Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Bamboo (2014)

Издание:

Мирон Иванов. Ония сънни, радостни години

Рецензент: Неда Антонова

Редактор: Жени Божилова

Художник: Христо Пелитев

Редактор от издателството: Емил Елмазов

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Огнемир Киров

Технически. Редактор: Цветанка Николова

Коректор: Леа Давидова

Дадена за печат на 18.10.1989 г.

Подписана за печат на 21.11.1990 г.

Формат 84х08/32

Печатни коли 7

Издателски коли 5,88

УИК 6,142

Цена 0,82 лв.

Военно издателство

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

10

И когато ставропигиалната обител „Три светители“ бе възстановена и, така да се каже, основно подновена, яви се глас и тоя глас бе от Би-Би-Си или от някъде там и съобщи, че в България рушат манастирите с помощта на артилерия и пехота.

Това бе гръм от ясно небе, но гръм само за читателите, които не знаят някои неща от живота по тези благословени отначало и после позабравени от бога краища на планетата. Ако перефразираме заглавието на нашия поет „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, тук сега ехото гръмна и гърмът заглъхна, и над Европа се посипаха шрапнелни сведения как войската ходи и търси бегълците по урви и дерета, всичко описано с подозрително точни подробности, каквито явно притежаваше говорителят Янакиев, известен по тия места бивш учител по география и история от смесената местна гимназия. Всичко си бе така и едновременно с това нищо не беше точно така. Рекат ли да преиначат истината, хората, пък били те и двама съпрузи, знаем как са в състояние да спрат дори реката Дунав, понеже единият ще твърди, че тя тече към Черно море, а другият само от озлобление и за да не падне по-долу, ще я подкара към планината Шварцвалд, такива са нещата в живота, и до края на дните си те могат да се дърлят по въпроса, защото, както и да я гледаме, една река има два бряга и тополи има от двете й страни и едното е ляво, а другото — дясно, а накъде тече, е главно въпрос на убеждения и позиции в живота. Говорителят Янакиев си бе зарязал професията, за да се посвети на живата история на борбите по тия краища, и бе разпитвал надълго и нашироко отец Пахомий, бе стъкмил една книга, по-точно ръкопис от около пет-шестотин страници, гъсто изписани на ръка, но не му ги приеха по причина на това, че по редакциите вече не четат ръкописни ръкописи, трябва да се препише чистичко на пишеща машина и тогава да се предложи в два екземпляра и да получи входящ номер. Дотук бяха издържали ентусиазмът и вдъхновението на учителя Янакиев, оттук нататък той се заяде по принцип. Вие, питаше той яростно, знаете ли какво има вътре в тия страници, това е взрив и динамит, тук може да се разбере как са вървяли работите в Източна, а и въобще в цяла Европа, в този манастир са ставали такива явки и исторически срещи, че ако ги прочетете, ушите ви ще писнат и ще застанете мирно. От своя страна редакторите упорствуваха, че дори и положението да е точно такова, каквото се описва, това не изключва ръкописът да се представи в два екземпляра, четливо и да няма повече от три поправки на страница. Тогава учителят Янакиев се втурна в една недостойна търговия със сведения и биографии, започна да твърди насам и натам и където седне, и където стане, че този не е този и онзи не е онзи, и тя стана една, дето не е за разправяне. От една страна, никой не знаеше цялата истина за манастира „Три светители“ и за явките и тайните срещи, ставали в ония бурни и съдбовни години, всичко това бяха легенди и вълнуващи предания от уста на уста, по време на едни борби в манастира няма адресна регистрация, нито домова книга, за да се знае кой е идвал и кой въобще не го е помирисвал, а, от друга страна, никой не намираше в себе си достатъчно нравствени сили и кураж да се натресе всред тия безкрайни площи с поникнали върху тях ужасно разкривени и почти неясни словоизвержения, излезли изпод ръката на човек, дето години наред не е писал нищо другб освен „Добър 4“ или „Слаб 2“. Няма да е слабо, ако кажем, че учителят Янакиев се превърна в нещо като Жан Валжан, него го емнаха не за двата хляба — искам да кажа за онова, което бе написал, — а за онова, дето дърдореше насам и натам, всичко пречупено многократно през устата на един чул, друг недочул.

Понесен върху тази мътна и пенлива вълна на интереси, подозрения и защо да крием — угризения, учителят Янакиев се почувствува герой, започна да получава подаръци, намеци и обещания, за да вкара или изкара някои имена от своята величава епопея, и му разбиха зъбите от едната страна, както и други телесни повреди му бяха нанесени при случайните побоища на тъмно, когато се прибираше вечер. Тогава някому хрумна и помолиха отец Пахомий да даде под съд самозванеца, да го призове и с помощта на вещи лица и свидетели да го попита кой му дава правото да говори от чуждо име. Достойният отец само махна с ръка и отхвърли тая възможност с думите, че един ден всички ще се явим пред Божия съд, тогава ще се види кой е крив и кой е прав, а дотогава да не го закачат, не му е работа да съди кой какъв е и какво е заслужил в този скапан и мизерен живот долу под слънцето и върху тия сипеи и камънаци… Ходиха и поединично, и групово при него, но тънкостта бе там, че и самият отец Пахомий бе една дебела книга, в която не знаеш кой е писал и кой се е разписвал, какво е писал и за какво се е разписал и повече нищо. Оставиха го на мира, а за учителя Янакиев се пусна слух, че подтиква към зло и порок малките и невинни ученички от долните класове, води ги по горите и в квартирата си и под предлог да им разказва историите, макар че е географ и няма право на това, да ги подтиква към лошо. Точно тази слабост учителят Янакиев не притежаваше, но пък в замяна на това притежаваше прекомерна доза заядливост, взе да разобличава устно някои от героите на книгата и затова нашата и без туй мъничка родина му отесня до такава степен, че го принуди да преплува голямата река Дунав и да се яви в една съседна нам държава, някъде около протока Железни врата — точно на това място прекоси той така наречената Железна завеса, според израза на Уинстън Чърчил в исторически познатата му реч, произнесена във Фултън. Та ето сега учителят Янакиев гръмна с ехото на познатия ни оръдеен изстрел и посипа Европа с шрапнелни подробности. Уж истина, а всъщност лъжа. Но и обратното. Уж лъжа, а всъщност истина, щото гърмеж имаше и читателят може да бъде свидетел как точно стоят нещата.

Градът настръхна, почуствувал около себе си нещо не хубаво и важно толкова, колкото и неясно. Ако някъде в кръчмите и заведенията все пак можеха да се видят посетители, те се държаха внимателно, кимаха с глави, и кой знае защо, взеха да официалничат помежду си. Никой не знаеше кой какъв е, какво представлява и най-важното — какво ще последва. Първата работа на втория секретар бе да нареди да арестуват офицера Младенов, наистина взеха му поясока, пистолета, връзките на чепиците и го оставиха под домашен арест, а в дома му имаше достатъчно ножове и въжета, за да направи нещо, ако реши да го направи. На другия ден го освободиха, но по ония времена не бяха ясни никому и тия тънкости, как точно се освобождава арестант от домашен арест. После пък отново последва заповед за арестуване и така продължи близо седмица, всеки чакаше да стане нещо, а то за проклетия не ставаше. Градът щеше да помръкне съвсем, ако не бяха циганите — тези безгрижни деца на слънцето. Напук на всичко те играеха хоро на площада и бяха докарали даже и мечка: не от вчера и не от онзи ден те знаеха, че ако има нещо лошо — то ще е лошо за българите, пък ако се улучи добро — то е за всички.

Същото слънце грееше и тогава, но бяхме млади, бяхме много млади.

И всичко щеше да бъде добре, всичко би било прекрасно, ако нещата вървяха в тази посока. Повикан по-горе за обяснения, първият човек на околията се бе държал достойно и бе казал, че него хулите не го смущават и щом врагът те ругае, значи си на правилен път. Тези обяснения бяха и приети, и не бяха приети, но ето че след три дни само подлата душица на учителя Янакиев не изтрая и в емисията от същата вечер се каза, че у нас все още има истински българи и патриоти, които подобно приказките съзиждат отново рухналите камъни на вековната ни история — дело, достойно за пример и подражание.