Александра Маринина
Когато боговете се смеят (1)

Глава 1.

Когато влезе от уличния задух в сумрачната прохлада на входа, Олга неволно се усмихна. Впрочем тя винаги се усмихваше именно тук, на стълбището, което водеше към асансьора. Защото точно на това място я спохождаше една и съща мисъл: колко е хубаво, че има едно кътче, където тя идва с удоволствие. Колко е хубаво, че на света има човек, с когото е невъзможно да се скара при каквито и да било обстоятелства. Човек, който няма да я измами, няма да я предаде. Човек, с когото, както вече се разбра, тя не може да се раздели.

Още с отварянето на вратата Олга извика:

— Вкъщи ли си?

— Иска ли питане! — долетя гласът на Павел. — Ами ти защо се прибираш толкова рано?

Тя свали сандалите си с високо тънко токче и боса тръгна към хола, като събличаше в движение черната трикотажна блузка и тясната дълга пола.

— Пашка, знаеш ли що е женско щастие?

Павел надникна в стаята и се спря на прага, загледан леко насмешливо в нея.

— Досещам се.

— Не се досещаш. Женско щастие е сполучливо избраното бельо. А какво е женско нещастие?

— Вероятно несполучливо избраното бельо. Отгатнах ли?

— Умник си ти.

Тя запокити дрехите на фотьойла и взе лекото копринено пеньоарче. Павел по навик се извърна, но не излезе от стаята. Те не се стесняваха кой знае колко един от друг, но и двамата все пак спазваха известно приличие.

— Каква идиотщина! — весело продължи Олга, докато се разсъбличаше напълно. — Спомняш ли си бельото, което купихме с тебе в Барселона? Беше безумно красиво на вид, днес го облякох, а се оказа, че дантелата ужасно боде! Вместо да заемам еротични пози и да съблазнявам моя ненагледен, само се въртях и издебвах удобен момент да се почеша. От днешната лавстори нищо не излезе, принудих се да кажа, че имам главоболие, и безславно се оттеглих от полето на сексуалната битка. По дяволите. — Тя бързо се огледа в огледалото. — Сега ми се зачерви бедрото, че и бюстът… Ама че работа, да извадя такъв късмет. Да не мога да нося такава красота. Ето това е женско нещастие.

Тя загърна пеньоара и завърза коланчето на талията си.

— Готово, можеш да се обърнеш. Между другото, ти нали се канеше днес да ходиш на някакъв купон? Отмени ли се?

Павел отиде до дивана и се тръшна на него, вирвайки високо крака.

— Днес ми се развали работата. Моята хубавица получила сигнал за несвоевременното завръщане на скъпоценния си съпруг и сметна, че ще е по-добре да не рискува. Животът е дълъг, тепърва ще се веселим. Слушай, хайде да излезем някъде на вечеря, а? Отвътре ми напира неупотребеният донжуановски хъс. Поне теб да поухажвам.

Олга внимателно докосна с пръсти местата на бедрата и гърдите си, където все още я сърбеше, и поклати глава.

— Май е по-добре да не се обличам до утре — каза тя със съмнение. — Хладилникът е претъпкан, защо трябва да излизаме?

— Ех, че си и ти — огорчено проточи Павел, — понесли са ме романтични пориви, а ти развали целия празник.

— Недей да хленчиш, не аз ти развалям празника, а бельото, което купихме заедно — значи трябва да си поделим отговорността. Доколкото си спомням, в онова магазинче именно ти обърна внимание на този комплект, така че сега си сърбай попарата. Мръдни малко да полегна.

Павел се отдръпна и й освободи място на широкия диван.

— Добре, съгласих се, оставаме вкъщи. Льолка, нали не си забравила за рождения ден на моето майче? Катастрофата наближава, останаха само пет дни. Какво ще й подарим?

Да, това беше проблем. Майката на Павел имаше специално отношение към подаръците, самата тя ги поднасяше с удоволствие, дълго и грижливо ги обмисляше и избираше, но изискваше околните да проявяват същото отношение и към нея. Всяка година този проблем се изправяше пред тях и по някакъв начин се решаваше, но от година на година ставаше все по-труден. Повторенията бяха недопустими. И естествено в никакъв случай не биваше да съгласуват подаръка със самата рожденичка. Подаръкът трябваше да бъде изненада, това дори не подлежеше на обсъждане. Такава беше създадената открай време в семейството на Павел традиция.

— Ами, хайде да помислим — въздъхна Олга и се протегна на дивана — и да си припомним. Вечерна рокля?

— Веднъж й донесохме от Белгия.

— А, да. Огромна ваза за пода?

— От Англия, за петдесет и пет годишнината.

— Вярно, сега си спомних. Брошка?

— Пак от там.

— Какво ще кажеш за чанта и ръкавици от хубава кожа?

— Льолка, стегни се малко де! Съвсем ли си изгуби паметта? Нали точно това й подарихме на миналия рожден ден!

— Извинявай — смотолеви тя и се намести по-удобно до него, — толкова съм уморена, главата ми е замаяна.

Павел се надигна и започна да я разтърсва за раменете.

— Не заспивай! Сега е само девет часът, ако заспиш, пак ще рипнеш в пет сутринта и ще засновеш из апартамента. Отвори си очите, че ще те залея със студена вода. Хайде де, Льолка!

Внезапно Олга скочи, очите й радостно блеснаха.

— Сетих се! Спомняш ли си, когато бяхме в Гърция, видяхме в една книжарница невероятно подаръчно издание за Йерусалим? Огромно книжище с текст на английски и гръцки и безброй илюстрации, дори имаше приложена лупа, за да си разглеждаш подробностите. И цената му беше прилична, пресметнато от драхми на разбираема валута, излизаше около трийсет долара. Такова нещо не е срамота да подари човек.

— Предлагаш да хукнем за Атина, за да купим този подарък, така ли? — усмихна се скептично Павел. — Само билетите ще струват колкото двайсет такива подаръка, макар че заради родната майчица…

— Глупчо — засмя се Олга, — Лариса сега е в Атина, връща се след два дни. Ако успеем да я хванем по телефона, смятай, че сме решили проблема. И по този начин плавно ще подкараме семейната общественост към следващия рожден ден. Хайде, кажи, не съм ли гениална, само да го отречеш — ще ти отхапя ухото!

— Гениална си — напълно сериозно отговори Павел и й целуна ръка. — Какво щях да правя без тебе?

Тази година майката на Павел навършваше петдесет и девет години, а за шейсетгодишнината той беше намислил да й подари екскурзия до Израел — там Елена Фьодоровна имаше много приятели, които отдавна й се искаше да види. Майка му имаше финансови възможности за такова пътуване, но както става често, постоянно отлагаше, решавайки, че има по-важни работи от посещението на приятели. Работата, съпругът, децата, внучката, вилата, двете кучета — всичко това се нуждаеше от нейното зорко око и не можеше да съществува без нейното участие. Доколкото Олга си спомняше, за пътуването до Израел се говореше през последните най-малко десет години, Елена Фьодоровна редовно се чуваше по телефона с приятелите си в Йерусалим и Тел Авив, но така и не се накани да тръгне. Виж, ако й поднесяха на тепсия билетите и паспорта с вече готова виза, щеше да е съвсем друго. Елена Фьодоровна се отнасяше с уважение към усилията, които полагаха за нея околните. При това положение щеше да тръгне дори и изобщо да нямаше какво да прави там.

Олга скочи леко от дивана, на който само преди две минути едва не бе заспала, и се втурна да търси бележника с телефонния номер на приятелката си. Извади късмет: Лариса не се разделяше с мобилния си телефон дори в банята, където всъщност я завари обаждането на Олга.

— Спомняш ли си в коя книжарница видя тази книга? — делово попита тя.

— На главната улица, книжарницата на Патакис.

— Ще я намеря — обеща Лариса.

— Кога си идваш?

— В събота.

— Ще те посрещнем с Паша.

Олга затвори телефона и въздъхна с облекчение:

— Ето на, проблемът е решен. А ти вече беше в паника!

Тя отново отиде до огледалото и тъжно поклати глава, след като повдигна пеньоара, за да се полюбува още веднъж на следите от провалената любовна среща.

— Ама защо бе, защо толкова не ми върви! — простена тя, опипвайки с пръсти зачервената кожа.

Павел стана от дивана и сладко се протегна.

— Я стига, Льолка, до утре ще бъдеш като нова. Как сте в службата, ново-вехто?

Олга направи страховита физиономия и протегна напред ръце с кръстосани пръсти.

— Празник, празник ни чака — проточи тя със задгробен глас. — Скоро ще ни посети ревизор. Или както му казват сега — одитор. Народът подскача от страх.

— Ами ти?

— Аз пък — не.

— Та нали си заместник главен счетоводител, наистина ли не се притесняваш?

— Тъкмо там е работата, Павлуша — че съм заместник главен счетоводител. Само главният и аз знаем, че всичко ни е наред, така че няма от какво да се притесняваме. А всички останали нищичко не разбират от счетоводство, затова им се струва, че непременно ще излязат някакви кирливи ризи. Дори генералният ходи блед и по десет пъти на ден ни привиква да ни пита готови ли сме за проверката. Край, съвсем се разсъних. Хайде да вечеряме.

Олга бързо приготви вечерята и я сервира, движейки се леко и чевръсто, и Павел неволно се загледа в нейната гъвкава изящна фигура.

— Какво ще правим с отпуските? — попита той, след като приключи с вечерята и започна да приготвя чая. — Моят отпуск е през септември и мъничко от август.

— Моят пък обратното — целият август и мъничко от септември — отговори Олга. — Ще нагласим две седмици, за да отидем някъде заедно, а останалото — всеки по свой вкус. Ти имаш ли някакви конкретни предложения?

— Конкретни не, но ми се иска да се поизлежавам на пясък, да си посгрея кокалите.

— Тогава Испания отпада, тази страна е за активна почивка, не става за излежаване, плажовете са по-лоши от нашите в Сочи — каза тя и сбърчи нос. — В Испания е хубаво човек да отиде с любовник, когато още в кръвта му бушува романтиката. Да вземе кола под наем и да тръгне от град на град. На нас това не ни подхожда. Вече остаряхме, трябва ни нещо по-спокойно. Защо не прескочим до Южна Франция?

— Ами да — оживи се Павел, — добра идея е. Спомняш ли си колко хубаво си прекарахме? Водехме тихо и безоблачно съществуване, хотелът — плажът, плажът — хотелът. Вярно, ти вечно се втурваше към някакви дискотеки, а аз едва те удържах.

— Е, Павлуша — разсмя се Олга, — в онези времена бях значително по-млада. Сега остарях и няма да се втурвам наникъде.

— От твоя страна е твърде нетактично да ми напомняш за възрастта ми. Все пак сме родени в един ден, не забравяй. А аз смятам, че все още съм напълно младолик тип. Льолка, кой днес по график трябва да мие чиниите?

— А какъв ден от седмицата сме, четен или нечетен? — попита Олга и съсредоточено сбърчи чело.

— Днес е сряда.

— Тогава си ти.

Тя остави мръсните чинии в мивката и изведнъж възмутено плесна с ръце.

— Ах, ти, хитрец такъв! Затова значи ми предлагаше да отидем на ресторант! На наивен ми се правиш, за някакви романтични пориви ми дърдориш, преструваш се, че не си спомняш чий ред е днес за миене на чиниите! Пашка, познавам те, откак живея на тоя свят, не се опитвай да ме метнеш.

Павел покорно си върза престилката и взе гъбата.

— Добре — обеща с въздишка, — няма да се опитвам.

След вечерята изгледаха един френски филм по телевизията и се прибраха по стаите си за лягане.

— Льолка — каза на сбогуване Павел, като целуна Олга по бузата, — ти си най-страхотната жена на света. Всичките жени, които съм имал, не струват и колкото малкото ти пръстче. Някой ден ще напиша трактат на тема какво е истинската любов.

„Какво ли е истинската любов? — мислено се питаше Олга, докато постепенно потъваше в сладостен сън. — Пашка е щастливец, вече знае това. А аз, глупачката, вечно търся нещо, ровя, избирам…“

 

 

Средата на юли неумолимо наближаваше, до крайния срок за плащане на данъците оставаше само месец и половина, а Чистяков още не бе успял да събере нужната сума. През януари той честно и почтено отиде в данъчната служба и подаде декларация за доходи на сума от четирийсет и шест хиляди долара. Пресметнаха му такъв данък, че направо да се обесиш: всичките тези четирийсет и шест хиляди долара, с малки изключения, бяха постъпили от чуждестранни университети и издателства във валутната сметка на Чистяков в „Инкомбанк“, която благополучно бе лишена от лиценз и не върна на доверчивите вложители нито копейка. През цялата есен, зима и пролет Настя и Алексей живяха с жестоки икономии, лишаваха се дори от най-необходимото. Чистяков приемаше всякакви предложения за изнасяне на платени лекции. Настя пък, която нямаше никаква възможност да печели допълнително, допринасяше за икономиите, като премина на по-евтини цигари и отвратително кафе, което струваше значително по-малко от нейното любимо „Капитан Колумб“. Тя много, много се стараеше, но въпреки това…

Към 1 юни за необходимата сума не им достигаха 90 хиляди рубли, което в превод на разбираем валутен език означаваше 4 хиляди долара. И откъде да вземат такива пари един обикновен старши оперативен работник от „Петровка“ 38 и професор в държавен университет? Въпрос, който няма отговор.

Настя и съпругът й се готвеха за последния отчаян напън. Днес полковник Гордеев обеща да пусне Настя в отпуск от 10 юни и тя вече се обади в издателството, от което припечелваше като преводач през отпуските си. Чистяков също си взе отпуск и смяташе да се заеме с частни уроци — да подготвя абитуриенти за кандидатстудентски изпити по физика и математика.

— Льошик, ура! — развика се Настя, нахлувайки в гарсониерата. — Житената питка ме пусна!

— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Алексей. — А звъня ли в издателството?

— Разбира се. Обещаха тия дни да ми се обадят и да ми кажат каква работа имат за мен. Дано се намери нещо френско, все пак този език го знам по-добре, но в краен случай ще приема английска или италианска книга. А ти какво успя да свършиш?

— Засега нищо, но пуснах информацията и ще чакам тя да даде плодове.

Алексей взе чантата от ръцете й и неволно простена.

— Господи, Ася, какво си натъпкала в нея? Да не си домъкнала от някой строеж цял вагон тухли?

— Купих речници. Когато Житената питка милостиво благоволи да удовлетвори моята коленопреклонна молба за отпуск в нарушение на графика, от радост хукнах към книжарницата да видя последните издания на разните полезни речници. Е, и купих, разбира се, не можах да се стърпя.

— Скъпи ли са? — попита с подозрение Чистяков и с грохот пусна чантата на пода.

— Ами… Льоша… — замрънка Настя — нали е за работата.

— Прахосница — каза той с усмивка, — злоупотребяваш с факта, че не мога да ти се сърдя. Ще вечеряме ли, или първо ще се пъхнеш в банята?

— В банята — промърмори тя и започна да се съблича. — Тая баня не ми се ще да я гледам…

Настя Каменская беше права: банята им никак не беше за гледане. Започнатият преди година ремонт бе прекратен още в началото във връзка с паметния 17 август. Половин година след това жилището беше задръстено от строителни материали и разни плочки, купени предварително, но така и останали неизползвани поради липса на пари за продължаване на ремонта, както и поради необходимостта да пестят всяка копейка за данъците. Те категорично отказаха да приемат финансова помощ от брата на Настя — Александър, и след няколко безуспешни опита да им пробута пари за ремонт Саша съвсем легално докара камионче с работници и откара целия този строителен Монблан извън града, на своята вила. Сега човек можеше спокойно да се обърне в жилището, без риск да събори някоя камара или да падне и да си разбие челото. Но самото жилище, подготвено за несъстоялия се ремонт, правеше потискащо впечатление. Стените със свалените тапети и без плочките в банята навяваха смътни асоциации с вехтите блокове „за събаряне“, с нищета, немарливост и безнадеждност. Впрочем трябва да отбележим, че и Настя, и съпругът й в края на краищата свикнаха с това положение и вече не реагираха толкова остро на цялата тази бъркотия, още повече че все пак бяха успели да ремонтират и обзаведат с нови мебели кухнята. Разбира се, не можеха да канят гости в това разрушено гнездо, но спокойно можеха да се примирят с това. Роднините и приятелите ще се отнесат с разбиране, могат да не се притесняват от тях, всички изгубиха пари по време на кризата, а в този дом и без това почти не влизат чужди хора. Вярно, Алексей възнамеряваше да дава частни уроци и щеше да се наложи учениците да идват тук…

— Льошик, как ще каним хора тук, а? — тъжно попита Настя, излизайки от банята. — Срамота е. Професор, почетен академик, а живееш в такъв кошмар.

— Не се притеснявай — безгрижно отвърна Алексей, — най-важното е да не ти пука. Когато човек се притеснява, другите веднага го забелязват и започват да се взират: какво ли толкова има, какво го безпокои? Ще се държа като крал на празненство и с небрежен тон ще обяснявам на всички, че правя ремонт. Напълно естествено е, че когато в едно жилище се прави ремонт, то не може да прилича на царски палати. Ще ядеш ли супа?

Настя седна до масата в кухнята и с наслада протегна краката си, отекли през деня.

— Ще ям — сладко проточи тя. — Студена супа в такава жега е върхът на мечтите ми. Льош, как мислиш, дали тази година ще се повтори ланшният ужас с жегата?

— Да, по всичко личи, че ще се повтори — кимна той. — Синоптиците обещават през цялата следваща седмица да имаме над трийсет градуса. Аска, чувствам се толкова виновен — всички нормални хора през отпуска си отиват някъде на море или изобщо из природата, а ти заради моите идиотски хонорари ще бъдеш принудена да стоиш в Москва. Но ако се измъкнем благополучно от тази история с данъците, тържествено обещавам: ще отидем там, където има топло море, горещ пясък и прохладен вятър. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — усмихна се Настя, — само че кога ще стане това? Отпуските си за тази година ще използваме сега, а до следващото лято има мнооого да чакаме. Още повече, не забравяй, че Житената питка ме пусна извън графика, така че следващата година ще почивам по което и да е време, само не и през лятото. Така че днес можеш да даваш всякакви обещания, далече сме от деня на изпълнението им. Защо не ми обещаеш бразилски карнавал?

Алексей я погледна смаяно и отмести празната чиния.

— Искаш да отидеш на карнавала в Бразилия? Нямах и представа, че съпругата ми е толкова амбициозна…

— Не, не искам да ходя на карнавал, не обичам шумните тълпи. И в Бразилия не ми се ходи, полетът е много дълъг. Но мога да попитам, нали така?

— Питайте — ще ви се отговори — отвърна с шега той.

След вечерята Настя се зарови в новите речници, радостно предвкусвайки и работата върху превода, и онова неоспоримо предимство на отпуска, което позволява да не скачаш от звъна на будилника в шест и половина сутринта. Но я очакваше разочарование. Обаждането на редактора от издателството я лиши поне от половината й слънчеви илюзии.

— Много съжалявам, но за близките два месеца не са ни нужни преводачи. Всички книги вече са разпределени, но ако се обадите наесен…

— Не, отпускът ми е сега. Благодаря, извинете за безпокойството.

Настя затвори и тъжно впери очи в речника, станал вече ненужен.

— Сама съм си виновна — каза мрачно на Алексей, — такива неща се планират предварително, трябваше да си уговоря работата още през март.

— Но нали не знаеше със сигурност дали началникът ще те пусне — взе да я утешава Чистяков. — И после, през март ние още се надявахме, че ще съберем парите. Не се тормози, Асенка, ще се справим. Хем ще си отспиш добре, ще си починеш.

Настя шумно затвори речника и решително тръсна глава.

— Не, тая няма да я бъде. Ние семейство ли сме, или съседи от комунално жилище? И аз ще давам частни уроци, напразно ли мъкна в главата си пет езика? Там те просто се вкисват неизползвани, прашасват.

— Защо пък не? — оживи се съпругът й. — Чудесна идея.

 

 

В приемната беше прохладно и тихо, след седем вечерта суетнята, която цареше тук денем, изглеждаше измислена или сънувана. Огромният стенен часовник показваше осем без десет. Женя търпеливо чакаше. Скоро ще се отвори облицованата с кожа врата, от нея ще излезе баща й и ще я закара вкъщи.

Женя отиде до високото колкото човешки ръст огледало. Господи, колко й беше отвратително да вижда отражението си! Грозен сив костюм с бяла блузка, ужасни старомодни обувки с тъп нос и ниски широки токове. Лицето — без грим, мижаво и неизразително. Дългата тъмна коса — сплетена в дебела плитка. И което е най-отвратителното — тия идиотски къси бели чорапки. Защо, защо трябва да изглежда така? Защо баща й я кара да се облича и сресва именно така — сякаш е на тринайсет години? Тиранин! Садист! Но тя не може нищо да направи, изцяло е зависима от него — нали той я издържа, тя няма собствени пари, за да си купува стилни модерни дрехи и да изглежда като елегантно съвременно момиче. Не може да противоречи на баща си, може само плахо да моли, като естествено получава в отговор категорични откази.

Женя не чу как зад гърба й вратата се отвори и се сепна едва когато досами ухото й прогърмя гласът на баща й:

— Какво толкова гледаш? Рано ти е да се въртиш пред огледалото.

Тя непохватно се обърна, удари бедрото си в ъгъла на масата, лицето й се изкриви от внезапната болка и пламна в алено.

— Слонче — недоволно подхвърли баща й. — Хайде, ще се прибираме.

Женя припряно грабна чантичката си и покорно го последва.

 

 

Денят тръгна зле още от сутринта. Думите, написани в обявата, лепната на вратата на входа още преди седмица, се превърнаха в пълна реалност — от понеделник спряха топлата вода.

В метрото беше станало нещо, така че влакът стоя в тунела между станциите „Семьоновская“ и „Електрозаводская“ цели двайсет и пет минути, поради което Настя беше принудена да тича с всички сили от станция „Чеховская“ до сградата на „Петровка“. Когато най-сетне влетя в кабинета си, видя, че през нощта през отвореното прозорче се е посипало безумно количество пух от тополи, който нагло се беше разположил, скупчен на огромни кълба, по всички ъгли и което беше много по-гадно — по всички повърхности. Пух плуваше в каната с вода и изпълваше чашата, от която Настя се бе надявала да пие кафе преди започването на оперативката. Тя отчаяно погледна часовника и разбра, че ако тръгне да изхвърля водата от каната и да мие чашата, определено няма да успее да пие кафе.

И като капак на всички гадости полковник Гордеев стовари върху Настя крайно неприятна новина.

— Селуянов е командирован по спешност в главното управление и днес заминава в състава на бригада за Хабаровск. Ще остане дълго там — заяви Житената питка, без да поглежда Настя. — Каменская, засега не те пускам в отпуск, няма кой да работи.

Това беше коварен удар под кръста, но не е прието да се спори с началството по такива въпроси. Така де, по график отпускът й е чак през ноември, Гордеев и без това беше направил отстъпка, като й бе разрешил да почива през юни, но не всичко беше в негова власт. Той не може да не даде Селуянов на главното управление, други двама бяха излезли в отпуск през юни по график, Виктор Алексеевич не можеше да не ги пусне — те имаха деца ученици и можеха да прекарат ваканцията с тях само през лятото. По установено в отдела правило служителите, които имаха непълнолетни деца, излизаха в отпуск през лятото поне веднъж на три години, не по-рядко. Въпросните двама имаха пълно право да почиват през юни, за последен път бяха прекарали ваканцията с децата си единият преди четири години, другият — преди три. Излизаше, че Гордеев не бе имал друг изход, освен да остави на работа Каменская.

Настя тежко въздъхна и реши да се примири с обстоятелствата, опита се да се включи в обсъждането на текущите задачи, но почти не успяваше. Все пак мозъкът й още от сутринта бе настроен на перспективата да работи още два дни, а от сряда да е волна птица, излетяла да си печели хляба навън. Тя искрено и пламенно обичаше работата си, но в момента проблемът за своевременното плащане на данъците й изглеждаше много по-важен. Ако парите не бъдат преведени на сметката на данъчната служба в определения срок, ще започнат да се трупат лихви, по една десета от процента на ден, а това въобще не е малко. Това са три процента на месец. За заможните хора може и да е нищо работа, но за тях с Чистяков всяка копейка е важна.

Вместо да слуша внимателно началника, Настя разглеждаше колегите си. Коротков напоследък изглеждаше добре — след като бе починала тъща му, която боледуваше отдавна, двамата с жена си разместили мебелите вкъщи и обзавели стаите различно от преди, така че сега Юрка имал възможност да се наспива след безсънни нощи. А и обикновените му нощи станали по-спокойни, без постоянните стонове на тежко болната жена. Синът му сега имал своя стая и можел да си кани приятели. Когато тъща му почина, Коротков взе назаем от Настя седемстотин долара за погребението, това се случи през ноември, точно на Деня на милицията. Оттогава успя да й върне само триста, кога щеше да върне останалите, не се знаеше, а тези пари сега биха й дошли много навреме. Но Настя не би си позволила да попита — прекрасно знаеше, че Юра прави всичко възможно, за да върне дълга си.

До Коротков седи Мишаня Доценко, когото от известно време всички в отдела наричат „нашият годеник“. Миналата есен той най-сетне се запозна с Ирочка Милованова, роднина на Стасов, и твърдо реши да се ожени. През декември Доценко смяташе да подаде заявление в Гражданското, за да регистрира брака си през април, веднага след Великден, и служителите от отдела за борба с тежките престъпления срещу личността вече радостно потриваха ръце, предвкусвайки обилната сватбена трапеза, но ситуацията, която се бе развивала мълниеносно, в един момент намали обороти. Нито през декември, нито през януари бе подадено заявление, мина Великден, дойде лято, а нещата не помръдваха. От всички подчинени на Гордеев май единствена Настя наистина разбираше какво се е случило.

Игор Лесников… Напоследък човек дори изпитваше болка, като го погледнеше. Беше почернял, очите му бяха угаснали и хлътнали, забелязваха се все повече бели коси по главата му. Игор открай време си беше затворен, не говореше за личните си работи и Настя не знаеше какво става с него. Фактът беше налице: от най-красивия детектив на „Петровка“ за някакъв си месец Лесников се бе превърнал едва ли не в старец. Във всеки случай именно така го виждаше Настя.

В кабинета на Гордеев беше задушно, затова, когато се разнесоха дългоочакваните думи „Всички сте свободни“, служителите припряно поеха към вратата. Когато се върна в кабинета си, Настя с погнусена физиономия огледа помещението и си направи тъжния извод, че няма начин да избегне борбата с пуха. Естествено нямаше намерение да мие пода, но се налагаше да избърше с влажен парцал бюрото и компютъра, да не говорим за каната с вода и чашата.

— Аска, ще ме спасиш ли с едно кафе? — чу се гласът на Коротков зад гърба й.

— Готово — зарадва се тя, — но не безвъзмездно. Цена по договаряне. Ето ти един парцал, трябва да го намокриш. От тази кана трябва да излееш водата и да налееш прясна, а тези две чаши трябва да се измият. Разбираме ли се за цената?

Коротков изумено разпери ръце.

— Охо, драга, много искаш бе! Какво, дори за такава дреболия ли те мързи? И то за собствения ти началник!

— Първо, не си ми напълно началник, а само заместник — отряза го Настя. — И второ, вашата мъжка тоалетна е само на две крачки оттук, а нашата е затворена за ремонт, така че аз, клетата болна старица, ще трябва да се катеря до третия етаж. Е, какво, Юрасик, няма ли да се разберем?

Юрий безнадеждно махна с ръка.

— Добре де, давай тук парцала и съдовете, какво да те правя.

Настя бързичко му тикна в ръцете парцала, каната и чашите.

— Юрас, когато се върнеш, ще ти „казвам много умен приказка“, само не се сърди.

Докато Коротков го нямаше, Настя, непохватно приведена, събра от пода едрите кълба пух, зави ги в хартиена салфетка и ги изхвърли в кошчето за боклук.

— Хайде, казвай си „умния приказка“ — каза Коротков, когато се върна с мокрия парцал, чистите чаши и пълната с вода кана.

Настя наля вода във висока керамична чаша и включи бързовара. За всеки случай придърпа чашите по-далече от Коротков и каза:

— Ако не искаш да изпълняваш тъпите ми молби, сам си прави кафето. Независимостта е хубаво нещо, ценно, но за нея трябва да се плаща. Както впрочем и за всичко в този живот. Нали не ми се сърдиш?

Юрий й хвърли разярен поглед и внезапно избухна в смях.

— Обаче си придърпа чашите по-далече от мен, нали! Точно така, инак веднага щях да ги запокитя на пода. Не, Настюха, не ти се сърдя, защото си напълно права. Знаеш ли защо моето кафе постоянно свършва? Защото аз, с цялото си детективско сърце, те обичам, глупачке недна, и ми е приятно да идвам да пийвам твое кафенце от твоите красиви чашчици. Да се наместя удобно ей така на стола, като падишах, да преметна крак връз крак, а ти да ми наливаш и поднасяш. Защото къде е радостта да си пиеш кафето сам в кабинета — като кукувица. Скучна работа! С кого да размениш сладка дума?

— Ами тогава носи си буркана — предложи Настя. — От тебе кафето, от мене водата, чашите и захарта. Юр, не ми се свиди кафето, познаваш ме, просто се опитвам да внеса рационално зрънце в отношенията ни, да те направя независим от моя мързел.

— Какво ли разбираш ти! — замърмори Коротков и се намести на стола точно според току-що обрисуваната картина. — Ако дойда при тебе с моя буркан кафе, ще бъде съвършено очевидно, че искам да си почешем езиците, а това е недопустимо в отношенията между началник и подчинена. Виж, когато идвам без буркан, мога да се утешавам с мисълта, че съм един нещастен, измъчен, капнал от непосилния труд по залавянето на бандити човечец и спешно ми е нужна чашка кафе, която да укрепи моите изчерпващи се сили, та и за в бъдеще да стоя на стража на реда. Схвана ли разликата? И недей да спориш с мен, аз съм старши по чин и по възраст.

Той с явно удоволствие пиеше ароматното горещо кафе и както обикновено, гледаше да отложи момента, когато би трябвало да се превърне в ръководител, да потъне в ежедневната работа и — което беше най-неприятното за Коротков — да взема решения. Тук, в този кабинет, където бе прекарал много и тревожни, и мъчителни, и радостни часове, Юрий все още можеше да се чувства като равен, да се чувства оперативен работник като всички останали. Малко повече от година бе минала от момента, когато го повишиха и го назначиха за заместник-началник на отдела на мястото на пенсиониралия се Жерехов. Една година не е малко време и Коротков общо взето бе успял да свикне с новото си положение, но пак ежедневно си отдъхваше от него, като сядаше в кабинетчето на Настя и си внушаваше, че е „като всички“.

— Днес ще излизаш ли някъде? — попита той.

— Май не. Събрали са се много бумаги, трябва да ги прегледам. Защо питаш?

— Ще кажа на Люся да се обади на теб, ако не ме намери тук, може ли? Искахме довечера да излезем някъде…

— Между другото, за Люся — прекъсна го Настя. — Аз по никакъв начин не те агитирам за развод, но все пак съм любопитна. Ти толкова години чака, толкова приказки изприказва за развод, а сега какво?

Коротков помръкна. Сега не седеше като бей, облегнат назад на стола, а прегърбен и опрял лакти в коленете си.

— И аз не знам, Ася. Толкова исках да се разведа, мислех си, че още щом тъщата си отиде, ще получа моралното право завинаги да напусна Лялка. Разбираш ли, докато майка й боледуваше, не можех да я зарежа сама в този кошмар.

— Това го разбирам. Но нали майка й вече я няма. С Люся ходиш, ако не ме лъже паметта, от деветдесет и втора година. Седем години, Юра. Нещо не те ли притеснява? Или Люся не иска да се развежда с мъжа си?

— И Люся… — Той помълча и смотолеви: — И аз. Ася, трудно е да се обясни, но… Не мога.

Настя мълчеше в очакване той да продължи. Общо взето, беше почти сигурна какво се опитва да обясни Коротков. Но й се искаше той да го каже сам. Юрий обаче също не продумваше, очевидно надявайки се, че тя, както обикновено, ще му помогне с реплика или въпрос.

— Разбираш ли ме? — попита я най-накрая, недочакал помощта й.

— А ти самият разбираш ли се?

— Смътно. Просто знам, че не мога да кажа на Лялка: „Край, скъпа, петнайсет години съвместен живот отидоха кажи-речи на вятъра, напускам те“. Не знам защо не мога да го кажа, но не мога.

— Да ти кажа ли защо?

— Кажи — покорно кимна Коротков, сякаш му предлагаха да произнесат присъда, която би могло и да не произнасят.

— Именно заради петнайсетте години съвместен живот. От този неопровержим факт произтичат най-малко две следствия. Първото: за петнайсет години сте преживели какво ли не, през последните десет, докато боледуваше тъща ти, естествено, е било трудно, било е непоносимо, мъчително. И каквото и да е отношението ти към Лялка, това трудно, непоносимо и мъчително е било ваше общо, делили сте си го поравно. Изживели сте го заедно. Не е толкова лесно да се загърби такова нещо, драги. Докато беше жива тъща ти, си имал чувството, че още щом… веднага ще го направиш, ще въздъхнеш с облекчение и ще се втурнеш да уреждаш личния си живот! Да, обаче не! Защото личният живот е именно личен, той включва цялата ти същност, душата ти, всичките ти преживявания и страдания, а те са свързани с Лялка и по никакъв начин с Людмила. Тая теза ясна ли ти е?

Юра мълчаливо кимна.

— Второто следствие: през петнайсетте години с Лялка този съвместен живот е станал твой начин на живот. Дали ти харесва, или не е отделен въпрос. Но това е начин на живот. Винаги е тежко да го променя човек, ти си се сраснал с него, сближил си се, свикнал си с него, адаптирал си се. И просто не умееш да живееш другояче. Затова те е страх.

— Смяташ, че не бива да ме е страх ли? — рязко вдигна глава Коротков. — Смяташ, че трябва да се реша и да скъсам веднъж завинаги ли?

— Не, Юрочка, не смятам така. Нито за миг не си го помислям. Рязката промяна на начина на живот може да се окаже катастрофална и за теб, и за жена ти, и за Людмила. С една дума, за всички, които разводът ти би засегнал. Трябва много внимателно да прецениш и да се опиташ да разбереш какво ще стане с всеки от вас, ако ти се решиш на тази стъпка. На първо място — какво ще стане с теб. Ще ти приведа един малък пример, не е измислен, аз познавам тази жена. Преди много години тя се разведе, но докато търсеше възможност да напусне общото им жилище, бившият й съпруг се разболя. От множествена склероза. Лош късмет. И така тя в продължение на седем години се грижеше за него, обръщаше го в леглото, сменяше памперси, ставаше нощем, даваше му ту да пие вода, ту да яде. Жилището се беше вмирисало на лекарства и урина и единственото, за което мечтаеше тази жена, беше бившият й съпруг да си отиде и тя да направи ремонт. Имаше любим мъж, неженен, готов начаса да се оженят, но тя не можеше да изостави болния си бивш съпруг и като хлапачка тичаше на срещи. Най-сетне нещастният човек почина. И какво мислиш? Че тя се втурна да ремонтира жилището? Че тутакси се омъжи? Нищо подобно! Седи и по цял ден плаче. Чувства се самотна. Чувства се празна. Вече няма за кого да се грижи. Защото за седем години кошмарът се бе превърнал в неин начин на живот, към който — хубав или лош — тя се бе адаптирала, бе се сляла с него. И се разбра, че тя не умее и не иска да живее другояче. Изясни ли ти се мисълта ми?

— Слушай — внезапно се усмихна Коротков, — ти да не си намислила да се развеждаш?

Настя го погледна смаяно и дори си изтърва цигарата от изненада.

— Какви ги дрънкаш? Откъде ти хрумна?

— Ами хрумна ми, приятелко, защото прекалено стройна система от аргументи си изградила, която не се ражда така, между другото, в спонтанен разговор. Човек трябва дълго да обмисля тези неща, за да разсъждава като тебе. Признай си, разочарова ли се от семейния живот?

— Юрка, ти си непоправим! Защо непременно трябва да се учим от собствения си живот? Не можем ли да си правим изводи, като наблюдаваме околните?

— Например мен, така ли? — ядосано примижа Юрий. — Опитно зайче ли си намери?

— И теб, и Ирочка, която все не се омъжва за нашия Мишаня. Мислиш ли, че не й се иска да стане семейна жена? И още как й се иска! Мислиш ли, че Мишка не й харесва? Харесва й. Тя искрено го обича. Но ролята на бавачка в семейство Стасови се е превърнала в неин начин на живот и тя, може би дори несъзнателно, поставя нови и нови условия за техния брак само за да отложи сватбата. Тя се страхува, Юра. Опитва се да измисли схема, при която, вече станала съпруга на Мишка, да запази предишния си начин на живот. За тази цел й е нужно Мишка да намери възможност и замени апартамента, в който живее с майка си, срещу две гарсониери, едната, от които непременно да бъде в блока на Стасов, та Иришка хем да продължи с отглеждането на малкия Гришенка, готвенето за Стасов и Татяна, хем същевременно да бъде добра съпруга на Михаил. Слушай, началство, не ти ли се струва, че с тебе се държим неприлично?

— Защо бе? — учуди се Коротков. — Какво толкова правим?

— Работният ден е в разгара си, а ние с тебе, вместо да вършим нещо, разсъждаваме за душата. Днес още дори не съм погледнала сводката.

Той неохотно стана от стола и тръгна към вратата.

— Ти, Аска, си напълнила главата си с неправдоподобни книжки, в които детективите ловят бандити денем и нощем без почивка, сякаш нямат и друг живот. Какво, не сме ли и ние хора? Нямаме ли си и ние вълнения и тревоги?

— Имаме си, имаме си — засмя се Настя. — Вълнения и тревоги колкото щеш. Между другото, за вълненията и тревогите. Да знаеш какво става с Лесников? Човек просто не може да го познае.

— С Лесников ли? — Юрий се усмихна и отвори вратата към коридора. — В случая се получава „между другото, за разводите“.

— Какви ги приказваш? — ахна тя. — Не може да бъде! Та всички знаят, че Игор обожава жена си и дъщеря си.

— Може, може. Е, труженичке наша, засега довиждане.

Коротков затвори вратата след себе си, като остави Настя насаме с цигарата, непрегледаната сводка за престъпленията през изминалото денонощие и чувството на дълбок смут в душата. Игор Лесников! Боже, боже…