Марк Твен
Животът по Мисисипи (11)

Глава XI
Реката покачва нивото си

По време на голямото прииждане тия черупки ставаха нетърпимо досадни. Плавахме по ръкавите — нещо съвсем ново за мен, и щом попаднехме в някое мъчно проходимо място, пред нас непременно се изпречваше поне една голяма плоскодънна лодка, ако ли не, срещахме я на още по-лошо място — в началото на ръкава, в плитчината. И започваше дълга размяна на сърдечни ругатни.

Понякога, сред същинското корито на реката, докато едва-едва намирахме пътя си в мъглата, в дълбоката тишина изведнъж се разнасяха викове и дрънкане на съдини, след което от паяжинното було на мъглата мътно изплуваха очертанията на някой сал току пред кораба. Ние обаче не чакахме да се стигне до вадене на ножове, започвахме да бием камбанките за машинното отделение и с пълен напред успявахме да се отдалечим. Всеки гледа да избегне сблъсъка със скала или тежко натоварен сал, стига да може да го направи.

Едва ли ще повярвате, но в онези отминали ранни времена на корабоплаването по Мисисипи параходните служители винаги носеха със себе си купища религиозни брошури. Да, това е самата истина! По двадесет пъти на ден се запъхтявахме из пясъчните плитчини, а негодниците дрейфуваха на своите черупки, навлизаха в завоя и ни изпреварваха с цели мили. Случваше се от някой сал да спуснат във водата скиф и той с мъка започваше да си пробива път през водната пустош. После скифът „заспиваше“ в сянката на бака ни и задъханите му гребци извикваха: „Дайте вестник!“, докато течението бързо го отнасяше към кърмата. Дежурният им хвърляше сноп новоорлеански вестници. И ако гребците приемеха пакета без коментар, цяла дузина други скифове потегляха безмълвно към нас. Навярно се досещате, че те изчакваха да видят какъв късмет ще извади първата лодка. И ако хората в нея си мълчаха, останалите натискаха здраво веслата и се насочваха към нас. Веднага щом ни доближаха, същият моряк им мяташе спретнатите пакети с религиозни брошури, пристегнати с летвички. Не можете да си представите какви ужасни псувни бликваха от устата на гребците по повод тия пакетчета — по едно за всяка от дванадесетте лодки, — заради които е трябвало да се трепят на тежките си скифове цели две мили под знойното слънце.

Както споменах, голямото прииждане разкри пред мен нов свят. И когато реката преля над бреговете, ние изоставихме старите пътища и смело преминавахме над пясъчните прагове, които преди стърчаха по десет фута над водата. Плавахме съвсем близо до брегове, осеяни с големи коренища, като например при Мадридския завой — досега винаги бяхме обикаляли; пухтяхме през ръкави като този при осемдесет и втора миля, пред чийто вход ни посрещна същинска стена от плаващи дървета. Някои от тези ръкави бяха съвсем пусти. Гъста девствена гора надвисваше от двата бряга на лъкатушния тесен канал и внушаваше чувството, че тук не е стъпвал човешки крак. Полюшваха се диви лози, откриваха се потулени полянки и широки простори, пълзящи растения развяваха червените си цветове от върховете на изсъхнали стволове, сякаш някой нарочно бе похабил тук на вятъра цялото щедро богатство на горската зеленина. В тези канали корабът се управляваше лесно — освен в началото водата бе дълбока и течението плавно, а под носовете сякаш съвсем замираше; потъналите в зеленина брегове се спускаха така отвесно, че на места корабът едва не се губеше сред надвисналите върбови гъсталаци, а после на излизане ти се струваше, че направо политаш във въздуха.

Зад други острови откривахме бедни малки ферми и още по-бедни бараки, мяркаха се разкривени огради, щръкнали един-два фута над водата, с по някой и друг нещастник, приседнал отгоре, бледен и настръхнал, с подпряна на ръцете глава — дъвче тютюн и плюе през дупките на липсващите зъби по разни трески, носени от реката. Наблизо и останалите от семейството с няколко добичета се гушат в празна плоскодънна лодка, завързана за брега. В тази лодка те трябва да си готвят, да ядат и да спят, и то не ден-два, а понякога седмици наред, докато реката спадне с два-три фута и им позволи да се върнат в дървената си хладна къщурка този вечен хлад е истинска проява на милосърдие от страна на премъдрото провидение, което им дава възможност да се трудят с по-малко усилия. С това своеобразно водно лагеруване тези хора трябваше да се примиряват по два пъти в годината — през декември, когато приижда Охайо, и през юни, при пълноводието на Мисисипи. Все пак това бяха благосклонни дарове, защото даваха възможност на клетниците да възкръсват от мъртвилото на ежедневието си и да зърнат живота, когато мине някой параход. И те ценяха тези благословени мигове, широко отваряха и уста, и очи, за да поемат колкото може повече. Какво ли наистина правеха тези окаяни изгнаници, за да не умрат от скука през сухия сезон?

Веднъж на един от тези прелестни ръкави пътят ни се оказа напълно преграден от голямо паднало дърво. Това показва колко тесни бяха понякога каналите. Пътниците имаха удоволствието да прекарат цял час сред девствената пустош, докато палубните моряци насякоха дървото и го отстраниха — тук не можеше да става и дума за връщане назад.

От Кайро до Батън Руж при пълноводие нощем лоцманът няма особени трудности, защото стената от гъсти гори, която обгражда течението на хиляда мили, е прекъсвана само тук-таме от някоя ферма или склад, така че не можеш „да изхвърчиш от реката“, както не можеш да излезеш и от някоя тясна уличка, застроена от двете страни. От Батън Руж до Нови Орлеан обаче е съвсем друго. Мисисипи там е широка повече от миля и много дълбока — на места до двеста фута. И по двата бряга на повече от сто мили няма гори и целите са плантация до плантация, само тук-там расте някоя фиданка или редица декоративни китайски ясени. Горите са чак оттатък плантациите, на около три-четири мили навътре. Наближат ли първите слани, стопаните прибират набързо реколтата и след като смелят захарната тръстика, събират отпадъците от стъблата (наричат ги багаса) на големи купчини и ги подпалват, въпреки че из други краища, където също се добива захар, багасата се използува за гориво в пещите на захарните рафинерии. А купчините влажни остатъци горят бавно и димят като комините на самия сатана.

Дига, висока десет-петнадесет фута, предпазва двата бряга на Мисисипи по цялата дължина на долното течение и тази дига отстои от брега от десет до сто фута, според случая — средно на около тридесет-четиридесет фута! Напълнете цялото пространство от сто мили в диаметър с непроницаемия дим от горящите купища багаса, при това когато реката е придошла, пуснете свободно парахода в полунощ и наблюдавайте какво става с него. Наблюдавайте и себе си! Изведнъж се намирате сред сиво, окадено безбрежно море, което бледнее и се губи в мрачната далечина; не можете да различите тънкото ребро на дигата и все ви се струва, че виждате някакво изкоренено дърво, където няма нищо. Димът преобразява и плантациите и те изглеждат като част от това море. През цялата вахта ви измъчва и гнети ужасната несигурност. Надявате се, че параходът не е излязъл от реката, но не сте съвсем сигурен. Сигурен сте само в едно: че вместо на половин миля, навярно сте на шест фута от брега и от гибелта. Сигурен сте и в друго: че ако ви се случи изведнъж да се блъснете в дигата и катурнете комините си през борда, ще имате скромната утеха да разберете, че почти сте предугадили какво ще се случи. Голям виксбъргски пощенски кораб налетял една нощ на някаква захарна плантация точно в такова време и останал там цяла седмица. Това обаче не е нищо особено — такива неща често се случваха тогава.

Смятах с това да завърша тази глава, но искам да добавя още нещо интересно, докато не ми е излязло от ума. Връзката му с разказа ми е само в това, че е свързано с лоцманската професия. Някога по реката имало един отличен лоцман, мистър Х, който бил сомнамбул. Говореше се, че ако се тревожел за някой опасен участък, ставал от леглото, тръгвал, както спи, и вършел странни неща. Веднъж-дваж пътувал заедно с Джордж Илър на един голям новоорлеански параход. При първото пътуване повечето време Джордж се чувствувал неспокоен, но лека-полека надмогнал тревогата си, защото Х спокойно си спял в леглото. Късно една нощ корабът наближавал Хелена в Арканзас; водата била ниска и щели да пресекат течението над града при лоша видимост и в сложна обстановка. Х бил минавал оттам след Илър и понеже нощта била много дъжделива, мрачна и тъмна, Илър се двоумял дали да не изпрати да извикат Х да му помогне. Точно в този миг вратата внезапно се отворила и Х влязъл в рубката. В непрогледна нощ светлината е смъртен враг на лоцманите — ако стоиш в такава нощ в осветена стая, не виждаш нищо на улицата, съвсем нищо. Ако обаче изгасиш светлината и застанеш в мрака, можеш съвсем ясно да различиш предметите отвън. Така че през най-тъмните нощи лоцманите не пушат; ако печката в кормилната рубка има пролука, през която да прозира дори един-единствен лъч, не позволяват да я палят; нареждат дори пещите да се покрият с големи платнища и плътно да се дръпнат пердетата на люковете. На парахода не се мярка никаква светлина. Неразличимата фигура, която влязла тогава в кормилната рубка, проговорила с гласа на мистър Х:

— Отстъпи ми руля, Джордж, минавал съм през това място по-скоро от теб. Толкова е лъкатушно, че сам ще го премина по-лесно, отколкото ако взема да ти обяснявам.

— Много мило от твоя страна и, честна дума, отстъпвам ти на драго сърце. Целият съм плувнал в пот. Обикалям около руля като катерица. В тази тъмница не мога да видя накъде отива параходът и ми се струва, че се върти на едно място като пумпал.

После Илър седнал на пейката морен и задъхан. Черният призрак поел кормилото, без да продума, успокоил понеслия се в буен валс параход с едно-две завъртания на руля, отпуснал го и после леко изменял курса ту на едната, ту на другата страна — така спокойно и плавно, сякаш било пладне. Като видял това чудо, Илър съжалил, задето признал своята безпомощност! Гледал, пулел се и накрая рекъл:

— Хм, мислех си, че зная как се управлява параход, но явно и за това съм се лъгал.

Х не отвърнал нищо и невъзмутимо продължил да си върши работата. Ударил камбанката за мерачите, сигнализирал и в машинното да намалят парата, придвижвал кораба внимателно и майсторски по някакви невидими ориентири, после застанал точно зад кормилото и се взрял уверено в тъмнината, огледал се напред и назад да се убеди, че курсът е правилен. Когато мерачите известили, че водата става все по-плитка и по-плитка, той спрял машините напълно и се възцарило мъртвото затишие и напрежение на дрейфуването. Щом стигнали плиткото място, Х включил парата, превел чудесно кораба и след това предпазливо продължил към следващата плитчина. И този път търпеливо и внимателно дал сигнал на мерачите, после на машинното, корабът преминал леко, без да докосне дъното, и навлязъл в третия и последен сложен участък — движел се недоловимо сред мрака, с точност до инчове спазвал маршрута и бавно продължил по течението, докато мерачите не съобщили, че са пред най-плитката вода. Тогава, под огромен облак пара, корабът се извъртял към наноса, профучал отгоре и се озовал сред дълбоки води в пълна безопасност!

Илър въздъхнал дълбоко, с облекчение, и казал:

— Няма лоцман, който така майсторски да е превеждал кораб по Мисисипи! Да не го бях видял с очите си, направо нямаше да повярвам.

Х нищо не отвърнал и той добавил:

— Дръж кораба още пет минути, докато изпия едно кафе.

След малко Илър хапвал долу на тексаската палуба пай и с наслада отпивал от чашата кафе. В това време вътре надзърнал нощният дежурен и щом забелязал Илър, възкликнал:

— Кой е на руля, сър?

— Х.

— Тичайте по-скоро горе!

В следния миг двамата вече летели по стълбата към рубката, като вземали по три стъпала наведнъж. Вътре нямало никой! Големият параход се носел сам по реката, накъдето си реши. Вахтеният изхвърчал наново от рубката, Илър грабнал кормилото, дал пълен назад и със затаен дъх изчакал корабът неохотно да се отклони от „русата глава“, която се канел да отпрати посред Мексиканския залив!

Не след дълго вахтеният се върнал и казал:

— Онзи, лудият, като дойде, не ви ли рече, че спи?

— Не.

— Хм, спял е. Видях го, преди да върви по перилата на палубата — пет пари не дава, все едно че е на улицата. Сложих го да си легне, а сега отново го намерих вън, тоя път на кърмата, пак с тия акробатики.

— Е, следващия път, като изпадне в такъв пристъп, вече няма да го изпускам от очи. Страхувам се обаче, че твърде често ще го спохождат. Но трябваше да го видиш как преведе кораба при Хелена. По-прекрасно нещо не съм виждал. А щом може да кара кораб насън така съвършено, гладко и брилянтно, какво ли ще е, ако бе мъртъв!