Александра Маринина
Когато боговете се смеят (5)

Глава 5.

След разговора с Женя Рубцова у Зарубин се загнезди някакво странно чувство, което му пречеше да се съсредоточи върху решаването на главния въпрос: дали да приеме предложението на господин Рубцов, или да му откаже. Само по себе си предложението, което по форма напомняше повече нареждане, в момента не му изглеждаше нито съмнително, нито опасно, още повече че момичето изцяло потвърди разказа на бащата, ако не броим чисто емоционалното отношение към случилото се. Да, татенцето смята, че неговата скъпоценна щерка е преследвана от маниак или, което е още по-лошо, се е свързала с някаква съмнителна компания, за която и да разказваш е срамно и страшно. Самото момиче смята, че всичко е просто чудесно, в нея се е влюбил прекрасният принц, който я отрупва с романтични писма, тихо и предано страдайки далеч от обекта на своята неземна страст. Но по същество и по форма всичко съвпада, тоест татенцето не лъже и не се опитва да въвлече служител от криминалната милиция незнайно в какво. Нещо обаче все пак пречеше на Зарубин и това нещо изобщо не беше свързано с татенцето Рубцов, а със самата Женя.

Той се върна в службата и до края на деня безделничи в кабинета, който споделяше с още трима оперативни работници. Разбира се, това не беше безделие в пълния смисъл на думата — Зарубин проверяваше личността на Рубцов, изясняваше дали дъщеря му е имала неприятности с милицията, четеше и препрочиташе писмата, получени от неизвестния почитател на Женя, а също така се опитваше да улови за лапичката или опашчицата незнайното мъхнато зверче, което се бе заселило у него и тихичко палуваше, като му нашепваше разни гадости за милото девойче Женечка. Към седем часа вечерта Сергей бе научил текстовете на писмата наизуст, а също така бе получил сведения, че Женечка Рубцова си е имала работа с милицията два пъти — първия път е получила паспорта си, втория — документ за руско гражданство за пътуване до Украйна. А самият господин Рубцов, живущ заедно с дъщеря си на адрес… от еди-коя си година… е кореняк московчанин, генерален директор на фирма „Конект“… адресът на фирмата не е измислен, а е напълно реален, там е разположен офисът, а в офиса има служители, с една дума, всичко е нормално и няма нищо лошо.

Към седем часа неочаквано звънна Миша Доценко.

— Серьога, много ли си зает?

— Свободен съм. След денонощно дежурство съм в полагаема почивка.

— Аха. Виждам аз как си почиваш. Не можеш да се откъснеш от трудовия пост. Ще дойдеш ли с мен да видим поредната къщурка?

— Готово.

Сергей вече няколко пъти бе ходил с Миша да оглеждат жилища, които му подбираше един твърде предприемчив брокер. Обикновено увереният в себе си Доценко изведнъж започваше ужасно да се притеснява от нещо и не можеше да зададе на стопаните на жилищата въпросите, които абсолютно спокойно и естествено задаваше Зарубин. Ето че и днес Сергей, едва престъпил прага, започна замислено да изучава състоянието на стените, пода и тавана, качеството на дограмата и вратите. Жилището наистина беше, меко казано, леко занемарено. Докато Миша разговаряше със собственичката, Зарубин надникна в кухнята. Острият му поглед веднага улови една далеч не самотна хлебарка, която сновеше по масата. Сергей се огледа крадливо и отвори вратичката на шкафа под мивката, където обикновено стой кофата за боклук. Да, налице бяха явни следи от присъствието на мишки. Той се върна в хола и дръпна Миша за ръката.

— Ще си помислим — каза той, като се усмихваше възможно най-обаятелно, — и до два дни ще ви се обадим. Да вървим, Михаиле.

Доценко послушно излезе след него и заслиза по стълбите. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от жилището, спря.

— Тук пък какво не ти хареса? — попита разстроено. — Толкова хубаво апартаментче, хем е близо до блока на Ирка, десетина минути пеша.

— Мишаня, приемам, че апартаментът е чудесен, ако си готов през целия си останал живот да се бориш с мишки и хлебарки. Блокът е такъв, разбираш ли? Целият е пълен с гризачи и насекоми и никакви патентовани средства няма да ти помогнат. Единственият начин да решиш проблема е да направиш изключително скъп ремонт и да превърнеш апартамента в херметическа килия, така че никаква гадинка да не допълзява до теб от съседите. Имаш ли толкова излишни пари?

— Не — тъжно призна Михаил, — изобщо нямам излишни. Значи пак провал… Знаеш ли, понякога имам чувството, че заради това жилище ние с Ирка никога няма да се оженим.

Погледна часовника си и огорчено въздъхна.

— Трябва да тичам у Стасов, да докладвам за поредния оглед, Иришка сигурно вече е нервна. И без това се ядосваше, че не можа да дойде с мен да види апартамента. Надява се този път да й занеса добра новина, а ето на — пак неуспех. Ще дойдеш ли с мен?

— А, не — позасмя се Зарубин, — много благодаря.

— Защо? — искрено се учуди Миша. — Хайде, Серьога, поне ще хапнеш нещо вкусно. И хлапето ще видиш, то те обича, дори понякога пита за „тито Селошка“. Хайде, тръгвай!

— Ще се прибирам — решително отговори Сергей. — Спи ми се, все пак съм карал денонощно дежурство, не забравяй. И после, Мишутка, имай предвид, че ти разруши личното ми щастие. За пръв път в живота си срещнах достойна за любов свободна жена, която ми подхожда по възраст и — най-важното — по ръст, но ето, че се появи ти, толкова прекрасен, и ми я отне. Ще трябва отново да се върна към контингента на младите глупачки.

Разбира се, Зарубин се шегуваше за разрушеното лично щастие, но за едно беше абсолютно сериозен: доста ниският (за да не кажем дребен) ръст съществено затрудняваше Сергей при уреждането на личния му живот, понеже стесняваше кръга на момичетата, сред които би търсил, до микроскопични размери.

— Между другото — изведнъж се сепна Доценко, — за младите глупачки. Щом те са твоят контингент, може би си чувал за групата „Би Би Си“. Казват, че младото поколение на Москва лудеело по нея.

Сергей се ококори, за миг задържа дишането си и с облекчение издиша.

— Ето на, разбрах. Затова значи нямах мира цял следобед. Разбрах, Мишка! Ура! Сега мога спокойно да си легна и да заспя.

— За какво говориш? Какво толкова необикновено разбра?

— Разбрах на кого прилича тя. Просто страшно много си приличат.

— Коя прилича? На кого? — недоумяваше Доценко.

— Абе едно момиче. Днес се видях с нея по служебен въпрос. Буквално едно и също лице с това на солистката на групата „Би Би Си“, май се казваше Светлана. Ами да, Светлана Медведева.

— Ами може да е била тя? — предположи Миша.

— Не, дума да не става, това е едно кротко, притеснително момиче, съвсем смачкано от деспотичния си баща. Някакъв неизвестен почитател й пише писма, а татенцето ме помоли да видя тая работа в свободното си време. Освен това се казва Женя Рубцова, а не Света Медведева.

До входа на блока, където живееше Ирочка, оставаха няколко метра и Зарубин се спря, готов да подаде ръка на Михаил, но Доценко го сграбчи за рамото и го задърпа към входната врата.

— Нямаш късмета да си отспиш, Серьога. Хайде с мен, трябва да обсъдим нещо. Май пътеките ни се пресякоха.

 

 

Кученцето отново заскимтя, този път още по-пронизително и жално. То плачеше вече трета нощ поред, Чистяков шеташе сутрин гневен и недоспал, Настя се чувстваше виновна за всички грехове и световни катастрофи, а стопанинът на кученцето още не се обаждаше, макар че Настя добросъвестна бе разлепила обяви по целия път от дома им до станция „Шчолковская“ на метрото.

Още първата вечер, когато доведе кученцето вкъщи, Настя се обади на Андрей Чернишов, собственик на великолепна овчарка, и получи незабавна консултация за отглеждането на рошавата топчица. Андрей я предупреди, че кученцето ще скимти нощем, защото според описаните от Настя размери било още на съвсем крехка възраст и непременно щяло да тъгува или за майка си, или за предишния си стопанин, или и за двамата. Единственият начин човек да успокои нещастното създание и да даде възможност и на себе си, и на околните да спят, бил да вземе кученцето в леглото, но по никакъв начин не бивало да го прави, защото то явно било от едра порода и когато пораснело, стопаните щели да имат маса проблеми с едно куче, което с искрена убеденост в правотата си щяло да воюва с тях, за мястото на дивана.

— За да не плаче, трябва да му се даде възможност да се притисне до топло тяло — обясняваше Чернишов. — Ще се притисне до него като до майка си и ще се успокои.

— А какво да правя, щом не може в леглото? — обърка се Настя. — Да не би да се наложи цяла нощ да седя във фотьойла с него в скута си?

— Има един вариант, физически не е много удобен, но се помъчи, щом си се набъркала в такава история — позасмя се Чернишов. — Настаняваш Чистяков до стената, ти лягаш от външната страна, слагаш постелката до дивана, спускаш ръката, си на пода и кученцето лепва муцуната си за нея.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Опитай. Аз точно така постъпих с моя пес.

Трета нощ поред Настя спеше, по-точно опитваше се да спи с ръка на пода. Ръката й изтръпваше, мъчително й се искаше да се обърне на другата страна и по навик да пъхне длан под бузата си, но търпеше. Понякога сънят я надвиваше и загубила контрол над себе си, Настя вдигаше ръката си и се наместваше по-удобно. Тогава, само след минута, се разнасяше жално писукане, което преминаваше в непрестанно скимтене. Настя се сепваше, уплашено поглеждаше към Чистяков, виждаше, че и той се е събудил, но тактично се преструва, че спи, бързо се обръщаше, отново пускаше ръка, напипваше топлата топчица и шепнеше:

— Шшт, мъниче, тихо, тихо, тук съм.

Кученцето утихваше, след известно време ръката започваше да изтръпва, отново дрямката надвиваше Настя и всичко се повтаряше.

Тази нощ Настя не бе успяла дори да задреме. Легнала по корем в края на дивана, тя тихичко галеше кученцето и обмисляше новата информация, която късно вечерта й бе съобщил Доценко. И тъй, с какво разполагаме? Някакъв младеж е тайно влюбен в момиче, което прилича на певицата Светлана Медведева от група „Би Би Си“. Други двама младежи са намерени убити, след като (вероятно не без удоволствие) са слушали изпълненията на въпросната група. А първият младеж същевременно пише на любимата си писмо, в което твърди, че няма да позволи на никого да говори лоши неща за нея и нещо повече — доказал го е с дела. Интересно, с какви дела?

Натрапчиво бръмчене прониза нощната тишина — комар търсеше площадка за кацане върху бузата на Настя. Тя вдигна ръка, за да плесне навреме негодника, и тутакси събудилото се кученце се обади с тъничко скимтене. „По дяволите, няма да има спокойствие за мен в тази къща — ядосано си помисли Настя. — Куче, комари, убийци, писма от почитатели, жега, задух — защо всичко това се струпва само върху мен? За да не ме оставят да заспя, щеше да е достатъчно само едното“.

Тя отметна чаршафа, с който се завиваше в жегата, взе кученцето и на пръсти отиде в кухнята, като затвори плътно вратата след себе си. Ако беше малко по-хладно, с удоволствие щеше да изпие едно кафе, но в тази лепкава жега мисълта за горещата напитка никак не я вдъхновяваше. Наметна си тънко пеньоарче, наля чаша вода от чешмата, седна на мекото диванче с дървена облегалка, изпружи нозе и намести кученцето в скута си. Та докъде беше стигнала? А, да, дотам, че неизвестният почитател смята, че е доказал нещо на дело. Какво пък, очертава се не много ясна, но напълно логична картинка. Младеж, който се прекланя пред музикалния гений на Светлана Медведева, банално се е припознал в съвсем друго момиче, пише му писма, а между другото убива хора, които по време на изявите на неговия кумир си позволяват нелицеприятни изказвания по адрес на певицата, и съобщава за това в писмата си в твърде завоалирана форма. Тоест, ако някой не знае за труповете на Курбанов и Фризе, по никакъв начин не може да се сети, че става дума за убийство. Охо! До каква степен на един човек трябва да му хлопа дъската, та да реди такива фокуси! Странен е все пак…

Кученцето подозрително се размърда и скочи на пода. Настя не схвана веднага каква е работата, после трескаво скочи и се втурна към антрето, където на рафта бяха струпани стари вестници. Успя навреме, тъничката струйка се изля точно върху подложения вестник. Настя смачка вестника, извади от едно чекмедже найлонов плик, пъхна там „еднократната кучешка тоалетна“ и остави плика до входната врата. На сутринта, когато тръгва за работа, ще го изхвърли. Все пак интересно е подреден животът — минаха само три дни, а вече цялото съществуване на двама възрастни хора в този апартамент е подчинено на едно тримесечно кученце. Вестниците, които по-рано безжалостно се изхвърляха още на следващия ден, сега грижливо се подреждаха на рафта. В красиво ремонтираната кухня на най-неподходящото, но единствено възможно място се мъдреха две панички — за храната и за водата. В хладилника се появи мляко, което нито тя, нито Чистяков понасяха и никога не бяха купували, както и ситно нарязано сурово месо. На котлона, разваляйки външния вид на работната зона, постоянно стоеше тенджерка с накиснати овесени ядки, от които при нужда можеше за пет минути да се приготви кашичка. В банята се търкаляше парцал за забърсване на пода, в случай че Настя или Льоша не успеят с нужното темпо да проведат операцията по поставянето на кученцето на вестник. Из стаята бяха разхвърляни топчици и изкуствени кокалчета, а чифт ръкавици на Настя и чифт обуща на Льоша още вчера бяха изхвърлени в кофата за боклук поради пълната им и безвъзвратна изгризаност. Сега трябваше постоянно да внимават на достъпни за кученцето места да не остава безнадзорен нито един предмет, който дори само теоретично би представлявал интерес за него. А за него представляваше интерес всичко без изключение, защото кутрето, което Настя и Чистяков наричаха просто Момъка, беше младо и изпълнено с изследователски ентусиазъм за опознаване на света, па макар и засега ограничен в рамките на малката гарсониера. Че и тези безсънни нощи, изпълнени с жалния кучешки вой…

След като си свърши работата, Момъка отново заскимтя.

— Абе да не би нещо да те боли? — угрижено попита Настя на глас, вероятно разчитайки да получи ясен отговор. Но кой знае защо отговор не последва. Кученцето я гледаше с тъжни очи и тихичко скимтеше.

Още първия ден Андрей Чернишов я бе предупредил:

— Кученцето е съвсем малко, може още да не са му били ваксините. Ако не е ваксинирано, то изобщо не бива да излиза навън. Така че бъди готова — докато се е разхождало, може да е пипнало някоя гадост, като се е приближавало до други кучета, или да е изяло нещо от земята. Може да се разболее. Ако забележиш нещо — веднага при ветеринар.

Лесно е да се каже: веднага при ветеринар! Самата Настя цял ден е на работа, а Чистяков дава уроци. Хубава картинка ще бъде: вкъщи е седнал бъдещ абитуриент, целият обграден с тетрадки и сборници, а професорът тича насам-натам, бърше кучешка диария и крещи: „Вие тук порешавайте задачки, а аз ще изтичам до ветеринаря!“. Пълно безумие! Прав беше Льошка, когато й се скара — пет минути жалост към изгубеното мъниче се превърнаха в цял куп проблеми.

Настя взе кученцето на ръце, опипа нослето му. Уж всичко беше наред, то беше студено и влажно. Значи не е болно, това добре. Заразхожда се напред-назад из кухнята, като приспиваше Момъка и продължаваше да се рови в сведенията за убийствата, свързани с рок групата. Интересно, дали този страшничък почитател се е озовавал случайно на местата, където е свирела „Би Би Си“, или е запален фен и следи всичките й изяви? Ако е фен, става по-лесно, няма да е сложна работа да го намерят. Вярно, пипкава — ще трябва чрез разпитване да се открият всички фенове, да се проверяват, разработват, но за това няма да е нужен гигантски интелект, а само усърдие и внимание. Виж, ако той е попадал случайно на изявите на Медведева, ще е много по-трудно. Това ще означава да го търсят сред цялото население на Москва и областта.

Очите на Настя се затваряха, виеше й се свят — проличаваше си неспокойният, пресеклив сън през всички предишни нощи. Погледът й току се спираше на кухненското ъглово диванче. Вярно, на него не можеш да се изтегнеш с цял ръст, но ако се свиеш на кълбо… В края на краищата, помисли си тя малодушно, беше казано само, че кучето не бива да се взема в леглото. А на диванче? Никой нищо не е казвал за кухненско диванче. Е, и какво толкова страшно има, ако кучето се научи да се качва на кухненския диван? Нали той не е легло. И после, може неговите бъдещи стопани да нямат никакъв диван в кухнята, тогава няма да възникнат проблеми.

Настя разбираше, че се самозалъгва, но беше много уморена и страшно й се спеше. Намести се удобно на диванчето, подви нозе, прегърна кученцето и веднага потъна в блажен дълбок сън.

 

 

Никога не съм разбирал хората, които се оплакват, че са нещастни. Тези хора ми изглеждат овехтели и оглупели умствени инвалиди, които не природата е лишила от умението да бъдат щастливи, а самите те, със собствените си ръце са се лишили от тази способност. Вярно, не може да се каже, че аз съм щастлив винаги, тъпо и безрезервно. Не, моята душа познава както полетите на възторга, така и отчаянието на мъката, това глухо, черно и лепкаво отчаяние, което се процежда от мен и с намазаните си с лепило пипалца вкарва в душата ми какви ли не допълнителни мръсотии и гадости, утежнявайки и без това мрачното ми настроение. Аз съм нормален човек, затова тъгувам и се измъчвам не по-рядко от другите, но умея да бъда щастлив и не разбирам хората, които не са способни на това.

За пръв път изпитах усещането на абсолютно, пълно и единствено мое щастие в Алпите, когато бях на четиринайсет години. По-големият ми брат имаше високоплатена работа и сума ти също толкова богати приятели, с които си бяха организирали тази почивка — да се повеселят и да покарат ски. Нашите родители възприеха пътуването на Костя с радост, но настояха той да ме вземе със себе си.

— Не бива да изпуснеш възможността да покажеш на момчето Алпите — каза мама. — Кой знае, може на него да не му се удаде да отиде там, когато порасне.

Костя никак не харесваше идеята да ме мъкне с мъжката си компания — виждах го в очите му.

— Защо унижаваш детето — вяло възразяваше той, — ще порасне, ще получи хубава професия, ще спечели пари и сам ще отиде, където поиска.

Но родителите ни бяха непреклонни, защото не вярваха в устойчивостта на новия курс, по който се движеше нашата страна — това движение твърде много приличаше на олюляващата се походка на болно от чума кученце, което все още не пълзи, но всеки момент може да падне и повече да не стане. Тогава, през деветдесет и четвърта година, човек можеше да пътува, колкото си ще и където си ще, но нямаше никаква сигурност, че това ще остане и занапред. Прекалено дълго мама и татко бяха живели при режим, при който просто беше невъзможно да се пътува в чужбина, така че се опасяваха да не би всичко да се повтори.

— Не бъди егоист — твърдо каза татко. — Не лишавай брат си от такава радост.

Инак Костя беше добър, а към родителите ни се отнасяше особено нежно, затова не упорства дълго. Така аз се озовах в австрийските Алпи, чувствайки се излишен и ненужен сред енергичните двайсет и пет годишни бизнесмени, които още първия ден се пръснаха по местните спортни магазини да си купуват ски, обуща и екипи. Мен не ме вземаха, като още от самото начало заявиха, че аз няма да карам ски — малък съм бил още, щял съм да си счупя крак или ръка, а на тях не им трябвали излишни грижи. Не мога да кажа, че бях разстроен от факта, че ме отлъчиха. Ските не ме привличаха, компанията на постоянно смучещите бира мъжаги, които с умен фасон ръсеха неразбираемите за мен думи „Росиньол“, „Саломон“ и „Кил“, ме отвращаваше и аз искрено недоумявах какво привлекателно намират те в това: ежедневно да напъхват краката си в ужасно тежките обуща, да мятат на рамо ските и да се тътрят през девет земи в десета към лифтовете заради съмнителното удоволствие после да се спуснат надолу по пистата.

Те отиваха да се пързалят, а мен ме оставяха да правя каквото си искам. От нашия хотел започваше и се виеше нагоре пътека, която според дървената табелка се наричаше „Променад на доктор Мюлер“. Никой не се качваше по тоя променад. Никой, освен мен. И именно там, на пътеката, аз изживявах минутите на такова истинско щастие, каквото дотогава не бях познавал. В пълна самота, заобиколен от тишина, огромни дървета, синьо небе и ослепителен сняг, аз сядах на някоя пейка и потъвах в щастието си. То ме обгръщаше, вливаше се в тялото ми през всички пори, плъзваше по жилите ми заедно с кръвта, а понякога ми се струваше — вместо кръвта, и опияняваше главата ми, в която се раждаха причудливи картини, ярки като широкоформатния американски филм за звездните войни и загадъчно изискани като стиховете на Аполинер. Там, в Алпите, съществуваше един мой свят, който нямаше нищо общо с компанията на брат ми Костя, беше далеч от ежедневната суетня на туристите скиори — свят, скрит за всички и достъпен само за мен. Тук беше моето кралство, тук царувах аз, създавах собствени закони, наказвах и помилвах според измислен и утвърден пак от мен кодекс, тук, сред вековните дървета и вечната тишина, ми служеха моите васали и най-прекрасните жени на света с опиянение хвърляха сърцата си в краката ми. Тук извиваха трели изумително красиви птици, тук горди диви зверове покорно свеждаха гривести глави и ближеха ръцете ми. Тук, сред цялото това великолепие, се засели душата ми и навеки намери място в него.

После се връщах в хотела, за да обядвам заедно с всички. Разбира се, с много по-голямо удоволствие бих обядвал сам, но Костя не ми даваше пари, понеже ме смяташе за дете, неспособно да се оправи със стотина шилинга. Ах, ако знаеше само с какви суми боравех аз в своето планинско царство! Но той за нищо не се досещаше и това беше правилно. Веднъж разгласена, тайната на моя свят щеше да бъде разрушена из основи. Инак Костя не беше свидлив и никак не би се огорчил, ако научеше, че съм загубил парите или съм ги проиграл на игралните автомати, но мама и татко го бяха инструктирали строго и той не забравяше древната плесенясала истина, че изпитата преждевременно халба бира непременно води до неудържимо пиянство и ранна смърт от алкохолизъм. Поради липсата на пари аз бях принуден да търпя тяхната компания и на обяд, и на вечеря, когато се мръкваше, защото втората родителска заръка беше да не ме пускат сам по тъмно. Брат ми и неговите приятели до среднощ се шляеха с някакви млади немкини из баровете, а аз се тътрех подире им, като гледах при всяка възможност да си намеря местенце в някой ъгъл и кротко да си пия кока-колата по-далече от тяхното гръмко кикотене и мръсни шегички. Тъжно поглеждах часовника си и чаках кога най-сетне ще се приберем в хотела. Защото тогава можех да си легна и заспя със сладостното предвкусване на утрото. Скачах преди Костя, с когото живеехме в една стая, и тичах на закуска, за която не ми трябваха пари — тя влизаше в цената на хотела. На бърза ръка гаврътвах три чаши сок, излапвах няколко хрупкави топли хлебчета с масло и конфитюр и хуквах навън. Хуквах към себе си, към моя свят, към моето царство.

А после всичко свърши. Двете седмици, които Костя и неговите приятели си бяха определили за зимна почивка, отлетяха бързо и ние се прибрахме вкъщи. Първата работа на мама беше да ме разпита дали Костя ме е завел в Залцбург и дали сме посетили всички описани в пътеводителите забележителности на този старинен град. Щом разбраха, че освен в барове брат ми не ме е водил никъде, родителите ни направиха бурен скандал и обвиниха Костя в тъпизъм и липса на интелигентност. Че те, нали, го помолили да приобщи детето към световната култура, а той бездарно пропилял две седмици в пиянство и шляене. Аз мълчах, защото не можех да им обясня, че през тези две седмици бях преживял такъв душевен подем, какъвто не бих изпитал в който и да е музей.

Следващата година Костя пак се заприготвя да замине за ски курорт в чужбина и аз със замряло сърце очаквах родителите ни и този път да му наредят да ме вземе със себе си. Очакванията ми обаче не се оправдаха — този път Костя заминаваше не с приятели, а с момиче, за което по всичко личеше, че смята скоро да се ожени. Мама и татко проявиха такт и не се опитаха да му натрапят по-малкия му брат. Мина още една година и през февруари деветдесет и шеста брат ми за пореден път каза, че заминава на ски. Той така и не се ожени за предишното момиче — май се разделил с нея още в Алпите или веднага след връщането им от там, а сега имаше друго гадже — смайващо красиво и дългокрако.

Пак не ме взеха на планина, но тогава вече и не ми се искаше. В началото след завръщането ни от Австрия единствената ми мечта беше да отида отново там, в своето кралство, и смятах, че съм го изгубил безвъзвратно, но минаха няколко месеца и аз разбрах, че моят свят е останал в душата ми и ще бъде с мен винаги, където и да се намирам. Внезапно разбрах, че изобщо не е нужно да съм в планината, за да ръководя бал в свой дворец. Че мога да правя това винаги и навсякъде — в стаята си в покрайнините на Москва, в училище по време на час, в метрото, в дискотеката. И вече нямаше никакво значение дали Костя ще ме вземе в планината, или не.

Брат ми не се върна от това пътуване. Вместо него се върна цинков сандък с изпотрошеното му и обезобразено тяло. Не се върна и дългокраката красавица — тя лежала в тежко състояние в някаква австрийска клиника. Въпросния ден постоянно предупреждавали за опасност от снежни лавини, повтаряли го всички — от портиерите в хотелите до служителите по трасето, които обслужвали лифтовете. Този ден здравомислещите скиори изобщо не излезли да карат, малко по-нахалните все пак се спуснали по няколко пъти и още по обяд се върнали в хотелите си. Приятелката на Костя при цялата си невероятна красота нямала никаква представа от чужди езици, не разбирала нито немски, нито английски, така че не схванала смисъла на безкрайно повтаряните предупреждения. Освен това тя притежавала забележителната черта да не обръща внимание на нищо, включително на поведението на околните. Сигурно е приличала по нещо на мен, живеела е в свой затворен малък свят и се е старала да не се докосва до неща, които не са й приятни. Може би я разбирах неправилно, но при всяко положение резултатът се оказал налице: тя наистина не забелязала, че всички скиори бързат да напуснат планинските склонове и служителите при лифтовете й правят страховити жестове. Вдигнала високо красивата си глава, тя минавала покрай тях и царствено се усмихвала, преди отново да се устреми надолу по пистата, отбелязана на плановете с черна линия — „висша сложност, само за професионалисти“. Костя, който прекрасно говореше немски, е оценявал ситуацията правилно, но кой знае защо си е премълчал. Аз доста добре познавах брат си и вероятно единствен разбирах защо не е казал на своята красавица за опасността. Притеснявал се е да не изглежда страхливец в нейните очи. Ако опасността е била наистина сериозна, щели просто да спрат лифтовете и нямало да пускат скиорите по пистите. Щом обаче ги пускали, значи е било възможно да се карат ски, така че той по никакъв начин не е могъл да каже: „Хайде да се върнем“. Момичето е искало да се пързаля и негов дълг е било да й достави удоволствие, каквото и да му е струвало това.

После, след погребението, някои казваха, че Костя е бил пиян, затова не се е справил със сложното спускане, а лавината нямала нищо общо. Когато чу тези приказки, баща ми ме извика и ми каза:

— Брат ти беше истински мъж. Само истински мъж е способен на безумие заради жена. И не вярвай, ако ти говорят лоши неща за Константин. Не бива да смяташ, че брат ти е загинал нелепо. Той изживя прекрасен, макар и кратък живот и бе споходен от прекрасна смърт — закрилял е жена, която не е искал да остави сама на опасно място. Аз се гордея със сина си и искам ти да се гордееш с брат си и да приличаш на него.

Оттогава минаха повече от три години. И всеки път, когато се погледна в огледалото, аз забелязвам, че все повече и повече заприличвам на Костя. Имам същите къдрава коса и сини очи, същите рамене, същата стойка на главата. Ако вярвах в прераждането, щях да бъда сигурен, че душата на Костя сега живее у мен.

 

 

За вечерта пак се очертаваше купон и седнала в раздрънканата жигула на Биримбек Бейсенов, когото в групата наричаха просто Бек, Света лениво си мислеше, че няма да чисти в апартамента. И без това ще го направят на кочина — и да чистиш, и да не чистиш, полза никаква. Добре ще е да купят три-четири каси бира, та Бек да ги докара до входа и да ги качи до апартамента. За идването на гостите Света обикновено не се подготвяше, в техния кръг беше прието гостите сами да осигуряват пиенето и яденето, но бирата обикновено не стигаше и тогава започваха спорове кой да изтича до близкия павилион. Момичетата, които бяха по-сговорчиви, не участваха в караниците, защото и без това не можеха да носят толкова тежко, а момчетата до един бяха с коли, така че кавгите заради две минути работа се точеха по три часа.

— Бек, хайде да се отбием за бира — с тон, звучащ между молба и заповед, каза Светлана.

— Пак ли гуляйче? — усмихна се неодобрително младежът.

— Че какво толкова? Някой да не ми забранява? Нали днес не работим.

— Утре работим.

— Да, ама утре…

— Пак няма да бъдеш във форма.

— Я стига, пепел ти на езика — изкиска се Светлана. — Ако бирата е по-прясна, ще бъда във форма. А от отрова май никой не е застрахован. Чак до гроб ли ще ми напомняш за онзи случай?

— Ще ти напомням. — Бек не откъсваше очи от пътя и говореше през зъби, без да извръща глава, така че Света не го чуваше много добре. За да различава думите, трябваше да се напряга и с това Бек я ядосваше още повече. Но не й се искаше да се карат, първо трябваше да купят бирата.

— Та ти не работиш сама, трима сме — продължи той. — Борка си знае мярката, аз изобщо не пия, а ти вечно ни подлагаш на риск.

— И аз си знам мярката — тросна се Света. — И изобщо, това не е твоя работа. Живея, както ми харесва. На репетиции идвам навреме, не провалям изпълнения. Дори Татето не ми прави забележки. Така че просто млъквай.

Татето тя наричаше своя администратор, но далеч не защото той им беше като роден баща, а само заради фамилното му име — Папоров^[1].

Бейсенов спря колата пред супермаркета, но нямаше намерение да слезе заедно със Светлана.

— Ела с мен — наложи се да го помоли тя. — Сама не мога да я домъкна.

Ето, винаги става така. Той вечно се държи така, че тя е принудена да се унижава и да го моли. Никога сам не предлага помощта си. Светлана не признаваше дори пред себе си, че не може да понася Биримбек. Твърде много се различаваше той и от нея, и от Борис. Винаги стегнат, сдържан, не пие, не пуши, не псува, спазва някаква източна диета, ляга си рано, сутрин скача в зори. Всичките му интереси са свързани със станока, на който е готов да се упражнява от сутрин до вечер. Не, наистина е танцьор, на когото всеки солист от Болшой театър би могъл да завиди, но никой не му го и отрича. Но нали трябва да си и човек, а не някаква си там танцувална машина. Никога не се заседява в компания, колкото и да го е канила Светлана на своите вечеринки, вечно отказва. Заедно са на сцена вече повече от година и през цялото това време до Бек има едно и също момиче. Почитателките на Борка, които са готови при първо искане да му предоставят тялото си, вече станаха поне двайсет за една година, а този е като вързан за своята кикимора. Невзрачна една, с криви крака. Бек с екзотичната си външност би могъл да има най-красивите момичета в Москва, а той… Светлана крадешком погледна Бейсенов. Строен, тъмноок, боядисаната в бяло коса контрастираше с мургавото му скулесто лице и дръпнатите очи. Не момче, ами направо картинка! Колко мадами са молили Светлана да ги „запознае с Бек“, обаче къде ти…

В супермаркета тя бавно закрачи между стелажите, като се оглеждаше и размисляше какво ли друго полезно да купи, щом има подръка транспорт и работна сила. Би могла да си накупи всичко, та да й стигне за две-три седмици, но откъде толкова пари? Парите, парите, този вечен проблем. Господи, ще дойде ли в живота й ден, когато няма да е нужно да ги брои, да пести от дреболии? Добре де, за вечеринката не е нужно да купува друго, освен бира.

Света решително тръгна към онази част на залата, където имаше цели камари кутии и бутилки с различни марки бира. И изведнъж чу наблизо познат глас:

— Ти май спомена, че салфетките са свършили. Какви да вземем — карирани, както обикновено, или с орнамент?

Олга Плетньова, съседката. Виж ти, оказва се, че и тя пазарува в този супермаркет, макар че той е доста далече от къщи. Самата Света се озова тук само защото Бек я докара. Впрочем Олга разговаря с някого, естествено със съпруга си, може и той да я е докарал тук с кола — магазинът, макар и далече от къщи, е хубав, в него има всичко и цените са приемливи.

Светлана понечи да тръгне по посока на гласа, но заговори мъж:

— Няма да променяме традициите, вземи карирани. Пакет виолетови и пакет зелени.

Света замря, после заотстъпва назад. Гласът изобщо не беше на Павел, съпруга на Олга. Много интересно! Може би е сбъркала и жената там, оттатък високия стелаж, изобщо не е Олга? Как само щеше да се изложи, ако сега се беше втурнала към тях с радостния вик: „Здрасти!“. Бек мълчаливо стоеше до нея и търпеливо чакаше тя най-сетне да избере бира.

— Почакай ме мъничко, май видях познати — прошепна Света и бързо тръгна към мястото, откъдето бе чула гласовете.

Крадешком надникна иззад стелажа и се убеди, че слухът не я е подвел. Наистина беше Олга Плетньова, а до нея — един разкошен мъж. На Светлана бяха достатъчни двайсет секунди, за да го оцени в доларов еквивалент. Панталони и лека риза на Версаче — хиляда и петстотин най-малко. Очила с рамка на Армани, на ръката — часовник с широка плоска верижка от платина. Разбира се, Света не беше чак такъв експерт по бижутата, че от три метра разстояние с просто око да различи платината от който и да е друг метал, но неотдавна беше видяла същия часовник в един много скъп бутик и сега си спомни, че страшно се бе изненадала от цената му. Именно тогава й бяха обяснили, че това е платина, а циферблатът е украсен с миниатюрни диаманти. Е, и марката, разбира се, имаше своята висока цена.

Тя бързо се върна при Бек и го повлече към щанда с бирата.

— Вземи ей тази каса, тази и тази също — изкомандва полугласно тя, като сочеше опаковките на „Бавария“, „Хайнекен“ и „Гесер“.

Наредиха се пред касата. Нямаше много хора и Светлана постоянно се оглеждаше — кой знае защо не искаше Олга да я забележи. Беше я яд на целия свят, но на първо място — на съседката. „Защо бе, защо едни имат всичко, а други — нищо? Има си съпруг, пари, а на всичко отгоре и любовник! Салфетчици купуват, видите ли! Гнезденце си вият! Изневерява на мъжа си тая мерзавка, а мене ще учи как трябва да живея! Охо, ще видиш ти, Олечка, тепърва ще ми лееш сълзи!“

Светлана още не беше измислила защо именно ще лее сълзи съседката, но желанието да й направи някоя гадост беше толкова силно, че момичето не се съмняваше: така ще бъде.

Тя плати и излетя като куршум от магазина, зарадвана, че бе успяла да се размине със съседката.

— Хайде, по-бързо — нервно припираше тя Бек, който товареше бирата в багажника.

— Закъде се разбърза? — позасмя се през зъби Бек. — Има много време до довечера, ще успееш да се натряскаш.

— Млъкни — избъбри Света и се качи в колата, която приличаше на нажежена пещ.

След петнайсет минути спряха пред нейния блок. Светлана веднага видя пред входа сребристото волво на Павел Плетньов. Така значи, съпругът си е вкъщи, а жена му се забавлява с любовника си! Е, справедливо ли е това? Не, твърдо реши Света, докато се качваше с Бек в асансьора, това е несправедливо и трябва да се поправи. И не как да е, а в изгодна за нея, Светка Медведева, посока.