Виктор Юго
Руи Блас ^[0] (19)

Сцена четвърта

РУИ БЛАС (сам)

                        О, небе, над мен изгряваш ти!

За първи път блестиш така, откак те помня!

Светът сега пламти във светлина огромна,

като във сън блажен, като във божи рай —

всред хиляди лъчи пленително сияй.

Във мен и вън от мен — навред екстаз и тайна.

Аз радостен съм, горд със гордостта безкрайна,

че вече ме дари с божественост света,

със свойта благодат и сила — Любовта!

Тя люби ме! И аз щастлив съм без стеснение,

от краля по-щастлив, че тя обича мене!

О, аз съм като луд! Честит, богат, любим,

херцог, министър — пост, така непостижим!

До вчера шепнех в страх прекрасното й име,

а тя ме прероди, да, тя преобрази ме!…

Вървя като във сън, осеян от звезди!

Ала не беше сън, тя днес ме убеди.

О, да, това бе тя. В косите с диадема —

дантела от сребро. Не приказка, поема,

а тя — от плът и кръв. И гледах, поглед свел,

на златния браслет имперския орел…

Тя има вяра в мен и ме обича лудо!

И ако е така, че бог, по странно чудо,

ни е дарил с любов, решил да смеси в нас,

във нашите сърца величие и страст,

аз, гордият човек, що смут и страх не знае,

аз, който съм любим и смел чрез любовта й,

пред бога всемогъщ, и влюбен, и злочест,

кълна се в своята неопетнена чест

и казвам: „Вярвай в мен било като кралица,

било като жена, затворена в тъмница,

най-предана любов ти разгоря у мен,

и вяра, и копнеж. Не бой се.“