Айнхард
Животът на Карл Велики (1)

Пролог

Реших, колкото и нескромно да изглежда начинанието ми, да опиша живота и обществените дела на моя господар и възпитател Карл, превъзходен и заслужело прославян навсякъде крал, а след като взех решението, се заех да изложа всичко колкото може по-накратко така, че, от една страна, да избегна опасността да пропусна нещо важно от спомените си, а, от друга — да не засегна с разточително изложение на каквито и да било нови неща читателите, на които им става скучно от новостите, ако все пак е възможно в един нов разказ да не се възбужда недоволството на тези, които се дразнят от направеното дори от най-образовани и осведомени предшественици. И тъй като не се съмнявам, че има мнозина учени, които не смятат днешната ситуация за дотолкова маловажна и всичко, което се случва, за напълно недостойно за внимание, което трябва да се отмине с мълчание и обречено на забрава, аз съм убеден, че привлечени от любовта си към непреходното, те предпочитат да описват с каквито и да е думи великите дела на другите, вместо, като не пишат, да допуснат славата на имената на тези хора да изчезне от паметта на следващите поколения. И така, реших, че не бива да се отказвам от тази дейност, след като знам, че никой не може по-вярно от мен да опише неща, в които сам съм участвал и на които, както се казва, съм присъствал и съм бил очевидец, убеждавайки се в достоверността им! А и не съм напълно уверен дали те ще бъдат описани от друг. Прецених, че ще е по-добре да предам същите тези послания, макар и със свои думи, на паметта на наследниците, отколкото да оставя да потънат в сянката на забвението забележителният живот на превъзходния и най-великия за времето си измежду всички крал, достойните и недостижими дори за съвременните хора негови дела. Има и една друга, надявам се, съвсем разумна причина, която дори сама по себе си би била достатъчна да ме подтикне да пиша — огромното и постоянно покровителство спрямо мен, след като заживях в двора му, както и приятелството с него и децата му. Чрез това той ме привърза към себе си така, че ме направи негов длъжник както приживе, така и след като умря, и съвсем заслужено щях да изглеждам и да бъда неблагодарен за множеството добрини, ако отминех с мълчание забележителните дела и славата на човека, който е заслужил най-много пред мен, и ако позволях животът му да остане неописан и без дължимата, похвала. А за да се опише и обясни животът му, моят скромен талант, така нищожен и незначителен, е съвсем недостатъчен; но дори и за красноречието на Тулий това би представлявало усилие. Ето сега пред теб е книгата, съхранила паметта за славния и велик мъж. Освен неговите дела в нея не би те учудило нищо, с изключение може би на това, че аз, варваринът, твърде малко владеещ латинската реч, съм си помислил, че мога да напиша нещо достойно и грамотно на латински, и съм стигнал до такова безсрамие, че подценявам думите на Цицерон от книга първа на „Тускулански беседи“, където той говори за латинските автори така: „Ако някой, казва той, който не може нито да подреди, нито да разтълкува разсъжденията си, нито пък да привлече с нещо приятно читателя, ги излага писмено, то той е човек, който разточително злоупотребява както с времето, така и с написаното.“ Всъщност това становище на известния писател щеше да ме отклони от писането, ако не бях решил предварително, че е по-добре да узная преценките на хората и написвайки това, да затрудня незначителния си талант, отколкото, щадейки себе си, да залича спомена за толкова велик човек.