Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години (2)

1

Вехтата казарма на стария град Кутловица, после Фердинанд, и по онова както и по това време Михайловград, ще остане за мен обвеяна завинаги от сладостния и топъл, отшумял навеки вятър на младостта и вярата в какво ли не, шестнайсети пехотен бдински полк, успоредка, коза и брезентов танк на полигона, лозята зад казармата, тя сега е завод за грамофони и магнетофони, но оная песен вече не звучи на тия Обороти, мирно за среща с миналото, за почест! Свободно.

Първият ден бе първи август, сесията бе отминала къде по-успешно, къде по-малко успешно, тогава професорите и асистентите имаха грижата да се придвижваме успешно от семестър към семестър — не е като сега, сега вече е само почти така, но не съвсем. Трябваше да служим четиридесет и пет дни и следователно още от първия ден стана известно, че остават още четиридесет и четири дни, включително ако броим последния ден, в който имуществото трябва да се скатае, предаде и да се изволним, според израза на старите войници, от които имаше седем-осем да ни учат на ум и разум. Те не бяха студенти, те бяха синове на народа, а ние все пак се чувствувахме малко гузни, бяхме кривнали към науката, което нерядко води до интелигентщина. Кой там се обажда в строя? Три крачки напред! Към стената, ходом марш!

Но пък бяхме млади. Бяхме на по двайсет, деветнайсет и осемнайсет, което никога вече няма да се повтори. Снощи някакъв младок ме попита дали сме вярвали във всичка това. Вярвали сме и как още! Онези, които не вярваха, или загинаха, или се възползуваха от неверието си, а вярващите останахме със спомени.

Като отличник от гимназията бях награден с книгата „Агробиология“ на Трофим Денисович Лисенко. Лисенко може и да не е вярвал в нищо, но когато те наградят с негова книга, работата става съвсем друга. Свободно.

В деня, когато останаха четиридесет и два дни, нас ни събудиха с тръба и ни поведоха бегом към плаца за физзарядка, тогава ние не се присмивахме, а вярвахме, че при физзарядката човек се зарежда физически като един акумулатор и като се изчерпи, в продължение на двайсет и четири часа, трябва да се зарежда отново. Днес не се вярва в това.

После ни отведоха на закуска. Тъкмо започвахме да бъркаме в чиниите с лъжици и да пием по тоя начин чай — в казармата не го поднасят с бисквити, — и последва командата „Стани“ и „Ходом марш“. На нас трябваше ускорено да ни се предаде всичко, програмата беше сгъстена до краен предел, обстановката бе тревожна, по границите имаше провокации, врагът всеки момент можеше да нахлуе и ние бяхме длъжни да отразим удара мълниеносно и да го доубием в бърлогата му и затова, когато ни отведоха на обяд, се оказа, че ние няма с какво да ядем. При внезапната команда „Стани“ ние бяхме скочили като един и бяхме оставили своите алуминиеви лъжици в своите чинии. Сега чиниите бяха празни, но лъжиците липсваха. Трябваше да се храним с ръце, или казано на военен условен език — при условия, близки до бойните. После видяхме, че някои ядат с лъжици и накрая стана ясно, че две-три от ония момчета, простите момчета от народа, продават лъжици срещу мизерната цена от едно левче. Не е необходимо да завършваш Сорбоната или Оксфордския университет, за да ти стане ясно, че това са същите лъжици от тая сутрин.

Общо взето, войниците псуват много. Не съм служил в други армии, но мисля, че се псува толкова много, че ако от една псувня… пардон, ако от сто псувни една хващаше, населението на света би било поне двеста милиарда.

Така беше, но бяхме млади. Бяхме двайсетгодишни и бихме дали сега всичките си сервизи, всичките си бюфети, чинии, супници, соусиери и миксери за един месец от онова време. И при това бихме ги дали без жал.

После се чу отново командата „Стани“ и много от новозакупените лъжици останаха в яхниите и чиниите с малеби и тлъста мирновременна супа, каквато не са и сънували на Китка и Булаир, край Одрин или на Дренова глава. И вечерта мнозина от нас си купиха за трети път лъжици, но към края на седмицата положението се нормализира. Младите сержанти студенти показаха нагледно, че духът не може дълго да остане в окови, а истината винаги изгрява на небосвода. Просто само с две-три огъвания дръжката на лъжицата падаше откъсната и лъжицата, превърнала се в нещо като голяма алуминиева мидена черупка с къса опашка, се научи да стои в горното джобче на младите младши сержанти, утрешни лекари, зъболекари и аптекари на своя народ, и старите войници, прости момци от народа, трябваше да прекратят своята търговска дейност при входа на столовата.

Градът е сънен, заспал и прашен, приспиваха го славеите, а го будеха нашите бодри стъпки и маршови песни. Маршовите ни песни тогава бяха наша измислица. Пеехме песни от филми и опери, например: чуй, девойко, тази песен, що ти пея в теб унесен, може би ти тайно любиш и в сълзи нощи си губиш. Хубавата песен из филма „Сърце в раницата“, както и песента на френските докери, но още и: който дръзне война да запали по огромното земно кълбо, ще се срещне с мъжете на Сталин и ще падне в грозния бой. Борба за мир водят всички народи по света, Москва и Пекин; както и някои чешки песни, които никой не разбираше, но ги изпълнявахме със свирене на уста. Звучеше доста необичайно и хората добиваха впечатление, че през града преминават скакалци, такова свирене падаше. Златни години. Щяха да бъдат и брилянтни и какви ли не още, ако не беше старшината на ротата, който не само имаше някакъв зъб, но на това отгоре този зъб бе неизлечимо болен и болката му бе, че не е студент, но че в края на краищата да бъде студент е може би най-жалкото нещо, което може да се случи на човека, на мъжа и най-сетне на войниците, на войника в частност. Ако пак ме попитат в какво сме вярвали тогава, то е в нашата вина пред народа, потискан в продължение на столетия, лъган от хитреци, попове и даскали, намразил вовеки веков интелигенцията, която никога не била народна. А за да стане народна, трябва едно, в краен случай две поколения да изстрадат всичко това, докато се разсее недоразумението и се разбере, че не всяка интелигенция е продажна. По въпроса за жертвените поколения ние си имахме чисто човешко отношение, знаехме добре, че сме жертвено поколение, но се надявахме като всеки войник от всички войни до този миг от всички векове, че може би лично ние ще се движим заедно с поколението си и в решителния миг ще стане чудото и ние лично ще оцелеем. Ако да не бе тази мисъл, никога нямаше да се задържи така дълго по нашите славянски земи поверието за жертвеното поколение. Или по-накъсо — всички знаехме, че сме от безсмъртния батальон на жертвеното поколение, но всеки се надяваше да произнесе надгробната му реч. Може да не съм напълно точен, но тук върши работа и приблизителната точност. Свободно, запали цигара.

После започна единичното обучение за придобиване на офицерски опит. Всеки младши сержант трябваше да води през целия ден свой взвод наляво, надясно, кръгом, ходом марш на ръце, мирно, шат, шат, шат, кръгом, стой, залегни, свободни сте. Този занаят, военният, един от най-старите на света, се учи само така, по книга не може. Първият ден мина мижаво, вторият ден горе-долу, а третият криво-ляво; на четвъртия и на петия беше вече добре, много добре, отлично, всеки нов командир за един ден даваше пълна воля на онова, което си бе мислил през всички досегашни дни, и взели дългите и тежки винтовки за среща, за почест, биехме паважа по цели километри, докато паднат първите слабосърдечни, но по-късно и това бе преодоляно. Ония, които падаха, си оставаха там, където са паднали, другарите им ги заобикаляха и стиснали зъби, набиваха паветата в земята, крепени от яростната надежда, че на другия ден ще дадат на тия зверове да разберат как се марширува. Жегата по ония места тогава беше изпотрошила всички термометри, така че нямаше по какво да се констатира колко е горещо, а и командирите ни вървяха далеч зад нас, оставяйки ни да си окръглим образованието, но сега, в дните на ранната старост, вече мога спокойно да гледам в очите всеки завършил Уестпойнтската академия, академията Сенсир, за други няма и какво да говорим. Като казвам „спокойно“, имам предвид своя сговорчив характер. Познанията ми върху същината на човека — поединични и групово, — добити в ония прашни и душни места, ми позволяват да гледам с високомерие на тия мамини синчета, които никога няма да разберат какво е да те командва човек, който знае тъкмо колкото теб. Той знае тъкмо колкото теб, а за половин час или до обед трябва да изкопае ров между себе си и тълпата и ако някога ме питат какво представлява всъщност библейският ад, без колебание ще отговоря, че това е същият ров, ров, изкопан от един човек от масата между него и същата тая маса за нула цяло, нула и нула от времето, в което това му се е удало.

Тогава усетих как ми расте брада, и то така бързо, както никога по-късно. Ние възмъжавахме пред очите си и нерядко в бъдните години щяхме да се срещаме и да пием умилно водка и да си спомняме за чудните дни на младостта, когато марширувдхме, включително и под провлачените думи на френския шансон: „О, жьонес, о, жур дю сиель бльо, ил фо ву ките, мез ами, пур ретурне а мон пеи, адийо, адийо, адийо, о, о жьонес, о, жур дю сиель бльо.“

Имаше ли весели случки в това време?

Поръчайте бутилка водка и ще ви разказвам на всеки сто грама по една.

Как например направихме мечка на един от нашите, умишлено не споменавам името му, защото вече не е в пределите на родината. Отдавна има той зъболекарски кабинет в Торонто и понякога идва на Слънчев бряг със собствена яхта. Ние му метнахме едно одеяло и после го бихме и го бихме всички, защото такъв си е военният ред — когато е метнато одеялото, или ще биеш или си предател и ще разкажеш после на бития кои са го били, а това на военен език означава, че следващото одеяло ще бъде за теб. Така че го бихме, но бог ми е свидетел, че аз не го ритах поне, биех само с юмруци и не особено силно. Когато се върна от болницата, ние го посрещнахме като болни, защото се оказа, че не е трябвало да бием точно него, а оня, дето лежи в леглото над него. Гневът на народа е сляп и безогледен и историята още не помни народ да е ходил да се извини на някой, когото е наказал по грешка, но в случая бе станало точно това.

И бих разказвал още, бих пил дори цяла бутилка, но от месеци търся зъболекар, наболява ме и много ме наболява зъб, а се питам какво търсят нашите зъболекари чак в Торонто…