Марк Твен
Животът по Мисисипи (60)

Глава LX
Размисли и заключения

Стигнахме Сейнт Пол, началната точка на корабоплаването по Мисисипи, и там, на две хиляди мили и десет дена от Нови Орлеан, пътешествието ни завърши. С влака сигурно щеше да е по-бързо. Така смятам, защото разстоянието от Сейнт Луис до Ханибал — най-малко сто и двадесет мили — с железница се изминава за седем часа. Все пак с кораба е по-добре отколкото пеша, стига да не бързаш много.

От Нови Орлеан потеглихме в късно лято — розите и магнолиите вече ронеха цвят, а тук, в Сейнт Пол, валеше сняг. В Нови Орлеан от време на време ни лъхваше горещо дихание като от кратер на вулкан, а тук, в Сейнт Пол, често ни обгръщаше смразяващ повей като от ледник.

Далеч съм от мисълта да ви смайвам с тези факти. Съвсем в реда на нещата е две точки, разположени на една и съща географска дължина, но отдалечени на хиляда или две хиляди мили една от друга, да са с толкова различен климат. Твърдо съм убеден в това и ще го поддържам въпреки вестниците. Защото те го имат за ненормално явление и всеки февруари отбелязват с едва прикрита почуда, че докато ние тук, на север, пъшкаме под сняг и лед, на юг берат пресни ягоди и грах, в градините цъфтят кали и всички се оплакват от жегата. Вестниците не могат и не могат да се начудят, всеки февруари се повтаря едно и също. Този интерес не е току-така, причината навярно е в смяната на редакторите. Не може да смаеш някого повече от два пъти с едно и също чудо, дори с февруарските чудеса на южния климат. Но ако всяка една-две години водиш нови хора в редакцията и забравяш да ги имунизираш срещу ежегодните изненади на климата, старата история ще се повтаря до безкрайност. Всяка година по някой нов редактор ще се заразява от болестта, като едновременно ще се имунизира срещу следващ пристъп, но това няма да спаси вестника. Не, вестникът ще е във все същото ужасно положение: идват нови сътрудници, през февруари се разразява ягодовата почуда и така во веки веков. Новият редактор е излечим, самият вестник обаче — не. Може би ако Конгресът… Не, Конгресът няма как да забрани ягодовата треска, без да надвиши неправомерно пълномощията си. Виж, ако се внесе поправка в конституцията — несъмнено това е най-бързият и най-добрият начин за постигане на целта. Въоръжен с поправката, Конгресът би могъл да въведе закон, който предвижда доживотен затвор за първо престъпление и умъртвяване по особено мъчителен начин — при следващо. Такава мярка безспорно веднага ще ни осигури спокойствие. Поправката, съответният закон и наказанията могат да се разпрострат и върху други сходни престъпления, като например появяващият се всяка година в печата ветеран, гласувал за всички президенти от Вашингтон насам, който „вчера с искрящ поглед и твърда крачка пристъпи към урната“, както и още десет-дванадесет досадни ежегодни чудесии: най-стария франкмасон, най-стария печатар, най-стария баптистки проповедник, най-стария възпитаник на университета, трите бебета, родени наведнъж и т.н., и т.н. Тогава Англия навярно ще вземе пример от нас и със закон ще забрани да се разказват вицовете на Сидни Смит^[1] и ще посочва кой трябва да измисля нови. Тогава животът ни ще минава в лелеян унес и хората ще престанат да копнеят по небесното блаженство.

Но аз се отклонявам от темата. Сейнт Пол е чудесен град. Сградите са масивни, от истински тухли и камък. Сякаш се готвят да пребъдат във вечността. Пощата е открита преди тридесет и шест години и когато след време началникът ѝ получил писмо, отишъл с него на кон до Вашингтон да пита какво трябва да прави. Така поне гласи преданието. Същата година били построени две къщи и населението се увеличило с няколко души. В един от последните броеве на централния местен вестник „Пайъниър прес“ са поместени данни, илюстриращи невероятния напредък. Например: към есента на настоящата година (1882) населението възлиза на 71 000 души, през първото полугодие са получени и изпратени 1 209 387 писма, през първите девет месеца на годината са построени 989 къщи на стойност 3 186 000 долара. В сравнение със съответното полугодие лани писмата са се увеличили наполовина. Миналата година градът се обогатил с нови сгради за 4 500 000 долара. Силата на Сейнт Пол е в търговията. Той естествено си има своя индустрия като всички градове в този район, но тук особено добре се развива търговията. Миналата година бяха сключени сделки за над 52 000 000 долара.

Сейнт Пол има митница, а сега се строи и нов парламент на мястото на старата изгоряла сграда — нали е столица на щата. Има безброй черкви, и то не евтини и жалки, а внушителни постройки, въздигнати от богати протестанти, но и с лептата на бедните „ирландски слугини“. Величествените черкви си остават най-дълбоката страст на слугините! За нашата архитектура това е добре дошло, но ние често се любуваме на прекрасните храмове, без да се сетим с благодарност за онези, с чиято помощ са изградени. Вместо да си спомним, че „всяка тухла в тези прекрасни здания въплъщава нечия болка и печал, струи пот и дълги часове тежка изнемога, за сметка на гърбовете, челата и костите на бедните“, ние съвсем забравяме за тези неща, зяпаме с възхита внушителния храм и нито веднъж не въздаваме мислено похвала на неговите скромни строители, вградили тук своите смирени сърца и опразнени кесии.

Градът е истинско царство на библиотеките и училищата. В Сейнт Пол има три обществени библиотеки, в които са събрани около четиридесет хиляди тома. Тук има сто и шестнадесет училища, а за заплати на учителите се изразходват над седемдесет хиляди долара годишно.

Сейнт Пол има и забележителна гара. Тя е просторна и отпърво на всички се сторила прекалено грамадна, но само след няколко месеца се видяло, че била допусната обратната грешка. Сега грешката се поправя. Градът е на около седемстотин фута над морското равнище. От улиците се открива просторна гледка към реката и нейната долина.

Сейнт Пол е наистина чудесен град, при това още не е завършен. Всичките му улици са отрупани със строителни материали, които с невероятна бързина се влагат в строежите, за да се освободи място за следващите, защото и други бързат да строят, и освободи ли се улицата, начаса стоварват своите тухли.

Колко е забележително наистина, че пръв пионер на цивилизацията, нейният водач е не параходът, не железницата, не вестникът, не неделното училище, не мисионерът — а уискито! Действително е така. Хвърлете един поглед към историята и сами ще се убедите. Мисионерът върви след уискито — явява се, когато уискито вече е на място; тогава пристига бедният заселник с брадва, мотика и пушка; после — търговецът; след него се мъкне пъстър свят — комарджията, нехранимайкото, бандитът и други разни деца на греха от двата пола; после се явява предприемчивият хитрец, откупил някой стар акт за собственост върху огромна площ; не закъснява и цяло племе адвокати, а комитетът за обществен надзор довежда и погребалния посредник. Всички тези разнопосочни интереси слагат началото на вестника, подир вестника неизбежно следват политиката и железницата, накрая всички дружно се хващат да съградят черква и затвор и като погледнеш, цивилизацията вече навеки е пуснала корени в тази земя. Но, както виждате, в началото бе уискито. То винаги върви начело. Само на чужденеца е простено да не знае тази велика истина и да се лута сред звездите, за да търси някакви символи. Ако беше наясно с историята, щеше да каже:

На запад бъчвата на Империята води народите.

Този велик предводител се явил на мястото на днешния Сейнт Пол през юни 1837 година. Да, точно тогава канадецът Пиер Паран построил първата колиба, отпушил бъчвата и почнал да продава на индианците уиски. Резултатът е пред очите ни.

Всичко, което казах за новаторството, бързия напредък, богатството, будността, яката монументална архитектура и всеобщия устрем, подем и жизненост на Сейнт Пол, с пълна сила важи и за най-близкия му съсед Минеаполис. Само трябва да се добави, че вторият е по-голям.

Допреди няколко месеца тези забележителни градове били на десет мили един от друг, но толкова бързо се разрастват и доближават, че сега спокойно могат да си изберат само един кмет. Във всеки случай през следващите пет години помежду им ще се появи такава здрава верига от постройки, че външното око за нищо на света няма да може да познае къде свършва единият сиамски близнак и къде започва другият. Тогава двата града общо ще наброяват двеста и петдесет хиляди души, ако продължават все така да растат. И центърът на горното течение ще съперничи по брой на населението с центъра на долното — Нови Орлеан.

Минеаполис е разположен недалеч от водопада Сейнт Антъни, който прегражда реката при ширина хиляда и петстотин фута и се спуска от осемдесет и два фута височина — тази сила умело е впрегната като неизмеримо ценен двигател — разбира се, за сметка на величествената красота на водопада и стойността му, като фон за фотографии.

Всяка година тридесет мелници дават два милиона барела най-доброкачествено брашно, двадесет дъскорезници произвеждат двеста милиона фута дървен материал, освен това има вълненотекстилни, памукотекстилни и книжни фабрики, маслобойни, дограмаджийници, фабрики за гвоздеи и за мебели, бъчварски работилници и какво ли още не. Големите мелници тук и в Сейнт Пол прилагат „новия метод“: зърното се меле не с воденични камъни, а с валци.

В Минеаполис се събират шестнадесет железопътни линии и шестдесет и пет пътнически влака пристигат и заминават всеки ден оттук.

Както и в Сейнт Пол, периодичният печат е в разцвет. Излизат три големи ежедневника, десет седмичника и три месечни списания.

В града има университет с четиристотин студенти и, което е още по-съществено — този университет пръска просвета не само сред силния пол. Шестнадесетте безплатни държавни училища се поместват в сгради на стойност общо петстотин хиляди долара, в тях учат шест хиляди ученици и работят сто двадесет и осем преподаватели. В града са построени седемдесет черкви, скоро ще бъдат издигнати още. Печалбата на банките възлиза на около три милиона долара, а търговският оборот на града достига петдесет милиона годишно.

Край Сейнт Пол и Минеаполис се намират няколко интересни места: Форт Снелинг — крепост, кацнала на крайбрежна стръмнина на сто фута височина, водопадът Минехаха, езерото Бялата мечка и тъй нататък. Красивият водопад Минехаха е достатъчно прочут и не се нуждае от моята реклама. Езерото Бялата мечка по̀ не го знаят. Бреговете му са прелестно леговище за богатите и изискани граждани на щата. Тук има клуб, хотел с всички съвременни удобства и приспособления, кокетни вили, риба, дивеч и пътечки за разходка в изобилие. Около Сейнт Пол и Минеаполис са пръснати десетина други летовища, но езерото Бялата мечка си остава най-изисканото. С него е свързана една направо налудничава индианска легенда. Може би трябва да надмогна изкушението да я вмъкна тук, но просто не е по силите ми. В пътеводителя е отбелязано името на онзи, който е записал легендата, и се изказва похвала за „лекото му перо“. И така, без повече приказки и мотаене, нека представим на читателя плодовете на това „леко перо“:

Легенда за езерото Бялата мечка

Всяка пролет близо от столетие насам, а може би и откак червенокожите живеят по тези места, на един остров сред езерото идвало племе индианци да добива кленова захар.

Преданието разказва, че преди много пролети един млад воин обикнал и започнал да задиря дъщерята на вожда, а, казват, и тя го обикнала. Но родителите ѝ не искали и да чуят — старият вожд смятал, че младежът не е достатъчно храбър, в старата жена на вожда наричала момчето „жена“!

Слънцето и този ден залязло зад кленовата горичка и яркият месец се извисил в модросиньото небе, когато младият воин взел флейтата си и излязъл сам да излее в песен историята на своята любов. Тих ветрец леко разклащал двете ярки пера на главата му и докато се катерел по дънера на едно криво дърво, мокрият сняг тежко се посипал под краката му. Допрял свирката до устните си и в същия миг наметалото се изхлузило от снажните му рамене и краят му опрял долу в снега. Той подхванал дивата си, странна любовна мелодия, скоро му станало студено и както протягал ръка назад за наметалото, почувствувал, че нечия невидима ръка нежно го загръща. Това била ръката на неговата любима, на неговия ангел пазител. Девойката седнала до него и сега двамата били щастливи, защото индианецът люби горещо и благородно, както е благороден волният живот на този горски син. Според преданието обаче, една голяма бяла мечка, която може би си е помислила, че полярният сняг и лютият мраз царят навред, тръгнала на юг. Най-сетне излязла откъм северната страна на езерото, което сега носи нейното име, и безшумно се запътила през дълбокия, улегнал сняг към острова до брега. Това било през същата пролет, когато се срещнали нашите влюбени. Те напуснали първото си убежище и сега седели сред клоните на един голям бряст, надвиснал над езерото (дървото си е там до днес и поражда всеобщо любопитство и интерес). От страх да не ги открият, те говорели почти шепнешком, после решили, че е време да побързат към лагера, за да избягнат подозрения, и се надигнали да си ходят. Изведнъж девойката надала такъв писък, че всички в лагера я чули. Тя се хвърлила към младия воин и се вкопчила в наметалото му, но кракът ѝ се подхлъзнал и тя паднала заедно с наметалото в могъщите обятия на страшното чудовище. В същия миг всички мъже, жени и деца дотичали на брега, но никой не носел оръжие. Викове и стенания се изтръгнали от устата им. Що да сторят? А в това време дивият бял звяр стискал бездиханното момиче в силните си лапи и полюшвал скъпоценната си плячка, като че цял живот си е мечтал за това. Но оглушителният вик на влюбения воин се извисил над воплите на племето. Той се втурнал към вигвама, грабнал верния си нож, достигнал с един скок мястото, където се разигравала страшната сцена, изтичал стремително по кривото дърво към мястото, където паднало неговото съкровище, като бясна пантера скочил и замушкал жертвата си. Животното се извърнало и само с един замах на мощната си лапа прилепило двамата влюбени, но в следващия миг воинът дълбоко забил ножа си и разкрил кървавите пороища на смъртта, а умиращата мечка отпуснала прегръдката си.

Тази нощ в стана не мигнал никой, не мигнали и влюбените. Мало и голямо танцувало около трупа на убитото чудовище, а храбрият воин получил още едно перо и преди да настъпи новата луна, вече притискал до сърцето си и своето живо съкровище. Децата им години наред си играли върху кожата на бялата мечка, която дала името на това езеро, а девойката и юнакът дълго помнили ужасното зрелище и спасението, което ги съединило ведно, защото нито Кис-се-ме-па, нито Ка-го-ка не могли да забравят ужасната среща с грамадното чудовище, което едва не ги изпратило в щастливото царство небесно.

Каква объркана история! Първо, девойката пада от дървото — заедно с наметалото, звярът я сграбчва и започва да я люлее — нея и наметалото, после тя отново, кой знае как, се озовава на дървото, тоест пада нагоре, а наметалото остава на земята. В това време влюбеният хуква към дома си с бойни викове, връща се въоръжен, покатерва се на дървото, скача върху мечката, девойката пък скача след него — нали и тя била на дървото, — заема отново мястото си в прегръдките на мечката заедно с наметалото, любовникът забива ножа в звяра и спасява — кого? Наметалото ли? Не, нищо подобно. Това наметало така ви е влязло в главата и толкова ви е развълнувало, че изведнъж, когато щастливият край сякаш е неизбежен, оставате с пръст в уста — спасена е единствено девойката. А всъщност от девойката никой не се интересува, не тя е главното в легендата. Но така или иначе историята е приключена, вие се чудите. Ако ще хиляда години да живеете, пак няма да разберете при кого е отишло наметалото. И един мъртвец може да съчини по-добра легенда! При това не дори скорошен покойник, а такъв, който от не една и две седмици лежи мъртъв.

Поехме по обратния път и след няколко часа влязохме в изумителния Чикаго — града, където всички търкат вълшебната лампа на Аладин и призовават духове, където замислят и осъществяват все нови и нови, невиждани чудеса. Безсмислено е случайният посетител да се опитва да върви в крак с Чикаго — градът надраства всички пророчества преди още да са изречени. Тук винаги всичко ти изглежда ново и никога не откриваш онова Чикаго от предишното си идване. Пенсилванската железница ни отведе в Ню Йорк, като по целия път не изостана от разписанието дори с десет минути, и с това завърши най-чудесното пътуване от пет хиляди мили, което съм имал щастието да осъществя.