Марк Твен
Животът по Мисисипи (5)

Глава V
Искам да стана лоцмански ученик

След неколкомесечни усилия надеждата в мене започна постепенно да замира, мечтата ми угасваше. Но да се върна у дома ме беше срам. Намирах се в Цинцинати и вече се чудех с каква друга професия да се хвана. Бях прочел за една експедиция, изпратена наскоро от нашето правителство да проучва Амазонка. Споменаваше се, че поради срещнатите затруднения експедицията не успяла да изследва напълно областите по горното течение на Амазонка, на около четири хиляди мили от устието на реката. А само хиляда и петстотин мили деляха Цинцинати от Нови Орлеан, където все щях да се кача на някой океански кораб. Бяха ми останали тридесет долара и реших да отида и да довърша изследването на Амазонка. Повече не му мислих — никога не съм обичал да задълбавам в подробности. И тъй, стегнах куфарчето си и си взех билет за старото корито „Пол Джоунс“ до Нови Орлеан. Срещу шестнадесет долара имах почти на свое разположение овехтелия и похабен разкош на главния салон, тъй като параходът с нищо не можеше да привлече окото на по-благоразумните пътници.

Когато не след дълго потеглихме и запъплихме надолу по широката Охайо, аз сякаш се възродих и започнах сам да си се възхищавам. Ето ме вече пътешественик! Никога не бях изричал по-сладка дума! Душата ми ликуваше — отивах в тайнствени земи и неизвестни краища, то бе неповторимо вълнение. Цял трептях от възторг, забравих всички долни помисли и вече гледах на хората, които никога не бяха пътешествували, със съжаление, но без всякакво презрение. И все пак, когато спирахме край някое селище или склад за дървен материал, не можех да се сдържа да не изляза на палубата при машинното отделение, да се облегна нехайно на перилата и с наслада да гледам завистливите изражения на местните хлапетии, струпани по брега. Ако те не ме забележеха, веднага кихвах, за да привлека вниманието им, или се премествах другаде, където те, щат, не щат, трябваше да ме видят. Щом усетех, че са ме забелязали, започвах тутакси да се прозявам, да се протягам и правех всичко, за да им покажа, че вече страшно ми е писнало да пътувам.

През цялото време стоях без шапка и заставах все на слънце и на вятър, та лицето ми да стане бронзово и обветрено като на всеки изпечен пътешественик. На втория ден към обед направо подскочих от радост — видях, че кожата по лицето и врата ми е станала на мехури и е започнала да се бели. Ех, сега да можеха да ме зърнат момичетата и момчетата от нашето градче!

Пристигнахме навреме в Луивил или по-право в околностите му. Защото налетяхме с пълна пара на нанос посред реката и заседнахме за цели четири дни. Вече се чувствувах пълноправен член от семейството на екипажа, нещо като син на капитана или по-малък брат на офицерите. Да знаете само колко се гордеех и колко обикнах тези хора! Дори не подозирах, че гордите моряци направо презират подобни чувства у простосмъртен жител на сушата! Тогава копнеех помощник-капитанът — един буден човек — да ми обърне поне мъничко внимание, все дебнех случай да му помогна нещо, та да ме забележи. Най-сетне случаят се яви: от бака се чуха гръмогласни викове и аз отидох да видя какво става, но останах встрани, та да не им преча, докато не се разнесе гръмогласната заповед на помощник-капитана някой да му донесе лоста за кабестана. Припнах към него и рекох:

— Кажете ми къде е… аз ще го донеса!

Ако някой дрипльо предложеше на руския император услугите си да изпълни важна дипломатическа мисия, монархът не би се изненадал повече от този помощник-капитан. Той дори престана да ругае. Стоеше и ме зяпаше втрещено. Изминаха десет секунди, преди да дойде на себе си и внушително да изрече:

— Е, това пък ако не накара и дяволите в пъкъла да ахнат! — и се зае отново с работата си, а видът му издаваше недоумението на човек, който се е натъкнал на сложен, неразрешим проблем.

Измъкнах се, ни лук ял, ни лук мирисал, и целия ден не си подадох повече носа навън. На обед не отидох, за вечеря слязох чак когато всички бяха напуснали столовата. Вече не се чувствувах безспорен член на параходното семейство. Но докато плавахме надолу по реката, доброто ми настроение лека-полека се възвърна. Съжалявах, задето бях намразил помощник-капитана, защото — както би трябвало да се очаква от момче на моята възраст — всъщност благоговеех пред него. Той беше едър и як, цялото му лице бе покрито с гъста брада и бакенбарди, на дясната му ръка имаше татуирана синя котва с червено въже, от двете страни на котвата една червена и една синя жена, а в ругатните беше направо недостижим! Когато стоварваха стоки на някой пристан, все гледах да бъда наоколо, та да видя и да чуя всичко. Той съзнаваше важността на своето положение, а искаше и целият свят да го почувствува. И най-простата команда изтрещяваше от устата му като гръмотевица, а след нея проехтяваха звучни ругатни. Неволно си представях как някой обикновен човек от сушата би изрекъл подобна команда и сравнявах с помощник-капитана. Ако например сухоземният жител иска да преместят сходнята малко напред, той навярно ще каже:

— Джеймс или Уилям, бутни я, моля ти се, по-напред!

Но ако е помощник-капитанът, той ще прогърми:

— Ей, вие там, я дайте сходнята напред! По-живо, по-Живо! Какво се туткате? Хващайте, хващайте! Ха така! Дайте по̀ към кърмата, по̀ към кърмата, чувате ли? Да ви отнесат мътните дано! Още малко и ще заспите отгоре ѝ! Бутайте мъжки! По̀ мъжки, ви казвам! Стига толкова, да не искате да я изхвърлите на брега! Ти пък къде си се помъкнал с тая бъчва? Изчезвай ми от очите, да не те накарам да я глътнеш, ама че гаден мелез! Хем блатна костенурка, хем саката погребална кранта!

Де да можех и аз да говоря така!

Когато огорчението след случката с помощник-капитана ми попремина, започнах плахо да ухажвам най-скромния служител на парахода — нощния вахтен. Отначало той се отнесе към мен пренебрежително, но когато се осмелих да му подаря една нова лула от бяла глина, омекна и ми позволи да сядам до него при голямата камбана на командния мостик, а след време дотолкова се отпусна, че дори започна да разговаря с мен. Едва ли би могъл да устои, защото изслушвах всяка негова дума с огромно уважение и съвсем ясно му давах да разбере, че се чувствувам поласкан от вниманието му. Той ми казваше имената на едва различими носове и мяркащи се острови, край които минавахме в тържествената нощна тишина под трептящите звезди, малко по малко захвана да ми разказва и за себе си. Беше твърде сантиментален за човек, получаваш шест долара на седмица, или по-право би изглеждал такъв на някой по-възрастен от мене. Но аз жадно попивах думите му, и то с такава вяра, която би помръднала цяла планина, ако можеше да бъде насочена както трябва. Никак не ме смущаваше, че е мръсен и дрипав, че целият вони на джин. Какво значение имаше и това, че говореше неправилно, че изреченията му бяха нескопосани, а безцветните му ругатни само затлачваха речта му? За мен той бе онеправдан човек, минал през хиляди несгоди, и това ми стигаше. Докато ми разправяше жалостивата си история, върху фенера в скута му закапваха сълзи, а аз, да не остана по-назад, заплаквах след него от състрадание. Той бил син на някакъв английски благородник — граф или общински съветник, не можел да си спомни добре, но му се струвало, че бил и едното, и другото. Този баща благородник го обичал, но майка му още от люлката го мразела и той, съвсем невръстен, бил изпратен в „един от ония стари, от памтивека колежи“ — ала в кой точно, не помнеше. След време баща му починал, майка му заграбила целия имот, а него „изритала“, както се изрази. След като майка му го „изритала“, неколцина познати благородници използували влиянието си и го настанили като фелдшер на някакъв кораб. Оттук нататък моят приятел, нощният вахтен, заряза всякакви дати и имена на местности, които и бездруго само го объркваха, и се впусна да ми разказва за разни невероятни приключения, изпълнени с безброй кръвопролития, с истории, когато бил на косъм от смъртта, и с увлекателни, неволни злодейства, а аз седях безмълвен, възхитен, разтреперан, смаян и благоговеещ.

По-късно с дълбоко огорчение разбрах, че това е долен, вулгарен, сантиментален и малоумен шарлатанин, роден нейде из пустините на Илинойс, и кракът му никога не е стъпвал в екзотични и загадъчни кътчета. Беше изчел сума приключенски романчета и бе запомнил едно-друго и от тази неразбория бе изтъкал необикновената си биография. А като я разказал на няколко хлапета като мене, започнал и сам да си вярва.