Александра Маринина
Когато боговете се смеят (19)

Глава 19.

Дъждовната прохлада отново се смени със задушлива жега и натрапчиво слънце. На циклона сигурно му бе омръзнала Москва и той бе тръгнал да полудува на други места, оставяйки след себе си неподвижен, влажен горещ въздух, а този въздух го мързеше дори леко да помръдне и да се престори на ветрец. Московчани отново заахкаха в очакване на непоносима жега, взеха да мърморят за непредсказуемите промени в климата, изпокриха в гардеробите якетата и саката и съсредоточиха вниманието си върху окачените зад прозорците термометри в опити „да се облекат подходящо“, защото някак бяха изгубили доверие в метеорологичните прогнози.

Зарубин и Доценко завършиха уморителната обиколка на апартаментите и като награда за безрезултатния си труд си позволиха да пийнат по бира и да хапнат шишчета, седнали на една от чистичките небесносини маси на булеварда, точно под сянката на клонестите кестени.

— И тъй, какво имаме налице? — тъжно подзе Доценко и на един дъх преполови еднолитровата халба. — Родителите на Альона Гребньова не знаят нищо за съсед, който се е подстригвал при дъщеря им в салона. Не им е казвала за такъв. Това първо.

— Сиреч нищо — веднага подзе Сергей. — Приятелките на Гребньова също не са чували за такъв клиент. Това второ.

— Сиреч нищо и половина — включи се в песимистичната прогноза и Миша. — Но това не означава, че не е имало такъв клиент. Просто това не е повод за обсъждане. Чудо голямо — клиент, който живее някъде наблизо. Сигурно и Альона се е сещала за него само когато го е срещала край блока. Ние с теб проверихме всички имена от журнала за предварително записване, но често се случва записалият се да не дойде или за този час да не се запише никой — тогава фризьорите вземат случаен клиент, който в този момент се е отбил в салона. И името му не фигурира никъде. Това трето.

— Нищо и половина на квадрат! Нито един от разпитаните обитатели на десетте блока не си призна, че се е подстригвал при Гребньова. Това четвърто.

— Тоест нищо и половина на трета — сърдито избоботи Доценко. — Но което е най-интересно, никой от тях не каза, че има навик да се разхожда вечер и понякога е срещал Альона, когато се е прибирала. Излиза, че този свидетел се е изпарил някъде. Дали е заминал на курорт, дали в командировка, а може и в болница да лежи. Това пето.

— Дотук абсолютно нищо… Претърсването с използване на научна организация на труда не даде резултат и ние с теб проведохме пълна обиколка на апартаментите, не се успокоихме, докато не ни отвориха всяка една врата. За тази работа пропиляхме три дни. И нищо. Слушай, а може тоя свидетел изобщо да не съществува, а? Може ние с теб като идиоти да търсим черна котка в тъмна стая, а там никога да не е имало котка? — предположи Зарубин. — Хубава бира, ще отида да взема още. Да донеса ли и на теб?

— Донеси.

Докато Сергей отиваше да донесе две нови халби бира, Миша се опита да осмисли неговите думи. Как така да не е имало свидетел? Нали не може годеникът на Гребньова Алик да си го е измислил. Тоест естествено, че може да се измисли всичко, но защо? Защо му е да лъже? Какъв е смисълът? Каква изгода може да е имал?

А възможно ли е да е излъгала самата Альона, когато е отговаряла на въпроса на Алик „Кой е този?“. По принцип и това е възможно. Но пак изниква въпросът — защо? Да речем, този мъж, който е стоял в сянката на дърветата, е бил неин ухажор, а Альона не е искала Алик да научи за него и затова… Какво? Ами нищо! Можела е просто да каже, че е съсед. Защо е било нужно да измисля цяла история за клиент, който се е подстригвал при нея? И после, дори човекът наистина да е бил не клиент, а ухажор, защо не си призна, че на няколко пъти е срещал Альона вечер? Защото е женен и жена му е стояла до него, докато оперативните работници са му задавали въпросите си. Не, пак не става, нали никой не го е питал дали е ухажвал Альона, те питаха хората дали имат навик да се разхождат преди лягане и дали при тези разходки не са срещали Гребньова от блок номер две, вход едно, едно такова симпатично момиче, фризьорка. Въпреки това обаче този човек си е премълчал. Може именно той да е убиецът?

Зарубин сложи пред Миша голяма халба с калпак от пяна, която започна бавно да се хлъзга надолу по стъклото.

— Защо мълчиш, храбри ми капитане? Да беше казал поне благодаря за тежкия ми труд. Следващия път е твой ред да носиш бира.

— Благодаря, Серьога — разсеяно отговори Миша. — Мисля си за черната котка.

— А, това е полезно, укрепва мозъчната тъкан. И какво измисли?

Михаил понечи да отговори, но в този момент очите на Зарубин се плъзнаха някъде настрани и замряха в безмълвно изумление. Доценко проследи погледа му и видя прелестно създание на двайсет и две-двайсет и три години с изваяна фигурка, разкошна коса и усмихнато личице. Основното достойнство на това ангелче несъмнено беше ръстът: около метър петдесет и пет. Сергей Зарубин, чийто ръст не надвишаваше сто и шейсет сантиметра и му причиняваше маса проблеми, не можеше да пропусне такова момиче, това беше очевидно.

Малкото ангелче се спря пред щанда на заведението.

— Я почакай — подхвърли Сергей и скочи от мястото си.

Само след секунда той беше до щанда, след две вече оживено си бъбреше за нещо с момичето, а след петнайсет го доведе на масата, на която седеше Михаил.

— Позволи ми да ти представя приятеля си Миша — церемониално каза той. — Миша, това е Гуля.

— Много ми е приятно. Гюлнара — със звънливо гласче се представи ангелчето.

Зарубин издърпа стол за нея и я покани да седне.

— Сядай, Гуля, аз сега ще донеса всичко.

Момичето послушно седна и взе да поглежда с любопитство Доценко.

— Миша, аз може би ви преча — изведнъж каза тя смутено. — Серьожа ме покани на вашата маса, а не ви поиска разрешение. Не се притеснявайте, само ми кажете и ще се преместя.

Доценко се сепна и си помисли, че изразът на лицето му вероятно не е бил много приветлив. Не, той нямаше нищо против Гуля, просто се беше замислил за онзи неуловим свидетел.

— Ама моля ви се, Гуля — усмихна се той, — много се радвам, че сте с нас. Просто си блъскам главата над една задачка…

Гуля леко повдигна вежди и кимна разбиращо.

— Финансова ли?

— Защо пък финансова? Не, става дума за любов.

У стачката на ангелчето се окръгли, веждите се повдигнаха още по-високо.

— Проблеми в личния живот ли имате, Миша?

— А ето ме и мен! — гръмогласно заяви Зарубин и сложи на масата пред Гуля чай и млин с пълнеж от зеле. — За какво си бъбрите?

— Искам да предложа на Гуля една логическа задача за любовта. — Михаил намигна на Зарубин. — Имаш ли нещо против?

— Ако не се отнася за мен, нямам нищо против.

— Та значи слушайте, Гуля. — Доценко се обърна към момичето и за по-убедително взе в ръка вилицата, с която ядеше шишчетата, и започна да потропва с нея по повърхността на масата. — Имаме трима души — едно момиче и двама мъже.

— Любовен триъгълник — услужливо подсказа Гуля. — А двамата мъже вие със Серьожа ли сте?

— Не. Става дума не за нас, а за абстрактни мъже и момиче. Единият мъж изпраща момичето до вкъщи и изведнъж срещат друг мъж, който поздравява момичето. Първият мъж пита кой е този, а момичето отговаря, че той живее наблизо, в един от съседните блокове, и неотдавна тя се е запознала с него във връзка с работата си. Дотук историята ясна ли е?

— Ясна е. — Гуля слушаше като омагьосана, сякаш й разказваха най-интересната приказка на света. — А в какво се състои задачата?

— Задачата се състои в това, че този втори мъж не живее в нито един от съседните блокове. Как мислите, Гуля, защо се е получило така?

— Ами не знам — объркано смотолеви момичето. — А защо се е получило?

— Тъкмо това ви питам. Хайде, помислете пет минути и отговорете. Вие сте момиче, така че поставете се на мястото на това момиче и кажете — бихте ли могли да излъжете в такава ситуация?

Гуля се разсмя и остави в чинията парчето млин, което по време на целия разказ бе държала в ръка, забравила, че трябва да го яде.

— Разбира се, че бих могла. Ако държа на човека, който ме изпраща, бих казала какво ли не само и само той да не ревнува.

— И какво бихте казали в такава ситуация? — продължи да пита Доценко.

— Мишка, не подлагай Гуля на разпит — намеси се Сергей. — Момичето е дошло след работа да си почине, да пийне чай с млин, да поседи на сенчица, а ти му се натрапваш с твоите глупости.

Гуля живо извърна глава към Зарубин и бързо докосна с пръсти ръката му.

— Не, не, Серьожа, много ми е интересно.

Зарубин не изтърва момента и веднага улови ръката на момичето и започна лекичко да я гали.

— Добре, отговаряй, щом ти е интересно — великодушно разреши той.

— Аз бих казала… — Гуля сбърчи челце. — Бих казала… Ами да, бих казала, че с този мъж сме колеги в работата. Или че той живее в съседния блок.

— Ето на! — Доценко, като потвърждение на значимостта на чутото, тропна по-силно с вилицата по масата. — Именно. Или-или. Или едното, или другото. А едното и другото едновременно става прекалено. Пресилената лъжа буди подозрения.

Гуля местеше поглед от Михаил към Сергей и обратно.

— Нищо не разбирам — каза тя жално. — За какво говорите?

— За логическата задача — потупа я по ръката Сергей. — Ако момичето е казало истината, защо този, вторият мъж, не е открит в нито един съседен блок? Къде се е дянал? А ако тя е излъгала, защо го е направила? С каква цел е измислила толкова сложна лъжа?

Гуля внимателно измъкна мъничката си длан от силните лапи на Зарубин, събра ръце пред себе си и строго погледна своите нови познати.

— Защо на вас все жените са ви виновни? За всяка дреболия — веднага лъжкиня, измамница. Като че ли мъжете никога не лъжат.

— Лъжат — с готовност се съгласи Зарубин. — И още как лъжат.

— Ето например — откъде ви хрумна тази история? Лично с вас ли се е случила?

— Не, какво говорите, случи се с един… ммм, с един наш познат — поясни Михаил.

— Тоест той ви я е разказал?

— Ами да.

— А може ли да е излъгал?

— Не — веднага отговори Доценко. — Вече мислих за това. Той няма интерес да ни лъже.

— Тогава излиза, че е излъгал някой от останалите — или момичето, или вторият мъж. Защо веднага сте решили, че именно момичето е излъгало? Защо сте изключили втория мъж? Да не би той да е толкова честен?

— Ами ние изобщо не знаем какъв е той — сви рамене Зарубин. — Там е работата, че го търсим и не можем да го намерим. Но той не може да е излъгал, защото в тази история не е произнесъл нито дума, само е поздравил момичето.

Гуля замислено погледна Сергей и се намръщи.

— А вие да не би да работите в милицията? Защо го търсите? Или сте бандити, а той не иска да ви върне пари?

— Ами да! — възкликна Миша. — Гуля е права.

Ангелчето пребледня и направи опит да стане. По физиономията й личеше, че ако опитът й бе успял, тя вече щеше да бяга, без да се обръща, от тези двама странни младежи, които разсъждаваха върху такива странни загадки, а на всичко отгоре си признаваха, че са бандити. Зарубин навреме усети намерението й и здраво я стисна за ръката.

— Гуля, ти си абсолютно права. Ако момичето не е излъгало, направил го е вторият мъж. Тогава всичко се подрежда. Мишаня, тръгвай за службата.

— Ами ти? — глупаво попита Доценко, макар да беше съвършено очевидно, че Сергей възнамерява да продължи общуването с новата позната, а не с ръководството на групата по издирването на Фена.

— Аз ще остана с Гуля — натърти Сергей. — И ти ще ми бъдеш благодарен до края на живота си, задето доведох на нашата маса такова забележително момиче. Разбра ли ме, храбри капитане?

— Разбрах те, старши лейтенант — позасмя се Миша.

 

 

— Каква наглост обаче!

Андрей Чеботаев се отдръпна от компютъра и си разроши косата.

— Представи си само — продължи той, — отива в салона, сяда, поръчва на Альона да го подстриже, запознава се с нея, а на всичко отгоре я лъже, че живее в съседен блок, та тя да не се чуди и плаши, ако случайно забележи как той я следи вечер.

— От нищо няма страх — съгласи се Настя. — Или е много самоуверен, или е просто кретен, което е по-вероятно. И все пак ми е любопитно дали името му фигурира в журнала, който сте взели от салона, или не. Миша, носиш ли копието със себе си?

Доценко сложи пред нея сгънатите на четири листове, на които мъжките имена бяха отбелязани с жълт маркер.

— Настя, това е безполезен труд — забеляза със съмнение в гласа Андрей. — Първо, Мишка е прав — той е могъл и да не се записва предварително, просто е влязъл в салона, а Альона е била свободна. И второ, макар да е кретен, не може да е чак такъв кретен, че да си каже истинското име, когато се запознава с бъдещата си жертва.

— Аз ще ти кажа и нещо трето — отговори Настя, без да откъсва очи от списъка. — Човек, който е свикнал да използва псевдоними, участвайки в интернет форуми, със сигурност би казал не собственото си име, а нещо, подобно на тях. Например, ако се подписва във форума Чорапа, във фризьорския салон може чисто автоматично да каже името Чорапски.

— Ами да — веднага добави Чеботаев, — ако пък във форума е Скулптора, ще се представи като Живописцев. Имаш ли в списъка Живописцев?

Настя започна да прелиства списъка, но Доценко я спря.

— Няма такъв. Вече научих наизуст тези имена — каза той мрачно.

— А някакъв Жабарски? — попита Настя, като имаше предвид псевдонима Ква.

— И такъв няма. Нито Жабарски, нито Жабин, нито Жабински, нито Жаботински.

— Добре, ще мислим. Имахме само три насоки в търсенето. Двете от тях отпаднаха, Женя Рубцова не видя Фена на записа, а се оказа, че вашият свидетел не е никакъв свидетел, ами убиец. Остана само интернет, значи ще се задълбочим в него.

Доценко си тръгна, като остави Настя и Андрей насаме с форумците, които общуваха на сайта на групата „Би Би Си“.

До петък окончателно бяха отпаднали всички участници в дискусията освен Скулптора и Чорапа. Таралежчето в мъглата предложи на Скулптора да му даде електронния си адрес, на който би могло да му изпрати снимки от твърде откровено естество, които нагледно демонстрирали моралния облик на Светлана Медведева. Скулптора не отговори, явно се замисли, но за сметка на това начаса реагира прословутият Чорап, който даде адреса си и изрази желание лично да се убеди в правотата на Таралежчето в мъглата. Дори обеща да се извини, ако Таралежчето е право.

„Хайде, прати ми тия снимки. Искам да ги видя. Ако всичко е така, както казваш, обещавам да ти се извиня публично, така че да чуе целият форум. Но ако не изпратиш нищо, Таралежче, значи си мухльо. Дори съм сигурен, че си злобна, завистлива, грозна женска, и ако се окаже, че нямаш никакви снимки, целият форум ще знае, че човек не бива да си има работа с теб. Чорапа“.

Адресът на електронната поща на Чорапа моментално бе предаден в съответната служба, която чрез интернет доставчиците трябваше да намери данните на собственика на пощенската кутия. Трябваше да получат и адреса на Скулптора, но той мълчеше и изобщо не проявяваше интерес към снимките.

— Какво ще кажеш, Андрюша, ще притискаме ли Скулптора, или ще почакаме данните за Чорапа? — попита Настя.

— Аз бих му написал нещо, защо да седим просто така — предложи Чеботаев.

Настя помисли минута-две и пръстите й засноваха по клавиатурата на компютъра.

„Политиката на жирафа, който крие главата си в пясъка, не е най-добрата политика за един мъж. Вие отказвате да получите снимките, защото не искате да видите грозната истина. Какво пък, ваша си работа, но в такъв случай нямате право да ме наричате негодник, който разпространява слухове и клюки. Между другото, освен снимките имам и статия от вестник, където Светлана сама разказва за безразборния си сексуален живот. Не искате ли да се запознаете с нея? Таралежче в мъглата“.

Тя изключи компютъра и започна да прибира в чантата си цигарите, запалката и другите дреболии. Помисли и пъхна там и ксерокопието на листовете от журнала за предварително записване при фризьорите от салона за красота.

— Да се прибираме, Андрей. Утре ще видим какво ще ни пишат. А може да научим и нещо за Чорапа.

 

 

Подготвяйки се за срещата с Роман, Олга се опитваше да си представи в кой момент е най-добре да заговори за изнудвана. Тя изобщо не искаше да казва за това на любовника си, но Павел настояваше и тя обеща. Олга не беше сигурна, че мъжът й е прав, но и аргументите в полза на обратното не бяха много. Тя зле се ориентираше в ситуацията, не знаеше как да се държи и как изобщо трябва да разсъждава човек, когато го шантажират и той иска да разбере кой го прави. Двамата с Павел търсят напосоки, като слепи котета, правят необосновани с каквото и да било изводи, гадаят. Дали този човек се опитва да я накара да вземе пари от фирмата, в която работи, или наистина иска да оскубе Роман? Ако е последното, тя ще трябва да се съгласи с Павел: Роман трябва да научи, че в обкръжението му има човек със съмнителни нравствени качества.

Тогава в кой момент е най-добре да поведе разговор за това? Веднага щом се срещнат ли? Или докато вечерят в ресторанта? Или когато влязат в апартамента, където ще бъде тихо, спокойно и никой няма да им попречи да обсъждат тази крайно деликатна ситуация? Или може би после, след като приключат със секса, когато Роман ще бъде спокоен, нежен и омиротворен?

През целия ден Олга току докосваше с ръка чантата, където се намираше касетата, и с все по-нарастваща тревога чакаше да стане шест часът, когато Роман щеше да я вземе от работа.

По време на вечерята й се стори, че е настъпил подходящият момент да започне разговора, но точно тогава гръмна оркестърът и заглуши всичко наоколо. Когато влязоха в апартамента, Роман по навик веднага вдигна завесите, отвори всички прозорци и балконската врата. „Ето, сега — внезапно реши Олга. — Стига съм отлагала“. Тя решително спусна завесите и предизвикателно погледна Роман.

— Какво има? — попита той с недоумение. — Вдигни завесите, моля те, задушно е.

— Ще трябва да си променим навиците, скъпи. Нашите прозорци не дават мира на някои хора.

— Какво искаш да кажеш?

Ето на, като пред бездънна пропаст. Трябва да събере повече въздух в гърдите си, да замижи и да скочи. Впрочем може и да не скача, може да направи крачка назад и да се отдалечи от ръба. В главата й натрапчиво се въртяха останалите в ушите й думи от телевизионната реклама: разбира се, ако не искаш, не си длъжна…

— Някой е снимал нашите любовни забавления.

Паузата й се стори безкрайна, макар да продължи вероятно само няколко секунди. Олга се страхуваше да погледне Роман в лицето, отмести очи и в очакване на отговора се престори, че изучава някакво петънце на светлите тапети.

— Откъде знаеш? Шантажират ли те?

Тя мълчаливо кимна.

— Колко?

— Какво „колко“? От колко време ли?

— Не, колко пари искат?

— Нищо и никакво, хиляда долара. Не се тревожи, аз вече платих. Не това е най-важното…

— За какво си платила? — Гласът на Роман беше студен и равен и Олга за пръв път се почувства неуютно до него.

При това той зададе въпроса много правилно. Как не помислиха за това с Павел! Ах, дявол да го вземе! Щом е платила, значи е трябвало в замяна на това да получи касета. А къде е тя? „О, господи!“ — Олга с облекчение си спомни, че в чантата й се намира онази касета, макар и със съвсем малки откъси, но откъде да знае Роман, че съществува и друга, по-пълна версия? Записаното на тази касета не струва повече от хиляда долара.

— Платих за запис, на който с теб сме в леглото.

— Къде е? Искам да го видя.

Олга бързо извади от чантата си касетата и му я подаде.

— Рома, аз изобщо не исках да те безпокоя — подзе тя, като все още остро чувстваше студеното напрежение, което излъчваше Роман, — но си помислих, че не е честно да те държа в неведение. Успях да науча кой е този човек. Младо момче е, казва се Кирил Яровой. На мен това име нищо не ми говори. А на теб?

Роман не отговори. Мълчаливо извади портфейла си, отброи парите, сложи ги в чантата й. Касетата пъхна в своето дипломатическо куфарче. Когато отново се обърна към Олга, лицето му беше обичайното — ласкаво и малко снизходително, което сякаш казваше: вярно, ти си ми глупаче, но аз те обичам и такава.

— Хайде, направи по едно кафе и да не говорим повече за неприятни неща.

Олга с готовност хукна към кухнята, радостна, че всичко мина толкова лесно. Колко е чудесен все пак нейният Роман! Да не беше тази боязън от продължителни и взаимнообвързващи отношения, тя с удоволствие би се омъжила за него. В края на краищата съвместният бит натежава само на онези, които нямат достатъчно пари, а Роман има пари. Когато има пари, всички битови проблеми се решават лесно и престават да лягат като тежко бреме върху човека. Другото е нейният страх, че ще омръзне на Роман и той ще я зареже. Да бъдеш изоставена жена? Олга Плетньова не можеше да си представи по-голям удар по самолюбието й. Изоставена любовница е съвсем друго нещо — за връзките на една неомъжена дама не знаят много хора и за скъсването на отношенията ще научат единици. Виж, когато си съпруга, всички научават за това. И съответно — че сега си изоставена жена. „Льолка, ти си лицемерка — каза й тия дни Павел, когато за пореден път се връщаха към проблема с брачното предложение, направено от Роман. — Ти се страхуваш не толкова, че ще те изостави, а че той ще ти омръзне само месец след началото на съвместния ви живот. За пръв път в живота си виждам толкова непостоянна жена. Просто се чудя как досега не си го зарязала“. Да, и Олга се чудеше — никога по-рано не бе имала толкова продължителна любовна връзка. Тя разбираше, че Роман е делови човек, че е много зает и затова могат да се срещат само два-три пъти седмично, не по-често. Той не е женен и техните срещи никога не са били помрачавани от уплашени, хвърляни крадешком погледи към часовника и телефонни обаждания до вкъщи с отчаяни и несръчни лъжи за повредена кола, проточила се конференция или внезапно пристигнал бизнес партньор, с когото се налага точно днес да се решат всички проблеми. Олга неведнъж бе изпитвала всичко това, такива минути бяха оставяли в душата й привкус на мухъл, който постепенно се разпространяваше и превръщаше романтичните отношения в корав и грозен продукт, абсолютно негоден за употреба. Роман не е такъв, той не си гледа часовника и никога на никого не звъни, когато е с нея, само вдига телефона, при което е пределно кратък. Той е щедър и добър, харчи за нея луди пари — за разлика от онези, другите, които й правеха скромни подаръци с откъснати от семейния бюджет жалки рубли. Олга не е користна, тя печели много добре и средствата й са напълно достатъчни, за да си купува всичко необходимо, дори повече от това, но приемаше постоянните лъжи на предишните си партньори, техните страхливи увъртания като собствено унижение. Защо ли наистина не се разведе с Павел и не се омъжи за Роман? Не, страшничко е. С Пашка всичко отдавна е улегнало, не може да се случи нищо непредсказуемо. На нея, а и на него им е удобно да водят такъв живот. А битът — какво толкова, само в нормалния семеен живот всички грижи по домакинството обикновено лягат върху жената, а мъжете само си лежат с вестник на дивана, гледат телевизия и всяка сутрин искат изгладена риза. С Павел си имат договор — правят всичко заедно или строго поред — дори такава досадна процедура като гладенето на спалното бельо се превръща в удоволствие и е придружена с весело бъбрене, покрай което и работата спори, и не се уморяваш. И двамата знаят, че не си дължат нищо един на друг, така че разните домашни задължения не се възприемат като тежка повинност, която си длъжен да отбиеш. И после, дори ако в семейния живот с Роман няма битови проблеми, това пак ще бъде ДРУГ живот, нов и плашещ със своята неизвестност. И няма никакви гаранции, че той ще бъде по-добър от живота й с Павел.

Олга наля кафето във фините порцеланови чашки, сложи ги на подноса заедно със захарницата и млякото и ги занесе в хола. Роман седеше във фотьойла до отворения, но със спуснати завеси прозорец. Взе чашката си, вдигна я до носа си и няколко пъти със затворени очи дълбоко вдиша аромата. Олга харесваше навика му да вдишва аромата на кафето, преди да започне да го пие. В тези мигове Роман й напомняше дете, което не бърза да разопакова пакет с подарък, а се наслаждава на предвкусването.

— Предполагам, че съпругът ти нищо не знае? — попита той, след като отпи първата глътка.

Олга изтръпна от изненада. Тя се бе надявала, че всичко е минало — та нали Роман сам каза: да не говорим повече за неприятни неща.

— Не, разбира се. Успях да изляза от ситуацията без проблеми.

— Така и предполагах — кимна Роман. — Много добре. Чудно кафе, благодаря ти, мила. Състави ли списъка на нещата, които ни останаха да купим за отпуска? Ако си свободна, утре можем пак да се разходим по магазините.

Е, сега вече наистина приключихме с въпроса, разбра Олга.

 

 

Чистяков имаше урок, никой от учениците, които идваха вечер, днес не се беше разболял и Настя се притаи като мишле в хола, за да не пречи на мъжа си. Беше ужасно гладна, но до края на урока имаше още цели двайсет минути.

Тя включи компютъра и влезе в интернет. Интересно, дали Скулптора е отговорил на Таралежчето в мъглата, или продължава да игнорира всякакви опити да му докажат, че Светлана Медведева не е образец на морална устойчивост? Отговор нямаше, във форума не се бяха появили и никакви други съобщения.

Хлопна входната врата — ученикът си отиде. Настя като куршум излетя до кухнята и се втурна към печката.

— Льош, какво да хапна? — попита тя, лакомо надничайки под капаците на тенджерите и тиганите. — Ей сега ще умра от глад.

— Почакай, Ася.

Чистяков изрече това толкова сериозно, че тя се уплаши. Нещо се е случило. Нещо лошо…

— Какво има, Льошенка? — с треперещ глас, едва-едва промълви тя.

— Ася… С една дума, той се обади.

— Кой?!

— Стопанинът. Стопанинът на нашия Момък. Всеки момент ще дойде.

— Как… Ама буквално сега ли?

— Буквално сега.

— Ще дойде и… ще го вземе?

— Да, Асенка. Ей сега ще дойде и ще си го вземе.

— А защо не е дошъл по-рано?

Тя задаваше ненужни въпроси, сякаш ако не се намереше убедителен отговор на тях, всичко щеше да си остане, както преди, и никой нямаше да й вземе кученцето. Настя разбираше, че се държи глупаво, но продължаваше да се хваща за митичната сламка.

— Човекът е възрастен, самотен, получил е сърдечен удар, извикал е „Бърза помощ“. Докато са го изнасяли с носилка от апартамента, кученцето е изскочило на стълбището и никой не го е забелязал. Той оставил на съседите ключ, помолил ги да наглеждат кученцето, а те на другия ден го посетили в болницата и казали, че кученцето го няма в апартамента. Вчера го изписали, а днес той отишъл до магазина и видял твоята обява. Ася, ама недей така, хайде, стига…

Тя се извърна, за да скрие сълзите си. Но внезапно скочи като подхвърлена от пружина и се втурна в хола, където Момъка яростно воюваше с кокала играчка, който Настя му бе купила днес от зоомагазина. Настя грабна кученцето и зарови лице в гъстата му козина. За последен път да се притисне до него, да вдиша миризмата му, да го целуне по черното влажно носле, по кръглите лъскави очички…

— Мъничкият ми, слънчице мое — бърбореше тя, — пухкавото ми зайченце. Сега ще те вземат и аз никога вече няма да те видя. Ще се върнеш при стопанина си и скоро ще ме забравиш, сякаш никога не ме е имало в живота ти. Ще ми е мъчно за тебе, рошаво мое съкровище, лястовичке моя, кученце мое миличко.

Кученцето радостно ближеше бузите и ръцете й. Това вече Настя не можеше да понесе. Остави Момъка на пода и се върна в кухнята.

— Льоша, когато той дойде, ще отида в банята и няма да изляза, докато всичко свърши, бива ли? Не мога, сърцето ми ще се пръсне…

Тя отново се разплака, похлупила като дете лицето си с длани.

— Ася, Асенка, мила моя, недей така. — Чистяков я галеше по главата и тресящите се рамене. — Успокой се. Нали от самото начало знаеше, че рано или късно това ще се случи. Трябва да се радваме, че човекът намери своето изгубено куче — та това е такова щастие за него! А кучето намери предишния си стопанин, за когото е тъгувало. И това е щастие. Спомни си само как плачеше нощем, как тъгуваше за стопанина си, значи го обича. Много е хубаво, че отново ще се срещнат и ще бъдат заедно. Хайде, Ася, стегни се, не бива така.

Тя вдигна мокрото си зачервено лице и погледна мъжа си.

— Добре, ами ние с тебе? Ами аз? Нали и аз го обичам. Защо стана така, Льоша? Защо трябваше да се привържа към него, а после да ми го вземат? Не е правилно! Нека той да остави Момъка на нас, а да си купи друго куче. Или ние да му подарим. Момъка вече свикна с нас, той ни обича, защо трябва да го даваме?

— Ася, не бъди егоистка. Този човек цял живот е имал кучета, той умее да ги гледа и възпитава. При всяко положение Момъка ще се чувства по-добре с него. А ти с твоята работа и твоя мързел изобщо не бива да гледаш животно, това би означавало да го обречеш на страдания.

На вратата се позвъни, Настя се изтръгна от ръцете на Алексей и тръгна към банята.

— Ася, остани — строго каза мъжът й. — Не бива така. Предай кученцето на стопанина му, поговори си с него, сбогувай се с Момъка. Всичко трябва да стане по човешки.

— Не мога! — истерично извика тя, шмугна се в банята и затръшна вратата след себе си.

Пусна водата, като отви крана докрай, но шумът на силната струя вода, която удряше по дъното на ваната, не можа да заглуши силните й ридания и те се чуваха в антрето. До нея достигаха откъслечни думи от разговора:

— Извинявайте… жена ми… много се натъжи… свикнахме… обикнахме…

И непознат глас със съчувствени и благодарни интонации:

— Разбирам… страшно благодарен… такъв късмет… мислеха — инфаркт… не ме пускаха… изгубих надежда… благодаря…

И щастливият неспирен лай на кученцето, който на моменти преминаваше във възторжено скимтене.

Да, Льоша, както винаги, е прав. Момъка е щастлив, че намери предишния си стопанин. Всичко е наред, всички са щастливи, всички се намериха един друг, животът отново ще се върне в обичайния си коловоз, никой няма да гризе мебелите и да дъвче книжата на Льошка. Всичко е наред. Но защо я боли толкова?

Бравата изщрака, вече не се чуват нито гласове, нито кучешко скимтене. Те си отидоха. Останала без сили, Настя се измуши от банята. Сълзите, изпълнили очите й, й пречеха да вижда и тя едва не се удари във вратата.

— Е, и какво? — попита безсмислено.

— В какъв смисъл?

— Как е кучето?

— Истината ли да ти кажа?

Тя мълчаливо кимна.

— Само дето не полудя от радост. Щом чу гласа на стопанина си, дори не ме погледна повече. Ами това е, Асенка, това трябва да се преживее и да продължим напред. Хайде да те нахраня, да ти направя чай. А?

Тя отново кимна, чувствайки, че ей сега отново ще ревне.

 

 

Посред нощ Настя се събуди и по навик опипа с ръка пода до дивана, за да провери дали кученцето е на мястото си. Не намери топлото рунтаво телце и в първата секунда се уплаши, после си спомни, че кученцето вече го няма. Сърцето й отново се сви, очите й се напълниха със сълзи. Страхуваше се да не би да не се овладее, затова тихичко стана и на пръсти отиде в кухнята, за да не събуди мъжа си. Погледът й се натъкна на топчицата, която се търкаляше на пода. Нещо толкова силно я стисна за гърлото, че Настя се олюля и инстинктивно се хвана за шията. Няколко пъти жално изхлипа, после вдиша дълбоко и задържа дъха си. Това помогна. Тя се наведе, взе топчицата и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да я изхвърли в кофата за боклук, за да не й попада пред очите и да не буди спомени за веселото гальовно същество, което внезапно се бе появило в дома й и също тъй внезапно изчезна? Не, нека си стои. Да стои именно като спомен. Беше им хубаво с Момъка, вярно, малко в повечко им идваха грижите, но пък колко радост и топлина им донесе той. Защо трябва да се отрича от тези спомени? Това сега е част от живота им, част от душите им, затова не бива да го изхвърлят от себе си и да се преструват, че никога не се е случвало. Случи се. И трябва да благодари на съдбата, задето й изпрати това преживяване. И радостта от докосването на грапавото топло езиче до ръцете и лицето й, и страха, когато кученцето се разболя, и болката, когато й го отнемаха. Колко е хубаво, че то се зарадва на стопанина си и веднага забрави и нея, и Льошка! Нима щеше да е по-добре, ако то не разбираше защо този чужд чичко го взема на ръце и го отнася, ако плачеше, ако се дърпаше и уплашено поглеждаше към Льоша, молейки за помощ? Нима тя иска сега кученцето отново да плаче от тъга по нея, както плачеше за своя стопанин? Не, тя не иска това. По-добре напълно да я забрави, стига да се чувства добре, стига да е щастливо.

Както седеше в три часа през нощта в кухнята и бършеше неспирно леещите се сълзи, Настя Каменская дори не подозираше, че открива за себе си формулата на абсолютната любов.

 

 

На сутринта се почувства малко по-добре. Още щом отвори очи, Настя се втурна към компютъра. Точно така, Скулптора бе отговорил на Таралежчето в мъглата.

„Не си правете труда да ме информирате за материалите от мръснишко естество, които притежавате. Те не ме интересуват. Скулптора“.

И тук провал… Излиза, че Фена не е Скулптора. Оставаше последната надежда — Чорапа. Ами ако Фена изобщо не е участвал в дискусията? Може той изобщо да не влиза във форума, а да търси само информация в Афиша. А може и само да чете чуждите послания, но да не влиза в кореспонденция с никого. Знае ли се какви принципи има? Все пак е откачен, има си своя логика.

Линията на издирването на Фена чрез интернет на Настя й изглеждаше интересна и перспективна, беше й жал да се откаже от идеята. Освен това й пречеше нещо неосъзнато, нещо, което вчера се въртеше нейде из дълбините на съзнанието й и определено щеше да се оформи в ясна мисъл, ако не беше кученцето… Тя така бе потънала в мъката си, че бе забравила и за Фена, и изобщо за работата.

— Льоша — попита тя, докато закусваха, — какви асоциации ти хрумват, когато чуеш думата „скулптор“?

— Скулптура — веднага отговори Алексей.

— Друго?

— Нещо изваяно, паметник, надгробна плоча. Длето, ателие. Трябват ли ти още?

— Трябват ми. А имена?

— Имена… — Той сбърчи чело. — Церетели.

— Други?

— Вучетич. Мухина. Лебедева.

— Това ли са? Не знаеш ли никакви други?

— От нашите знам тези. Ася, аз все пак съм математик, а не изкуствовед. Какво очакваш от мен?

— Ох, Льош, и аз не знам. Питам така, напосоки. Може би ще си спомниш още някого?

— Микеланджело. Край, дотук бях.

Микеланджело… Ето, това е, същото, което тя вчера толкова мъчително се опитваше да си спомни. В списъка от салона за красота имаше име Микеладзе. Обикновено популярно грузинско име. Нищо особено. Само че твърде близко по звучене с името на великия ваятел.