Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (6)

5

Зъболекаря от Торонто срещнах много години по-късно на летището в американския град Хюстън. Имахме съвсем малко време да се видим, той летеше за Калифорния, аз — за Мексико и докато седяхме на бели столове под един кактус в чакалнята за транзитни пътници, успяхме да си спомним откъде се познаваме. Познавахме се оттам, че точно той бе момчето, с което щяхме да правим смяната, той да стане лекар, а аз — стоматолог, обаче нещата се бяха стекли така, че именно нему бяха направили по грешка мечка — за което нямах нито вина, нито заслуга, — а след това при обявената бойна обстановка по повод моето безследно изчезване в кладенеца той и още трима души от местното население се бяха заблудили умишлено и се бяха озовали отвъд граничната бразда. Тук вече имах заслуга и може да се каже, че бях спомогнал съдбата му да добие съвсем различен вид.

Много често, каза ми той, сънувам родината, все още я сънувам. Ходил съм при доста психиатри, имам си и собствен психоаналитик, точно той ме съветва винаги когато започна много често да сънувам родината, да пътувам — ето че точно това и правя. Ще отида в Калифорния, ще се попека на плажовете там и после ще се върна в Торонто, където имам жена и три дъщери, от нищо не мога да се оплача, жена ми кара отделна кола, аз карам отделна, две от дъщерите също си имат коли, третата е още малка. Нищо не ми носи радост. Три коли могат да ти носят толкова радост в Америка, колкото и ако имаш три мулета в наше село — никому не прави впечатление, само дето се ритат и се чудиш за какво са ти. Изглежда, че това бе наистина така, защото човекът говореше искрено, купи едно щишенце „Джони Уокър“, сто седемдесет и пет унции, за три долара и с това причини у мен някакво законно чувство на гордост.

Докато той се вайкаше, имах чувството, че не друг, а точно аз съм измислил родината и съм нещо като неин автор, а той сега нека се вайка, след като я е напуснал така лекомислено. В негово лице тогава аз виждах един беглец и родоотстъпник, но когато малко по-късно се вдигнахме отново със самолета и аз останах с мислите си, започнах да виждам в свое лице един глупак. Принуден бях да се запитам дали ако и на мен ми бяха хвърлили такъв незаслужен бой, какъвто все още и толкова щедро се прилага по нашите славни славянски земи, и аз нямаше да кривна из шубраците и да поема по пътища незнайни на своята съдба?

Летяхме високо-високо на юг над димящи планини и заснежени скатове, за пръв път не знаех кой ще ме посрещне и дали въобще ще ме посрещне и като допивах малката, но спретната бутилчица уиски, наречено на името на Джон Пешеходеца — а дадоха и друго от името на новата авиокомпания, дето ни бе поела, — взех мислено да се проклинам, задето не му бях взел адреса, но остави това, не му бях запомнил и името. Нито тогава, когато го прокудих от родината, нито сега, когато го бях срещнал така неочаквано. Ние въобще не помним имена. Всеки от нас е който и да било. Или някой друг. КДБНД — кадебенеде. Имаме имена колкото за адресна регистрация, за подписване във ведомостта и за в случай на мобилизация. А пък имена нямаме… Незаменими хора няма. Дали са били теб или мен, дали аз съм спал при жена ти или ти при моята — важното е, че делото ни крепне и се развива, останалото са глезотии. Над главата ми се отвори шкафче, от шкафчето изпадна едно мъничко, спретнато одеяло от най-мека кремава камилска вълна, такива се полагат на пътниците, дето искат да подремнат по време на полета, завих се с одеялото и кой знае защо се сетих за онова одеяло, което бяха метнали на зъболекаря от Торонто и му бяха теглили боя, дето го бе изпратил чак в страната на дъбовете и езерата. Нашите одеяла са от по-груба вълна, но са толкова много, че ако човек се замисли, веднага усеща, че не му се спи, а страшно много му се пие. Пих и не спах. Виж ти какви работи! Значи в ония дни на сияйната младост заради тревогата по моето издирване четирима души са се запиляли по света и поради метнатото одеяло никога няма да разберат кой ги е ударил по този начин там, където най-много боли. Странно.