли течения, които да ни отнесат в Тибет.

Е, когато става дума за скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута, любезни читателю, всичките обезопасителни мерки и помощта се изпаряват през прозореца. В реалния свят се ориентираш сам. Решенията ти се базират на инстинкта, смелостта и опита, примесени (надяваш се на това) с малко късмет и силно подправени с онази решимост да раздаваш наказания, която ти позволява да издържиш и да победиш дори и всичко да се превърне в едно голямо осиране.

Застанах на вратата с разтуптяно сърце, а в главата ми галопираха вероятности и данни. Почуках приборите на гърдите си. Всичко изглеждаше изправно. Бях залепил с тиксо миникомпютъра на дясната си ръка. Можех да набирам данни, докато летим с парашутите — така имахме импровизирано насочващо устройство. Ако работеше, щяхме да направим първия десант на тюлени с насочване по прибори. Ако не работеше, след година-две щяха да намерят изсъхналите ни и натрошени тела някъде високо в планината Кашмунд. Може би.

Погледнах към мъжете си. Гледайки в очите тези шест изумителни създания, разбрах, че са готови на всичко. От тях се излъчваше решителност и очакване. Гадния ме поздрави със среден пръст. Уондър — също. Томи го направи с двете си ръце. Същото сториха и Хауи и Пачия крак. Независимо от шлемовете, кислородните маски, очилата и тежестта на бойните им раници, се движеха с невероятна гъвкавост към рампата. Стъпваха живо. Игривостта на движенията им придаваше странен, шантав вид — приличаха на нещо между ирландски дух и тасманийски дявол.

В такива моменти разбирам, че има Бог. Знам, че Го има, защото Той ме е поставил на тази земя, за да мога да водя мъже като тези в боя.

Миникомпютърът ми показваше, че е време да тръгваме. Проверих ремъците на кислородната си маска, направих на всеки знак с вдигнат палец (последван от нормалното размахване на средни пръсти), затичах се по рампата и се метнах през вратата.

Прааас! Студеният като лед въздух ме удари и се завъртях във вихъра му. Преборих се с течението и се завъртях с лице нагоре, за да видя рампата на самолета, която изчезваше в тъмното небе над мен. Така можех да броя хората си. Да — едно, две, три, четири, пет, шест тела се отделиха от самолета.

Отново се преобърнах, самолетът се загуби зад лявото ми рамо. Дръпнах въжето за отваряне на парашута. Шокът при отварянето — малко неща имат толкова точно наименование — ме изненада. Ремъкът беше върху лявата ми топка точно по средата на междубедрието ми и я притисна с такава сила, сякаш ме опипва някой ковач мъжемразец. О, но тази болка беше приятна. Ако това ви учудва, трябва да погледнете на нещата от моя ъгъл: боли ли, значи парашутът ми се е отворил.

Като стана дума за това, веднага погледнах нагоре, за да проверя купола. Не беше скъсан — нямаше да се притеснявам повече за коприна, изгнила от морската вода. А това беше безспорно проблем за мен. Ако куполът на парашута не е добре измит след скачане в морска вода, по коприната остават малки кристалчета сол. Те могат да скъсат плата при удара от отварянето. Получават се тънки като косъм разкъсвания, които бързо се разрастват в големи дупки, и всичко бързо се превръща в тотално осиране, защото парашутът се разкъсва и когато удариш земята, ставаш на малки парченца.

Но моят парашут беше окей — свърши си работата. Проверих отново положението — не може да си прекалено сигурен в подобни ситуации. Две от клетките в десния край се изпълваха бавно с въздух, а останалите бяха опнати като гърдите на осемнадесетгодишно момиче.

Огромният циферблат на лявата ми ръка показваше, че се намираме на осем хиляди и четиристотин метра. Близо бях до това, поне за малко да се чувствам спокоен. Огледах се бързо, за да преброя другите парашути. Един, два, три, четири, пет купола.

Мама му стара.

Преброих отново и получих същата бройка. Два пъти, мама му стара.

Погледнах надолу. Видях една топчица на хиляда, хиляда и двеста метра, а зад нея — нещо като дълга лента. Изругах и започнах да викам през маската си на кучия син да отреже парашута и да извади шибания резервен парашут. Погледнах отново и видях, че това, което се рееше зад него, е резервният му парашут. С него беше свършено.

Загубихме един човек, а дори не бяхме започнали. Не беше добър знак. Но нямах време да страдам — трябваше да се залавям за работа. Изтеглих се надясно и започнах да кръжа в кръг, за да могат останалите бойци да сформират група. Исках да започна всичко както трябва. В края на краищата ние нямахме осветление и когато се приземим, щеше да бъде почти тъмно. По време на тренировъчните скокове носехме стробоскопни лампи на шлемовете и коланите на парашутите си, за да се виждаме. Но това не може да се прави по време на акция, защото ще издадем позициите си.

Приближихме се, проверих компаса, прочетох данните от миникомпютъра и се отправих на северозапад. Чувах гърленото шумолене на парашутите, докато гледах как хората ми се построяваха. Вероятно летяхме с около осемдесет мили в час. Това може да ви се струва бързо, но всъщност имахме насрещен вятър. Веднъж в Аризона при едни скокове в Марана — тайното летище на ЦРУ до град Тъксън — двадесет и четирима тюлени от „Група-6“ бяхме засечени от радарите на летището в Тъксън, докато летяхме в група на девет хиляди метра височина. Диспечерите ни помислили за самолет „A-10 Тъндърболт“ — онези бавни убийци на танкове, прославили се от войната в Персийския залив. Ха, ха, това би трябвало да ви даде представа за скоростта, с която се движат парашутистите при скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута.

Обърнах се към вятъра и почувствах възходящо течение. Лошо. Един от проблемите по време на такива скокове е разпределението на тежестта. Всички ние бяхме скочили по едно и също време. Но Томи и Гризача тежат с 34 килограма по-малко от мен. Моята скорост на падане, около 5,2 метра в секунда, е по-висока от тяхната — около 4,9 метра в секунда. В крайна сметка става така, че аз трябва да се боря, за да се изкачвам нагоре, а те — да губят височина.

Още по-лошо е, когато попаднеш във възходящо течение. Тогава тежестта на тялото ми щеше да ми помогне да премина през него, докато Томи и Гризача ще бъдат всмукнати нагоре. За да компенсират, трябва да „захвърлят“ куполите си — опасна операция, при която трябва да дърпат надолу десните ремъци, за да завият надясно. При „плоските“ парашути всичкият въздух, уловен в клетките, излиза, парашутът става почти вертикален и бързо губиш височина. Проблемът е, че ако загубиш твърде много въздух, клетките ще започнат да се търкат една от друга, триенето ще предизвика разкъсване и, au revoir, sayonara^[2], майната ти и — пляяс!

Заради подобни капризи на съдбата винаги съм провеждал обучение в серии от по най-малко петдесет парашутни скока при цикли на десетдневно обучение. Тези маратони по парашутни скокове служеха на две цели. Първо, хората ми летяха заедно достатъчно дълго, за да изградят онази сплотеност на групата, която да им позволява да усещат инстинктивно какво прави всеки друг и да знаят как да реагират. Второ, самото количество скокове създаваше доверие в тези стрелци — като Стиви Уондър или Хауи Калуа, — които винаги вярват, че няма основателна причина да скачаш, ако самолетът е напълно изправен.

Погледнах висотомера. Намирахме се на четири хиляди и деветстотин метра — три хиляди метра или малко повече над върховете на планината под нас и малко повече над долините и високото плато. Това ми осигуряваше време за полет от десет до тринадесет минути, ако успея да удължа нещата. Натиснах копчето на компютъра. Бяхме на двадесет и три километра от целта — малко повече от четиринадесет мили. От опит знаех, че ако не попаднем във възходящ поток, щяхме да кацнем след десетина мили, а това значи дълга разходка в тъмното.

Висях на ремъците, изпаднал в депресия и замислен за още неща, които могат да се объркат. Списъкът беше много, много дълъг. Накрая, след четири минути, които ми се сториха половин час, шумоленето на купола се засили с една-две октави. В същото време натискът върху лявата ми топка ми подсказа, че се издигам. Проверих висотомера, после включих хронометъра. Изкачвах се. Много бавно, но се изкачвах.

Останалите от екипа бяха ли доловили промяната и бяха ли я компенсирали? Извих врат, за да ги видя. Забелязах три други купола, които ме следваха. Добре. Бързо погледнах електронния си часовник-хронометър и прецених, че за около две минути съм се изкачил с близо сто метра. Това означаваше петнадесетина метра на фона на предишното ми спускане със седемнадесетина метра в секунда — справедливо беше.

В нормални обстоятелства бих си седял в ремъците и бих се наслаждавал. Но тук имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисля — например кой загина. Дали не беше Уондър? Той мразеше скачането, но пък го правеше внимателно. Гадния веднъж се беше изтърсил като Хъмпти Дъмпти^[3] по време на учение по скачане от голяма височина. Наложи се да го сглобява цялото кралско войнство (а да не говорим за всички най-добри кралски неврохирурзи). Томи беше голям парашутист — роден за тази работа. Обичаше да се мята от самолети. Пачия крак — също. Хауи Калуа беше направил повече от сто скока от височина над двадесет и пет километра. А Гризача участваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Разбира се, всичко това не означава абсолютно нищо при бойните скокове. Но даваше известно предимство — или би трябвало да дава такова. Разбира се, мистър Мърфи е винаги наоколо, за да обърква всичко. А да не говорим за Осмата заповед на войната със специални методи: „Не си въобразявай.“ По дяволите.

Размислите ми бяха прекъснати от шума на парашута ми, който зашумоли, изпука и започна да свисти. За всеки, който е скачал, тези звуци означават: „Асансьорът слииииза, сеньор Марчинко.“

Висотомерът ми показваше три хиляди метра. Но бяхме преминали планината и сега се носехме над каменистото подножие. С малко повече късмет щяхме да изминем и оставащите три мили. Огледах хоризонта и забелязах прекъсващи, трепкащи светлинки. Села или лагери бяха това? Кой знае? Скоро щяхме да разберем.

Приземяването беше също толкова неприятно, колкото излитането. Не се изравних за хоризонтален полет, а кацнах направо и се влачих по лице по афганистанската пустиня цели сто метра. Висотомерът ми беше счупен, носът — одраскан, а внимателно препасаният на гърдите ми автомат „Калашников“ ме погали с приклада си по коляното — доста силно. Иначе кацането ми беше като по учебник. Според мен всяко скачане, след което можеш да ходиш, е добро.

Гледах как останалите кацат. Гадния беше втори — изравни се красиво и кацна така спокойно, сякаш слиза от асансьор. След него кацна Уондър със стиснати зъби. Беше потен. Последва го Гризача. Изхвърли въздуха от парашута си на около петстотин метра, направи два резки кръга надясно, после полетя направо, изравни се, откачи се от парашута си на петдесетина сантиметра над земята и го остави да падне сам. Шибан фукльо. Оставаха още двама. Приземиха се встрани от нас на едно футболно игрище разстояние. Задъхан отидох да видя кои са. Томи и Пачия крак навиваха на топка парашутите си.

Хауи Калуа беше паднал. Големият хаваец също влезе в списъка на тюлените, застанали на вечна стража в небето, готови да се върнат за последната битка.

Бързо заровихме парашутите си — достатъчно дълбоко, за да ги скрием, но не толкова дълбоко, колкото бихме могли. Имах чувството, че дори да ги открият, ние отдавна щяхме да сме изчезнали. Никой не знаеше какво е станало с Хауи Калуа. Може да е бил парашутът — коприната да е изгнила от морската вода или въжетата да са били заплетени. Или пък замърсен въздух в кислородната бутилка. Мамицата му, можеше да е всичко. Нямахме време да мислим за това. Трябваше да продължаваме. Проверихме какво имаме. Липсваше ни багажът на Хауи: двеста и петдесет грама пластични експлозиви, три гранати, десет пълнителя за автомат „Калашников“, два детонатора и две от златните монети на Дик Камбъл. Ще трябва да живеем без тях — Хауи също.

Преоблякохме се в по-леки дрехи. В тези планини беше студено — около нулата според мен, — но ние щяхме да се движим и да се потим под тежестта на бойните си раници и затова се облякохме по-леко. Всеки от нас носеше към петдесет килограма товар — патроните за „Калашников“ са тежки почти колкото тези за M-16, значи десет пълнителя с по четиридесет патрона. Идваше ред на пистолетите „Глок“ с по шестнадесет патрона в тях и по три допълнителни пълнителя. Човек може да издържи почти седмица без храна, но не може дори и един ден без вода, особено ако се поти. Знаех, че ще намерим вода в лагера на тангата, но не исках да рискувам. Носех и джобен водонепромокаем бинокъл, както и допълнителни батерии за миникомпютъра и за импулсните предаватели — тук нямаше магазини.

Не носехме храна. Във Виетнам разбрах, че е по-лесно да живееш от потта на земята, и така щяхме да направим и тук. Но си носехме гранатите, пластичните експлозиви, както и другите смъртоносни играчки. Всеки по някакъв начин беше успял да домъкне и лични вещи. Гадния и Пачия крак си бяха взели „Фийлд файтър“ — четиридесет сантиметра смъртоносна стомана, направена от майстора на боя с ножове и експерт по оцеляване Боб Спиър от Левънуърт, Канзас. Уондър мъкнеше своята проста палка, Гризача — водолазкия си нож, който му носеше щастие. Томи криеше в чорапа си оловна палка в кожена опаковка и нож „Мед дог“ в ботуша. А аз ли? Аз бях доволен, че ножът ми „Емерсън 6“ за близък бой не се беше загубил.

Миникомпютърът също оцеля след калпавото ми приземяване. Погледнах към екрана му. Малките зелени цифри показваха, че сме на малко повече от пет километра югоизточно от целта. Добра новина — щяхме да се движим на запад, т.е. надолу. А лошото беше, че след нападението си трябваше да се катерим обратно по шибаната планина, за да се върнем в относително, наблягам на думата относително, безопасния Пакистан.

Записах посоката по компаса и поставих Гадния и Уондър за челен дозор. Гадния щеше да намира пътя, а Уондър държеше термичния указател на разстояния, който ми беше дал Мик Оуен. Зад него се движеше Томи с миникомпютъра — той щеше да насочва Гадния и Уондър в правилна посока. Пачия крак охраняваше тила. Аз и Гризача застанахме от дясната и лявата страна. Заредихме оръжията и тръгнахме.

Движехме се мълчаливо, всеки от нас изпълняваше задачите си. Хауи Калуа вече не беше част от уравнението. Това може да ви изглежда коравосърдечно. Не искам да е така. Той би ни разбрал — всъщност той би действал по същия начин, ако някой от нас беше паднал от единадесет хиляди метра. Не че не ни беше грижа за Хауи. Не. Но когато си в боя, не може да мислиш за това, което е станало. Трябва да останеш нащрек, концентриран, погълнат от задачата си, защото в противен случай ще се провалиш. Знаех, че смъртта на Хауи винаги ще ме съпътства. По-късно щях да имам време да тъгувам. Сега най-добрият начин да отмъстя за смъртта му беше да успея да елиминирам лорд Брукфийлд и неговите танга.

Минаваше осем часът и беше тъмно. Минах напред покрай Уондър и попитах Гадния дали иска да го сменя.

Без да вдига очи от земята, отговори:

— Не.

— Когато искаш, ми кажи.

— Разбрано, шкипере.

Знаех, че никога няма да се съгласи да бъде сменен. Гадния е от онези стрелци, на които им доскучава без предизвикателства. Сложи го сред групата, и почва да се препъва в големите си обувки. Постави го отпред, и се превръща в ходещо кълбо от нервни окончания. Нищо не пропуска.

Оставих го да върви отпред и се върнах в средата на групата. След шест минути ръката на Гадния се вдигна нагоре. Отидох напред, за да видя какво иска.

Изглеждаше като добро ловно куче — ушите му бяха прилепнали назад, косата на врата му стърчеше право нагоре, а десният му показалец сочеше една точка в земята на два метра напред. Вгледах се напрегнато. Новината не беше добра. Как го беше видял, не знам. Но това е страхотният челен дозор — способен да се концентрира, да изключи всичко освен земята пред себе си. Виждах го — гадния връх на съветска земна мина „Драконов зъб“. Те са подобни на нашите противопехотни мини „BLU-43B“ или британските „Елси“. Руснаците бяха посели стотици хиляди такива и други мини в целия Афганистан. Сееха ги безразборно — изхвърляха ги от установки на хеликоптери и бронетранспортьори, изстрелваха ги от гаубици и ги пускаха от самолети. Имаше толкова много наоколо, че руснаците дори често пъти не си правеха труд да ги крият — знаеха, че негостоприемният терен ще се погрижи за това след няколко месеца.

Гледах как Гадния отиде до мината и започна да рови около нея с ножа си. Откри я и внимателно се върна назад. Това бяха особено гадни експлозивни устройства. Имаха неправилна форма и размери, малко по-големи от тези на топка за голф — достатъчно гадни, за да откъснат крак до глезена. По дяволите, не ни трябваше точно това сега.

Трябваше да заобиколим, макар да нямах представа колко е голямо шибаното минирано поле. Дори не знаех дали не сме влезли в него. Единственото нещо, което можехме да направим, беше да се върнем поне километър назад, след това да заобиколим в голяма дъга, с което щяхме да добавим четири до десет мили към пътя си. Графикът, който така внимателно бях разработил, сега беше ПОС — с други думи, Променен От Събитията, — а ние се бяхме осрали.

Върнах се назад, дадох сигнали с ръка, за да кажа какво се е случило, и започнахме да се връщаме много, много внимателно, като възможно най-старателно вървим по стъпките си. След шестстотин метра се обадих до Мик, за да проверя дали кутиите с ВА-РРЗ/I не са били преместени — нямах нужда от още лоши новини. Изчакахме, докато той се обади, за да каже, че кутиите не са премествани. Взех миникомпютъра и въведох новите координати, отбелязах промените и ги показах на Гадния. Той вдигна палец и тръгна на север.

Движехме се още по-бавно отпреди, защото всички сега се бояхме от мини. Освен това видимостта беше слаба, защото нямаше луна. Е, това беше единствената светлинка в мрака, защото около нас беше пусто като на Луната. Нямаше никаква растителност, никакви скални образования, абсолютно нищо, зад което да се прикрием. Сигурно сме приличали на силуетите-мишени, които използвах по време на тренировките на „ТЮЛЕН-група 6“ за провеждане на нощни мисии. Спокойно можехме да нарисуваме бели кръгове по черните си дрехи.

Погледнах часовника си: 01,25. Проверих миникомпютъра — бяхме се отклонили няколко мили встрани и изоставахме от графика си с часове. Ситуацията беше нормална — всичко осрано.