Александра Маринина
Когато боговете се смеят (2)

Глава 2.

Олга с удоволствие се оглеждаше в голямото огледало, окачено на стената в банята. Току-що бе взела хладен душ и всяка клетчица от тялото й пееше от лекота и щастие. Какво пък, за своите трийсет и две години тя изглежда повече от добре, а преди три години, когато срещна Роман, никой не й даваше повече от деветнайсет-двайсет. Дори опитният Роман се подведе, сметна я за невръстна въртиопашка и не й обърна никакво внимание при първата им среща. По-точно — обърна й, но изящната й момичешка фигурка го измами и той веднага реши, че Олга е прекалено млада за него. Затова пък беше приятно изненадан, когато научи, че тя е вече на двайсет и девет и значи възрастовата разлика помежду им не е толкова катастрофално голяма, както си бе помислил в началото.

От съзерцаването в огледалото я откъсна звън на счупено стъкло. Тя бързо се загърна в хавлията и надникна от банята.

— Рома, какво стана?

— Счупих поредната чаша — ядосано отвърна Роман. — Сега остана само една.

Той стоеше до отвореното барче, на което се кипреше една чаша, налята до половината със скъпо бяло вино. Късчетата от втората чаша искряха на пода, отразявайки лъчите на залязващото слънце.

— Не се ядосвай — усмихна се Олга, — ще купим нови. Хайде сега, големият проблем…

— Те много ми харесваха — виновно каза Роман, — а и ми бяха подарък от теб за миналата Нова година, помниш ли? Именно затова ги ценях особено много.

Олга звънливо се разсмя, прегърна го силно и нежно го целуна по устните.

— Слушай, не бива на твоята възраст да бъдеш толкова сантиментален. Това не е първият, нито последният ми подарък за теб. В края на краищата стъклените съдове винаги се чупят, затова са стъклени. Хайде, не се разстройвай, скъпи, моля те. Искаш ли да отида да купя точно такива?

Роман нежно я погали по голите рамене, взе налятата чаша и я подаде на Олга.

— Пийни си, виното е много хубаво. Наистина трябва да купим нови чаши, но ще го направим заедно… Най-вероятно в събота. Или в неделя, зависи кога ще съм на работа. Докато ти вземаше душ, аз огледах кухненските шкафове и стигнах до извода, че с теб отдавна не сме пазарували. Кафето на зърна е останало на дъното, а кафемелачката, ако си забелязала, не е съвсем в ред, трябва да купим нова. За чашите е ясно, но и всички запаси в банята са на свършване, днес изразходвах последните остатъци от душ гела, онзи, любимият ми, с розмарин.

— Да — оживено поде Олга, — хайде да купим и нов сервиз, а, Рома? Омръзнаха ми вече тези глупави кафяви чинии, вече не мога да ги гледам.

— Някога ти харесваха — позасмя се той, — много добре си спомням как ме убеждаваше да купим именно този френски сервиз.

— Как пък си спомняш толкова — капризно проточи тя. — Когато го купувахме, френските сервизи бяха на мода. Тогава всички бяха луди по тези кафяви и черни комплекти за хранене.

— Така ли? А какво е на мода сега?

— Мъгливият Албион. Светла керамика с небесносин или зелен орнамент. И цветно матово стъкло в един тон. Между другото, то не се чупи. Да купим, а?

— Убеди ме. Огледай всички шкафове, прецени какво ни трябва и през този уикенд ще излезем по магазините.

— Рома, а може ли да поискам и нови кърпи?

Той взе чашата от ръката й и допи светлото вино.

— Може да поискаш всичко, мила, нали знаеш, че никога нищо не ти отказвам.

Олга го погледна нежно и си помисли колко невероятно добре се чувства с този човек. Спокойна, сигурна, без проблеми. Той е с мек характер, щедър, решителен, но не и остър. Поне не с нея. И е превъзходен партньор в леглото — през тези три години тя никога не бе изпитала желание да отклони секса, който й носеше радост. Интересно, колко ли още години ще бъдат заедно? До дълбока старост? Или след известно време Роман ще се увлече по някоя по-млада и ще я зареже? Всичко може да се случи…

Олга Плетньова открай време беше реалистка. Или поне се стараеше да остане такава.

 

 

Настя Каменская не обичаше да става рано. Наистина, това далеч не означаваше, че можеше да си позволява да спи повече. Целият й съзнателен живот мина под знака на строгата необходимост да става по часовник: детската градина, училището, университетът, работата в милицията — всичко това изискваше ранно ставане и явяване в определения час без закъснения. От трийсет и деветте си преживени години тя бе просъществувала при този режим трийсет и шест, но така и не бе свикнала. Но тазгодишната жега, която според твърденията на синоптиците биеше всички рекорди за сто и осемнайсетте години наблюдения, накара Настя да се приспособи. Сега тя ставаше още по-рано от обикновено, за да успее да излезе от къщи и да стигне до работата си, докато термометърът показва още само плюс двайсет и шест-двайсет и седем градуса, защото при трийсет, и то в метрото, и то в часа на големите задръствания… Това не би могла да понесе.

Като се стараеше да стъпва на пръсти, за да не събуди Льоша, тя се измъкна от стаята и влезе в банята. „Все пак логиката ми е странна — помисли си Настя и пусна студения душ, за да се отърси от съня. — Нали будилникът звъня. И то силно. И дълго. Льошка при всяко положение трябваше да се събуди, нали не е глух. А щом не се събуди, значи спи толкова дълбоко, че можеш да тропаш над главата му с подковани ботуши и това няма да го обезпокои. Толкова е очевидно, но въпреки това аз ден след ден с всички сили се старая да не шумя след истеричното звънене на будилника. И подозирам, че не само аз съм такава“.

Когато излезе от банята, неочаквано реши да провери логиката си.

— Льоша, спиш ли? — попита шепнешком, надничайки в стаята.

— Естествено, че не — отговори с пълен глас Чистяков, без да отваря очи.

— А защо се преструваш, че спиш?

— За да не ти преча да се наслаждаваш на сутрешното си кафе.

— И вчера ли не спеше?

— Не спях — потвърди той.

— И завчера ли?

— Ася, след твоя гръмогласен будилник трудно се заспива, от него взех да получавам тахикардия. Искаш ли да стана?

— Не, не, лежи си, моля те. Аз просто така…

Чистяков отметна чаршафа, който поради жегата използваше вместо одеяло, и бавно свали крака на пода.

— Знам го аз твоето „просто така“ — каза той през сладка прозявка, — сигурно искаш да ти направя закуска.

— Аха, знам го пък аз твоето благородство — имитира го шеговито Настя, — сигурно ти си гладен и не можеш да дочакаш най-сетне да изляза и да ти предоставя възможността да се тъпчеш безконтролно. Само се правиш на почтен, а всъщност си по-користен и от мен.

Алексей си навлече шорти и тръгна да се мие, после дойде при нея в кухнята и се огледа.

— Какво да ти направя? Искаш ли овесена каша?

— Овесена каша?! — Настя ужасена се облещи. — Дума да не става! Как можа да ти хрумне такова нещо? Не мога да я понасям! Гадост!

— Е, не си права — миролюбиво каза мъжът й. — Полезна е за здравето. А какво искаш?

— Льошенка, та аз сутрин не мога да поема нищо друго, освен кафе и сок, хиляди пъти съм ти го казвала и пак не си го запомнил. Срамота, професоре.

Чистяков се позасмя и отвори хладилника да потърси зеленчуци.

— Не се оплаквам от слаба памет, но всеки път храня надежди, че най-сетне ще се промениш и ще започнеш да закусваш като хората. Ето, и днес се надявах, но явно е било напразно.

— Че защо да се променям? — попита мнително тя. — Да не би вече да не ти харесвам?

— Все още ми харесваш, но трябва да се стремиш към съвършенството. Ще хапнеш ли салата?

— Льошка, стига си се подигравал, няма да ям нищо, вече си наливам кафето.

Настя сипа в голяма чаша нес кафе, помисли две секунди и добави още една лъжица. Много й се спи, нека кафето е по-силно. Алексей бързо и сръчно наряза зеленчуци и магданоз и седна на масата пред солидната порция салата още преди Настя да е успяла да изпие и половината от чашата си.

— Ася, да знаеш случайно колко време ми е нужно да стигна от тук до улица „Мосфилмовская“?

Настя погледна мъжа си с почуда.

— Случайно знам — преди година-две там се криеше един килър, а ние го причаквахме. Пътят дотам е дълъг и няма удобен транспорт. По работа ли ще ходиш до „Мосфилмовская“?

— Още не знам.

— Как така не знаеш?

— Още не съм решил. Разбираш ли, предложиха ми да давам уроци на рожбата на някакъв богат бизнесмен, да го подготвям за кандидатстудентските изпити, но при условие че аз ще ходя при него, а не той при мен. Та ето, размишлявам — да се заема ли, или не.

— Тая рожба да не би да е инвалид и да не излиза от къщи? — попита тя.

— Не, напълно здраво момче.

— Тогава не се хващай — отсече Настя, без изобщо да се замисли.

— Между другото обаче предлагат добри пари — възрази невъзмутимо Алексей, методично дъвчейки зеленчука. — Не забравяй, че се захващам с частни уроци не от обич към преподавателското изкуство, а само заради парите.

— Въпреки това не се съгласявай. Щом един ученик настоява учителят да му идва на крака, той презира учителя, не изпитва и капка уважение към него. Там ще се държат с теб като със слуга, когото са благоволили да наемат, за да припечели малко пари. Можеш ли да приемеш това?

— Ами парите? — присви очи Чистяков. — Нали ни трябват, не можеш да спориш за това.

— Льош, чувството за собствено достойнство ти трябва много повече и за това също не можеш да спориш.

— Ами аз не споря. Аз ти помагам да се събудиш, доверчивке моя.

— Сега пък „доверчивка“, защо? — не разбра Настя.

— Защото искрено ми повярва, че обмислям подобно предложение. Я виж как се разпали, чак очичките ти блеснаха! Което и трябваше да постигнем. Че инак седеше като замразена риба.

— Така!

Настя тропна върху масата чашата с недопитото кафе и посегна за цигара.

— Значи не е имало никакво предложение?

— Не, защо. Имаше предложение.

— И ти какво отговори?

— Асенка, с теб се познаваме от двайсет и четири години без няколко месеца. Нима са ти нужни моите обяснения по този въпрос?

— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Настя. — Но все пак ти си мерзавец, Чистяков. Да изиграеш толкова лесно мен, подполковника от милицията!

— А, не че аз съм мерзавец — засмя се той, — ами ти си ми глупаче.

— Общо взето е така…

Настя си погледна часовника и скочи.

— Льошик, аз тръгвам, докато народът не е плъзнал из оперативните простори. В седем все още може да се пътува в метрото, но в осем — да не дава господ. Целувам те страстно, ще се прибера късно.

— Добре де — кимна Алексей, — от деветнайсет часа започвам с последния ученик, така че можеш да не се прибираш до двайсет и един.

— А първият кога идва?

— В девет. Благодарение на твоя зверски будилник имам два часа, за да поработя върху доклада.

Доловил сянката на недоумение, която плъзна по лицето й, Алексей добави:

— Напомням ти, ако си забравила: през септември ще ходя в Хелзинки на симпозиум.

— Това го помня, но нали е още средата на юни…

— Напомням ти също, ако си забравила: до средата на юли ще се трепем за решаването на проблема с данъците, на двайсети юли пристига онази братовчедка на майка ми, възрастна и доста болна дама, която ще трябва да водя по лекари и да уреждам операцията й, а после да я посещавам в болницата, накрая да я прибера оттам и да я изпратя за вкъщи, а в средата на август съм обещал на татко да му помогна за ремонта на вилата, като отделя две седмици за тази работа. След което септември ще дойде много бързо, така че трябва да се подготвя предварително.

— Да, бях забравила за вилата — с виновен тон промърмори Настя. — Е, край, слънчице, аз тръгвам.

Тя успя да стигне до службата си, преди слънцето да пекне с всичка сила. На свежа глава успя да свърши много полезна работа: подреди документите, отнасящи се до текущите дела, както и материалите за аналитичните справки за състоянието на насилствената престъпност в града. Вече се беше приготвила точно в десет да се яви на оперативката в кабинета на полковник Гордеев, когато довтаса Коротков.

— Отбой на въздушната тревога — весело съобщи той, — спешно викат Житената питка в главното управление, няма да има оперативка. Можеш да се отпуснеш и да запалиш цигарка.

Настя още не бе успяла да отговори, когато вратата се отвори и в кабинета влезе лично Виктор Алексеевич.

— Аха, то се знае — изръмжа той, — котката я няма и мишките започват да лудуват. Вече се радвате на свободата? Сядай, Юра, трябва да поговорим.

Коротков обречено въздъхна и приседна на перваза — в стаичката на Настя имаше само един свободен стол и в случая той, естествено, бе предназначен за началника.

— Имам за вас две поръчения — приятно и неприятно. С кое да започна?

— Хайде да започнем с неприятното — предложи Настя, — а не да се тормозим какво ли ще е то.

— Е, както кажеш… — Гордеев помълча няколко секунди, като местеше поглед от Настя към Коротков и обратно. — Та така, деца мои, работите с Лесников вървят зле. Научих, че жена му го напуснала. Сигурно и вие знаете това. Искам някой от вас, а още по-добре двамата да поговорите с нея.

— За какво? — учуди се Настя. — Не разбирам за какво може да се разговаря с нея в такава ситуация. Ако тя не иска да живее повече с него, значи не иска и толкоз. Какви разговори могат да помогнат тук?

— Ти си още млада — поклати глава Гордеев, — нищо не знаеш за живота. Извадила си късмет със съпруг и сега мериш всички със своя аршин. Хайде, отговори ми — защо съпругите напускат оперативните работници?

— Защото вече не ги обичат — бързо отговори Настя.

— И освен това, защото…

— Защото оперативните работници им изневеряват.

— Друго?

Тя се запъна. Така де, нима има някакви други причини, поради които една съпруга да напусне мъжа си? Или тя го е разлюбила, или той нея, няма други варианти.

— Ето, виждаш ли!

Гордеев леко се наведе напред, при което столът заплашително изскърца под масивното му тяло, и насочи към Настя дебеличкия си показалец.

— Аз пък ще ти кажа, малката, че нас, оперативните работници, жените ни напускат често, защото не разбират нашата работа, не схващат нейната специфика. Защото работата ни е гадна, знаеш го, а ако не го знаеш, ето, питай любезното си приятелче Коротков как реагира неговата скъпа половинка. Или задай същия въпрос на любимия си колега Коля Селуянов — защо го напусна първата му съпруга. Да речем, оперативният работник разработва млада дама, води я на ресторант, танцува с нея разни валсове и танга, може да се каже — притиска я до гърдите си, че как иначе, нали за нея не е ченге, а кавалер. Е, и след такава една вечер, след като изпрати мадамата до мястото на дислокацията, цъфва вкъщи в един през нощта, целият ухаещ на коняк и чужд парфюм. Една нормална жена ще се зарадва ли на такова нещо? Просто забрави! Ще кажеш, че е въпрос на доверие, нали?

— Ще кажа — съгласи се Настя.

— Правилно, но само в случай че съпругата разбира спецификата на работата ни. Ами ако не я разбира? Съпругата се е приготвила за посещение при майка си — за рожден ден или просто за семейна гощавка, издокарала е детето, направила си е прическа и маникюр, изгладила е ризата на мъжа си. И не щеш ли, пет минути преди да излязат, в неделя, забележи, мъжът й, й съобщава, че трябва спешно да тръгне за работа и че тя ще трябва да отиде на гости сама, и то с градския транспорт, защото той няма да може да я закара. Ще й хареса ли? Първия път ще го изтърпи, втория — също, а на третия ще избухне. Заминават заедно на почивка, планирали са безброй неща, а на третия ден съпруга й го викат в службата. Или пък мъжленцето просто изчезва за няколко дни или седмици, казва, нали, не се тревожи, мила, заминавам в командировка, не знам кога ще се върна, не мога да ти кажа къде отивам, няма да се обаждам по телефона, чакай и се надявай някак си сама. Тръгва той, а жена му се тормози — наистина ли работи, или се гушка в някое легло с друга жена. Нали не може да се обади по телефон, не може да провери. Доверието си е доверие, но не бива да го подлагаме на изпитание твърде дълго, то се губи бързо. Малко са жените, които разбират всичко това и се омъжват за нас с ясната представа за нещата. Повечето дори не подозират какъв ад, какъв ежедневен изпит е да бъдеш съпруга на детектив. Не издържат и напускат съпрузите си. Обичат ги, но не могат повече да живеят така. Ето, именно по този въпрос ви моля, деца мои, да поговорите със съпругата на Лесников. Естествено, ако тя го напуска заради друг мъж, е отделен въпрос. Но ако бракът им все още може да бъде спасен, ние всички трябва да се вдигнем и да помагаме. Защото аз повече не мога да гледам Игор такъв, сърцето ми се къса. Не само ми е мъчно по човешки за момчето, но и като началник не мога да се примиря, че губя един подчинен. В такова състояние Лесников е бреме за другите. Не мога да му възложа никаква работа, ще я провали. Възлагам му разни дребни задачи, а по-сложните случаи се струпват върху всички вас.

— Да, но защо аз, Виктор Алексеевич? — възмути се Коротков. — Да не би да съм най-добрият приятел на Игор? Защо превръщате мен в жертва?

Гордеев бавно се обърна заедно със стола — сега стоеше с лице към прозореца и разглеждаше от упор своя заместник.

— Не си жертва, Юрий Викторович, ти си мой заместник. Ясно? И ще правиш това, което ти наредя. Що се отнася до най-добрия приятел, доколкото съм информиран, Лесников изобщо няма добри приятели в нашия отдел, с никого не се сближава и пред никого не си излива душата. Така че дали ще си ти, или някой друг — няма значение. А ти си му началник, за жена му това все пак би означавало нещо.

— Е, добре — предаде се Юра, — но защо ангажирате и Аска?

— Ами за компания, за да не ти е скучно. Но ми харесва, че се втурна да я защитаваш, това означава, че у теб бавно, но сигурно покълва ръководителят, който винаги закриля своите хора пред висшестоящото началство. Браво, днес ти пиша отличен. Край, деца мои, дискусията приключи. Възложих ви задачата, изпълнявайте. Да пристъпим към втората част.

— Към приятната ли? — оживи се Коротков. — Ей, най-сетне!

Гордеев чевръсто се надигна от стола и с леко движение на крака го отмести към стената.

— Вчера, деца мои, е бил открит трупът на някой си господин Курбанов, един доста млад човек. В този господин няма нищо особено, започнали да се занимават със случая в съответното районно управление. И много бързо се разбрало, че преди няколко седмици в друг район бил убит друг господин на име Фризе, също доста млад. И се оказало, че тези двама господа са убити на следващия ден, след като са били на концерт на популярната сред младежта рок група „Би Би Си“. Изводът е ясен и прост, както обикновено: двата криминални случая са обединени при един следовател, съответно оперативната работа ляга върху нас плюс момчетата от територията, което е нормално. Анастасия, ти си старшата по тези убийства, разните там музики и сферата на висшите изкуства са ти любима тема. Коротков, виж как са натоварванията и когато се върна от министерството, ще очаквам твоите предложения кой друг ще работи с Каменская.

Гордеев се обърна и излезе. Юра и Настя известно време слисано гледаха затворената врата, после едновременно се обърнаха един към друг.

— Слушай, аз май нещо не разбрах — какво беше приятното във всичко това? — недоумяващо попита Коротков.

— Глупав си ми, Юрка, нищо, че си заместник-началник — усмихна се Настя. — Първо, трябва да сме благодарни, че става дума за млади момчета, а не за депутати или членове на правителството. Заради тях няма да ни привикват при генерала по два пъти на ден. И второ, в сравнение с перспективата за среща със съпругата на Лесников дори жив да те дерат е по-приятно. Какво се нацупи, сякаш мама те е наказала да стоиш в ъгъла?

— Ами аз…

Коротков се почеса по бузата, слезе от перваза и започна да разтрива изтръпналия си крак.

— Дявол да го вземе, остарявам вече — на, само двайсет минути поседях неудобно и ето… Ася, да ти кажа за какво се замислих… Това име ми е познато — Фризе. Срещал съм го в някакви наши случаи, сериозно — рядко име е, добре си го спомням.

Настя избухна в смях.

— Ей, Юрка, голям си тъпчо! На младини си натъпкал главата си с криминални романчета и сега там е пълна каша!

— Какво общо имат криминалните романчета?

— Ами това, че Фризе е герой от романите на един питерски писател, Сергей Висоцки.

— Не ме мотай — недоверчиво проточи Коротков, все още смръщен от болката в крака. — Висоцки има герой на име Игор Корнилов, още не съм изкуфял напълно.

— Леко си поизкуфял. Отначало героят му беше Корнилов, после се появи Фризе, той имаше годеница на име Берта, една страшно висока баскетболистка. Е, спомни ли си сега?

— Вярно — изохка Коротков. — Спомних си. Е, готово, поотпусна ме. Значи нашият труп на име Фризе е просто съименник. Аз пък вече започнах да си блъскам главата, помислих, че са го убили във връзка с някакви стари случаи. Понякога е приятно да откриеш, че си сгрешил, нали?

— Така си е. А ти се чудеше, не разбираше какво му е приятното на всичко това. Ето ти го приятното, шефе.

— Пепел ти на езика — проръмжа Коротков. — И не смей да ме наричаш шеф.

 

 

Ако попитате едно средностатистическо младо момиче коя дума най-силно вълнува въображението му, в деветдесет и осем от сто случая то ще отговори: любов, годеник, сватба, прекрасен принц или нещо от сорта. Женя обаче спадаше тъкмо към онези два случая, които не пасваха на основната статистика, защото още от дванайсетгодишна за нея най-вълшебна и загадъчна, най-примамлива и същевременно плашеща дума беше ЗАТВОР. Още като малко момиче тя с трепет и възторг препрочиташе „Един ден на Иван Денисович“, „Записките на Сивия вълк“ и „Одлян, или Въздухът на свободата“. Когато поотрасна, Женя започна да чете и документална литература, и публицистика, купуваше си касети с американски филми за затворническите нрави. Баща й не одобряваше това нейно увлечение, но всеки път отстъпваше, щом чуеше от дъщеря си, че тя смята да стане адвокат и да защитава правата на човека, лишен от свобода. Това звучеше някак като идеология на бъдеща кариера и той нямаше какво да възрази. Ако Женя му беше казала истината… Но тя отдавна не казваше истината на баща си.

На хората е присъщо да обичат себе си и това е нормално. Още Карнеги в книгите си отпреди трийсет години ни учеше, че най-сладостният звук за човека е собственото му име. И каквото и да разправят високопарните литературоведи, в любими на човека се превръщат книгите, в които той чете за своя живот и за героите, които приличат на самия него. Именно затова книгите за затвори и изобщо за места за лишаване от свобода толкова привличаха Женя.

Прозорците на нейната стая гледаха на изток и от ярката слънчева светлина тя се събуди още преди шест и половина. И веднага по навик се пресегна за книгата. Докато баща й още не беше станал, можеше за хиляден път да препрочете любимите си страници от романа на Стивън Кинг „Бягство от Шоушенк“. Колко душевни сили трябва да има човек, та търпеливо да излежава присъда за нещо, което не е извършил! И грижливо, ден след ден, с години, бавно и без да се отчайва, да подготвя бягството си. Никога, никога тя не би могла да стане толкова силна духом, умна и хитра, но поне можеше да се възхищава на хора, които са съумели да станат такива.

В седем и петнайсет Женя стана и тръгна към банята. За сутрешния тоалет й беше отреден четвърт час, след което, точно в седем и половина, тя освобождаваше банята за баща си и докато той се миеше и бръснеше, приготвяше закуската. От седем и четирийсет и пет до осем и трийсет — закуска и обличане, от осем и трийсет до осем и петдесет — пътуване до работата. Още десет минути се полагаха, за да подготви себе си и работното си място за трудовата вахта. И така ден след ден.

— Значи така, Евгения — подзе баща й, когато седна на масата и си наля кафе. — Тази година ще почиваш от първи юли.

Женя напрегнато вдигна глава, като се опита да не издаде радостното си оживление. Все пак вече не е ученичка, работи и може би баща й най-сетне ще престане да я смята за дете и ще й даде нормален отпуск, не детска ваканция, а именно отпуск. Ще я вземе със себе си на море или някъде в Европа, където обикновено ходи без нея.

— Първо ще заминем с колата за Петербург, да обходим местата, свързани с Радишчев, ти ще си вземеш тетрадка и всичко ще си записваш. Предварително ще прочетеш „Пътешествие от Петербург до Москва“ и двамата ще обиколим всички села, за които е писал Радишчев. После ще отидем при чичо ти Сева на Жигульовското море, там става чудесен риболов.

— Татко, но аз не съм рибарка — плахо възрази Женя, разбрала, че надеждите й и този път не се сбъдват. Впрочем нали отпускът е дълъг, за пътуването до Питер ще отидат максимум три дни, у чичо Сева ще прекарат още седмица, а останалото време? Може би баща й ще й предложи това, за което тя мечтае?

— Ами ти няма да ловиш риба, никой не те принуждава. Риболовът е за мен. Ти ще си вземеш четирите тома на „Война и мир“ и ще четеш.

— Но аз съм го чела! В училище изучавахме „Война и мир“.

— Нищо, ще го прочетеш пак, ще си го опресниш. Това е велико произведение, не е зле да се препрочита, още повече че сега си по-голяма и ще можеш да видиш романа със съвсем други очи. Ще си записваш някои изречения в тетрадката, аз ще проверя. С чичо ти Сева ще учите английски, по малко, по два-три часа на ден, това е достатъчно. Все пак е отпуск — окуражително се усмихна той на дъщеря си.

— А после? — предпазливо попита Женя.

— Какво „после“? — учуди се баща й. — После ще се върнеш в Москва и ще тръгнеш на работа, моите задължения ще изпълнява Артур Андреевич и ти ще трябва да бъдеш негова секретарка, както при мен. Все още си работила твърде малко, не ти се полага по-дълъг отпуск. Ти ще се върнеш, а аз ще замина за Маями за две седмици. Докато ме няма, с теб ще поживеят Григорий и жена му. Подай ми маслото, моля.

Баща й делово намаза на филия бял хляб масло и конфитюр, отхапа от нея и задъвка с апетит, като поглеждаше към екрана на телевизора, където тъкмо започваха сутрешните новини.

— Ама, татко, хайде да отидем на море — жално помоли Женя. — Всички ходят на Средиземно море, в Турция, в Испания. А това Жигульовско море не е истинско, там е пълно с комари.

— Малка си още да се разкарваш в чужбина — отсече баща й. — Още не си спечелила пари за еднопосочен билет, а ей го, на — искаш да тръгваш по курорти. От какво ще си почиваш? Да не би да си се преработила? Да не си се преуморила? С една дума, Евгения, съставил съм ти графика за отпуска, така че се готви, чети Радишчев, изваждай си в тетрадка географските названия — аз ще проверя после.

Женя наведе глава, разбрала, че съпротивата е безполезна, и с всички сили започна да се бори с напиращите в очите й сълзи. С няколко трескави глътки допи чая и отиде в стаята си. Там се хвърли на дивана и горчиво заплака, прегръщайки възглавницата. „Раечка, миличка, скъпа моя, златна, единствена — мислеше си Женя, — защо ме остави сама с това чудовище? Защо умря? Толкова хубаво ми беше с теб, ти ме защитаваше, глезеше ме, всичко ми разрешаваше и се стараеше татко да не научи. А сега те няма и никой няма да ме спаси и защити. Живея като в затвор, а родният ми баща е най-жестокият и непреклонен надзирател, когото човек може да си представи. Никого си нямам на този свят, никой няма да ми помогне, никой няма да ме подкрепи. Само той, моят неизвестен и загадъчен приятел, но къде е той? Кой е?“

Женя извади изпод матрака прозрачния пластмасов плик, а от него — писмата. Ето ги, писмата от незнайния приятел. Или приятелка? Първото от тях бе получила отдавна, още през пролетта.

„Ако се почувстваш самотна или ти е тежко, не забравяй: аз съм с теб. Винаги можеш да разчиташ на мен. Приятел“.

 

 

Обстоятелствата около убийствата си приличаха като две капки вода, нещо повече, двете жертви — Курбанов и Фризе — си приличаха като близнаци. Само паспортните им данни бяха различни. Двамата бяха късо подстригани на „канадска ливада“, носеха обица на ухото и двамата бяха посрещнали смъртта, облечени в безформени, с два номера по-големи от нужното тениски и широки шорти до под коленете. На краката си, въпреки жегата, имаха страховити наглед кубинки с дебели подметки. Фризе беше удушен с кабел от плейър, другият, Курбанов — със струна от китара.

— Може би са били приятели? — попита Настя, замислено разглеждайки снимките, направени на местопрестъпленията.

— Много често приятели се стараят да се обличат еднакво, особено на тази крехка възраст.

Миша Доценко я погледна насмешливо и сложи в чашата си още една бучка захар.

— Не, Анастасия Павловна, не бяхте права, когато ме накарахте да ви заговоря на „ти“. Връщам се към учтивото „вие“.

— Защо? — учуди се Настя.

— Защото сте безнадеждно остаряла, мадам, и двайсетгодишната младеж явно не е лъжица за вашата уста. Като тези двамата се обличат седемдесет процента от въпросната възрастова категория. И почти всички те носят със себе си плейъри и слушат музика в движение и в транспортните средства.

— Сериозно? Виж ти, не бях забелязала… — стъписано смотолеви тя.

— Като те слуша човек, може да си помисли, че идваш на работа със самолет — поклати глава Доценко. — Ами нали пътуваш с градския транспорт, ходиш по улиците. Не си ли опитвала случайно да използваш очите си?

— Е, стига де, Мишенка! — разсмя се Настя. — С очите гледам в краката си, за да не се спъна, или в книгата, ако успея да седна. Всъщност, разбира се, имаш право. Наистина не се оглеждам наоколо, мислите ми се реят някъде далече и изобщо не възприемам околния свят. Глупава черта. И все пак ти си сигурен, че Курбанов и Фризе не са приятели, така ли?

Михаил отвори бележника си, прелисти страниците, изписани с равен ситен почерк.

— По убийството на Валерий Фризе, деветнайсетгодишен, е разработен кръгът от негови познати, сред които не е фигурирал младеж на име Курбанов. По вчерашното убийство на Курбанов кръгът от познати още не е изцяло разработен, но и там не се е мяркал Фризе. Курбанов е бил на двайсет години, не е учел и не е работел, регистриран е при нарколог като употребяващ хероин, във връзка с което е бил освободен от служба в нашите доблестни Въоръжени сили. Докато Фризе напротив, занимавал се е с общественополезна дейност от сутрин до вечер, учел е в университет, вечер е работел в една много прилична фирма — имал е добри компютърни знания и умения. Практически не е пиел и дори не е пушел, пазел е здравето си и при цялата си заетост е успявал два пъти седмично да ходи на фитнес. — Доценко затвори бележника и отпи няколко глътки от кафето си. — За подробности ще отида след половин час, разбрах се с оперативния работник от Западното управление, където е бил открит трупът на Фризе. Там обеща да дойде и човек от Южното управление, на чиято територия са убили Курбанов. Вие, мадам, разбира се, няма да дойдете с мен?

— Ще дойда — усмихна се Настя, — напук на тебе. За да не забравяш, че Житената питка ме определи за старша.

 

 

Първото, което биеше на очи, щом човек погледнеше Андрей Чеботаев, бяха неговите извънредно дълги мигли. Всяко момиче би му завидяло!

— По специален начин ли си ги отглеждаш? — попита Доценко три минути след като се запозна с оперативния работник от Западното управление. — Или са залепени?

Чеботаев се засмя басово и демонстративно подръпна миглите си.

— Цял живот се тормозя — призна той, — момчетата в училище ме подиграваха, та дори се опитах да ги скъся с ножицата. Израснаха още по-дълги. После се научих да извличам полза от тях.

— Подмамваш момичета ли? — сети се Доценко.

— Не само. Изобщо мамя хората. Направя кръгли очички, замигам с миглите — така се правя на абсолютен наивник.

— И какво? Помага ли? — попита Миша.

— Без грешка — кратко и уверено отговори Чеботаев. — Особено при мъжете. Хващат се от раз. Така, тук ли ще си говорим, или ще се разходим до мястото? Наблизо е, десетина минути пеша.

На Настя никак не й се ходеше където и да било, тя вече удобно се беше настанила на единствения стабилен стол, но задухът, който цареше в кабинета, я заплашваше с неприятности в кръвоносните съдове, и то съвсем скорошни. Навън, разбира се, не беше много по-прохладно, но там поне въздухът леко помръдваше — нещо като слабо подобие на ветрец.

— Да вървим — изкомандва тя. — Ще си говорим на мястото. Кога ще дойде човекът от Южното управление?

Чеботаев си погледна часовника.

— Може би след четирийсет-петдесет минути, може и след час.

— Е, прекрасно. После заедно с него ще прескочим до мястото на вчерашното убийство.

Валерий Фризе бил намерен на сто и петдесет метра от дома си, смъртта настъпила между един и един и половина през нощта. По всичко личало, че е вървял от метрото към къщи и е слушал музика. Слушалките на дискмена солидно са изолирали всички странични звуци, особено ако тези звуци са били тихи и предпазливи. Убиецът практически безпрепятствено се е приближил отзад и е използвал кабела от плейъра като инструмент за удушаване. Лесно и просто.

От момента на убийството до днес усилията на милицията били насочени към откриване на някакви съмнителни контакти на Фризе сред неговите познати от университета, от фирмата, в която е работел, като е обслужвал компютърни програми, и дори сред бивши съученици и съседи от блока и двора. Версии се появявали всеки ден, защото съмнителни от гледна точка на оперативните работници личности изниквали в обкръжението на Валерий на всяка крачка. Някои — свързани с наркотици, други — „слуги“ на криминални групировки, трети просто били осъждани. И за всеки от тези персонажи трябвало да се правят допълнителни справки и да се изяснява къде са се намирали в момента на убийството на Фризе. Но от вчерашния ден ситуацията се променила коренно, станало очевидно, че корените на престъплението трябва да се търсят далеч не там, а сред хора, посещаващи нощните клубове, когато в тях свири групата „Би Би Си“. Защото единственото, което обединявало двамата младежи, удушени късно през нощта, докато са се прибирали, било именно изпълненията на групата в нощните клубове, на които двамата загинали присъствали преди смъртта си. Валерий Фризе прекарал вечерта в клуб „Херакъл“, Николай Курбанов — в „Нощна пеперуда“.

— Андрюша, а какво представлява тази група „Би Би Си“? — попита Настя, когато се връщаха към участъка. — Никога не съм чувала за нея.

— Ха, и това ми било критерий! — тръсна Доценко. — Ти не знаеш изобщо нищо, освен любимия си Верди.

— А ти и Верди не знаеш — сърдито го парира Настя. — Не нагрубявай по-възрастните.

— Момчета, момичета, не се карайте! — Чеботаев направи жална физиономия и замига с миглите си. — Разказвам ви каквото знам. Групата свири в стил „Acid house“.

— Състои се от трима души: Борис Худяков, Биримбек Бейсенов и Светлана Медведева. Оттук и името й — по първите букви на имената им. Малолетните припадат по тях.

— На кои казваш „малолетни“? — попита Настя. — На тийнейджърите ли? Или на по-големи младежи?

— От тринайсет до двайсет и две. Не всички, разбира се. Само „киселинните“, дето са като самата група. Свирят по нощни клубове, понякога изнасят концерти в домове на културата. Миналата година активно ги рекламираха, дори имаше клип по телевизията, няколко пъти съм го виждал. Не бих казал, че печелят луди пари, кувертът за нощен клуб струва средно от сто до сто и петдесет рубли и в него не се побират кой знае колко хора — от сто до триста, ако клубът е по-голям. От такива изяви не се печелят милиони.

— Яснооо — проточи Настя. — А имат ли безумни фенове? Истински, постоянни?

— Е, то се знае — позасмя се Андрей и пак замига с мигли. — Всичко си е като при големите. Имат дори мениджър. О, май вече ни чакат.

Пред входа на милицията стоеше прегърбен и загледан някъде настрани мъж на около четирийсет и пет години.

— Курбанов — представи се той със странно глух глас.

Настя недоумяващо се обърна към Чеботаев, после премести погледа си към мъжа. Той леко кимна, при което лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Ами да, моят син беше… майор Курбанов, Василий Петрович, милиционерски участък Орехово-Борисово Южно. При вас трябваше да дойде друг служител, но аз помолих…

— Да, да, ясно — припряно кимна Чеботаев. — Запознайте се, това са наши колеги от „Петровка“, подполковник Каменская, капитан Доценко.

— Настя. — Тя подаде ръка на Курбанов и неволно потрепери. Стори й се, че болката, която изпитваше бащата на загиналия младеж, й се предаде през пръстите и я прониза цялата.

— Михаил — представи се Доценко. — Искахме да видим местопроизшествието.

— Ще ви го покажа — въздъхна Курбанов. — Да вървим, аз съм с кола.

Сред гробно мълчание те се качиха в колата. Никой от тримата не беше подготвен за среща с бащата на убития, всички се чувстваха неловко и кой знае защо засрамени.

— Вие не мълчете — неочаквано каза Курбанов, — питайте. И без това ще трябва да ме разпитвате като баща. И не се притеснявайте. В нашето семейство станаха лоши неща, сигурно вече знаете — Коля беше регистриран като наркоман. Нищо не можехме да направим. И го убеждавахме, и го лекувахме, и на рехабилитация го пращахме — никаква полза. Крадеше пари от нас с жена ми. Всеки ден очаквахме, че ще умре от свръхдоза. Разбирате ли, той излиза сутрин, а ние мислено се сбогуваме с него, защото не знаем ще се върне ли жив довечера, или не. И ето, вчера не се върна… Питайте, не се старайте да ме щадите, аз вече отдавна съм го погребал.

Курбанов се опитваше да говори спокойно, но въпреки това гласът му трепереше и пресекваше. Болката сякаш бе запълнила цялото пространство на малката кола, проникваше през порите в кръвта на хората в нея, плъзваше по жилите и с железен обръч стягаше мозъка. Настя разбираше, че не бива да мълчат, че трябва да говорят нещо, да питат нещо, но не можеше и не можеше да се сети какво да каже, та този човек да не изпита още по-голяма болка.

— Василий Петрович, мислили ли сте, че може да са… — Тя се запъна. — Да са убили вашия син, за да заплашат вас? Може би работите върху някакъв случай и така да се опитват да ви въздействат?

Курбанов помълча няколко секунди.

— Мислил съм за това. Нали знаете, това е първото, за което се сеща един детектив. Може да прозвучи ужасно, но аз бих се радвал, ако Коля е загинал заради мен. По-добре така, отколкото да знам, че момчето само, със собствените си ръце се убива, по собствена воля с всеки ден се приближава към смъртта. Та той не може да не разбира какво става с него и какво става с нас, неговите родители. Но това изобщо не го засяга. Вече не е човек, личност, превърнал се е в неразумно животно. По-добре да си мисля, че синът ми е бил чудесно момче, умно и добро, и през целия си останал живот да обвинявам себе си, че Коля е умрял по моя вина, заради моята работа, отколкото да знам, че сам си е причинил смъртта, защото отначало е станал глупак, после — отрепка, а после — безмозъчно чудовище.

— Но нали той не е умрял от свръхдоза — предпазливо възрази Настя. — Не си е докарал сам смъртта.

— Какво значение има! — отвърна горчиво Курбанов. — Той беше наркоман, водеше свой, особен живот, какъвто водят всички наркомани, а това означава, че постоянно е бил в криминална среда. Парите, които крадеше от мен и жена ми, не са му стигали за ежедневните дози, значи е вземал и от другаде. Най-вероятно и той е продавал наркотици или се е забъркал в нещо друго. Именно затова са го убили. Вие не разбирате! — Той трескаво си пое дъх и Настя разбра, че Курбанов едва сдържа риданията си. — Щом ми е било писано да изгубя единствения си син, нека поне имам моралното право да го оплаквам. А е невъзможно да оплакваш това, в което той се превърна. Дори от това съм лишен.

— Василий Петрович, не знам дали ще ви олекне от думите ми, но преди месец при абсолютно същите обстоятелства беше убит друг младеж, който изобщо не е бил наркоман, дори не е пушел и не е пиел нищо по-силно от бира. Мисля, че имаме основания да предполагаме, че убийството на вашия син все пак не е било свързано с наркотици.

— Как се казва другото момче?

— Валерий Фризе. Името му говори ли ви нещо?

— Нищо. Никога не съм чувал това име.

— А Николай имал ли е познати от университета, от философския факултет?

— Нямам представа, той никога не е споменавал нещо такова.

— А за фирмата „Тектон“?

— Също не. Каква е тази фирма?

— Търговия с мебели. Там е работел Фризе. А е учел във философския факултет. Как мислите, какво общо може да е имало между вашия син и този Фризе?

Курбанов отначало помълча, но личеше, че този път не се бори със себе си, а наистина обмисля въпроса.

— Трудно е да се каже — отговори той накрая. — Така отведнъж нищо не ми хрумва. Почакайте, но щом казвате, че е бил убит още един човек, защо ме попитахте дали някой не се опитва да ми въздейства? Щом са убити двама, работата не е в мен, това е ясно.

— Не съвсем — меко възрази Настя. — Би могло този Фризе да е бил свързан със случай, по който работите вие. Неговото убийство да е било просто премахване на съучастник или свидетел, а убийството на вашия син — опит да притиснат вас. Моля ви, Василий Петрович, припомнете си дали някъде във вашата работа не се е мяркало това име. Фризе, Валерий Фризе, студент във философския факултет.

— Не — твърдо повтори Курбанов, — името е рядко, щях да го запомня.

Той паркира колата край една будка за вестници.

— Пристигнахме. Тук е, в безистена между гаражите.