Марк Твен
Животът по Мисисипи (15)

Глава XV
Монополът на лоцманите

Един ден моят шеф мистър Биксби внимателно извеждаше „Алек Скот“ от една теснина при Котешкия остров — и двата лота бяха спуснати, всички чакахме със затаен дъх. Капитанът, един нервен и притеснителен човек, мълча, мълча, но накрая не издържа и викна от ветровата палуба:

— За бога, мистър Биксби, дайте пара, дайте пара! Ако пъплим все така, никога няма да преминем рифа!

Мистър Биксби обаче не трепна — ще речеш, никой нищо не му бе намекнал дори. Ала след пет минути, когато опасността бе отминала и лотовете вече бяха прибрани, той изведнъж избухна в унищожителен гняв и обсипа капитана с най-прекрасните ругатни, които някога съм чувал. Кръвопролитие не последва само защото на капитана му се клатеше под краката, инак той не понасяше да му се правят забележки, нежели да го ругаят.

Вече подробно обясних що за наука е лоцманството, посочих и мястото на лоцмана сред братството на параходните служители и ми се струва, че тук точно могат да се кажат и няколко думи за една организация, която по едно време установиха лоцманите за закрила на своите интереси. Странното и забележителното бе, че това беше може би най-стегнатата, най-всеобхватната и най-силната професионална организация.

Дълго време лоцманите получаваха по двеста и петдесет долара месечно, но колкото и странно да изглежда, когато параходите се увеличиха и търговията по реката нарасна, заплатите започнаха лека-полека да спадат. Лесно бе да се разбере защо. Бяха се навъдили прекалено много лоцмани. Хубаво беше да си имаш чирак, които цяла година да върши даром всичката черна работа, а господарят му да си седи на високата пейка и да си пуши, а нямаше син или племенник на лоцман и капитан да не иска да бъде лоцман. Лека-полека стана нещо обичайно едва ли не всеки лоцман да си има кормчия. Щом двама утвърдени лоцмани решаваха, че някой от тези кормчии вече е достатъчно добре подготвен, те изпращаха молба до Главната инспекция на Съединените щати и му издействуваха свидетелство за пълноправен лоцман. Това бе всичко, обикновено нито задаваха въпроси, нито искаха кандидатът да докаже умението си.

Както може да се очаква, роящото се множество от нови лоцмани скоро започна да подбива заплатите. Очевидно рицарите на кормилото много късно осъзнаха грешката си. Казано направо, трябваше да се предприеме нещо, и то час по-скоро. Но какво? Една сплотена организация. Друго нямаше да помогне. Но идеята изглеждаше неосъществима и след дълги-предълги умувания я изоставиха. Много вероятно бе всеки, дръзнал да се замеси в такава работа, да се окаже разорен. Накрая десетина от най-храбрите лоцмани, сред които имаше и от най-добрите, поеха всички рискове и се впуснаха в това опасно начинание. Получиха от законодателните власти специално разрешение, което им даваше широки права, и основаха „Благотворително дружество на лоцманите“. Избраха ръководство, дооформиха едно-друго, събраха капитал, незабавно „повдигнаха“ заплатите на членовете до двеста и петдесет долара, след което се прибраха по домовете си, защото веднага ги уволниха. Но в устава им имаше две-три незабелязани параграфчета, които носеха зародиша на бъдещето. Така например всички безработни членове на дружеството, които се ползуваха с добро име, можеха да получат месечна пенсия от двадесет и пет долара. Тази клауза започна да привлича в редиците на дружеството мнозина от новоизлюпените лоцмани, останали без работа през лятото, мъртвия сезон. По-добре двадесет и пет долара, отколкото да гладуваш, встъпителната вноска бе определена на дванадесет долара, безработните не плащаха редовен членски внос.

Освен това вдовиците на починалите уважавани лоцмани имаха право да теглят по двадесет и пет долара всеки месец и още някаква по-малка сума за всяко от децата си. Покойниците бяха погребвани на разноски на дружеството. Тези мероприятия възкресиха всички престарели и изпозабравени лоцмани от долината на Мисисипи. И те заприиждаха от разни ферми, от забутани градчета и селца, отвсякъде — кой с патерици, кой на каруца, кой на носилка — само и само да се добере до касата. Плащаха дванадесетте си долара и веднага теглеха двадесет и петте, които им се полагаха на месец, като пресмятаха колко ще струва погребението им.

Лека-полека всички безпомощни, изнемощели кормчии заедно с десетина първокласни лоцмани влязоха в дружеството, а девет десети от най-добрите останаха вън от неговите редици и се подиграваха. Дружеството стана за смях по цялата река. Всички се занасяха с десетте процента от заплатата, които членовете на организацията даваха месечно за издръжка на дружеството — та нали вътре влизаха всякакви низвергнати отрепки — кой ще ги вземе на работа? Присмехулниците хвалеха на шега дружеството, задето отклони некадърниците от лоцманството и го остави изцяло в ръцете на най-добрите и заслужилите; освен това благодаряха и за естествено последвалия резултат — увеличението на заплатите с наближаването на активния сезон. Те отскочиха от сто на сто двадесет и пет, а в някои случаи и на сто и петдесет долара месечно. И тази чудесна придобивка бе извоювана от хора, които не получиха и най-дребна облага. Някои от шегаджиите току се отбиваха в сградата на дружеството и се забавляваха с членовете, като великодушно им предлагаха да ги вземат за помощници на някой курс, та да си поприпомнят как изглежда реката. И все пак членовете на дружеството бяха доволни от стореното, или поне не даваха вид, че негодуват. От време на време по някой добър лоцман, но „без късмет“, се присъединяваше към тях и тези попълнения бяха особено ценни, защото новоприетите бяха все първокласни лоцмани, некадърните бяха приети още в началото. С разрастването на търговията заплатите постепенно се качиха до двеста и петдесет долара — колкото бе определило дружеството — и се заковаха. Но членовете нищо не спечелиха, защото нито един от тях не си намери работа. Подигравките по техен адрес преминаха вече всички граници. Неизчерпаеми бяха глумите, които клетото дружество трябваше да изтърпи.

Но и злото не е вечно. Дойде зима, търговията се удвои и утрои и цяла лавина кораби по Мисисипи, Мисури, Илинойс и горното течение на Мисисипи се втурна да си опита късмета в новоорлеанската търговия. Изведнъж лоцманите станаха много търсени, а се оказаха кът. Настъпи време за разплата. Капитаните и собствениците на кораби се примириха, че нямат избор и трябва да преглътнат горчивия хап — да приемат най-сетне на работа лоцманите от дружеството. Обаче никой от тези забравени хора не отиде да предложи услугите си! И капитаните, и собствениците трябваше да преглътнат и още по-горчив хап: наложи се сами да ги издирват и да ги уговарят. Капитан еди-кой си пръв разбрал, че трябва да глътне лекарството, а преди наляво и надясно се присмиваше на сдружените лоцмани. Открил един от най-добрите лоцмани от дружеството и му казал:

— Е, сега за някое време сме ви в ръцете и аз се предавам с възможно най-добри чувства. Дойдох да те наема, вземай си сандъка и — на борда! В дванайсет искам да отплаваме!

— Не знам, ще си помисля. Кой е другият лоцман?

— И. С. Защо?

— Не мога да тръгна с него. Той не е член на дружеството.

— Какво?

— Ами да!

— Да не искаш да кажеш, че няма да работиш с един от най-добрите и най-опитни лоцмани по цялата река само защото не е във вашето дружество?

— Точно така.

— Е, туй ако не е нахалство! Мислех, че ти правя добро, а излиза, че трябва да моля за услуга! Да не би заради устава да се опъваш?

— Да.

— Я ми го покажи.

Влезли в канцеларията на дружеството и секретарят скоро задоволил любопитството на капитана, който рекъл:

— Добре де, какво да правя. Наел съм мистър С за целия сезон.

— Аз ще се погрижа за това — отвърнал секретарят. — Ще ви пратя още един лоцман. Точно в дванайсет часа ще бъде на борда.

— Но ако освободя С, той ще си иска заплатата за целия сезон.

— Този въпрос ще си уредите сам, капитане. Не можем да се месим в частните ви работи.

Капитанът се развикал, но безполезно. Накрая се принудил да освободи С, да му плати към хиляда долара и да го замени с лоцман от дружеството. Сега подигравките се обърнаха към доскорошните шегаджии. Оттогава всеки ден падаше по някоя нова жертва, всеки ден някой вбесен капитан със сълзи и ругатни освобождаваше един или друг свой любимец, който не членува в дружеството, и на негово място вземаше някой омразен човек на организацията. Не след дълго безработните сред неорганизираните станаха твърде много, въпреки че търговията бе много оживена и лоцмани се търсеха на всяка крачка. Усмивките на някогашните присмехулници замръзнаха. Не мина много и тези жертви, заедно с капитаните и собствениците на кораби, престанаха изобщо да се смеят и започнаха да се заканват как ще си отмъстят, когато сезонът свърши.

Скоро останаха да се смеят само собствениците и екипажите на корабите с по двама лоцмани извън дружеството. Но и тяхното тържество не трая дълго. Причината бе следната: дружеството изрично забрани на членовете си никога, при каквито и да било обстоятелства, да не дават сведения за речното корито на „външни лица“. По онова време лоцманите на близо половината кораби членуваха в дружеството, а на другата половина бяха „външни лица“. На пръв поглед, щом се забранява да се дава информация за реката, двете групи би трябвало да са при равни условия, но на практика не беше така. Във всеки що-годе приличен град от единия край на реката до другия вместо обикновен кей имаше понтонен пристан. На него се складираха стоките за превоз, в кабините спяха пътниците, чакащи параходите. На всеки от тези понтони представителите на дружеството бяха поставили каса със специален ключ, същата като на пощенската служба на САЩ. След дълги и упорити настоявания държавата най-после позволи на дружеството да използува тази ключалка, смятана за свещена държавна собственост. Всеки член на дружеството притежаваше ключ за кутиите. Ключът, или по-точно особеният начин, по който представителят на дружеството го държеше в ръка, щом някой непознат го попита нещо за реката (защото след успеха на дружеството в Сейнт Луис и Нови Орлеан се появиха клонове в още десетина близки параходни центрове), представляваше доказателство за членство в дружеството. И ако непознатият не извадеше от джоба си също такъв ключ и не го хванеше по определения начин, въпросът биваше вежливо отклоняван.

Всеки член получаваше от секретаря на дружеството пакетче доста луксозни бланки на фина хартия, разграфени като страници на счетоводна книга с горе-долу следния надпис:

ПАРАХОД „Грейт Репъблик“

Собственик: Джон Смит

Лоцмани: Джон Джоунс и Томас Браун

Пресичания — Измервания на дълбочината — Характерни особености — Забележки

Тези бланки се попълваха всеки ден по време на цялото пътуване и се пускаха в няколкото кутии на борда на понтоните. Например веднага след като минеха първото пресичане след Сейнт Луис, нанасяха данните в съответните графи на бланката:

„Сейнт Луис. Девет и половина (фута). Кърма срещу съдилището, нос срещу сухата топола над склада за дървен материал, докато се изкачи първият риф, след това завой на деветдесет градуса.“ А в графата за забележки записваха: „Избиколете останките на потъналия кораб от външната страна, това е важно. Има нов дънер точно където тръгвате направо — минете над него!“

Лоцманът, който оставяше тази бланка в Кайро (след като добавеше и всички подробности за пътя си от Сейнт Луис), изваждаше от кутията пет-шест бланки с последни сведения от отиващите нагоре параходи за реката между Кайро и Мемфис и след като ги изчетеше, ги пускаше пак в кутията и се връщаше на кораба си така въоръжен срещу всякакви изненади, че трябваше да е ужасно нехаен, та да въвлече своя параход в беда.

Представете си само какви предимства дава една толкова благодатна система, когато пътуваш по река, дълга цели хиляда и двеста — хиляда и триста мили, и при това плавателната ивица се променя всеки ден. Един лоцман, който дотогава виждаше някоя плитчина веднъж, най-много два пъти в месеца и оттам нататък трябваше да се оправя сам, сега разполагаше със стотина зорки очи, които я наблюдаваха вместо него, и стотина будни умове, които го насочваха как да я премине. Сведенията рядко биваха по-стари от двадесет и четири часа. И ако данните в последната кутия оставяха и най-малкото съмнение относно някое опасно пресичане, лоцманът прибягваше до следното средство: надуваше сирената по особен начин, щом видеше да се задава кораб. Ако лоцманите отсреща също бяха от дружеството, му отвръщаха, после двата кораба се доближаваха и всичко се изясняваше устно до най-малките подробности, според последни данни.

Първата работа на лоцмана, щом пристигнеше в Нови Орлеан или Сейнт Луис, бе да отнесе и да окачи окончателния си подробен доклад в салоните на дружеството и едва тогава можеше да се прибере у дома. В тези салони винаги се събираха много хора, които обсъждаха промените по реката, и щом пристигнеше някой, разговорът секваше, за да разкаже новодошлият последните новини и да разсее възникналите съмнения. Другите служители по параходите понякога си позволяваха да не приказват по служба, а за други неща, но не и лоцманът! Той трябваше всецяло да се отдаде на професията си и да не говори за нищо друго, защото каква полза, ако един ден се представи блестящо, а на следващия се изложи. Той нямаше нито време, нито думи за губене, ако искаше да запази работата си.

На неорганизираните обаче никак не им бе лесно. Нямаха определено място, където да се събират и да си разменят сведения, нямаха кутии на понтоните и само оттук-оттам се случваше да чуят нещичко. Заради това понякога трябваше да изминат и петстотин мили по данни отпреди седмица или дори десет дни. Докъдето реката течеше нормално, криво-ляво се оправяха, но стигнеха ли до бавната, плитка вода, вече ставаше много опасно.

Както можеше да се очаква, случи се и друго — корабите, управлявани от неорганизирани лоцмани, започваха да засядат по плитчините, да потъват и да се натъкват на какви ли не затруднения, докато дружествените лоцмани сякаш бяха застраховани срещу всякакви злополуки. Отгоре на всичко преди собствениците на кораби и капитаните наемаха, кажи-речи, само неорганизирани лоцмани, искаха да бъдат напълно независими от дружеството, перчеха се и се присмиваха, а сега започнаха да се чувствуват доста неловко. Продължиха да се фуклявят колкото за пред очи, докато един черен ден всеки капитан не получи официално нареждане веднага да освободи лоцманите си, ако не са в дружеството, и да ги замени с дружествени членове. И кой бе имал дързостта да извърши такова нещо? Уви, заповедта идваше от една власт, спотаена зад престола, но по-могъща и от самия монарх. Това бяха застрахователите!

Не му беше времето „да се вадят ножове“. Всеки лоцман, останал извън дружеството, трябваше веднага да свали сандъка си на брега. Естествено, предполагаше се, че дружеството и застрахователите са в тайно споразумение, но това бе само слух. Застрахователите сами се убедиха, че докладната система на дружеството е отлична, че осигурява безопасност на речното корабоплаване, и решиха въпроса сами, като делови хора.

От лагера на неорганизираните се понесоха плахи вопли, скърцане на зъби, ала това не помогна — оставаше им само един-единствен изход и те го използуваха. По двама, по трима, на цели групи те се упътиха към дружеството, предложиха дванадесетте си долара и поискаха да ги приемат за членове. За тяхна изненада обаче се оказа, че от доста време в устава на организацията били вмъкнати нови условия. Встъпителната вноска например бе станала петдесет долара, които трябваше да се внесат веднага, плюс десет на сто от заплатата на кандидата за всеки месец от учредяването на дружеството досега. Често това правеше по триста-четиристотин долара. При това дружеството отказваше да разгледа молбата за постъпване, докато не се внесе цялата сума. И дори тогава ако един-единствен член гласуваше против, кандидатурата се отхвърляше. Всеки член гласуваше лично с „да“ или „не“, и то пред свидетели, така че минаваха цели седмици, преди да се реши въпросът за всяка кандидатура, понеже мнозина лоцмани отсъствуваха твърде дълго, докато са на път. И все пак покаялите се грешници събраха скромните си спестявания и един по един, след досадно бавната изборна процедура, бяха приети в паството. Най-сетне само десетина души останаха извън организацията. Но те се заклеха, че по-скоро ще умрат от глад, отколкото да подадат молба. И сума време си стояха без работа, защото, естествено, никой не смееше да ги наеме.

След време дружеството обяви, че от еди-коя си дата заплатите се повишават на петстотин долара месечно. Вече всички поделения на организацията бяха укрепнали, дружеството по Червената река вдигна заплатите до седемстотин долара на месец. Десетината, останали извън редиците, неохотно свиха знамена и подадоха молби. Но дотогава вече имаше още едно изменение в устава, което ги задължаваше да платят процент не само върху заплатите си от учредяването на дружеството, ами и върху възнагражденията, които са щели да получат, ако бяха работили през цялото време до подаването на молбата, вместо да се цупят и да лентяйствуват. Приемането им мина трудно, но есе пак се стигна до успешен край. Най-упоритият грешник се бе инатил толкова дълго, че когато все пак подаде молба, трябваше да внесе цели шестстотин двадесет и пет долара.

Дружеството вече разполагаше със солидна банкова сметка и беше много стабилно. Нямаше нито един лоцман извън неговите редици. Добавено бе и ново условие в устава, според което за пет години се прекратяваше приемането на нови ученици и други млади помощници на лоцманите, след което щяха да се приемат ограничен брой не от отделни лоцмани, а от самата организация, и то при следните условия: кандидатът да е навършил осемнадесет години, да произхожда от добро семейство и да е с благ нрав, да положи изпит за проверка на грамотността и да внесе хиляда долара в предплата заради правото да стане ученик, след което остава на разположение на дружеството, докато мнозинството членове (повече от половината, доколкото си спомням) се съгласят да подпишат молбата му за лоцманско удостоверение.

Всички дотогавашни ученици бяха отнети от техните шефове и придадени към дружеството. Председателят и секретарят ги разпределяха по корабите по свое усмотрение и ги местеха от кораб на кораб по някакви установени правила. Ако някой лоцман докажеше, че здравето му е разклатено и има нужда от постоянен помощник, изпращаха му ученик.

Броят на вдовиците и сираците се увеличаваше, но успоредно с това се увеличаваха и средствата на дружеството. То уреждаше пищни погребения и поемаше разноските по тях. Когато се наложеше, изпращаше свои членове по реката да търсят телата на лоцмани от дружеството, загинали при параходни злополуки, а подобно издирване понякога струваше и хиляда долара.

Дружеството получи разрешение да се включи и в застрахователното дело, като застраховаше не само живота на членовете си, но пое и рисковете за параходите.

Организацията изглеждаше непоклатима. Тя се превърна в най-могъщия монопол. Според законите в САЩ никой не можеше да стане лоцман, ако двама правоспособни негови колеги не подпишат молбата му, а в момента нямаше нито един компетентен лоцман извън дружеството. По тази причина твърде скоро престанаха да се появяват нови лоцмани. А всяка година някой лоцман умираше, други вече не можеха да се справят поради напреднала възраст или болест и нямаше кой да ги замести. След време дружеството щеше да е в състояние да повишава заплатите, колкото реши, и докато благоразумно се въздържаше от крайности, за да не принуди федералните власти да изменят реда за обучението на нови лоцмани, корабопритежателите, щат, не щат, се примиряваха.

Собствениците и капитаните останаха единствената пречка между дружеството и абсолютната власт, но накрая и тя отпадна. Колкото и невероятно да изглежда, собствениците на кораби и капитаните сами я премахнаха, при това съвсем съзнателно. Когато дружеството на лоцманите обяви месеци напред, че от първи септември 1861 година заплатите ще нараснат на петстотин долара, корабопритежателите и капитаните веднага вдигнаха навлото с няколко цента, обясниха на фермерите по крайбрежието защо се е наложило това и им посочиха какво ги чака, ако лоцманските заплати станат още по-обременяващи. Това бе доста тънък намек и фермерите като че не го схванаха. На тях увеличаването на навлото за един бушел царевица с пет цента им изглеждаше съвсем приемливо при създадените обстоятелства и изобщо не им идваше наум, че за четиридесет хиляди чувала сумата става много по-голяма от разноските за покриване на новите заплати.

Капитаните и собствениците побързаха да учредят своя организация и предложиха капитанските заплати също да станат петстотин долара, а превозните такси да се увеличат още повече. Чудновата идея наистина, но щом едно нещо веднъж е направено, защо да не го направят и втори път? Новото дружество постанови (тогава още не всички лоцмани бяха приети в своята организация), че ако капитан наеме някои, който не членува в дружеството на лоцманите, той ще трябва да го освободи и да плати петстотин долара глоба. Няколко такива тежки глоби бяха платени, преди организацията на капитаните да стане достатъчно силна, за да упражни пълна власт над членовете си, но скоро всичко си дойде на мястото. Капитаните се опитаха да принудят лоцманите да вземат решение никой член на тяхното дружество да не постъпва при капитан, останал извън капитанското сдружение, но предложението им бе отклонено. Лоцманите съзряха опасността да изпаднат в зависимост от капитаните и собствениците и благоразумно се въздържаха от подобни обвързващи съглашения.

Както вече отбелязах, дружеството на лоцманите бе, кажи-речи, най-сплотеният монопол в света и изглеждаше направо непоклатимо. И все пак дните на неговото величие бяха преброени. Първо, новата железопътна линия, която прекосяваше щатите Мисисипи, Тенеси и Кентъки и водеше до северните железопътни центрове, започна да отклонява пътническия поток от корабите, след това избухна войната, която за няколко години почти напълно унищожи параходната индустрия, оставяйки повечето лоцмани без работа, а скъпотията растеше от ден на ден, после ковчежникът на клона на дружеството в Сейнт Луис бръкна в меда и офейка с цялата каса до последния долар, накрая, когато войната свърши, железопътната мрежа се бе простряла навсякъде и за параходите остана малко хляб, ако не броим превоза на стоки. А пък някакъв гений от Атлантическото крайбрежие намисли да превози до Нови Орлеан стоки с десетина шлепа, прикачени към един нищо и никакъв влекач, и преди да свариш да се обърнеш, дружеството и благородната лоцманска наука се превърнаха в мил спомен от далечното минало!