Александра Маринина
Когато боговете се смеят (20)

Глава 20.

Във входа миришеше на котки и на бездомници, а надписите по стените красноречиво говореха, че и хлапетиите също прекарват тук доста време.

— На кой етаж ще търсим? — попита Зарубин.

Миша Доценко погледна в бележника си, където беше записан адресът, после номерата на апартаментите, разположени на първия етаж.

— По всичко личи, че е на третия.

— Тогава тръгваме пеша — решително каза Сергей. — В такива занемарени входове нямам доверие на асансьорите — току-виж сме заседнали и ще кукуваме до довечера.

Отвори им момиче на около двайсет и пет години, грозничко и в лицето, и във фигурата. Отдавна немитата коса с неясен цвят висеше на мазни кичури и май най-симпатичният елемент от нейната външност бяха очилата със скъпа елегантна рамка.

— Търсим Слободянюк, В. С. — учтиво усмихнат, заяви Зарубин. — Как бихме могли да се видим с него?

— Аз съм — доста неприветливо отговори момичето. — Валентина Сергеевна Слободянюк. Какво ви трябва?

Доценко и Зарубин се спогледаха. Кой знае защо до този момент бяха сигурни, че Слободянюк е непременно мъж. Нима наистина е въпросният Чорап, който подозираше Таралежчето в мъглата, че е грозна, злобна, завистлива женска?! Някак не се връзваше…

Михаил отново извади бележника си, прелисти го, намери нужната страница.

— Това вашият електронен адрес ли е?

Момичето хвърли поглед на отворения пред нея лист.

— Да, моят е. Защо, какво има?

— Извинете, още няколко въпроса. Вие участвате ли в интернет форуми?

Момичето отстъпи една крачка и се позасмя.

— Ясно, правите поредното обследване. От Релайн ли сте?

— Отгатнахте. Събираме данни по колко реални ползватели средно има всеки електронен адрес. И между другото ни помолиха да потърсим сведения за участници във форуми. Честота на участията, избор на тематика, използване на никове и така нататък.

— За какво пък е нужно това? — учуди се тя.

— За един наш приятел — поясни Доценко. — Пише дисертация на тази тема.

— Ха, няма ли си друга работа! — възкликна носителката на фамилното име Слободянюк. — Хайде, питайте, само че по-бързичко.

— Вие участвате ли във форуми? — повтори въпроса си Миша.

— Участвам.

— Един и същи псевдоним ли ползвате, или различни?

— Естествено различни. Понякога се подписвам с истинското си име, понякога с никове.

— Колко ника имате?

— Аз ли? — Тя се замисли, машинално взе да брои на пръсти. — Четири.

— Можете ли да ни ги кажете?

— Защо пък?

— Нашият приятел се интересува. Той иска да направи анализ на никовете в зависимост от пола, възрастта и основните занятия на техните носители. Социолог е.

— Ами добре… Електрометла, Джем, Базен, Одеколон. Джем и Базен са на латиница. Да ви ги запиша ли?

— Ако обичате.

Миша й подаде бележника и химикалка, момичето бързо написа: Jam и basen.

— Базен е с малка буква. Друго има ли?

— Интересна работа — зачуди се Зарубин. — Какво ли не чува човек. Как пък го измислихте — Електрометла! А някой друг, освен вас използва ли адреса ви?

— Естествено.

— Колко души?

— Двама. Една колежка и един съсед.

— Те какво, не могат ли да си създадат собствен адрес?

— Ами не им трябва, не водят постоянна кореспонденция с никого, а когато трябва да получат нещо еднократно, дават моя адрес. Защо не, не ми се свиди.

— И често ли получават поща на вашия адрес?

— Нали ви казвам — за еднократни случаи. — Момичето започваше да се нервира.

— Ако може по-точно, моля — умолително се усмихна Зарубин. — Та това е наука, статистика. Нужни са точни цифри.

— Приятелката ми получи едно писмо през последните два месеца. А Олег, съседът, само на рождения си ден получи поздрави от трима приятели. Май бяха картички. Вярно, оставих му компютъра са за един месец, може през това време да е получил още нещо. Питайте него.

— Ами хайде ние да видим — предложи Доценко. — Да включим компютъра и да видим дали е получавал писма, докато вас ви е нямало.

По лицето на момичето ясно се изписа: „Колко сте тъп!“.

— Нали ви обяснявам, че оставих компютъра си на Олег. Аз току-що пристигам, дори не съм си отворила багажа. Вижте ми само главата! — Тя докосна сплъстената си коса. — Тъкмо щях да влизам да се къпя, когато дойдохте.

— Тоест още не сте си взели компютъра? Още ли е у съседа ви?

— Е, най-после схванахте! — Валентина Сергеевна Слободянюк сметна, че може да сложи край на учтивостта и да нарича нещата със собствените им имена. — Олег живее на втория етаж, апартамент номер седем. Приключихме ли с вас?

— Засега да — каза многообещаващо Зарубин. — Но може би ще трябва да ви обезпокоим още веднъж, не се сърдете.

Момичето мълчаливо затвори вратата след тях. Целият й вид показваше, че тези социолози са й омръзнали до смърт и я откъсват от жизненоважни дела.

— Е, какво, сега право при Олег ли? — попита Сергей докато слизаха по стълбището. — Може да извадим късмет.

В апартамент номер седем им отвори младеж, подпиращ се на патерици. Оперативните работници напълниха и неговата глава с приказки за социологическо изследване и след десет минути им стана ясно, че именно Олег Катанов е въпросният Чорап, но изобщо не се вписва в ролята на Фена, защото през април е претърпял автомобил на катастрофа, дълго е лежал в болница, а сега се придвижва само с помощта на патериците и лекарите са го предупредили, че така ще бъде най-малко до септември.

— Как мислиш, дали не лъже? — попита Зарубин по обратния път към „Петровка“. — Нали знаеш как става — някои се преструват на инвалиди, всички ги съжаляват и изобщо не подозират, че те периодично свалят фалшивите си гипсове и нощем се развихрят в неприятния смисъл.

— Ще проверим — сви рамене Доценко. — Ще отправим запитване до автоинспекцията и до болницата. Но на мен ми се струва, че Катанов не прилича…

— На какво не прилича? На убиец ли?

— За убиец не знам, но на откачен определено не ми прилича.

 

 

— Провалихме се, граждани — и с Чорапа, и със Скулптора — констатира Сергей Зарубин вече в кабинета на Настя. — Чорапа е пълен инвалид, вече проверихме.

— А Скулптора не си даде адреса — добави Настя. — Но той не ми харесва. Как ли да му поиграем още по нервите? Някакви идеи?

— Аз имам една — след кратка пауза се обади Андрей Чеботаев. — Вярно, идеята ми е малко… спорна, бих казал. Но не ми хрумва нищо по-добро. Да ви я кажа ли?

— Че как! Веднага си личи младото поколение — глави, пълни с идеи, свежи мозъци. — Зарубин все още не се отказваше от удоволствието да поупражнява остроумието си за сметка на Андрей.

— Помислих си за търг в интернет…

— Това пък какво ще рече? — намръщи се Сергей. — Не съм чувал…

— Обикновен търг, само че в мрежата. Още вчера ми хрумна, като гледах какво се разиграва там. Например китара на известен рок музикант, концертна рокля на популярна певица, писалка на значим политик, с която е подписвал важни документи. Но най-важното е, че за участие в търг трябва да се регистрираш със собственото си име и да посочиш адреса си.

— Гениално! — Миша Доценко изтропа по масата с чашата, от която бе пил минерална вода, и демонстративно стисна ръката на Чеботаев. — Моите поздравления. Аз никога не бих се сетил. А какво можем да поискаме от Медведева? Рокля?

— Аха, бикини и сутиен — изкиска се Зарубин.

— Серьожа! — Настя укорително поклати глава. — Идеята на Андрей е много добра. Трябва да опитаме, и без това нямаме друг изход. Андрюша, поеми тази задача. А аз ще се погрижа да информирам за търга цялата заинтересована общественост.

 

 

След два дни на сайта на един от търговете в интернет се появи съобщение за нова стока: концертен костюм на Светлана Медведева, солистка на популярната група „Би Би Си“. Костюмът се продава, тъй като групата подготвя нова програма, в която и костюмите ще бъдат други. Началната цена беше съвсем ниска.

Същевременно Настя изпрати до форума съобщение:

„До всички, до всички, до всички, които обичат нашата Светлана!

На сайта за търгове sigma.ru е изложен костюмът на Светлана, с който тя пееше нашите любими «Не поглеждай назад», «Приближи се до мен» и други хитове. Не е скъп!“

Оставаше да чакат да се регистрират първите участници в търга. Може би Фена щеше да се хване поне на тази въдица.

 

 

Василий Никанорович Сурин не повярва на ушите си.

— Трябва да се погрижиш за него, Василий, той е снимал апартамента точно в дните, когато се срещах там с хората от Уляновск.

— Но как, как трябва да се погрижа?! — отчаяно попита Сурин. — В бандит ли искаш да ме превърнеш? Искаш да го…

— Именно, Вася. — Рубцов остави вилицата и бавно отпи от високата чаша с бяло вино. — Именно. И не забравяй, че в събота, когато този тип е снимал, ти също дойде при мен да си вземеш заплатата. И е напълно вероятно той да разполага и с твоята физиономия. Дадох ти името. Твоята задача е да намериш Кирил Яровой, да вземеш от него всичко, което е успял да заснеме, и да му затвориш устата навеки. Без други варианти.

— Няма да мога — смотолеви Сурин, забил поглед в своята чиния. — Никога няма да мога да направя това. Ще намеря човека, адреса и телефона му, това не е проблем. Но нищо повече. Ти какво, не разбираш ли какво рискувам?

— Идиот, ти рискуваш много повече, ако някой види как в неофициална обстановка вземаш пари от мен. И при това радостно се усмихваш. Василий, аз не повтарям молбите си. Ако ти трябват хора за помощ, ще ти дам. И от този момент искам да чувам от тебе не обяснения защо не можеш да направиш това, за което те моля, а доклад, че си го направил.

Рубцов избърса устните си със салфетка и стана.

— Довърши си обяда спокойно, аз ще платя. Трябва да вървя.

Довърши си обяда спокойно… Да бе, ще го довършиш, как, като залъкът ти засяда на гърлото? Проклет да е денят, когато служителят в отдела за борба с икономическите престъпления майор Сурин преглеждаше иззетите при обиск документи на фирмата, чийто собственик беше някой си Роман Дмитриевич Рубцов. В документите далеч не всичко беше наред и при правилно тълкуване на намереното биха се породили повече от достатъчно основания за подвеждане на Рубцов под наказателна отговорност. Беше деветдесет и втора година, Сурин нямаше пари, заплатите се изплащаха нередовно, рафтовете на магазините радваха окото с девствена чистота, а толкова му се искаше да живее добре! Да ходи на курорт в чужбина, да кара мощна красива кола, да живее в просторен апартамент. Казват, че човек е слаб и лесно се поддава на изкушения. Изкушението беше голямо и майор Сурин не устоя.

— Не ме зарадва това, което видях във вашата документация — предпазливо каза той на собственика на фирмата.

— Мен пък не ме радва фактът, че сте го видели — спокойно реагира Рубцов. — Дали мога някак да намаля остротата на вашето зрение?

Въпросът беше зададен, дойде редът на Сурин. Трябваше да отговори. И майорът не се колеба дълго — нали всъщност бе очаквал този въпрос, бе искал да го чуе и определено знаеше какво трябва да отговори. Е, почти определено.

— Това е вече почти медицина — полушеговито отговори Василий, — а медицинските услуги днес са скъпи.

— Знам това.

Разбраха се. Като взе огромен за онези времена подкуп, Сурин беше сигурен, че с това отношенията му с Рубцов приключват, но сметките му излязоха криви. Доста бързо Сурин съобрази, че не само той притежава компромат срещу Рубцов, но и Рубцов на свой ред притежава информация, чието огласяване майор Сурин би искал да избегне. Веднъж предложеният и приет подкуп бе обвързал здраво и двамата. Рубцов му отправяше молби, които повече приличаха на заповеди, Сурин ги изпълняваше и получаваше пари за това. Бързо свикна да ги харчи и често се случваше парите да не му стигат, затова, получавайки поредната заповед-молба, Василий Никанорович се мръщеше, не му се искаше да я изпълни, но веднага си спомняше за недостроената вила, за желанието си да смени колата с по-нов модел или за даденото на жена му обещание да я изпрати с децата на Средиземно море.

Времето течеше, длъжностите и местоработата на Сурин се сменяха, той получаваше поредните чинове, но до него все така стоеше Рубцов — източник на доходи и същевременно източник на постоянна заплаха. И полковник Сурин нищо не можеше да направи. Отношенията им се бяха укрепили и нямаше как да бъдат разрушени. Поне самият Василий Никанорович не знаеше как да го направи, без да навреди на себе си, на кариерата и на финансовото си положение.

Кирил Яровой… Няма как, налага се да изпълнява.

 

 

Днес ми се обади тя, моята кралица. Толкова дълго чаках — та нали тя беше обещала да ми се обади и аз вярвах, че ще удържи на думата си. Моята кралица не може да бъде нечестна, тя не може да има каквито и да било недостатъци.

— Получи ли парите? — попита тя с възхитителния си глас.

— Не още, но тя ще плати, непременно ще плати, чувствам го. Скоро ще стане.

— Разчитам на теб. Нали знаеш, в този живот нямам на кого да разчитам, освен на теб. Надявам се да не измамиш доверието ми.

— В никакъв случай. Исках да те попитам… Защо продаваш костюма си? Наистина ли нямаш никакви пари?

— Никакви.

— Аз ще го откупя. Той ще остане твой.

— Няма нужда…

— Не, има. Искам да ти доставя удоволствие.

— Благодаря. Ти си ми единственият приятел. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

Дали й вярвам? Боже мой, та аз съм готов живота си да дам за нея. И ще направя всичко възможно и невъзможно Плетньова да плати. Нарочно поисках от нея двеста хиляди долара — страшно много пари, никаква касета със секс не струва толкова, ако не става дума за известни политици. Но аз очаквам тя да започне да се пазари. Разбира се, ще отстъпя, постепенно ще намаля цената — тогава тя ще бъде щастлива, че е успяла поне нещо да си спести, и непременно ще плати.

Гледам се в огледалото и виждам в него Костя, своя загинал брат. Все повече и повече заприличвам на него, раменете ми се разширяват, мускулите заякват, косата изсветлява и се сгъстява. Костя живее у мен — силен, обичан от момичетата, весел, преуспял. Въпреки късогледството вече няколко месеца не нося очилата си, макар да не виждам много добре. Затова пък без очилата приликата ми с Костя все повече се засилва. Тези промени с всеки ден стават все по-явни, особено след като моята кралица ме удостои със съгласието си да приеме помощта ми. След десет дни, когато се върнат от отпуск, родителите ми няма да ме познаят, ще им се стори, че малкият Кира е изчезнал някъде, а вместо него се е появил Костя. Интересно как ли ще приемат това?

На вратата се звъни и това прекъсва размислите ми. Никого не очаквам — никой не идва при мен, освен съседите, които мама помоли да ме наглеждат, за да не се разболея или да не остана гладен. Сигурно е някой от тях.

Но през вратата нахълтват трима мъже, двамата веднага ми извиват ръцете, а третият завира в лицето ми червена книжка, в която има снимка, гербов печат и страшните думи: Министерство на вътрешните работи на Руската федерация. Не успявам да прочета нищо повече — от болка в ръцете и гърба ми притъмнява пред очите.

— Интерпол! Провеждахме специално мероприятие в района на станция „Новокузнецкая“ на метрото и вие, гражданино Яровой, привлякохте вниманието ни. Кой сте вие и какво правехте там? Защо носехте видеокамера? Какво снимахте? Отговаряйте бързо!

Много ме боли, не разбирам какво става, не знам какво значи „специално мероприятие“, но съм убеден в едно: трябва да запазя касетите, защото тези касети са залогът за моето щастие. И за щастието на моята кралица.

— Нищо такова… — успявам да смотолевя. — Нищо не съм снимал.

— Защо си носел камера? — пита ме единият от онези, които са зад гърба ми. Не виждам лицата им, само усещам смрадта им — смесица от пот, агресия и тъп стремеж да угодят на началството си на всяка цена.

— Просто така. Защо, не може ли?

Хватката отслабва малко, сега вече мога да се поизправя, но все още не мога да мърдам ръцете си.

— Повтарям, ако не си чул добре — казва пак мъжът, който е застанал пред мен, — ние провеждахме спецоперация. Ти трябва да ни кажеш какво правеше в този район, кого видя и кого засне.

— Нищо не съм видял… и нищо не съм снимал. Честна дума.

— Ще проверим. Къде е камерата ти?

Не смятам да отговарям, но силно ме удрят в корема, аз падам, едва успявам да стана. Сега ме държи само един, а другите двама претърсват стаята и намират камерата.

— Колко касети засне?

— Нали ви казвам, изобщо нищо не съм снимал…

Но те сякаш не ме чуват, претърсват чекмеджетата на бюрото, рафтовете на гардероба, преравят чантата и сака ми. Намират всичко.

Надявам се, че сега ще си тръгнат. Още не всичко е загубено, ще направя нов запис — та нали тази уличница Плетньова продължава да се среща със своя любовник. А може да успея да получа парите и без нов запис — нали вече й предадох образец от стоката, тя не би трябвало да има основания да се съмнява в качествата й.

Те обаче не си тръгват. Мъжът с удостоверението излиза от стаята, а другите двама… Не успявам да разбера какво правят с мен. Само че изведнъж осъзнавам, че никога вече няма да видя нейното прекрасно лице, няма да чуя дивния й глас.

Сбогом, кралице моя…

 

 

Желаещите да се сдобият с костюма на Светлана Медведева се оказаха само двама. Те се регистрираха веднага, още в първите дни след откриването на търга. От интернет доставчиците постъпи информация за техните имена и адреси.

— Моля, подпишете. — Чеботаев сложи пред Настя двата листа с имената на участниците в търга. — Какви ще бъдат нарежданията ви?

— Че какви могат да бъдат? Всички са по задачи, само ние с тебе безделничим пред компютъра. Така че да тръгваме, да видим тези любители на младежкия рок. Как се казват?

— Тя надникна в листовете. — Елена Бобир и Кирил Яровой.

Настя извади от чантата си гребена, отвори вратичката на шкафа, на чиято вътрешна страна висеше огледало, среса се. Това също беше нещо ново в живота й, стегнатата в „опашка“ дълга коса не бе изисквала постоянно внимание, тя можеше дори да не носи гребен със себе си. „Нямала си баба грижи, взела си прасенце — с внезапно раздразнение си каза тя. — Защо ли се подстригах?“ След като й взеха кученцето, Настя почти постоянно се чувстваше потисната, започваше да се ядосва по повод и без повод и едва се сдържаше да не се развика на колегите си.

Вече заключвайки вратата на кабинета, тя изведнъж се спря.

— Как се казваха? — отново попита тя и веднага сама си отговори: — Елена Бобир и Кирил Яровой, нали?

— Да — кимна Чеботаев. — Защо?

— Нищо — промърмори Настя, завъртя ключа в обратната посока и отвори вратата. — Да се върнем за минутка.

Всяка сутрин работният й ден започваше с преглеждане на сводката за произшествията през изминалото денонощие. И някъде в тези сводки й се бе мярнало името Яровой, Настя добре си го спомняше. Беше й се мярнало съвсем наскоро. Само дето не бе запомнила собственото име. Може и да не е било Кирил…

Отвори сейфа, бързо разгърна папката и прехвърли с поглед няколко страници. Точно така, ето го — Кирил Яровой, трупът му е бил намерен в собственото му жилище със следи от насилствена смърт, милицията е била извикана от съседи.

— Постой тук — каза тя в движение, бързайки към вратата. — Аз ей сега.

В кабинета на Коротков седеше изискано облечена дама и по израза на лицето й можеше да се разбере, че й задават далеч не приятни въпроси. Юрий погледна Настя и бързо вдигна разперена длан, което на техния език означаваше: вече привършвам, почакай буквално пет минути. Настя кимна с разбиране и затвори вратата. Не се върна в своя кабинет, а бавно тръгна по дългия коридор, стигна до края му и се върна обратно. Повървя до стената, пак се обърна и тръгна към другия край. Кирил Яровой е бил Фена? И кой го е убил, интересно? Защото, ако са правилни нейните разсъждения, той би трябвало да е много самотен, а човек, който няма приятели, няма и врагове. Той с никого не общува, а и да общува, контактите му не са толкова близки и чести, че да прераснат във водеща до убийство вражда или омраза. Или тя е сгрешила и Фена изобщо не е откачен самотник, а нормален младеж с приятели, а следователно и с хора, които може да са му желаели смъртта. Не, не се получава, просто никак не се връзва образът на фен на рок певица, който е готов да извърши най-страшното заради нечие съвсем глупашко изказване, с човек, имащ устойчива среда на общуване. Или това е съвсем необикновен тип личност, или Яровой не е Фена, или пък в цялата тази история има нещо неразбираемо.

Вратата се отвори, дамата излезе от кабинета на Коротков и Настя веднага се шмугна вътре.

— Юра, интересува ме трупът на Кирил Яровой, само че бързо и да не трябва да ходя някъде. Ще ми помогнеш ли? — бързо избърбори тя още от вратата.

— Първо седни — позасмя се Юра. — На тебе вечно ти пари под едно деликатно място. Кой е тоя?

— Не знам. Регистрирал се е на търга като кандидат да купи костюма на Медведева. А вчера е бил намерен трупът му. Днес получихме данни за участниците в търга, те са само двама и вече се канехме с Чеботаев да отидем да ги видим, но аз изведнъж си спомних, че съм виждала името на Яровой в сводката. Проверих — именно за него става дума, и адресът съвпада.

Тя продължаваше да стои права и да върти в ръце химикалката, която незнайно защо бе грабнала от бюрото на излизане от своя кабинет.

— Няма ли най-сетне да седнеш? — сърдито каза Коротков. — Или заради тебе и аз трябва да стана?

Настя послушно седна, но продължи да върти химикалката.

— Е, та ще ми помогнеш ли?

— Добре де, ще се обадя, какво да те правя.

Той прелисти справочника, намери номера и започна да натиска бутоните на апарата.

— Защо си такава мрачна? Пак ли Житената питка те е възпитавал?

— Не, засега не ме закача — едва-едва се усмихна Настя.

— Дава заето. Ще звънна пак след две минути. А защо не си в настроение тогава? Случило ли се е нещо?

Настя вече щеше да му заговори за кученцето, но очите и веднага се напълниха със сълзи. Интересно кога ще може да разказва за това спокойно? Наистина ли ще дойде и този ден? Като се опитваше да скрие лицето си, тя се наведе и с пресилено внимание започна да изучава връзките на маратонките си.

— Абе, не, всичко е наред — отговори тя, без да вдига глава. — Не съм мрачна, просто съм угрижена.

— Ааа — проточи Коротков, — добре тогава. Как ти е псето? Нещо отдавна не си ми подавала сводки от фронта.

„Сводки от фронта“ той наричаше ежедневните разкази за лудориите на кученцето и за здравето му, с които Настя забавляваше началника си по време на ритуалните им сбирки на кафе.

— Псето ли? — Тя се постара да се овладее, за да не трепери гласът й. — И с псето всичко е наред. Вече живее със стопанина си.

— Така ли? Стопанинът ли се намери?… Пак дава заето… Но защо нищо не си ми казала? Кога си взеха кученцето?

— Те го… — Тя все пак не успя да се сдържи и сълзите рукнаха от очите й, закапаха от бузите върху небесносиньото поло.

— Ей, Настюха. — Коротков скочи, заобиколи бюрото и застана до нея. — Ти… такова… стига си ревала. Защо така бе?

— Извинявай.

Настя изхлипа и избърса сълзите си с длан. Коротков мълчаливо й подаде кърпичка, тя благодарно кимна.

— Нищо ми няма, Юра, всичко е наред.

— Аха, виждам колко нищо ти няма — промърмори той.

— Просто не бях предполагала, че толкова съм се привързала към него. Знаеш ли, всеки ден очаквах стопанинът да се обади и да си го вземе, мислех си: дано да е по-скоро… Нали виждах, че Чистяков се ядосва, особено след онази история — когато кученцето изяде дисертацията. И да спя ми пречеше, и всичко изгризваше, изобщо си мислех, че е бреме, което поради глупостта си съм стоварила върху себе си и Льошка. А когато Льошка ми каза, че всеки момент ще дойде стопанинът и ще го вземе, разбрах, че… изведнъж почувствах…

Тя млъкна, уплаши се да не се разплаче пак. В гърдите й пак се появи болката, която утихваше само заедно със сълзите.

— Добре, добре, стига, не бъркай в раната. Ако искаш, поплачи си тук при мен, няма нужда да ми разказваш повече. О, хванах ги. Ало, Николай Иванич, добър ден, безпокои ви Коротков…

Докато Юра задаваше въпроси и записваше нещо на настолния календар, Настя се оглеждаше в огледалото, което също като в нейния кабинет беше прикрепено към вътрешната страна на вратата на шкафа. Браво бе! Очите червени и гневни, лицето подпухнало, косата разчорлена, бретонът сплъстен, по светлата копринена блузка — мокри петна. Направо Мис „Петровка“ 38. „Трябва да се гримирам — кой знае откъде се пръкна в главата й нова мисъл. — И да се обличам по друг начин. Ходя като някакво плашило. Освен това, ако се гримирам, ще ме е страх да плача, за да не се разтече тушът. Край, решено, от утре започвам да обръщам внимание на външния си вид. Защото инак така и ще умра, без да съм поносила женски дрехи“.

— Настюха, слушай сега — каза Коротков, след като затвори телефона. — Яровой, Кирил Андреевич, роден осемдесета година, живеел с родителите си, които в момента на убийството са отсъствали от града, били са на курорт в Естония у приятели, сега са извикани в Москва, утре трябва да пристигнат. Яровой е работел като куриер, разнасял е по домовете сметки за мобилни телефони. Регистриран е в психодиспансера и в тази връзка е освободен от военна служба. Не е задържан, нормални отношения с милицията, никой никога не се е оплаквал от него. Съседите казват — кротко, учтиво момче, много спокойно, само дето нямал никакви приятели. Родителите на Яровой им оставили ключ от апартамента — в случай че момчето се разболее. И изобщо да го наглеждат. Крехко здраве, често вдигал висока температура, придружена от бълнуване и загуба на съзнанието. Така казват съседите. Та значи отишли да видят Кирил и да го поканят на вечеря, а той лежал мъртъв в хола.

— От какво е умрял?

— По предварителни данни — от счупване на шийни прешлени. А по-точно ще ни кажат след аутопсията, ще трябва да почакаме. Направих уговорката — можеш да отидеш при момчетата, ще огледаш жилището заедно с тях. Разбира се, ако искаш.

— Искам. Благодаря, Юрка, ти си истински началник.

— И вече няма да плачеш, нали?

— Ще се постарая.

 

 

Да, няма никакви съмнения, това беше Фена. Всички стени в стаята му бяха отрупани със снимки на групата „Би Би Си“. Сред тях нямаше нито един портрет на Светлана Медведева, всички снимки бяха малки, направени по време на концерти на групата, лицата практически не се различаваха, а само фигурите на сцената.

— Намерихме тук калъф от видеокамера, а самата камера липсва — съобщи на Настя оперативният работник от районното управление, който пръв бе дошъл на мястото на убийството на Кирил Яровой. — Прилича на въоръжен грабеж, прераснал в убийство. Знаели са, че момчето е хилаво, болнаво, в момента е само, мислели са да не прекаляват, но той е започнал да се съпротивлява.

— А наистина ли е хилав? — учуди се Настя.

— Две педи от земята, както се казва. Среден на ръст, мършав, да се чудиш какво го крепи, но явно е тренирал — я вижте какви тренажори има. И експертът веднага каза, че мускулатурата му е развита. За такива казват: мършав, но жилав. Вероятно престъпниците не са очаквали той да се съпротивлява, но ето, че го е направил. И си е изпатил. — Оперативният работник на име Левко покрусено въздъхна.

— Взлом ли е бил?

— Не, изглежда сам им е отворил. Бравата е в идеално състояние, нито една драскотина. На вратата няма шпионка, не е можел да види кой му е дошъл на гости. А и да имаше, не е сигурно, че Яровой би видял кой стои зад вратата. Съседите казват, че е имал лошо зрение, но много се притеснявал от очилата.

— Освен камерата изчезнало ли е нещо друго?

— Ами аз откъде да знам! — Левко разпери ръце. — Когато дойдат родителите, те ще кажат. Техниката очевидно цялата си е на мястото, освен камерата, разбира се, а за пари и ценности нищо не мога да кажа. Но по бъркотията, която намерихме, личи, че престъпниците са търсили нещо.

— Защо казвате „престъпниците“? Откъде се знае, че са били неколцина? — попита Настя.

— От опита ни — разсмя се Левко. — За въоръжен грабеж човек не тръгва сам. Най-често са трима, по-рядко четирима, още по-рядко — двама.

Настя бавно обикаляше апартамента, отваряше шкафове, издърпваше чекмеджета. Самата тя не знаеше точно какво търси, но нали трябваше да има нещо, освен психиатричната диагноза и снимките на групата „Би Би Си“, което да свърже убития Кирил Яровой с безумния Фен. Тя трябваше да бъде сигурна, че Фена е мъртъв и не е нужно да го търсят повече. Или обратното, да получи потвърждение, че трябва да продължат издирванията.

Издърпа поредното чекмедже и намери пакетче струни за китара. Пет струни, една липсва. Или две? В стаята на Кирил беше видяла китара, която стоеше в ъгъла в калъф. Настя дръпна мекия калъф от грифа — беше седемструнна. Значи в комплекта е трябвало да има седем струни. А тук са пет. Кои точно липсват? Май четвъртата и петата, ре и си. Альона Гребньова е била удушена с четвърта струна, Настя добре си спомняше това. А Николай Курбанов — с пета. Защо тогава не е убил Фризе по същия начин? Не е бил подготвен, взел е решението спонтанно и се е възползвал от нещо, което му е било подръка? Много е възможно. Вярно, казват, че Фризе постоянно ходел с плеър и наушници, но не толкова, за да слуша музика, колкото за да учи чужд език. Фена може да е взел решение по какъв начин ще убие първата си жертва, докато е следил Фризе, затова да не е носел струна със себе си.

— Слушай, получава се нещо странно — каза тя на Левко, — човекът е имал камера, а в къщата няма нито една касета. Между другото, известно ли е каква точно е била камерата?

— Разбира се, ние намерихме квитанция от ателие — миналата година са давали камерата за поправка и вчера открихме в това ателие копие от квитанцията. Там всичко е написано — и марката, и годината на производство, и номерът. Ако се опитат да я продадат някъде, ще знаем. И аз си помислих същото за касетите — нали щом камерата е произведена през деветдесет и пета, а миналата година е била на поправка, значи е използвана. Не е като да е прашасвала на рафта. Но щом камерата е използвана, трябва да има и касети. Разните там семейни тържества, развлечения сред природата, сватби, кръщенета. И къде е всичко това?

— Къде е всичко това? — повтори като ехо след него Настя. — И между другото, къде са аксесоарите към камерата? Нали има разни кабели за включване към телевизор, зарядно устройство. Обикновено всичко това се пази в кутия или в калъф. Намерихте ли ги?

— Намерихме ги — озадачено отговори Левко. — Зарядното беше в едно чекмедже, а кабелите се търкаляха в ъгъла зад телевизора.

— В ъгъла ли? — напрегна се Настя. — Покажи ми къде.

Левко й показа. И какво се получаваше? Престъпниците са търсили нещо, преобърнали са цялата къща, със сигурност са видели и зарядното устройство, и кабелите, но кой знае защо не са ги взели, макар че без тях използването на камерата не е твърде удобно, а и определено не могат да я продадат. Зарядно и кабели могат да се вземат назаем от някого, но това върши работа само ако камерата е предназначена за лично ползване. Господи, нима в нашата страна още има хора, готови да убият човек, за да му вземат видеокамерата, но не за да я продадат? Сега битова техника почти не се краде, всички уважаващи себе си престъпници отдавна са се пренасочили към компютри, валута и скъпоценности. Кой може да се е полакомил за неокомплектована камера, при което аксесоарите й не са били скрити, а са лежали на достъпни места? Само пълен идиот. Или човек, който няма никаква представа що е видеокамера и как работи тя. Да не вземеш ти кабелите и зарядното, но пък да вземеш всички касети… Какво ли си е мислел този човек?

— А какво й е било на камерата? — попита тя. — За какво са я давали на поправка, спомняш ли си?

— Капачето, под което се поставя касетата, е заяждало и тя не е можела да се вади — обясни Левко.

— Значи лошо са я поправили — позасмя се Настя. — Капачето пак е заяло.

— Не разбрах. Защо да е заяло?

— Защото на тях изобщо не им е трябвала камерата. Те са търсили касета. Само че не са знаели коя именно, затова са взели всичките. А онази, която е била в камерата, не са могли да я извадят — капачето е заяло, разбираш ли. Кирил е знаел, че капачето заяжда и трябва да се отваря внимателно, нали камерата е била негова. А крадците не са го знаели, дръпнали са грубо и капачето отново се е счупило. Такава една неприятност се е случила. За да не губят време, те са взели касетата с все камерата. Как ти се струва тази картинка?

Картинката явно не хареса на Левко. Убийство с цел обир — вярно, неприятно нещо, но началството се отнася с разбиране и не се взира много. Обаче убийство заради касета силно намирисва на политика, шантаж или криминален бизнес и в този случай ще го тормозят ежедневно. Вярно, има една утеха: такъв случай най-вероятно ще бъде прехвърлен или на „Петровка“, или в главното управление, или в управлението за борба с организираната престъпност. Дано стане така, защото ако не го прехвърлят, той, Левко, ще си има такива главоболия с трупа на Кирил Яровой, че светът ще му се види черен.

 

 

Женя обикновено ходеше да обядва с другите служители в близко заведение. Днес обядът се проточи по-дълго от обикновено — Катя от отдела по маркетинг имаше рожден ден и поръча за всички шампанско и десерт.

Когато се върна в приемната, Женя се накани да довърши превода на немски на един, съставен от баща й, проектодоговор. Вече беше включила компютъра, беше отворила пред себе си специалните речници, когато светна лампичката — баща й я викаше.

Женя влезе в кабинета с бележник и химикалка в ръце — идеалната секретарка, въплъщение на сдържаност и акуратност.

— Обадиха ми се от милицията — сухо каза баща й, без да вдига поглед от книжата. — Този човек няма да те безпокои повече. Мъртъв е.

— Как така мъртъв? Убили ли са го?

— Точно така.

— Кой? Милиционерите ли?

— Не знам. Съобщиха ми само, че са го намерили и че е убит. Свободна си.

Убит… Убит… И Игор никога повече няма да й се обади. И няма да я помоли за помощ. И няма да я извика да гледа поредния запис. Тя вече няма да го види. Какво пък, значи е дошъл моментът.

Женя седна зад бюрото си, извади от чантата си малко бележниче и намери телефонния номер на Лесников. „Само дано си е на работното място — мислено се молеше тя. — Само да вдигне телефона“.

— Слушам ви — чу се неговият глас и Женя отново, както и първия път, когато той й се обади, почувства как страните й пламват.

— Игор Валентинович, обажда се Женя Рубцова.

— Да, Женечка, слушам ви внимателно. Вече знаете какви новини имаме, нали?

— Знам, татко ми каза. Игор Валентинович, трябва да ви видя. Това е много важно и много спешно.