Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (9)

8

Сини мълнии прорязват нощното небе и върху каменните плочи на покрива жално почукват едри като орехи и яйца с орехи, парчета градушка. От време на време в килията на отец Пахомий, където сме заспали снощи, става светло като ден, за да стане след това тъмно като в кози рог. Откъм леглото на отеца дочувам тихо похлипване, сякаш някой плаче и наистина той плаче, няма съмнение, защото дълго се секне в нещо, кърпа или чаршаф. Трябва да сме били много пияни, но от няколко дни не помня кога сме били малко пияни, така че не това ще да е причината. Какво има, питам сънено и малко сърдито и отецът отговаря няма нищо, няма нищо, ама не е нищо, когато един едър като планински дъб човек хлипа и се секне в нощта. Пак питам и питам, докато ми се отговори: нека не ти прави впечатление, аз винаги така си плача, когато има гръмотевици, от дете съм си така, това ме плаши или може да не ме плаши, но съм си навикнал. Посягам към стомната с ракията, защото вода тук няма, един господ знае кому е хрумнало да строи манастир на място, където водата е по-малко и от ракията, и тъкмо съм се унесъл, Пахомий ме пита: ти защо не останеш в манастира, да се посветиш. Какво те кара да мислиш, че мога да се посветя? Ами гледам, казва, трети ден си при мен, ето, имам телефон, а ти никому не си се обадил още, ще рече, нямаш кому да звъниш, тогава защо не, това е най-старата обител по славянските места, казва, ти нищо не знаеш, не я гледай, че е такава никаква отвън и пет пари не чини, тя има ходове и подземия, дето и аз не съм ги изходил, три живота да имаше, нямаше да ти стигнат да я опознаеш, а ти си тръгнал офицер да ставаш. И като казва така, идва при мен и взема стомната, но тъй като в нея вече няма нищо, нарежда да отида и да я напълня от черничевото буре в мазата, което и правя.

Това нейсе и както и да било, но на дневна светлина по-късно през деня той донася една дебела кожена книга с бакърени закопчалки и ми казва — на, дръж. Какво е това, това е някаква много свещена книга, а каква точно, не ми е съдено да проумея, това е историята на тоя манастир и от теб се иска само да я прочетеш. Преди години и на мен така ми я дадоха, пасех си биволиците долу в ливадите и когато ми я показа тогавашният игумен дядо Неофит, много добър човек, той пък си пасеше кокошките, не съм ти разказвал за него, пиеше яйцата не като смок, ами както аз сега пия ракията, ама лека му пръст, човек винаги към нещо се привързва, той се беше привързал към яйцата. Ела, казва, момче, трябва да си намеря заместник, вземи, казва, тая книга и прочети я, че нямам очила, прочети ми я на глас да видя какво ли пък толкова пише в нея. Прочетох му я и станах монах.

— А кучката Лиляна?

— Какво кучката Лиляна? Какво…

— Оня ден разправяше, че заради нея си станал монах, а сега казваш друго.

— Едното не пречи на другото. Може и така да е било. Може и иначе да е било. На теб какво ти пречи да прочетеш книгата?

Бяхме млади. Бяхме много, много млади.

Сега, години по-късно, се силя да си спомня какво прочетох и, право да си кажа, не мога. Но странно, много пъти отпосле съм виждал всякакви неща в тоя голям и объркан като зигзагите на светкавиците живот и все ми се е струвало, че вече съм виждал и прочел някъде това, което става пред очите ми. Много интересна книга. През лето осемстотин петдесет и пето изклали тук на това място хиляда или хиляди езичници, дето не вярвали в бога, и като ги изклали, онези, изглежда, повярвали, защото от кръвта им поникнали дъбове, изсекли и дъбовете и въздигнали манастир, който пък изгорял от византийски огън, щото вътре не се вярвало, както трябва да се вярва, и тогава го съзидали от камък, та до ден днешен събарят камъка и пак го съзиждат, палят го и пак го гасят и манастирът си седи на мястото. Много почерци, различни почерци, а само мастилото едно и книгата дебела, дебела. Встрани писани забележки, някой отбелязал например, че всичко това става, защото на лошо място е построен, всред свободни хора. Когато глупав човек е свободен, той няма друга мисъл, освен да отнеме чужда свобода, ако беше сред роби, досега да е станал ехеее колко голям, а той не става голям, ами расте само на пламъци и надолу, дърво самосек е той, само си сече корените, за да поникне отново, така е отбелязал някакъв незнаен Неофит или Прохор през годината на Чипровското въстание, когато манастирът ги подслонил, а после за благодарност го сринали до основата. Какви ли не брътвежи и глупости излизат изпод ръката на мъж, дето не е галил женска снага, турците палели и стреляли, а после, като се освободила земята ни от тях, взели да изчезват камъни от манастирската ограда — за други огради — и досега си стои порутен манастирът, позната история, нищо ново.

— Какво ще кажеш на това? — пита Пахомий.

— Вековни заблуди — ще да съм му отговорил аз, защото помня, че на отговора ми той отговори, че и да са заблуди, не ще да съм аз този, дето ще ги разблуди и разбули. Обаче и в тъмна нощ да говорехме, и вдън земя да бе чул думите ми, по тях щеше да отгатне, че съм на деветнайсет години, щото трябва да си много млад и много зелен, за да наричаш заблуди нещо, дето е изтраяло толкова векове. Странно, същото исках да му кажа и аз — в смисъл, че е много глупав и зелен, мцкар брадата му да е бяла. И ако днес, разпнат между годините и мислите си, между спомените и болките, мога да погледна на света и да видя колко глупави сме, когато наричаме хората глупави, то вече зная — ако се върнех отново в младостта, сигурно щях да смятам, че са много глупави ония, дето се оставят да ги разпъват мисли и страдания, спомени и болки.

Но ако прочие поръчате още по една водка, мога и да продължа.

Тогава ли стана или на следващия ден, не помня точно, бяхме се изтеглили в една габърова горичка на стотина крачки от манастира. Както си му е редно денем, денем отец Пахомий се изнасяше от манастира, за да не го намери случайно доростолочервенският митрополит и да го гони с жезъла си. Унизителна работа и срамна при това, но благодарение на нея оцеляхме в този ден. Щото някъде около десет часа преди пладне чухме нещо да свисти и докато разберем какво-що, бухна, тресна и полетява пръст и камъни, оглушахме и ослепяхме, но храбри като всички, дето пият ракия, се надигнахме, за да видим, че вече няма нищо за гледане — нямаше го вече светия манастир, ставропигиалната обител „Три светители“, светили му бяха маслото, както стана по-късно ясно, та преясно.

— Неговата мамка мръсна! Мамичката негова разбойническа — псуваше, плачейки и бършейки пълните си с пепел и сълзи старчески очи отец Пахомий. — Изпълни си той заканата и направи го, говедото му с говедо, мамичката му мръсна, да ми прости господ, прости ми господи, че псувам своя роден брат, ама може ли да наричаш брат животното, мамичката му мръсна, трети път вече ме събаря, какво съм му направил на тоя звяр, от мръвка месо съм го отгледал, той мен сега ще ме учи какво да правя, кое е добро и кое лошо, бе аз на него гърмя ли му, та и той на мен да ми гърми? Е, не сте хора, кой каквото ще да разказва, не сте хора, да ми прости господ, ама тоя път няма да се смиря, ще го затрия и аз него.

Снарядът бе бухнал в средата на манастирския двор и всичките вътрешни стени се бяха свлекли, като да бяха направени от юфка, а върху камънака се бяха срутили и плочите, с които бе покрит манастирът. Като строшен паздер стърчаха гредите и дъските, черчеветата на тремове и прозорци и върху всичко това яростно куткудякаха кокошки, много смешно, но точно така бе, снарядите сриват манастири, а кокошките някак оцеляват помежду камънаците. Не и буретата с ракия, които вярващите бабички бяха попълвали през всичките лета след освобождението, този път нямаше шега — манастирът ужасно вонеше на ракия и смесен с дъха на мащерка и маточина, правеше картината невероятна.

— Ще го унищожа и аз, няма друг начин! Само да намерим някъде телефона, аз това говедо ще го навра…

Отецът щеше да се доизкаже, но не го направи и не го направи, тъй като от телефона нямаше и следа.

— Върви с мен и ме възпирай! — рече мрачно отец Пахомий и пое право нагоре из върлото, защото градът се намираше от другата страна на гористия хълм.

— От какво да те възпирам? — мисля, че го попитах тогава, понеже помня, че ми обясни надълго: ако срещнем някъде моя ротен командир, това чудовище, което трети път вече праща сляп снаряд над манастира, да възпирам него, Пахомий, щото да не дава воля на ръцете си и да не го удуши, нито да му намотае червата на шията, нито да му отреже главата и да я навре в гъза на същия. Никога до това време, а и никога по-късно не чух толкова много жестокости, избълвани за единица време от човек по адрес на друг човек, при това родния му брат. Години по-късно един писател ми разкри, че това е присъщо само на добрите хора, дето и кокошка не могат да заколят, но тогава не знаех тия тънкости на занаята.

Когато излязохме от гората и навлязохме в нивите, видяхме на едно място тракторист с ония стари, забравени ДТ-15 и от бързината, с която трактористът откачи плуговете и ни поведе със скорост десет километра в час към града, подразбрах колко много уважават отец Пахомий по тия места и колко тежи неговата дума. Трактористът не каза нищо, само отвори вратичката на кабината и отец Пахомий седна до него, а за наша милост остана задницата на трактора, там, където прицелват плуговете. Така все пак пристигнахме в едно село, после в друго и още малко оставаше да пристигнем и в самия град, когато най-неочаквано бяхме спрени на площада от мъж с разперени пред трактора ръце, явно не напълно трезвен, той обясни, че само през неговия труп ще се продължи нататък, а сега трябва да слезем и да пием вермут. Както разбрахме по време на самото пиене, отец Пахомий го беше спасил от нещо, но от какво нещо, така и не се разбра, разбра се само, че до края на живота си тоя ще го благославя и ще му целува ръката, което и правеше от време на време, докато отец Пахомий сърдито криеше ръката си зад гърба. Изглежда, вермутът е бил или много хубав, или много лош, но при всички случаи е бил много, защото когато излязохме от кръчмата, на небосвода блестяха първите звезди и трактора го нямаше никакъв. Поехме по върлото и пренощувахме в някаква кошара ли беше, егрек ли беше или сая, сега не помня, пренощувахме някъде и от време на време отец Пахомий пропяваше някаква много монотонна песен, нещо като молитва — от многото ми грехове излекувай душата ми, излекувай и телото ми, нъ, нъ, нъ на, нааа излекувай и телото ми-хопп-пааа! — а когато се пробудих някъде рано преди пладне, видях го да седи на сламеника и да се чеше по главата.

— Помниш ли как тръгнахме ние вчера от манастира?

— Помня, помня — изпъшках аз от силното и понятно главоболие.

— А като помниш, бях ли аз с калимявка, или не бях?

Това не можех да помня.

— Ако съм бил с калимявка или съм я забравил в кръчмата, или сме я загубили някъде по пътя. Ама работата е дали съм тръгнал с калимявка, или не.

На върха на езика ми беше да му кажа, че не сме я губили, защото калимявка носи само той, а аз съм войник и чак тогава се сетих, че от своя страна не съм никакъв войник, понеже нямам кепе. Въобще този ден прекарахме в търсене на шапките си и като не намерихме нищо, върнахме се с един камион, но не си спомням къде точно се върнахме.

— Той от бога ще си го намери — каза по-късно отец Пахомий. — Аз какво? Какво мога да му направя? Трети път ми гърми манастира, досега все го поправяха…

— Кои го поправяха?

— Как кои, военните го поправят. За неделя време го поправят, като се струпа жива сила и техника, както казва другарят генерал, и го въздигат, все едно че нищо не е било. Не е там работата, ами ме е страх да не е изчезнала книгата, историята на манастира. Това вече ако е станало, ще го уволня. Искам да кажа, твоя ротен командир ще го уволня и окото няма да ми мигне. На него, ако му е дадена бойна техника в ръцете — а му е дадена, — това не значи да бомбардира брат си и да руши манастирите, кой си ти бе, да разрушаваш манастирите? Обаче никой не е виновен. Аз съм си виновен сам, Аз него малко съм го бил като малък. Виж мене — който откъдето се е откачил, все ме е бил. И заради него са ме били. Колко пъти иде на реката и се заяде с някое дете, набият го, аз отида, та ги набия всички и после мене бе, мене бият заради него, така е отраснал… ей го на!

Това „ей го на“ беше за командира на поделението, цивилен, обаче с джипка. Стои и ни чака край развалините.

— Другарю Пахомий…

— Не ща и да те знам…

— Ама, другарю Пахомий, станало е грешка значи, ще извиняваш…

— Нищо не извинявам и нищо не искам да ми се приказва. Махай ми се от очите, че ми се видиш черен, чу ли, черен ми се видиш…

— Другарю Пахомий, кой не греши, кажи ми, ти виждал ли си някой, дето не греши…

— Бе как така все грешите и все ви попадат снарядите в манастира бе…

— Другарю Пахомий, вие сте златен човек, светец човек сте вие, аз се надявам всичко ще си остане между нас…

— Бе как ще си остане между нас толчав снаряд бе, ти чуваш ли се какво ми предлагаш.

— Другарю Пахомий, давам ви най-честната си дума: до една неделя време всичко ще бъде както си е било. Ей го на, вижте там…

И видяхме, че зад манастира, точно до полянката, където си пиехме обикновено, се е издигнала една щабна палатка, а трима войници опъват колчетата и я укрепяват.

— Тоя път искам да го дадете под съд, Не ме интересува, че ми е брат, не ме интересува нищо. Тоя човек само затворът го оправя…

— Другарю Пахомий… ако вие толкова искате да направим зло на човека, да го направим. Обаче, викам си, защо да се вдига излишен шум? Защо когато всичко може да се разрещи другарски и по братски. Щото от друга страна — сгрешил, сгрешил, обаче от принципни позиции е сгрешил. Не е от друго. Той от принципни позиции само, обаче там е лошото, че ги прилага. Колко пъти съм му казвал: Дичо, викам, по принцип си прав, обаче принципите не винаги трябва да се прилагат. Как така ще ги прилагаш спрямо най-заслужилия другар от нашия край, живата история на борбите? Ама той слуша ли някого? Колкото слуша ей това дърво, толкова слуша и той. Кажете сега аз какво съм виновен, а когато се стигне до съд, и аз ще трябва да лежа в затвора, в края на краищата цялата вина нося аз. До гуша ми е дошло да се разправям с идиоти.

— Да дойде и да поиска прошка. Не ти, от тебе прошка не искам, искам той да помоли за прошка…

— Другарю Пахомий…

— Какво, другарю Пахомий!?

— Вие познавате много добре брат си. Вие знаете много добре, че той не взема от дума. Много ми е по-лесно да работим… щом трябва, всичко ще бъде заличено за нула време, за отрицателно време, обаче него не мога да накарам да ви се извини.

Ако отец Пахомий някога въобще е бил червендалест, то това е смъртна бледност пред червенината, която го обля.

— Значи той отказва да се срещне с мен?

— Е как иначе?

— Я го виж ти магареца му с магарец! Досега аз не го исках ни варен, ни печен, а то какво излиза — той не бил искал! Веднага да го доведеш!

— Няма да се съгласи. За това да не говорим.

— И защо така да не говорим?

— Той се срамува от теб, другарю Пахомий. Моят брат, казва, е срамно петно в биографията ми. Така се изказва той за теб. А аз му казвам — по принцип може и да мислиш така за калугерите и поповете, но принципите са за това — да не се прилагат навсякъде. Принципите, другарю Пахомий, са като оръдията и важното е срещу кого гърмим, не е ли така? Така е, но той не разбира…

— Тогава добре. Тогава си иди и пито-платено. Няма да разговаряме повече с вас…

— А, така не. Така не съм съгласен. Ние знаем, че вие лично другаря армейски генерал…

— Да не мешаме сега генералите. Поправете манастирчето и си идете миром. Не ми трябвате никакви. Обаче оня ден, да речем, миналата неделя, тук нещо шеташе войска — какво беше това?

— Имаше обстановка.

— Аха. Някой ви е избягал… Тогава си идете миром и кажете на моя брат, че не е избягал никакъв войник. Войникът е паднал в кладенец и няма защо да гърмите по полето и да разкарвате армиите. Паднало е момчето в кладенеца и затова не ви излиза бройката.

— Не може да бъде. Изключено е…

— Изключено или включено — това предайте на брат ми. А той ако има ум в главата, нека мисли.

— Чакайте, другарю Пахомий, нищо не разбирам. Това сериозно ли е?

Щеше ми се да извикам с все сили, че е вярно, но си мълчах и благоразумно слушах, скрит добре вътре в палатката. Не смеех да се явя пред другаря командир, за да не ме попита къде ми е кепето, и слава богу, че не се явих.

— Това е най-сериозното, другарю… не те знам какъв си, генерал ли си, майор ли си или си генерал майор…

— Подполковник.

— Не ми говори нищо. Под полковник, над полковник… Това кажи на брат ми… С кавалерия да си гоните войниците, с артилерия, с аероплани, няма да ги стигнете никога, щом ги губите по кладенците. И му кажете — нека поразмисли, защо ви пропадат хората по кладенците… Ако не му е ясно, да дойде да пита батко си — аз ще му кажа. И стига сте гонили войските нагоре-надолу. Човекът ви не е там, където го търсите, човекът ви е на дъното на кладенеца, ама да дойде да му кажа на кой кладенец.