Марк Твен
Животът по Мисисипи (51)

Глава LI
Възпоминания

Тръгнахме за Сейнт Луис с парахода „Град Батън Руж“ в горещ прекрасен ден. Ала главната цел на посещението ми по тези места още не бе изпълнена докрай. Надявал се бях да изнамеря стотици стари моряци и да си поприказвам с тях, но с такова удоволствие потънах в обществения живот на Нови Орлеан, че успях само да побърборя за пет минути с двадесетина достойни събратя.

Седях на пейката в кормилната рубка, когато дадохме заден ход и после изравнихме руля, готвейки се да поемем нагоре по реката. Параходът спря в готовност по стария обичай, и както едно време, комините забълваха гъст черен дим. Набрахме сили и скоро запорихме вълните с пълна пара. Всичко това беше толкова естествено, толкова познато — такива ми се сториха и бреговете, — като че никога не се бях откъсвал от реката. В рубката имаше един ученик лоцман и аз си помислих, че е време той да се хване за руля. Точно така и стана. Капитан Биксби влезе в рубката. В този момент ученикът насочи парахода към редицата кораби, спрели до пристана. Играеше ми по нервите, защото остави твърде много вода между нас и другите съдове. Отлично знаех какво ще последва, тъй като си припомних собствения опит. Капитанът го погледа мълчаливо половин минута, след това пое кормилото и го завъртя така, че заплавахме на педя от останалите кораби. Точно такава услуга ми бе направил и на мене преди около четвърт век, на същото място, когато за пръв път излизах от пристанището на Нови Орлеан. С голямо и искрено удоволствие наблюдавах повторението на случая, но с друга жертва.

До Натчез стигнахме (триста мили) за двадесет и два часа и половина — най-бързия преход, който съм правил в тази част на реката.

На другата сутрин дойдох в рубката с вахтата от четири часа и бях свидетел как Ричи успешно направи пет-шест пресичания на течението в мъгла, воден от картата, която бе изработил и патентовал самият Биксби. А това недвусмислено доказваше неоценимите ѝ качества. След известно време, с вдигането на мъглата, забелязах отражението на някакво дърво в спокойната вода на залятия бряг на шестстотин ярда от нас, откроено по-рязко и по-тъмно от очертанията на самото призрачно дърво. Смътните, призрачни корени, които прозираха през разсейващата се мъгла, бяха незабравима гледка.

До Натчез ни връхлетя силна гръмотевична буря, друга ни настигна при Виксбърг, трета — на около петдесет мили под Мемфис. Вилнееха с едновремешната ярост, която бях позабравил. При третата буря изви бесен вятър. Спряхме край брега, докато отмине ураганът, и всички освен мен напуснаха кормилната рубка. Вятърът превиваше младите дървета и листата им се обръщаха откъм обратната, бледа страна. Порив след порив огъваше клоните, мяташе ги насам и натам като бързи вълни, ту зелени, ту бледи, и вълните се гонеха една друга, подобно на разлюляна от вятъра овесена нива. Всички цветове изглеждаха неестествени; тежките, плътни облаци, надвиснали над нас, придаваха оловен оттенък на багрите. Оловносиви бяха и реката, и бреговете, дори носещите се стремително по гребените „зайчета“ не бяха бели, а мътносиви сред здрачевината, през която напредваха неудържимите им легиони. Оглушителните гръмотевици трещяха една след друга, почти непрестанно тътенът им се разнасяше все по-силен и по-пронизителен. В своето старание мълниите ни най-малко не отстъпваха на гръмотевиците, смайваха погледа и всеки нерв изтръпваше от възхита и трепет, сякаш по тялото протичаше ток. Дъждът се лееше като плътна завеса, оглушителните гръмотевици трещяха все по-наблизо, вятърът се засилваше, стана още по-необуздан, започна да кърши големи клони и върхари и да ги отнася нанякъде, кормилната рубка се люшкаше, скърцаше и пращеше, качваше се и слизаше и аз отидох да видя колко е часът.

Хората превъзнасят гръмотевичните бури в Алпите, но бурите, които имах късмет да видя там, не могат и да се мерят с ураганите в долината на Мисисипи. Може би Алпите не са ми показали докрай възможностите си, но ако наистина са в състояние да засенчат халите на Мисисипи, по-добре е, че не съм ги изпитал на гърба си.

Сега, при връщането ни нагоре срещу течението, забелязах една малка „руса глава“ (раждащ се остров), половин миля дълга, образувана през последните деветнадесет години. Щом деветнадесет години могат да се посветят на струпването на някакъв си нанос, защо е било това бързане в началото — цяло земно кълбо за шест дни? Ако тогава бяха пожертвували повечко време, щяха да си свършат работата както трябва, и нямаше да са необходими сега всичките тези поправки и доизкусурявания. А когато градиш набързо свят или къща, след време не може да не проличи, че си пропуснал я някоя „руса глава“, я килерче за метлите или някой долап тук-там, и щеш не щеш, трябва пак да се залавяш със строеж, независимо колко разноски и неприятности ще ти струва.

Докато плавахме нагоре, се случиха няколко тъмни нощи и забелязахме, че щом приближим брега и облеем гората с ярка струя електрическа светлина, се получава интересна гледка: стотици птици излитат вкупом от блестящите зелени корони на дърветата, започват да се реят насам-натам сред белите лъчи и често някоя пойна птичка току прочисти гърлото си и запее. Решихме, че птиците вземат тази вълшебна изкуствена светлина за истинска.

Пътуването ни с този прекрасно обзаведен параход беше чудесно и ние дълбоко съжалявахме, че краят му наближава. Със старание и енергия успяхме да издирим почти всички стари приятели. Само един от тях липсваше: преди две години бе заминал да получи от всевишния наградата си, каквато и да бе тя. Но научих всичко за него и животът му ми изясни колко трайни могат да бъдат последиците от една дреболия. Когато този мой приятел чиракуваше при един ковач, а аз бях ученик, двама млади англичани пристигнаха в градчето ни и останаха за известно време. Един ден те се премениха в евтини кралски одежди и изпълниха пред всички момчетии боя с мечове от „Ричард III“ с лудо настървение и смразяващи кръвта викове. Чиракът на ковача също бе с нас и театралната отрова проникна до мозъка на костите му. Този едър, тромав, невеж и доста тъповат момък бе сразен от сценичната зараза, при това неизлечимо. Запиля се нейде и сетне неочаквано се появи в Сейнт Луис, където го срещнах един ден. Стърчеше важно на някакъв ъгъл, дясната му ръка беше на кръста, а с палеца на лявата подпираше брадичката си, беше смръщил вежди и склонил лице, широкополата му шапка закриваше челото — мислеше се за Отело или за друг някой театрален герой и си въобразяваше, че тълпата минувачи забелязва трагичната му поза и тръпне.

Отидох при него и се опитах да го сваля от облаците, но не би. Довери ми, че играел в театралната трупа от Ореховата улица, като се опита да изрече съобщението си колкото може по-равнодушно, но през равнодушието му, разбира се, прозираше дълбоко тържество. Каза ми, че същата вечер ще играе в „Юлий Цезар“ и ако отида на представлението, непременно ще го види. Ако отида! Отговорих му, че освен ако съм умрял дотогава, за нищо на света не ще пропусна да дойда.

Отдалечих се, слисан до немай-къде, като си повтарях мислено: „Виж ти! Винаги сме мислили, че е глупак. А той едва пристигнал в големия град, пълен с прозорливи и умни хора, и дарбата, заложена в тази малка черупчица, изведнъж излиза наяве, оценяват го и му дават път.“

Но вечерта излязох от театъра разочарован и помръкнал: така и не зърнах, за миг дори, моя герой, пък и името му не открих в афиша. На другата сутрин го срещнах на улицата и преди да отворя уста, той ме попита:

— Видя ли ме?

— Не, изобщо те нямаше на сцената.

Той ме изгледа учуден и разочарован и отвърна:

— Там бях. Наистина. Играх един от войниците.

— Кои войници?

— Не видя ли римските войници, строени в дъното — на няколко пъти обикаляхме сцената?

— За римската армия ли говориш? Шестимата безделници със сандали и нощници, с тенекиени щитове и шлемове, дето се мотаеха по сцената и се настъпваха един друг? Стражите на оня охтичавия, с крака като на паяк?

— Те, те! Аз бях единият от тях, предпоследният. А преди половин година все ме оставяха последен. Сега ме повишиха…

След време научих, че този нещастник до края на театралната си кариера останал римски войник, в продължение на тридесет и четири години. Понякога му давали и роли с думи, но съвсем късички. Спокойно можели да му поверят да се покаже на сцената и да изрече: „Господарю, каретата е готова и ви чака!“ Но ако, за нещастие, прибавели към тази фраза още две-три думички, паметта му не издържала огромното натоварване и правела засечка. Нещастникът обаче търпеливо разучавал ролята на Хамлет повече от тридесет години, живял и умрял с надеждата, че някой ден ще му я дадат.

Ето какво докара краткото посещение на двамата англичани в нашето градче преди много, много години! Ако не бяха те, този човек щеше да изкове стотици прекрасни подкови, вместо да стърчи като нескопосан римски войник на сцената!

Ден-два след пристигането ни в Сейнт Луис аз крачех по Четвърта улица, когато някакъв беловлас човек, който минаваше край мен, трепна, после спря, върна се, измери ме с присвити очи и рече доста дръпнато:

— Стой! Напи ли се най-сетне?

„Луд!“ — помислих си в първия момент, но веднага след това го познах. Направих усилие да се изчервя, като напрегна всичките си мускули, и отговорих с най-сладкия и мазен глас:

— Закъснях малко, но тук наблизо има едно място, където може да се пийне нещо. Хайде с мен да ми помогнеш!

Той омекна, каза, че нищо не ни пречи да изпием бутилка шампанско, и стана много мил. Срещнал името ми във вестниците и зарязал всичката си работа, решил на всяка цена да ме намери и да ме принуди да дам задоволителен отговор на въпроса му, иначе щял да ме убие. Строгостта му обаче беше по-скоро престорена, отколкото искрена.

Тази среща ме върна към безредиците в Сейнт Луис отпреди тридесетина години. От една седмица живеех на пансион в града, а този млад човек обитаваше отсрещната стая. Заедно видяхме боевете и убийствата и една вечер се упътихме с двеста други младежи към оръжейния склад, където ни дадоха пушки, за да ни изпратят срещу метежниците под командата на един военен. Обучаваха ни докъм десет часа вечерта, когато неочаквано пристигна вест, че в долната част на града се е събрала грамадна тълпа, която опустошава всичко по пътя си. Отрядът ни потегли незабавно. Нощта беше много душна, а пушката тежеше като камък. Вървяхме, вървяхме и колкото повече приближавахме арената на стълкновенията, толкова по-горещо ми ставаше и толкова по-силно ме мъчеше жажда. Тътрех се в строя след приятеля си и най-сетне го помолих да ми подържи пушката, докато се отбия да сръбна нещо. Отделих се и се прибрах в пансиона. Не се тревожех никак за приятеля си, защото знаех, че с двойното си въоръжение може без особени затруднения да се отбранява сам. При най-малкото безпокойство бях готов да му издействувам и трета пушка. Рано на другата сутрин напуснах града и ако този беловлас човек не беше срещнал името ми в сейнтлуиските вестници и не бе решил да ме потърси, щях да си отнеса в гроба мъчителното съмнение дали се е измъкнал благополучно от сражението. Трябваше да разбера това още преди тридесет години и сам си го знам. И щях да го издиря, стига пушките да бяха у мен. Но при тогавашните обстоятелства ми се струваше, че с това страшно въоръжение той по-успешно ще се справи с издирването.

Един понеделник, приблизително по времето на нашето посещение, вестник „Глоуб Демократ“ излезе с две страници неделна статистика. От данните личеше, че 119 448 жители на Сейнт Луис са присъствували на сутрешните и вечерните богослужения предния ден и че 23 102 деца посетили неделните училища. Така че 142 550 души от четиристотинхилядното население на града свято тачат неделния ден. Подобни данни намерих и в една телеграма на агенция „Асошиейтед прес“ и си ги записах. Излиза, че Сейнт Луис е станал по-набожен град, отколкото по мое време. Но сега, като разглеждам по-внимателно цифрите, започвам да подозирам, че телеграфът ги е объркал. Невъзможно е в града да има повече от 150 000 католици, защото тогава останалите 250 000 трябва да са протестанти. От тези 250 000, според същата съмнителна телеграма, едва 26 362 са ходили да слушат проповед или в неделното училище, а от 150-те хиляди католици 116 188, нито човек по-малко, са били на черква или в неделното училище.